Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътят (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 24 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЕОН. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.18. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Eon, Greg BEAR]. Формат: 20 см. Страници: 480. Цена: 140.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА

Тръбоходът пресече втората стена без никакви затруднения. На около километър зад стената забелязаха първите постройки с тухлено-червен цвят, покриващи коридора по цялата му площ. Всяка една бе разположена на широка близо двеста метра основа и се издигаше стъпаловидно нагоре, а отделните етажи бяха завъртени под ъгъл, оформяйки нещо като спираловидна пирамида.

— Бинго! — извика Хайнеман и посочи в дъното на коридора. Подът бе покрит с множество ленти, по които се носеха светлинки, сякаш се събираха и разделяха оживени магистрали. — Вече не сме сами.

— Колко изминахме дотук?

— Приблизително седемстотин и седемдесет хиляди километра — докладва Хайнеман. — Гари, ще поемеш ли щурвала за малко? Искам да извърша някои изследвания.

— Ще продължим да се движим право напред — обяви Ланиер — с не повече от деветдесет-сто километра в час.

— Толкова е достатъчно. Не горя от желание да се срещна с обитателите на коридора — които и да са те — поклати глава Хайнеман и се надигна от креслото. Отново се намираха в безтегловност и поддържаха равномерна скорост.

— Какво толкова те тревожи, като изключим гледката отвън? — попита го Фарли.

— Не гледката, естествено. Притеснявам се от това, че ще трябва да се движим по хода на сингуларната. Не зная защо, но имам предчувствието, че на онези долу това може и да не се понрави. Може би този начин за придвижване е разрешен само за строго определени апарати. Или пък има нещо друго. Каквото и да е, ако продължаваме да се носим със седемдесет или осемдесет километра в секунда и се ударим в нещо, ще загазим здравата.

— Виж за това не се сетих — обади се от пулта Ланиер.

— Странно, след като сега вече не те занимават странични неща… — Хайнеман внезапно се изчерви и го потупа по рамото. — Хайде момичета, на работа.

Разопаковаха останалата част от приборите, включиха ги и монтираха датчиците в празните отвори. Ланиер разглеждаше хипнотизиран потоците от движещи се светлини. Дори през бинокъла не можеше да различи нещо повече от светли точки, на фона на тъмните ленти на магистралите.

В един миг насочи бинокъла надолу и нещо масивно и тъмно закри гледката. Беше диск, дълъг най-малко половин километър, който плуваше над магистралите в южна посока. Още един подобен диск следваше същия курс на около тридесет градуса по-назапад.

— Абсолютно никакви радиосигнали — цъкаше учудено Хайнеман. — Разсеяни микровълни и минимално количество рентгенови и гама-лъчения. Ако може да се вярва на нашия радар — на около четвърт милион километра право напред има солидна преграда с площ не по-малко от петнадесет квадратни километра и без никакъв отвор в нея. Центърът е самата ос.

— Виждам я — Ланиер погледна към главния монитор. — Около нея се движат множество обекти, както и покрай стената на коридора.

— Не ме питай какви са — Хайнеман надникна през предното стъкло към огромните летящи дискове. Имаше озадачен вид. — Не ме питай и още колко време ще ни оставят на мира.

— Е, нали сме съвсем мънички — въздъхна Фарли. — Може и да не ни забележат.

— Това огромно нещо отпред — каквото и да е то — със сигурност ще ни забележи — възрази Хайнеман. — Залагам десет към едно, че то също се движи по сингуларната.

На петстотин километра от последната преграда от двете страни се издигаха четири червеникаво-кафяви пирамиди, обхванати в гъсти мрежи от ленти. Съдейки по местоположението им — на равни разстояния по вътрешната окръжност на коридора — Ланиер предположи, че са построени над кладенци. По приблизителна преценка страните на пирамидите бяха дълги поне два километра, а на височина достигаха един километър. На север от пирамидите, докъдето стигаше погледът, се простираше широка километър лента.

— Струва ми се, че загазихме до уши — промърмори Ланиер.

Фарли положи ръка на рамото му и се намести в креслото на втория пилот.

— Не мислиш ли, че сме загазили още преди години?

— Не зная защо, но винаги съм смятал, че коридорът е празен. Някак не можех да си представя всичко това.

Хайнеман се извиси над тях, сграбчи една ръчка на пулта за да се стабилизира и се зае да програмира плана на полета.

— Ще ускорим до десет хиляди километра в час, докато наближим онзи огромен обект върху сингуларната, там ще забавим — за да не си помислят ония долу, че сме решили да го вземем на таран — сетне обръщаме и духваме обратно към къщи. Стига да нямаш друго предложение — той погледна въпросително Ланиер.

Ланиер се опита да прецени всички рискове и изведнъж осъзна, че няма никаква представа какви могат да бъдат.

— Ако обърнем още сега какво ще кажем на нашите, като се върнем? — убеждаваше го Хайнеман. — Ясно е, че сме открили нещо много важно. Нямаме обаче никаква представа що за място е това и какво значение може да има за нас, когато се върнем обратно в Камъка.

— Това всички го знаем, Лари — рече Ланиер. — Друго ми кажи — ще оцелеем ли тук?

— Де да знаех — изпъшка Хайнеман. — Поне ни чакат незабравими мигове. Не мислите ли?

— Ти си побъркан — засмя се Каролсон. — Един побъркан пилот-инженер.

Хайнеман изпъчи гордо глава и бръкна с палци в джобчетата на ризата си.

— Гари?

— Няма друг начин да разберем какво ни чака — рече Ланиер. — Да продължаваме.

Хайнеман довърши програмата на автопилота и тръбоходът отново се понесе с бясна скорост, а в кабината се възцари атмосфера на спокойна целенасоченост.

Когато приключиха с ускорението и тръбоходът се установи на десет хиляди километра в час, Хайнеман раздаде обяда — пакетирани сандвичи и туби с горещ чай. Хранеха се мълчаливо, Каролсон и Хайнеман се бяха настанили отзад. Видимостта отвън бе добра, пейзажът изглеждаше непроменен.

Минаха още един пръстен от пирамидални структури, а след няколко минути — трети подобен — всичките бяха свързани с широката и гладка лента, по която се движеха гирлянди от светлини.

Ланиер предложи креслото на Каролсон и се премести отзад да подремне, докато Хайнеман показваше на жените как да управляват тръбохода. В съня си Ланиер се озова в тесен самолет, над гъста джунгла, сред която се виеше река. Имаше някаква далечна и на пръв поглед невидима връзка с гледката зад стените на тръбохода. Събуди се със странен вкус в устата, разкопча колана и се прехвърли отпред. Фарли проверяваше датчиците в отворите и сменяше дисковете на записващите устройства, като ги сверяваше с информацията в компанелите. Скоро напълни цял плик с блокове, запечата го и го прибра в кутията. Накрая вдигна един от мултиметрите, които инженерите бяха конструирали още преди Смъртта и показа монитора на Ланиер.

— Да? — той погледна озадачено бързо менящите се цифри.

— Свършил е — рече тя. — Показва пълни безсмислици. Също и голяма част от другите прибори. Съмнявам се, че ще съумеем да интерпретираме и половината от събраната информация.

— Причини?

Тя поклати глава.

— Само предположения, нищо конкретно. Електрическата система на самолета функционира нормално — поне така изглежда — така че вероятно пресичаме регулиращо поле като онова, което поглъща инерцията в Камъка. Тези полета притежават странични ефекти… пространствени изкривявания, въздействия на ядрено ниво, промени в гравитационната константа… Има още едно обяснение — всички прибори са решили да се развалят днес. Иди си търси гаранционните права!

— Нищо им няма на приборите — извика от кабината Хайнеман. — Недей да ми обиждаш машинките.

— Ама че е честолюбив — учуди се Фарли. — Ядосва се всеки пък, когато заговоря за качествен контрол.

— Твой ред е — обърна се Ланиер към Хайнеман и посочи задния отсек. — Време за сън. Скоро ще ни трябваш — отпочинал и свеж.

Хайнеман нагласи маршрута на тръбохода и се понесе назад, покрай Ланиер.

— Чакай — повика го Каролсон. — Какво е това?

Сингуларната пред тръбохода вече не изглеждаше като блестящ гладък цилиндър. Повърхността й пулсираше непрекъснато в ярко оранжево и бяло — като нагорещена жица.

— Злото не знае почивка — изпъшка Хайнеман и даде знак на Ланиер да освободи пилотското кресло. После увеличи натиска на клампите върху сингуларната, за да забави скоростта. Летателният апарат внезапно се разтърси и се завъртя около оста на движение. Ланиер и Фарли полетяха назад и се удариха в купищата от празни кашони, а в същия миг Хайнеман освободи клампите.

— Ускоряваме се — извика той през рамо, опитвайки се да надвие нарасналия грохот от двигателите. — Вече не контролирам машината.

Ланиер се хвърли напред към кабината, като се оттласкваше от седалките. Зад него Фарли се опитваше да закопчае колана.

Сингуларната изглеждаше като права и нетрепваща червена линия, точно по средата на плазмената тръба. Ланиер най-сетне достигна креслото на втория пилот, намести се и закопча колана.

Отзад се чуваше шум от търкалящи се прибори и кашони.

— Не можеш ли да обърнеш назад? — извика над рева Ланиер.

— Няма начин — отвърна Хайнеман. — Спусна ли клампите и веднага започваме да се друсаме. Скоростта е тридесет хиляди километра в час, но продължаваме да ускоряваме — тръбоходът се завъртя отново и върху тях се посипа дъжд от дребни предмети.

— Четиридесет — обяви след малко Хайнеман. — Петдесет.

Радиоприемникът внезапно изпращя и от говорителя се разнесе безполов мелодичен глас:

— „… нарушение на Закона на Пътя. Вашият летателен апарат е в нарушение на Закона на Пътя. Не се съпротивлявайте, иначе ще бъдете унищожени. Вие сте под властта на Хексамоновия Възел и ще бъдете изтеглени от потока след шест минути. Не се опитвайте да ускорявате или забавяте.“

Гласът изчезна, оставяйки само тихия ромон на фоновия шум.