Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътят (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 24 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЕОН. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.18. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Eon, Greg BEAR]. Формат: 20 см. Страници: 480. Цена: 140.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

ШЕСТДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Олми беше сам на терасата, загледан в ключицата. Мечтаеше да общува свободно с Инженера в мислите си, да се съветва с него за едно или друго, но Корженевски все още се намираше в инактивиран вид.

Васкес и Ланиер още не бяха излезли от спалнята си. За Олми идеята да се спи в продължение на много часове бе едновременно непонятна и привлекателна. Да имаш дълги, лишени от каквато и да било активност периоди, потънал в един друг, неузнаваем и нематериален свят… вярно, талситовата медитация бе далеч по-всепречистваща и ефективна, но Олми с изненада установи, че някаква примитивна частица от него все още жадува за най-обикновен сън.

Никога досега не се беше замислял за разликата между хората от неговото и от тяхното време, освен когато трябваше да се съобразява с нуждите им. И все пак, дори след толкова дълъг период на развитие и усъвършенстване, приликите бяха далеч повече от различията.

Ятес пресече зелената морава и доближи терасата. Лицето му беше мрачно.

— Времето ни изтича — пиктира той пред Олми. — Отбранителната станция при 1.9х9 съобщава за повишена поточна радиация. Джартите вероятно се готвят за отварянето на нова, по-голяма врата.

— Врата към сърцевината на някоя звезда? — попита Олми.

— Такива са предположенията. Персоналът на станцията се подготвя за пълна евакуация.

Тази идея се обсъждаше от десетилетия във висшите отбранителни кръгове. Беше съвсем проста, но с ужасяващи последствия. На много места Пътят се опираше в звездни тела. И тъй като по същество той представляваше куха, лишена от съдържание тръба, отварянето на пръстен от масивни врати в сърцевината на някоя звезда би предизвикало всмукване намиращата се под високо налягане, свръхнагрята плазма, с последващото й разпръсване във вътрешността на Пътя. И въпреки, че бариерите, преграждащи коридора, бяха изградени от силно променено пространство-време, те можеха да предават топлината и вероятно под въздействие на огромните натоварвания щяха да изчезнат, сливайки се със стената. Самият Път щеше да остане незасегнат, но всичко останало вътре в него, по протежение на милиарди километри, щеше просто да се стопи на микроскопични частици.

— С каква скорост ще се движи плазменият фронт? — попита Олми.

— Може да бъде забавен единствено от турбулентните ефекти. Максималната му скорост вероятно ще достигне шест хиляди километра в секунда.

— Следователно, разполагаме с тридесет и шест часа за евакуация.

— Стига наистина да успеят да отворят вратата от разстояние…

Предположението, че джартите биха могли да отварят дистанционно врати в стената на Пътя бе предизвикало отрезвяване и преоценка в отбранителната политика на Хексамона още преди десетилетие. Джартите никога досега не бяха демонстрирали подобна способност в контролирания от хората регион на Пътя, но някои сведения от далечни наблюдения, както и от колебания в материята на стената сочеха недвусмислено, че противникът е предприемал подобни опити някъде отвъд 2х9.

— Изпратих съобщение на сенатор Ою — продължи Ятес. — Баща й в момента е при изследователите. Тя ще ни информира, когато се освободи.

Олми забеляза, че Патриша и Ланиер се приближават откъм спалнята в северния край на терминала.

— Как мислиш, дали сер Васкес ще се съгласи? — попита Ятес. — Прекарал си с нея доста време.

Олми отвърна с неуверено изображение, примесено с известна доза насмешка — все още недовършен неоморф, който се колебае между две модни за сезона телесни форми.

— Де да имах твоето самообладание — изпъшка Ятес. — Май ще ми се отрази добре един пречистващ талситов сеанс.

Патриша забеляза Олми и Ятес, махна им с ръка и докосна Ланиер по рамото. Двамата пресякоха моравата и приближиха терасата.

— Трябва да се видя със сер Ою — рече Патриша на Олми. Ланиер имаше измъчен вид и се оглеждаше нервно.

— Той е на съвещание с изследователите. Сенатор Ою ще бъде така добра да предаде съобщението ви — отвърна й Ятес.

— Както и да е, предполагам, че не е необходимо да се срещам лично с него. Олми…

Ланиер втренчи враждебен поглед в Олми.

— Взех решение. Съгласна съм на сделката.

Олми се усмихна.

— Кога ще ти бъде удобно? — попита той.

— Времето ни е ограничено — напомни Ятес.

Патриша сви рамене.

— Още сега, предполагам. Когато и да е.

— Ти ще си лично отговорен — рече Ланиер на Олми и заби пръст в гърдите му.

— Поемам отговорността — отвърна тихо Олми. — Нищо няма да й се случи.

Ятес ги напусна, за да предупреди сенатор Ою, че са готови да започнат. Олми ги отведе при недовършения купол, където за първи път се бяха срещнали с Ри Ою и изобрази серия от инструкции към летящия наблизо монитор.

— Той ще повика медицинския работник. Аз лично ще извърша някои промени в работника, а след това ще прехвърля частичните записи. Сетне ти ще предостъпиш своята Загадка и матрицата ще бъде запълнена. Съвсем просто е.

— Ако наистина се получи, значи е някакво чудо — промърмори навъсено Ланиер. — А казвате, че било съвсем просто.

— Като възкръсването на Лазар, а? — попита Олми, надявайки се да го развесели.

— Не обичам да ме покровителстват — отвърна Ланиер, който очевидно едва сдържаше гнева си. Олми си помисли, че може да го разбере в ситуация като тази. След като Патриша бе взела доброволно решение, Ланиер оставаше напълно изолиран. Не беше нищо повече от една ненужна добавка. Патриша изглежда не обръщаше внимание на терзанията му.

Ето че към тях се приближи и медицинският работник, носейки се плавно на сантиметри от земята — висок около метър, с яйцевидно тяло и ярко-оранжеви обозначения на местата по повърхността на корпуса, където предстоеше да се появят различните инструменти и прибори.

Олми изобрази няколко първоначални инструкции и работникът изтегли от вътрешността си малка металическа купичка, закрепена в края на плътен стоманен кабел. Олми пое купичката, опря я зад ухото си и затвори очи. Патриша го гледаше с пребледняло лице. Ланиер почувства, че стомахът му се свива на възел.

Пресиънт Ою и баща й се присъединиха към групата тъкмо когато Олми свали купичката. Не казаха нищо, застанаха близо до тях и ги загледаха.

Медицинският работник доближи Патриша. Той оформи нещо като койка от тракционни полета пред себе си и Олми покани Патриша да легне в нея. Тя се подчини. Медиработникът разпери над главата й цяла мрежа от тънки черни кабели.

Мрежата бавно се спусна и притисна косите й. Патриша вдигна ръка и я докосна.

— Ще гледам да не се показвам пред хората в такъв вид — пошегува се тя.

Ланиер коленичи до койката и улови ръката й.

— Ние сме двама бездомни хотентоти[1] — прошепна той. — Които се надбягват с вятъра.

Патриша се усмихна измъчено, после завъртя глава и погледна към Олми.

— Готова съм — каза тя.

— Няма да почувстваш болка, нито каквото и да било усещане — успокои я Олми.

— Каквото и да е — готова съм. — Тя стисна за миг ръката на Ланиер, после я пусна. Той отстъпи назад.

Мрежата я притисна по-плътно и тя потрепери, макар допирът да не беше болезнен. Ланиер следеше всяко нейно движение. Пресиънт Ою застана до него и положи ръка на рамото му.

— Тя носи в себе си частица от нашата мечта — рече сенатор Ою. — Моля ви, не се безпокойте.

Лицето на Патриша придоби съсредоточен вид. Ланиер почувства, че му призлява. Не се чуваше никакъв звук, нищо, което да показва, че тъкмо в този момент прехвърляха онова, от което се нуждаеха. Или пък го копираха.

Тя отвори очи и завъртя главата си към него.

Мрежата бавно се отдръпна.

— Нищо ми няма — обяви Патриша и седна в койката. — Не се чувствам променена.

— Матрицата ще се нуждае от още няколко часа за окончателно съзряване — рече Олми. — След това Корженевски отново ще бъде с нас.

— А тяло ще има ли? — попита Ланиер. Патриша застана до него.

— Ще обитава тялото на медиработника, докато неговото бъде готово — отвърна Олми. — Разбира се, ще може да проектира своето собствено изображение. Това, между впрочем, ще е един от белезите за успешна реконструкция.

Патриша отново хвана ръката на Ланиер и я стисна развълнувано.

— Благодаря ти — рече тя.

— За какво ми благодариш, за Бога?

— За проявената храброст.

Ланиер я погледна слисано.

Патриша, Ланиер и Олми последваха медиработника към спалнята, където бяха прекарали нощта. Олми реши, че Корженевски ще се чувства по-добре, ако дойде на себе си в относително позната обстановка — обикновена стая, със стандартна декорация, малко на брой присъстващи лица — и никакви чуждопланетни. Ри Ою и Ятес се съгласиха.

— Освен това, — добави портопроходецът — ти си чакал този миг цели пет века. Така че, празникът е по-скоро за теб.

След като се настаниха в стаята, изчакаха петнадесетина минути, а сетне Олми поиска от медиработникът да изобрази индивидуалността, която го обитава, за да преценят доколко е напреднал процесът. Патриша вдигна изненадано ръка към лицето си, когато съвсем неочаквано пред тях се появи изображението. Беше силно разкривено, горната половина от тялото бе раздута като балон, а долната — съвсем малка, почти несъществуваща в основата. Липсваше усещането за плътност, някои части на тялото бяха почти прозрачни, други имаха мътноват оттенък. Доминиращ бе синия цвят. Издължената и извита като полумесец глава ги разглеждаше, премествайки поглед от лице на лице.

— Не се плашете — успокои ги Олми. — Последен съзрява усетът за собственото тяло.

Само за няколко минути изображението на тялото се промени драстично. Синьото избледня, заменено от по-естествени цветове, а прозрачните участъци се изпълниха.

Олми отбеляза със задоволство, че крайният резултат съвпадаше напълно с представата му за оригинала. Пред тях стоеше слаб, тъмнокос мъж, среден на ръст, с тънък, заострен нос и весели, проницателни черни очи. Кожата му бе тъмна като кафе.

Въпреки това Олми продължаваше да оглежда внимателно изображението, дирейки минимални отклонения. Колкото и близка до оригинала да бе Загадката, която бяха наложили върху частичните, тя не беше идентична с него. От друга страна, изключително важно бе Корженевски да си възвърне изцяло съзнанието, което пък щеше да е залог за възстановяване на неговата личност такава, каквато е била преди убийството — и преди Олми да бъде роден.

— Добре дошъл — поздрави го на глас Олми.

Изображението го погледна и направи опит да заговори. Устните му се раздвижиха, но не издадоха звук. Изображението затрептя и когато отново възстанови плътността си, произнесе:

— Познавам те. Чувствам се много по-добре — и някак различен. Реконструиран ли съм?

— Доколкото ни стигнаха силите — отвърна Олми.

— Помня съвсем малко — и спомените ми са като кошмари. Ти беше съвсем малък… когато за пръв път се срещнахме.

Олми усети, че в душата му се надига ново и непознато чувство, което Рам Кикура също би определила като атавизъм.

— Бях петгодишно хлапе — рече той. Спомняше си съвсем ясно срещите с частичните записи на Инженера в паметта на апартамента, който обитаваха по онова време, страхът и притеснението от разговорите с една толкова прочута — и мъртва — личност.

— От колко време съм мъртъв?

— Пет столетия — рече Олми.

Инженерът изруга — постъпка, която за времето си би била груба и невъздържана, ала за Олми беше само архаичен и дори мелодраматичен жест.

— Защо ме върнахте обратно? — попита Инженерът. — Сигурно ви е било по-добре без мен.

— О, не — възкликна искрено Олми. — За нас беше чест да ви върнем обратно.

— Вероятно представите ми ще са крайно изостанали.

— Този проблем може да бъде коригиран до няколко часа.

— Не се чувствам… завършен. Каква е причината?

— Все още не сте съзрял. Вашата реконструкция продължава. Освен това нямате собствено тяло. За момента обитавате тялото на един медицински работник.

Отново ругатня, този път дори по-звучна.

— Не разбирате ли, че съм изостанал безнадеждно от вашето време! Само един умствен инвалид може да обитава механичният мозък на толкова усъвършенстван медицински работник… — Изображението сведе глава, разглеждайки Олми изпод вежди. — Чакайте, записът на личността ми е бил повреден, нали?

— Да — призна Олми.

— Коя част липсваше?

— Загадката. Наложи се да ви възстановяваме от частични записи.

— И чия Загадка замени моята?

Олми посочи Патриша.

— Моите благодарности — поклони се Корженевски след кратко мълчание.

— Няма защо — отвърна смирено Патриша.

— Изглеждате ми позната… виждал съм ви преди.

— Това е Патриша Луиза Васкес — представи я Олми.

В първия миг на лицето на Инженера се изписа недоверие. После изображението бавно протегна ръка към Патриша. Патриша я сграбчи, без да се изненадва от допирът и топлината на проектираното изображение.

— Онази Патриша Луиза Васкес?

— Същата — отвърна Патриша.

Корженевски изви глава назад.

— Май имам доста да уча. — Той пусна ръката й и тихичко се извини. Сетне пое протегнатата десница на Ланиер и я стисна лекичко.

Ланиер все още не можеше да повярва, че пред него наистина стои човекът, създал коридора.

— Имах една малка… не зная какво е — може би статуя, или холограма — посветена на вас. Държах я на бюрото си. За мен вие сте истинска загадка, от много години насам… — той изведнъж осъзна, че дрънка глупости. — Ние сме от Земята — завърши неочаквано Ланиер.

Лицето на Корженевски беше непроницаемо.

— Къде се намираме? — запита той.

— В Пътя, на маркировка 1.3х9 — отвърна Олми.

— Къде е Шишарк?

— В орбита около Земята и Луната.

— Коя година сме?

— 2005 — рече Патриша.

— От началото на Пътешествието ли? — попита с надежда Корженевски.

— От новата ера — отвърна Олми.

Лицето на Инженера внезапно придоби уморен вид.

— И колко време ще ви е нужно за да попълня празнините в образованието си?

— Можем да започнем още сега, преди да е съзряла личността ви.

— Май ще е най-добре да не губим време, а? — Инженерът се обърна към Патриша и каза: — Вие сте много млада. Каква част от работата ви е завършена… или публикувана?

— Все още не съм издала нито една от по-важните си разработки.

— Виж това ме изненадва… Честно казано не предполагах. Време е да ми разкажете как сте се появила тук… и защо.

Още преди Олми да уреди въпроса с образованието на Инженера, двамата с Патриша бяха потънали в задълбочена дискусия.

Четири часа по-късно изследователите, сред които имаше представители на седемте разумни форми на живот, които използваха коридора, се събраха край терасата. По един или друг начин всяка една от тези разумни форми бе доказала, че може да бъде от полза на хората, ала нито една от тях не бе поставена в подчинено положение, в сътрудничеството си със своя патрон — всички бяха пълноправни партньори при завладяването на Пътя. Чуждопланетните се отличаваха с голямо разнообразие на формите, помисли си Ланиер, макар и не такова, каквото се наблюдаваше при неоморфите в Аксисград.

Трима от тях бяха франти, загърнати в блестящи като метално фолио пелерини, които изглежда се смятаха за официално облекло на Тимбъл. Съществото до тях имаше П-образна форма, като двете рамена бяха свързани с дебело възлесто въже от плът, кожата му беше гладка, черна и стъкловидна, а четирите крайника опираха солидно в земята. Съществото бе обкръжено от светеща в червено карантинна линия. Явно местната атмосфера не му понасяше добре.

Точно зад Ятес, в северния край на терасата, един талситов изследовател се поклащаше на осемте си пипала, заобиколен от тракционен мехур, съдържащ естествената за него газова среда — съвсем малко кислород, значително по-висок процент въглероден двуокис и достатъчно ниска температура, та по стените на мехура да се кондензира влага. Мъхестите му „антени“ бяха в постоянно движение. Останалите чуждоземни изследователи бяха загърнати в подобни тракционни мехури, най-чудноватото от тях имаше четириглаво змиевидно тяло, а персоналната му сфера бе изпълнена с мътно-зеленикава течност. Приличаше на рядък екземпляр от зоологическа градина.

Както изглеждаше, формата на човешкото тяло не беше особено популярна във вселената.

Малко преди началото на срещата Ланиер и талситът имаха кратък и странен разговор — странен, заради близостта, която изпитваха помежду си, сякаш бяха съседи по апартаменти, срещнали се на купон у общ приятел.

Талситът се бе разположил в северния край на терасата и разменяше неясни реплики със стоящия до него франт, докато вторият франт чакаше търпеливо наблизо. Франтите се бяха хомогенизирали за последен път само преди няколко часа, което премахваше необходимостта вторият франт да взима участие в разговора, освен ако не се налагаше да разсъждават паралелно. Междувременно Ланиер и Патриша се натъпкаха до пръскане с обяда, който им бяха поднесли. Сетне Патриша последва Олми за да продължи разговора си с Корженевски.

Чак след първите разменени реплики Ланиер осъзна, че разговаря с талсита. Първоначално талситът се бе приближил до Пресиънт Ою, за да обсъди с нея предстоящата церемония. Отпърво двамата използваха пиктирани изображения, после Ою премина на английски и представи талсита на Ланиер. Талситът говореше перфектен английски, макар нито една част от тялото му да не помръдваше, когато произнасяше думите.

Ланиер дори не почувства любопитство, толкова се беше нагледал на какви ли не чудеса — както големи, така и малки. Трябваше да съсредоточи цялото си внимание за да подбере най-подходящите думи, докато разказваше как са се озовали тук. Все пак общуваше със същество, което по нищо не напомняше на човек, притежаваше напълно непозната психика (а и какво можеше да научи за него, след като обменяха мисли на език, който бе чужд за единия, макар и роден за другия?), а същевременно обсъждаха последствията от Смъртта и разговаряха за алтернативни вселени и завладяването на космоса. Талситът не пропусна да му разкаже малко за своя роден свят. Ланиер кимаше и с изненада установи, че не всичко е напълно неразбираемо. Едва ли би помислил така допреди няколко месеца.

Оказа се, че съществата, наречени талсити, са страничен клон на обединен биологично-механичен разум, който на времето владеел четиринадесет планети от една много стара слънчева система. В зенита на своето развитие управляващият разум бил съхраняван в специални блокове, но за разлика от записите в Градската памет на Аксисград, той не притежавал материален носител. С течение на времето обаче обединеният разум се разделил на множество индивидуални, които пък създали свои собствени материални форми. Именно тези форми били прародители на талситите. Както стана ясно от разговора, родителските форми съществували до ден днешен, но по характер били затворени, самовглъбени и затова създали талситите, които да им служат като търговски посредници и съветници на по-младите и незрели цивилизации. Случило се така, че една от вратите в Пътя се отворила към талситов свят и обитателите му започнали активна търговия — първо с джартите, които били отворили вратата, а след изтласкването им — с хората.

Оказа се също, че цивилизацията на талситите и техните родителски форми е стотици пъти по-възрастна от човечеството.

— В такъв случай защо въобще си губите времето да общувате с нас? — попита Ланиер.

— Наречете го хоби, или признак на застаряване, ако щете — рече талситът без никаква следа от високомерие или надменност. — Моят народ е усвоил някои обичаи — най-вече що се отнася до пречистването и подреждането на съхраняваната в мозъка информация — които вие, хората, намирате за безценни. Радваме се, че можем да ви бъдем от полза и на свой ред да се сдобием с информация, която има голяма стойност за нас.

След няколко минути ги повикаха за началото на церемонията.

Ланиер се озова между Корженевски и Пресиънт Ою, докато на Патриша бе отредно почетното място до Ятес и Ри Ою.

Церемониалните одежди на Ри Ою бяха доста скромни и всъщност се състояха от бяла памучна риза и черен панталон. На краката си носеше мокасини от черна лъскава кожа. Ятес бе облякъл свежо-зелено наметало, а лицето му имаше изморен вид.

Ри Ою пристъпи към стълбата, която се извиваше над кръглата тераса. Спря за миг, склонил глава, а после даде знак на Патриша да го последва.

— Искам да наблюдаваш всичко внимателно — рече й той. — Ключицата е в състояние да определи приблизителното местонахождение за отваряне на врата, но ти си тази, която ще посочи точното място и ще се настрои към търсения свят. Задачата ти в значителна степен зависи както от точната преценка, така и от интуицията.

Той се наведе, сграбчи ръкохватките на ключицата и я изтегли от калъфа в средата на сияещите тракционни линии. Патриша погледна надолу и почувства, че й се вие свят — от терасата до дъното на шахтата имаше най-малко шейсет метра.

— Освен това, не бива да подценяваш значението на ритуала — продължи портопроходецът. — Той настройва ума. Подготвя го. Може и да не е абсолютно необходим, но лично на мен ми помага. Сега — Ри Ою протегна ключицата и затвори очи. — Днес няма да търсим някоя обикновена врата. Посветих петдесет години от живота си за да открия това отклонение и до този момент то неизменно ми убягваше. — Той отвори очи и я погледна усмихнато. — Сигурно се питаш какво търсим тук и защо отваряме нова врата, която ще трябва съвсем скоро да затворим, за да прогоним джартите с помощта на Аксисград. Това се питаш, нали?

Патриша кимна.

— Защото, въпреки че не изпитвам никакво уважение към настоящите гешелистски управници, аз оставам верен на Хексамона. И ще му бъда верен, дори ако моите приятели ме сметнат за предател, което вероятно ще се случи веднага щом научат за тази церемония. С други думи — аз изпълнявам своя дълг, който е да отворя и тази врата.

— И все пак не разбирам — рече Патриша без да откъсва очи от ключицата.

Ри Ою пусна едната ръкохватка и завъртя ръка, очертавайки във въздуха кръг.

— Всички врати са настроени по такъв начин, че да се отварят към други светове — към планети. Пътят пресича безкраен брой от възможни отклонения към други светове, а нашата задача е да извършим окончателния избор, сред този безбрежен океан от възможности. Вероятно си забелязала, че вратите са разположени на разстояние една от друга не по-малко от четиристотин километра. Това се дължи на ритъма, следван от геометричните колоди. Разбираш ли какво имам пред вид пот ритъм?

— Да — кимна Патриша.

— Досега не сме рискували да отваряме врати вътре в колодите. Те съвместяват алтернативни вселени и хронологични линии, с които не сме състояние да се справим. Ние работим между тях. — Той разсече въздуха с длан. — Действаме в обхват от десет метра, но дори вътре в толкова малък обхват съществуват милиарди възможности. Настройваме се с максимална точност към някой обект с планетарна маса — ключицата ни съобщава за размера на тази маса, предавайки пиктирани изображения директно в ума, заедно с цялата останала необходима информация. Ето, почувствай сама — той пое ръката й и я положи на ръкохватката. Умът й мигом бе потопен във водопади от разнородна информация и изображения.

— Погледни ме сега.

Тя впери очи в Ри Ою и той пиктира директно в главата й цяла серия от технически познания.

— Далеч по-лесно за теб щеше да е, ако разполагаше с имплантат, но ти поне имаш склонност към тези неща — както и желанието да ги научиш. Не мога да ти прехвърля цялото си умение, това което мога, е да подпомогна интуицията ти. — Той придружи думите си с поредната серия от инструкции. Положила ръка на ключицата, Патриша усещаше трептящия пулс на информационната вълна.

— Не мога да ти помогна също и да откриеш пътя за дома — продължи той и лекичко я чукна по ръката, за да я отдели от ключицата. — Няма да съм с теб в този момент, нито пък Ятес или Олми. Имаме друга, не по-маловажна работа. Но ако теорията ти е вярна — и не виждам причини да не е — тогава ти наистина ще откриеш търсената врата в геометричната колода. Притежаваш необходимите познания за този опит. А сега, следи ме внимателно. Днес няма да отваряме врата към друг свят. Ще я отворим към Пътя.

Патриша го погледна озадачено.

— Видяла си кривата на Пътя, Патриша, уверен съм, че си я изчислила.

— Така е — съгласи се тя.

— А видя ли мястото, където Пътят се пресича със себе си?

— Не.

— Почти незабележимо е и отстои на огромно разстояние. Предполагаме, че толкова далече характерът на Пътя може да претърпи значителни изменения. С времето Аксисград ще достигне тези сектори, може би след милиони години — доста по-скоро, ако гешелистите осъществят настоящите си планове. Когато отворим вратата към това отклонение, ще разберем каква е природата на Пътя, какво точно сме създали и докъде се простира. Нашият дълг пред Хексамона изисква да осъществим този пионерски опит. Разбираш ли сега защо сме тук?

Патриша кимна.

Ри Ою се обърна към изследователите и неговите колеги в основата на терасата.

— Инженерът готов ли е да наблюдава?

— Тук съм.

— Разбирате ли какво възнамеряваме да извършим?

— Да. Така мисля.

Портопроходецът въздъхна и погледна изкосо Патриша.

— Днес всички сме привилегировани — каза й той.

Ключицата започна тихичко да бръмчи, когато Ою пристъпи върху тракционните полета. Той покани Патриша да се присъедини към него. Тя застана върху съседната на неговата линия, а полето плавно се огъна под тях, оформяйки нещо като купа. Намираха се само на няколко метра от дъното на шахтата, когато преустановиха спускането. Ри Ою коленичи и постави ключицата обратно в калъфа.

— Стесних размера на сектора до няколко сантиметра — рече той. После, за изненада на Патриша, вдигна глава и поде протяжна песен: — В името на Звездите, в които вярваме безпределно, в името на Пътя на живота и светлината и в името на съдбата, която не можем да избегнем, колкото и свободни да сме в своя избор. В името на Светия дух, въздух за нашите умове, вятър за мислите ни, роден от плът, или пренесен с машина, който води ръцете ни, вдъхновява вярата ни, за да извади наяве онова, що е скрито в нас.

Ланиер забеляза, че Корженевски, а и всички останали повтаряха беззвучно молитвата заедно с Ри Ою. Може би думите й бяха написани от самия Инженер?

Бръмченето на ключицата се усили. Патриша стисна долепи длани и осъзна, че неволно е заела молитвена поза. Ала не намери сили да разтвори пръсти и да пусне ръцете си отстрани.

— И в името на Древните, някои от които са тук, с нас, в този тържествен миг, родени от плът или възкресени благодарение на нашите усилия, в името на всички онези, които изгоряха, за да открием верния път, които изстрадаха Смъртта, за да ни дадат живот…

В този миг Патриша и Ланиер почувстваха, че в очите им напират сълзи.

— Аз въздигам тази ключица към безчетните светове и озарявам с нова светлина Пътя, отваряйки вратата към нашия всеобщ просперитет — на тези които водят, и на водените, които създават и създаваните, които осветяват Пътя или се къпят в дарената им светлина.

Той извади ключицата от нишата й в полето и я вдигна между коленете си. Бликащият от ключицата ярък поток от пикти озари лицето му като пламък. Бръмченето бе преминало отвъд границата на слуха.

— Ето… Аз нов свят отварям…

Бронзовата повърхност на Пътя под тях постепенно започна да се разтваря в гъста мрежа от черни и червени линии. Ри Ою се изправи, изпънал ключицата пред гърдите си.

Застанали съвсем близо до ръба на шахтата, изследователите, Ятес, Пресиънт Ою, Ланиер и изображението на Корженевски гледаха право надолу, към вихрещата се илюзия от цветове и безкрайни възможности.

Илюзията се разтвори и вътре в нея се образува кръг от непрогледен мрак.

Ри Ою подаде ключицата на Патриша и тя стисна силно ръкохватките.

— Почувствай сега силата на онова, което се случва — предложи й той на английски. — Овладей усещането, придружаващо правилното отваряне.

Ключицата в ръцете й бе като жива, неделима част от нея, свързана с постоянния поток от пикти. Инструкциите на Ри Ою бяха съвсем подробни и вече бяха залегнали дълбоко в ума й.

Усещането за сила я въодушевяваше. Патриша почувства, как в нея се надига неудържим смях, докато ключицата разширяваше отвора върху повърхността на Пътя. Високо над тях недовършеният купол, който бе приютил кабинета на Ри Ою се премести в нова позиция, търсейки центъра на вихъра.

— Това е най-опасният момент — рече й Ри Ою. — Ако сега изгубим контрол, куполът ще ни затвори и после ще изглади завихрянето в стената. Тогава двамата с теб ще бъдем захвърлени завинаги някъде из безкрая на Пътя. — Ще се озовем там, където ни отведе изоставената врата и няма да можем да де върнем обратно. Чувстваш ли тази възможност?

Патриша кимна. Въодушевлението й се смени с усещането, че държи за опашката нещо неописуемо враждебно и неприятно. Стараеше се да не откъсва очи от ключицата.

— Ето, това е — обяви Ри Ою. — Олми наистина е бил прав. Ти си повече рожба на нашето, отколкото на твоето време.

Стените на купола постепенно придобиха бронзовия цвят, характерен за всички останали портални съоръжения. Вихърът в центъра на шахтата, заобикалящ черния кръг, започна бавно да се издига и тракционните полета ги понесоха плавно нагоре.

— Последвай ме — рече Ятес на Ланиер, докато изследователите се отправиха навън. Подредиха се наново на около петдесетина метра от терасата, близо до работния кабинет на портопроходеца.

Терасата и тракционните полета се изравниха отново. Ри Ою стисна ръкохватките на ключицата.

— Тук има стотици хиляди възможности — прошепна той. — Мога да ги почувствам през ключицата… да ги опозная. В разстояние на една секунда научавам подробности за стотици хиляди светове, но се нуждая само от един. Аз чувам този свят… изучавам характера му… установявам допирателната, която заема. Ключицата самоконтролира дейността си, поддържа неизменна позиция, но аз съм този, който я ръководи… И аз намирам.

Лицето му имаше вдъхновен, триумфиращ израз. Кръгът от непрогледен мрак продължаваше да се разширява, а по края придоби яркосин оттенък. Бронзовата стена на Пътя около кръга отново възвръщаше своята плътност, оформяйки малка падина, в центъра на която отворът вече сияеше в лазурно синьо. Падината ставаше все по-дълбока и Патриша неволно оприличи процеса на пространствено-временно заздравяване, привикване на стената с неестествената външна намеса.

Патриша зърна по края на лазурния кръг нещо издължено и ярко, около което се носеха масивни черни предмети.

— Вратата е отворена — обяви Ри Ою. Той пъхна ключицата в нишата и скръсти ръце. — А сега да установим какво има от другата й страна.

— Ще влезем ли? — попита Патриша.

— Не — рече портопроходецът и се засмя. — Ще изпратим някой от нашите механични приятели. А след като се върне с доклад, ще вземем решение, без да рискуваме нищо.

Оформената в тракционното поле купа ги издигна до тясната площадка, свързваща ги с терасата. Ри Ою стори път на Патриша и двата се присъединиха към останалата група в работния кабинет.

Междувременно един монитор с кубовидна форма излетя нагоре по току що оформения хълм и премина над перилата на терасата. След това се плъзна надолу в падината и изчезна през вратата. Ятес активира най-близкия пиктор и го настрои към сигналите на монитора, предавани с помощта на ретранслатора на терасата.

Ланиер с изненада установи, че осанката на Патриша се бе променила. Изглеждаше по-самоуверена и значително по-спокойна. Тя взе ръката му в своята, притисна я нежно, усмихна се и каза:

— Мога да го направя. Чувствам го. Мога да повторя всичко, което видях.

Изображението от монитора застана на фокус. Ятес предаде серия от пикти със сгъстена информация за условията на отвъдната страна.

— Мониторът се намира в среда на вакуум — докладва той. — Радиационният фон е много нисък. Ако това наистина е друга част от Пътя, значи потокът там е с ниска активност и е стабилен.

— Не виждам никакъв поток — коментираше данните Ри Ою, а лицето му имаше съсредоточен вид.

Образът постепенно стана кристално ясен.

— Огромен е — прошепна едва чуто сенатор Ою.

В неизвестната точка, където вратата бе проникнала в Пътя, тръбовидно оформената вселена беше разширена и диаметърът й вероятно надвишаваше петдесет хиляди километра.

— Геодезичен нанос — произнесе Патриша.

— Прилича на нещо подобно — съгласи се Ри Ою. — Въпросът е, дали е възникнал естествено.

Ланиер дори не си направи труда да поиска обяснение — съмняваше се, че ще е в състояние да го разбере.

Пътят бе изпълнен с колосални структури, тъмни кристални маси, достигащи хиляди километри на височина, някои от тях в свободен полет, хвърлящи гигантски сенки върху отсрещната стена на Пътя, докато преминаваха покрай ослепителната, извиваща змиевидно като речни меандри, плазмена тръба.

— Повърхностното притегляне е приблизително една десета g — продължаваше Ятес. — Повечето параметри показват значителни отклонения, Ри. Как мислиш, дали това не е някакъв друг Път, а не нашият?

— Разполагаме ли с каквито и да било сведения, че някой друг освен нас е създал подобна вселена? — попита портопроходецът.

— Не — призна Ятес.

— Придавайки цилиндрична форма на Пътя, ние го оформихме според нашите представи за подобно съоръжение. Искрено се съмнявам, че и други биха се придържали към същата логика. Особено когато разполагат с безкрайно много възможности.

— И все пак тази форма притежава незаменими предимства, особено когато се използва с търговски цели…

Ри Ою кимна отсечено, за да покаже, че е съгласен с предположението. Изглеждаше малко озадачен, докато се запознаваше с данните.

— Обстановката е много странна — каза той. — Не откривам никакви данни за наличието на поток, а и плазмената тръба изглежда доста необичайно. Сякаш някой съзнателно я е променил.

— Джартите?

— Не — поклати глава портопроходецът. — Тези структури не са типични за архитектурата на джартите. Не съм уверен, че притежават някакво конкретно предназначение — по-скоро може би се касае за кристализирали пространствено-временни изкривявания, или… — той поклати глава. — Или просто надхвърлят границата на нашите представи. Освен това, искрено се съмнявам, че джартите биха могли да достигнат толкова надалеч. Това отклонение — ако наистина е отклонение — се намира отвъд 1х15. Иначе казано, става дума за разстояние от над сто светлинни години надолу по Пътя.

— Невъзможно е там да има врати — обади се Патриша.

Ятес вдигна учудено вежди.

— Защо?

— Защото от гледна точка на времето, това е извън пределите на нашата вселена. Значи там вратите биха се отваряли към… — тя вдигна ръце. — Към нищото. Към нула.

— Не е задължително — възрази Ри Ою. — Но хрумването ви е доста интересно. По време на създаването му, Пътят беше адаптиран така, че да се съобразява с менящите се околни условия. Там, където условията по една или друга причина не отговарят на реалните изисквания, той е в състояние да ги променя — както условията, така и предпоставките.

— Аксисград може ли да стигне до там? — попита Пресиънт Ою.

— Не зная. Ако потокът престане да съществува, ще се наложат известни корекции… а това е доста трудна работа. Не съм и допускал, че е възможно изчезването му отвъд определена точка, но в такъв случай…

— Пътят е в състояние да се самоподдържа — довърши вместо него Ятес.

— Точно така. Не са му необходими нито машините в шеста кухина, нито път трайна връзка с Шишарк.

— Изглежда ми празен — отбеляза Ланиер. Не знаеше дали трябва въобще да се намесва в дискусията. — Не виждам никакво движение.

Ятес даде инструкции на монитора да отгледа повърхността от близо. Образът претърпя няколко увеличения, разкривайки накрая кристални образования с титанични размери. Те изпълваха Пътя — някой лежаха на една страна, а плазмената тръба се извиваше между тях.

Всички структури, включително и летящите, бяха покрити с подобни на куполи дискове, очевидно предназначени да охраняват ясно различимите гънки на отворените врати. Образът продължи да се увеличава. Скупчените нагъсто врати бяха свързани с плътна мрежа от блестящи линии. Това без съмнение беше трафик — търговски, или от друг характер — но с невъобразими мащаби и съвсем различен от този, който познаваха.

Изображението бе заобиколено от нов порой пикти.

— Вече е извън всякакво съмнение, че липсва поток — потвърди Ятес. — Пътят в този участък е напълно стабилен и самоподдържащ се.

Патриша имаше унесен вид. Ланиер се досети, че и потънала в обичайното си вглъбено състояние. Опитваше се да разбере онова, което ставаше пред очите й — и което за него бе недостижимо.

— Това не е случайно — произнесе дрезгаво тя.

— Моля? — попита Ланиер, хвана я за лакътя и погледна към останалите присъстващи. Тя отвори широко очи и се обърна към него.

— Именно това ще се случи, ако Аксисград се засили надолу по Пътя със скорост близка до тази на светлината — още преди да е започнало пътешествието. По същество Пътят е разположен извън времето и трябва да се приспособява към всяко събитие по дължината на заеманото пространство. И това ще е прякото последствие — особено ако бъде прекъснат откъм Шишарк.

— Да? Моля продължавайте… — покани я Ятес.

— Права е — намеси се Корженевски. — Беше повече от очевидно. И някой вече се е възползвал от случилото се — не са нито хора, нито джарти, а най-вероятно не става дума дори за същества от нашата вселена.

Ри Ою се усмихна широко.

— Опасявам се, че някои от присъстващите все още не разбираме за какво говорите. Моля, не спирайте.

Патриша хвърли поглед на Инженера и за миг й се мярна нещо познато. Частица от нея… Корженевски й кимна окуражаващо.

— Чудесно се справяте — рече й той.

— Свидетели сме на резултата, пренесен по свръхкосмическите вектори, от онова, което предстои да се случи с Пътя — поде тя. — Вече обмислях подобна възможност, още преди да заминем за Тимбъл, в деня, когато ме посети злосторникът. Ако Аксисград развие скорост по-висока от една трета с, той ще огъне Пътя и ще предизвика пространствено-времева ударна вълна, която ще го изпревари, надхвърляйки скоростта на светлината. Тази ударна вълна ще съществува извън времето и ще пристигне преди причината, която я е породила. Вълната вече е преминала през сектора, който наблюдаваме — вероятно преди векове, може би дори преди да бъде създаден Пътят. Ясно е, че обект, който се придвижва по сингуларната — или потока — със скорост близка до светлинната — би я деформирал до неузнаваемост. Той би предизвикал промени в структурата на виртуалните частици, нещо като „изпаряване“. — Тя си пое развълнувано дъх и затвори очи, представяйки се по-нататъшните математически последствия. — Пътят е бил принуден да се разшири и да заеме нова, по-стабилна форма. А потокът просто е изчезнал.

Олми мълчеше, загледан в Корженевски. Подул се е от гордост, помисли си Ланиер.

— Движещата се на разстояние от няколко светлинни години пред града ударна вълна ще поразява, бих казала „стерилизира“ всичко, което среща. В поразения район няма да съществува нищо друго, освен самият Аксисград. Всички гънки в стената на коридора ще бъдат изгладени, а вратите — затворени. — Тя посочи странните структури. — Очевидно в наблюдавания район Пътят вече се е разширил и движещи се вътре в него релативистични обекти не биха предизвикали подобни драстични промени.

Ланиер все още си блъскаше главата над странния феномен с изчезването на сингуларната преди още да бъде завършена конструкцията на обекта, който щеше да предизвика нейното „изпаряване“. Съвсем скоро се обърка в неясни и противоречиви предположения, които изглежда не тревожеха нито Корженевски, нито портопроходците.

— Ще можеш ли да осъществиш замисъла си? — попита той Патриша.

— С любезното съдействие на сер Корженевски — отвърна тя.

— Значи скоро ще узнаем още нещо, което отдавна вълнува мислите ни — намеси се Ри Ою. — И ще подготвим доклад за президента. А неговата фракция може да постъпи с доклада както желае. — Той се усмихна. — Както намери за добре.

В този момент отбранителният монитор излъчи няколко огненочервени пикти, сигнализирайки, че изпраща важно съобщение. Олми отиде да го приеме. Когато се върна, лицето му имаше тържествуващ вид — в пълно противоречие с онова, което им съобщи:

— Джартите са отворили своята врата. Извършили са го от разстояние, точната локализация е 1.5х9. Сега вече отрязаха и последната ни отбранителна станция. В коридора е нахлул плазмен фронт, който скоро ще достигне максималната си скорост. Приблизително след седем часа ще бъде тук. Трябва да тръгваме незабавно.

Пресиънт Ою потърси с поглед баща си.

— Гешелистите няма да позволят на джартите да ги изтласкат от Пътя — заяви тя.

— Значи президентът няма никакъв избор, нали? — отвърна Ри Ою. — Пътят сам определи съдбата си, а също и джартите. Президентът ще получи онази част от града, където живеят неговите поддръжници. Ние ще вземем своята част и всеки ще потегли по избрания от него път.

Бележки

[1] Южноафриканска етническа група, чийто земи били заграбени от холандските колонизатори — бел.прев.