Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Cujo, 1981 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Вилиана Данова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 95 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Издателска къща „Плеяда“, 1993
Художник: Петър Станимиров
ISBN 954-526-0-327
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
* * *
В три и половина Дона реши да остави Тад с бавачка за няколко часа, за да закара колата си в гаража на Джо Кембър. Беше опитала отново да му позвъни, но все още никой не отговаряше. Тя обаче си мислеше, че дори Кембър да не е в гаража, той скоро щеше да се прибере — навярно докато тя стигнеше до там, той щеше да си е вече вкъщи… АКО изобщо стигнеше. Вик й беше казал миналата седмица, че Кембър сигурно ще може да й даде някоя стара кола под наем, ако се наложеше „Пинто“-то да остане за през нощта в гаража му. Това бе решаващият фактор. Дона обаче смяташе, че няма да е добре да вземе Тад със себе си. Ако „Пинто“-то заядеше по онези пътища, тя можеше спокойно да се прибере на стоп. Ала не и с Тад.
Само че Тад имаше други планове.
Малко след разговора с баща си той се качи в стаята си и се изтегна на леглото с няколко от своите „Златни книжки“. Петнадесет минути по-късно той вече спеше. Присъни му се странен сън — уж беше съвсем обикновен, а притежаваше някаква особена, ужасяваща сила. В съня му някакво голямо момче хвърляше нагоре топка, облепена със скоч-лента и се опитваше да я удари. Все не успяваше — един, два, три, четири пъти… На петия път уцели топката… но бухалката, която също беше облепена със скоч-лента, се счупи при дръжката. Тя остана в ръката на момчето и от нея увисна черната лента. После то се наведе и вдигна широката част на бухалката, изгледа я за миг с отвращение и я хвърли във високата трева в страни от алеята. Тогава момчето се обърна и Тад се сепна — полууплашен, полурадостен. Това момче беше той, самият. На десет или единадесет години. Да беше той. Съвсем сигурно!
После момчето изчезна и всичко стана сиво. В тази сивота Тад чуваше само два звука: скърцането на люлка и крякането на патици. Заедно с тези звуци и сивотата, дойде внезапното ужасяващо усещане, че той не може да диша и се задушава. От мъглата се показа някакъв мъж… мъж, който бе облечен в лъскава, черна мушама и в едната си ръка държеше сигнал „СТОП“. Той се ухили и очите му светнаха — бяха две лъскави, сребърни монети. Мъжът вдигна ръка и посочи към Тад и Тад с ужас видя, че това не беше ръка, а кокал и че лицето под лъскавата, мушамена качулка изобщо не беше лице. Беше череп. Беше…
Тад се стресна и се събуди. Целият бе плувнал в пот, което само отчасти се дължеше на убийствената горещина в стаята. Той се изправи запъхтян, опирайки лакти във възглавницата си.
Щрак!
Вратата на килера започна полека да се открехва. А докато се отваряше, Тад видя вътре нещо, само за част от секундата, и се втурна през глава навън към коридора. Видя го само за миг, но бе достатъчно, за да разбере, че това не беше мъжът в черната, лъскава мушама. Не беше Франк Дод, който беше убивал жени. Беше нещо друго. Нещо с червени очи като кървави залези.
Ала Тад не можеше да каже всичко това на майка си. Ето защо той насочи усилията си към бавачката Деби.
Не искаше да остава с Деби. Тя винаги му се караше, пускаше силно грамофона и тъй нататък, и тъй нататък. Когато нищо не можа да впечатли майка му, Тад с омраза заговори, че Деби би могла и да го застреля. Когато Дона направи грешката да се засмее при мисълта за петнадесетгодишната, късогледа Деби Гъринджър, разстрелваща някого, Тад избухна в горчиви сълзи и хукна към всекидневната. Той искаше да й каже, че Деби Гъринджър може би не беше достатъчно силна, за да се справи с чудовището. Искаше да й каже, че ако се стъмнеше, преди тя да си дойде, чудовището можеше да излезе от килера. Можеше да е мъжът в черната, лъскава мушама, а можеше и да е звярът.
Дона го последва, съжалявайки, че се бе разсмяла и чудейки се как е могла да бъде толкова нечувствителна. Татко му го нямаше, а това бе достатъчно, за да го разстрои. Тад не желаеше да остава без майка си дори за час. И…
„И не е ли възможно Тад да усеща какво става между Вик и мене? Може би дори е чул…?“
Не, едва ли! Не би могло да е вярно. Просто ежедневието му бе малко нарушено.
Вратата на всекидневната беше затворена. Дона посегна към дръжката на бравата, но се поколеба, а след това тихо почука. Никакъв отговор. Тя отново почука и когато отново не получи отговор, тихо влезе. Тад лежеше по очи върху канапето, а една от възглавниците, които служеха за облегалки, беше сложил върху главата си. Така се държеше само когато беше много разстроен.
— Тад?
Никакъв отговор.
— Извинявай, че се смях.
Тад погледна изпод пухестата сивосиня възглавница. По лицето му имаше следи от сълзи.
— Моля ти се, не може ли и аз да дойда? — попита той. — Не ме оставяй с Деби, мамо!
„Страхотен артист“, мислеше си Дона. „Страхотен артист и невъзмутим изнудвач“. Тя схващаше всичко това (или поне си мислеше, че е така) и все пак й беше трудно да прояви строгост… отчасти защото нейните собствени сълзи отново напираха в очите й. Напоследък май почти винаги имаше по някой облак на хоризонта.
— Миличък, нали знаеш какво стана с „Пинто“-то, когато се връщахме от града? Може да се случи точно когато сме в квартал „Източни галоши“ и тогава ще трябва да ходим пеша до някоя къща, за да се обадим по телефона. Сигурно ще се наложи да ходим много…
— И какво от това? Аз ходя много добре!
— Зная, но можеш да се уплашиш.
Като се сити за онова нещо в килера, Тад извика с всичка сила:
— Няма да се уплаша!
Ръката му механично посегна към задния джоб на дънките му, където бяха Думите за Чудовището.
— Не викай така, моля те. Толкова е грозно!
Тад сниши гласа си.
— Няма да се уплаша. Просто искам да дойда с тебе.
Дона го изгледа безпомощно, знаейки, че това, което би трябвало да направи, е да повика Деби Гъринджър и усещайки, че всъщност четиригодишният й син по най-безобразен начин я върти на малкия си пръст. И ако отстъпеше, тя нямаше да може да намери подходящите извинения. „Като омагьосан кръг е“, мислеше си тя, от който не можеш да се пуснеш. „А аз дори не знаех за неговото съществуване. О, боже, искам ми се да съм в Таити!“
Дона отвори уста да му каже категорично и веднъж завинаги, че ще повика Деби и че двамата могат да си опекат пуканки, ако той е послушен и че трябва да си легне веднага след вечеря, без повече приказки! Вместо това обаче, тя каза:
— Добре, ще дойдеш. Но нашето „Пинто“ може да не е в състояние да ни закара до там, а ако не е, ще трябва да ходим пеша до някоя къща, за да повикаме градското такси да ни вземе. Наложи ли се да ходим пеша, Тад Трентън, не искам да слушам да ми мрънкаш.
— Не, няма…
— Не съм свършила. Не искам да ми мрънкаш да те нося, защото няма да стане! Разбрахме ли се?
— Да! Разбира се! — Тад скочи от канапето, забравил напълно сълзите си. — Тръгваме ли?
— Да, ще тръгваме. Но… знаеш ли какво? Защо да не си направим сандвичи. Сандвичи, а и ще налеем мляко в термоса.
— Ако се наложи да останем някъде през нощта ли? — попита Тад и изведнъж помръкна.
— Не, миличък. — рече Дона с усмивка и го прегърна. — Но до този момент още не съм се свързала с мистър Кембър. Татко ти каза, че е така, защото той няма телефон в гаража си, така че няма как да разбере за моите обаждания. А жена му и момчето му може да са заминали някъде. Така че…
— Трябва да си сложи телефон в гаража — каза Тад. — Иначе е тъпо.
— Да не си посмял да му кажеш това! — извика Дона, а Тад поклати глава, за да я успокои, че няма да го каже. — Както и да е, ако няма никой, мисля си, че няма да е зле да хапнем в колата или пред къщата, докато го чакаме.
Тад запляска с ръце.
— Ура! Ура! Може ли да си взема кутията за сандвичи?
— Разбира се — отвърна Дона, капитулирайки напълно.
Тя намери кутия сушени смокини и няколко пакетчета вафли „Слим Джим“ (за Дона това бяха отвратителни неща, но за Тад бяха неизменната, любима закуска). После уви в станиол няколко краставички и зелени маслини. Напълни целия термос на Тад с мляко и половината от термоса на Вик, с който той ходеше на екскурзия.
Неизвестно защо, както гледаше храната, Дона се притисни.
После погледна към телефона и си спомни дали да не опита отново да се свърже с Джо Кембър. Но реши, че няма смисъл, тъй като без друго щяха да отидат там. След това й хрумна дали да не попита Тад да се обади ли все пак на Деби Гъринджър или не. А после се запита какво всъщност й ставаше — Тад достатъчно ясно се бе изказал по въпроса.
Някак си изведнъж Дона се почувства зле. Съвсем зле. Не можеше да си го обясни. Огледа всичко в кухнята, сякаш очакваше да намери по този начин обяснението, обаче не го намери.
— Тръгваме ли мамо?
— Да — отвърна разсеяно тя.
До хладилника имаше окачен тефтер за оставяне на бележки. Върху него Дона написа: Тад и аз излизаме. Отиваме до Джо Кембър за „Пинто“-то. Ще се върнем скоро.
— Готов ли си Тад?
— Разбира се — отвърна Тад и се ухили. — На кого оставяш бележка, мамо?
— Ами, Джоуни може да се отбие, за да ми остави малко малини — отвърна уклончиво Дона. — Или пък Алисън Макензи. Щеше да ми показва някакви рецепти за баница.
— О!
Дона разроши косата му и те излязоха навън. Горещината ги блъсна в лицето като чук, увит в пух. „Тъпата кола сигурно изобщо няма да тръгне“, помисли си Дона.
Обаче тръгна.
Беше три часа и четиридесет и пет минути, следобед.
* * *
Те поеха на югоизток по шосе сто и седемнадесет към Мейпъл Шугър Роуд, което беше на осем-девет километра от града. Поведението на „Пинто“-то беше безупречно и ако не бяха тези няколко раздрусвания на връщане от пазар, Дона истински би се зачудила какво толкова се е паникьосала. Обаче задавянията на мотора бяха факт и по този начин тя седеше изправена и нащрек зад волана, караше с шестдесет километра в час и веднага щом видеше кола зад себе си, отбиваше плътно вдясно. А по шосето имаше доста коли. Беше започнал летния поток от туристи и отпускари. „Пинто“-то нямаше климатична инсталация и затова Дона караше с отворени прозорци.
Един „Континентал“ с инициалите на Ню Йорк върху табелката, влачещ огромно ремарке отзад, ги задмина на една отбивка. Шофьорът продължително изсвири с клаксона. Жена му беше дебела, носеше огледални слънчеви очила и погледна Дона с израз на кралско презрение.
— Я се шибай! — изкрещя Дона и размаха средния си пръст към дебеланата, която веднага се извърна встрани. Тад погледна към майка си леко притеснен, а Дона му се усмихна. — Няма страшно, мой човек. Всичко е наред. Просто двама глупаци — пришълци.
— О?! — рече Тад предпазливо.
„Чуйте ме само“, помисли си Дона. „Аз съм великата американка. Вик би се гордял с мене“.
Тя се усмихна на себе си, защото всеки в Мейн разбираше, че ако си дошъл от другаде, ще си останеш пришълец чак до гроба. И върху надгробната ти плоча ще напишат:
„Хари Джоунс. Касъл Корнърс
Мейн
(дошъл от Омаха, Небраска)“
Повечето от туристите пътуваха към шосе триста и две, където завиваха, или на изток към Нейпълс, или на запад към Бриджтън, Фрайбург или Норт Конуей, Ню Хемпшиър с неговите стръмни пързалки, евтини увеселителни паркове и достъпни ресторанти. Дона и Тад не отиваха към шосе триста и две.
Въпреки че къщата им гледаше към центъра на Касъл Рок и към красивата като картина общинска мера, гората започваше да се вижда от двете страни на пътя още на десетина километра, преди да стигнат дома си. Дърветата отстъпваха малко от време на време, само за да изникне по някоя къща или каравана. И колкото по-нататък отиваше, толкова повече къщите ставаха от типа, който баща й наричаше „Ирландска барака“. Слънцето все още ярко светеше и до мръкване оставаха поне още четири часа, но пустотата отново я притесни. Тук на главното шосе 117 не беше чак толкова лошо, но щом свърнеха встрани от него…
Разклонението, където трябваше да завият, бе отбелязано с табела, на която с избелели, почти нечетливи букви беше написано: МЕЙПЪЛ ШУГЪР РОУД. Табелката беше порядъчно надупчена от малчуганите, които гърмяха с бомбички и сачми. Пътят беше двупосочен, покрит с черна настилка, неравен и напукан. Той се виеше покрай две-три хубави къщи, две-три не толкова хубави и една стара, разнебитена каравана, възкачена върху ронеща се бетонна основа. Дворът пред караваната беше здраво буренясал. Сред храсталаците Дона видя няколко евтини, пластмасови играчки. В началото на пътеката, водеща към караваната имаше закачена накриво табела, която гласеше: „Даваме котенца безплатно“. На пътеката стоеше момченце на около две години с изпъкнало коремче и биберон-залъгалка, провесил се до под малкото му пишле. Устата му беше отворена и с едната си ръка бъркаше в носа си, а с другата човъркаше пъпа си. Гледайки го, Дона почувства внезапен студ и кожата й настръхна.
„Престани! За бога, какво ти става?!“
Гората отново се разстла от двете страни на пътя. Един стар „Форд-Феъллейн“ — 68-ма с проядена от ръжда боя на покрива и отпред при фаровете, мина покрай тях в отсрещното платно. Някакво младо момче развяваше буйна грива, безгрижно облегнато на волана. Беше голо до кръста. Фордът караше може би с над сто и двадесет километра в час. Дона потръпна конвулсивно. Това бе единствената друга кола, която видяха по пътя.
Мейпъл Шугър Роуд се изкачваше постепенно нагоре и след още няколко полета и градини Дона и Тад се изправиха пред зашеметяващата гледка на западен Мейн по посока на Бриджтън и Фрайбург. Езерото Лонг Лейк блестеше в далечината като сапфирена огърлица на приказно богата жена.
Пътят се заизкачва по склона на някакъв прояден от ерозията хълм (както съобщаваха по радиото и телевизията, поради което от двете страни на пътя се нижеха прашни и оклюмали от жегата кленове) и „Пинто“-то отново започна да подскача и да хвърля къч. Дъхът на Дона заседна в гърлото й и тя си помисли: „О, хайде, моля те! Хайде, мила количке!“
Тад се размърда притеснено на седалката до нея и още по-здраво стисна кутията със сандвичите си.
Дона започна леко да натиска педала за газта, повтаряйки наум едни и същи думи сякаш бяха някакво неясно заклинание: „Хайде, хайде, хайде…“
— Мамо? Пак ли…
— Тихо, Тад.
Друсането стана още по-силно. Отчаяна, Дона натисна педала за газта още повече и… „Пинто“-то подскочи напред, като още веднъж моторът се успокои.
— Ехааа! — внезапно извика Тад, но така силно, че Дона подскочи.
— Още не сме стигнали, Тадър.
На километър и половина по-надолу те стигнаха до някакво разклонение, на което също имаше дървена табела с надпис: „ШОСЕ № 3“. Дона зави по него, обзета от чувство за победа. Доколкото си спомняше, къщата на Кембър беше на по-малко от три километра път. Ако „Пинто“-то предадеше богу дух точно тук, тя и Тад можеха да отидат пеша.
Минаха покрай една паянтова къща с вагон и някаква ръждясала бяла кола в двора. В огледалото си за обратно виждане Дона забеляза, че дивият жасмин беше покрил голяма част от къщата и я засенчваше. От лявата страна на пътя, след като отминаха къщата, се откри поле и колата започна да се изкачва по стръмния хълм. На половината от пътя тя отново започна да се дави като този път се тресеше по-силно от всякога.
— Ще се оправи ли, мамо?
— Да — отвърна Дона мрачно.
Стрелките за скоростта паднаха на четиридесет и пет. Тя превключи на първа, смътно надявайки се, че това ще помогне нещо на налягането в горивото. Вместо да се оправи обаче, „Пинто“-то започна да буйства много по-силно отколкото друг път. От ауспуха се изтръгна цяла канонада от залпове, която накара Тад да извика. Сега колата се движеше с около двадесет и пет километра в час, но Дона виждаше вече къщата на Кембър и червения стобор, който служеше за гараж.
Натискането на педала за газта до долу беше помогнало преди. Дона опита отново и за миг моторът пак заработи нормално. Стрелката за скоростта бавно се покачи на тридесет километра в час. Ала след това моторът отново започна да се тресе. Дона пак опита с натискане на педала за газта до долу, обаче този път вместо да заработи нормално, двигателят взе да гасне. Червената идиотска лампа на арматурното табло започна да присветва, показвайки, че колата е пред пълно спиране.
Но нямаше значение, защото „Пинто“-то правеше последните си напъни пред пощенската кутия на Кембърови. Бяха си вкъщи. На пощенската кутия беше закрепен някакъв пакет и ясно се виждаше адреса на подателя — Джи Си Уитни и Ко.
Подсъзнателно Дона веднага отбеляза този факт, но непосредственото й внимание бе насочено към това да завие с колата по пътеката, водеща към къщата. „Тогава, ако иска, да спира“, помисли си Дона. „Кембър ще трябва да я оправи както намери за добре.“ Пътеката започваше на около двадесет метра от къщата. Ако беше стръмна до края, както беше пътеката на Трентънови „Пинто“-то щеше да се справи. Ала пътеката на Кембърови беше първо стръмна, а след това ставаше равна, или по-скоро се спускаше надолу към големия, превърнат в гараж стобор.
Дона изключи скоростите и остави колата да се движи по инерция докато най-накрая стигнаха пред вратите на гаража, които бяха полуотворени. Веднага щом пусна педала за газта и натисна спирачката, моторът отново закашля… но този път много слабо. Индикаторът на таблото започна да присветва като слаб сърдечен пулс и накрая засвети непрекъснато. „Пинто“-то спря напълно.
Тад погледна Дона.
Тя му се усмихна.
— Тад, приятелче — каза тя. — Пристигнахме.
— Да — отвърна той. — Но има ли някой вътре?
До гаража имаше паркирана тъмнозелена камионетка. Нямаше съмнение, че е на Кембър, а не на някой негов клиент. Дона я помнеше от миналия път. Ала в гаража не светеше. Тя отправи поглед наляво към къщата — там също бе тъмно. А в пощенската кутия имаше закрепен пакет.
Адресът на подателя беше „Джи Си Уитни и Ко“. Дона знаеше каква бе тази компания. Като момче, брат й взимаше каталога на компанията от пощенската им кутия. Продаваха авточасти, автопринадлежности и машини. Пакет за Кембър от „Джи Си Уитни и Ко“ беше най-естественото нещо на света. Но ако си бе вкъщи, той със сигурност щеше да си прибере пакета.
„Няма никой“, помисли унило Дона и почувства смътен гняв по адрес на Вик. „Винаги си е вкъщи. Ами да — човекът е пуснал корени в гаража си! Как не?! И сигурно само мене чака.“
— Е, хайде все пак да видим — каза тя и отвори вратата.
— Не мога да си махна предпазния колан — оплака се Тад, борейки се безпомощно със закопчалката.
— Добре, де. Гледай да не си счупиш ръцете, Тад. Ей сега ще ти помогна.
Дона слезе от колата, затръшна вратата откъм своята страна с намерение да заобиколи отпред и да отиде при Тад, за да го освободи от колана. Тъкмо щеше да даде на Кембър възможност да излезе и да види кой е дошъл, ако си бе вкъщи. Някак си не й се нравеше идеята да надникне сама в гаража му без предизвестие. Навярно беше глупаво от нейна страна, но след онази грозна и ужасна сцена със Стийв Кемп в кухнята, Дона вече много добре разбираше какво значи да бъдеш сама жена, откакто за първи път като шестнадесетгодишно момиче, родителите й й разрешиха да излиза с момчета.
Изведнъж тишината наоколо я порази. Беше горещо и така тихо, та чак я полазиха тръпки. Разбира се сигурно имаше някакви шумове, но след няколко години, прекарани в Касъл Рок, онова, което най-много можеше да каже, бе, че от шума на големия град, слухът на Дона бе привикнал към шума на малкия град, но не и към този на селото… а тук си беше село.
Тя различи чуруликането на птици, както и по-грубото грачене на някакъв гарван, оттатък в обширното поле, простиращо се отстрани на хълмовете, които току-що бяха изкачили. Долавяше се полъха на лек бриз и дъбовете от двете страни на пътеката с шумолящите си листа изпъстриха земята около краката й с тъмни и светли петна. Но Дона не можа да чуе бръмченето на нито една кола, нито дори бумтенето на някой трактор далече в полето или пък някой комбайн. Слухът, привикнал към шумовете на големия и малкия град е наистина повече за звуците, които произвежда човека. Звуците на майката природа са извън диапазона на неговата селективност. Пълното отстъпление на изкуствени шумове за такива хора е смущаващо.
„Щях да го чуя, ако работеше в гаража“, помисли си Дона. Единствения шум, който чуваше, бе този от собствените й стъпки по застланата с чакъл пътека и някакво тихо, едва доловимо бучене, което несъзнателно тя сметна за бученето на електротрансформатора долу на пътя.
Тъкмо стигна предната част на колата и реши да заобиколи, когато изведнъж чу някакъв нов звук: ниско, плътно ръмжене.
Дона спря, веднага вдигна глава, опитвайки се да определи точно откъде идваше този звук. За миг тя се обърка и това изведнъж я ужаси. Не от самия звук, а от това, че той сякаш от никъде не идваше. Беше навсякъде. И тогава някакъв вътрешен радар. Някакво устройство за оцеляване навярно заработи вътре в нея и тя разбра — ръмженето идваше от вътрешността на гаража.
— Мамо? — извика Тад, подавайки глава през отворения прозорец, доколкото позволяваше колана му. — Не мога да сваля този проклет…
— Шшшшт!
(ръмжене)
Тя направи стъпка назад — съвсем тихо — с ръка върху бронята на колата. Нервите й бяха опънати тънки нишки. Не беше паникьосана, а по-скоро нащрек, мислейки си: „Преди не ръмжеше така“.
Куджо излезе от гаража на Кембър. Дона го изгледа втренчена, чувствайки как дъхът й безболезнено и все пак изцяло замира в гърлото й. Същото куче беше — Куджо. Но…
НО, О, МИЛИ…
(О, мили боже!)
Кучето срещна погледа й. Очите му бяха кръвясали и сълзяха. От тях се отделяше някаква отвратителна слуз — сякаш, че бяха от гума. Петнистата му козина беше сплъстена и клеясала от кал и…
КРЪВ. ДАЛИ ТОВА Е…
(Кръв е! Кръв! Исусе, боже!)
Дона като че ли не можеше да помръдне. Нямаше въздух. В гърдите й нещо мощно се надигна. Беше чувала, че човек може да се парализира от страх, но никога не бе очаквала да е толкова цялостно. Между краката й и мозъка й нямаше никаква връзка. Това нагънато сиво вещество, което изпълваше гръбначния й стълб, бе прекъснало всички сигнали. Дланите й бяха безчувствени чукани, намиращи се под китките й. Тя се изпусна несъзнателно. Смътно усети нещо — топло по краката си.
И кучето сякаш усети. Неговият ужасен, кух поглед не изпускаше нито за миг широко отворените, сини очи на Дона Трентън. Куджо напредваше бавно, почти с безразличие. Сега той вече стоеше при дъските пред гаража. След миг стигна чакълестата пътека — само на седем-осем метра от нея! Ръмжеше без да спира. Беше ниско, гърлено мъркане, успокояващо в своята неумолимост. От зурлата на кучето капеше пяна. А тя не можеше да помръдне — ни най-малко!
Тогава Тад видя Куджо, разбра, че козината му е сплъстена от кръв и изпищя… силен, пронизителен вик, който накара животното да отмести поглед. Точно това извади Дона от вцепенението й.
Тя се извърна кръгом, политайки, сякаш беше пияна, и удари крака си в калника на колата. Усети пронизваща болка чак в хълбока си. Дона хукна обратно към вратата. Ръмженето на Куджо се извиси и се превърна в свиреп, яростен рев. Той се спусна към нея. Краката й се хлъзнаха върху чакъла. Тя едва успя да запази равновесие, кота удари лакътя си в капака на колата и тихо извика от болка.
Вратата на колата беше затворена. Дона сама я беше затворила, по навик, след като бе слязла. Хромираното копче под дръжката изведнъж й се стори ослепително ярко, пращащо слънчеви зайчета в очите й. „Никога няма да успея да отворя вратата, да вляза вътре и пак да я затворя“, помисли си тя и предчувствието, че навярно ще умре, стисна гърлото й. „Няма време! Няма начин!“
Дона с трясък отвори вратата. Чуваше собственото си хриптящо и накъсано дишане. Тад отново изкрещя — силен, пронизителен писък.
Тя седна, почти падна върху седалката зад волана. С периферното си зрение видя как Куджо се кани да скочи отгоре й, снишавайки задницата си, за да се хвърли напред и с всичките си сто килограма да се стовари направо в скута й.
Дона затръшна вратата на „Пинто“-то с две ръце, пресягайки се през кормилото и натискайки клаксона с рамото си. Беше тъкмо навреме. Миг само, след като вратата бе затръшната, се чу тежко и кухо тупване, сякаш някой бе ударил колата отстрани с тежка цепеница. Дивият рев на кучето изведнъж секна и настъпи тишина.
„Падна в несвяст“, мислеше си истерично Дона. „Слава на бога! Слава на бога за това…“
Секунда по-късно покритата с пяна, озъбена муцуна на Куджо се появи на прозореца само на няколко сантиметра от нея, като чудовище от някой филм на ужаса, което бе решило да достави на публиката последното и най-силно преживяване като се материализира и слезе от екрана. Дона виждаше огромните му, масивни зъби. И отново в нея се надигна ужасното, умопомрачаващо чувство. Гледаше не просто жената, хваната на тясно със сина си в тази кола, а Дона Трентън, която звярът специално чакаше да се появи.
Куджо започна отново да лае. Въпреки стъклото на прозореца, лаят му се чуваше невероятно силно. Изведнъж й хрумна, че ако не бе затворила по навик прозореца, когато спря (нещо, което баща й непрекъснато повтаряше: спираш колата, вдигаш прозорците, дърпаш ръчната спирачка, взимаш ключовете и заключваш), сега Дона щеше да бъде без гръклян. Кръвта й щеше да бъде разплискана върху кормилото, арматурното табло и предното стъкло. Едно-единствено действие, толкова механично, че тя дори не си спомняше, кога го е направила.
Дона изпищя.
Ужасяващата кучешка зурла изчезна от прозореца.
Тя си спомни за Тад и го погледна. Когато го видя, един нов страх я обзе, дълбаещ в нея като горещ свредел. Той не бе припаднал, но и не беше напълно в съзнание. Беше се отпуснал назад върху облегалката, а очите му гледаха кухо и безжизнено. Лицето му бе бяло, устните — посинели в краищата.
— Тад! — извика Дона и щракна с пръсти пред лицето му. Той леко мигна при звука. — Тад!
— Мамо? — рече замаяно той. — Как е излязло чудовището от килера ми? Това сън ли е? Аз сънувам ли?
— Всичко ще се оправи — отвърна Дона, изтръпнала от това, което току-що й бе казал за килера без всякаква връзка. — Ще се…
Дона видя опашката и гърба на кучето през предното стъкло. То отиваше откъм страната на Тад…
А прозорецът на Тад не бе затворен.
Дона се хвърли през Тад, мускулите й така се свиха, че за малко не счупи пръстите си в дръжката на прозореца. Започна да го вдига толкова бързо, колкото можеше, задъхана, чувстваща как Тад скимти зад нея.
Три четвърти от прозореца вече беше затворен, когато Куджо се хвърли към него. Зурлата му се вмъкна в процепа и бе притисната нагоре от непрекъснатото издигащо се стъкло. Свирепият му лай изпълни малкото пространство на колата. Тад изписка отново, покри главата си с ръце, а с дланите затисна очите си. Опита се да се сгуши в скута на Дона, като в слепия си импулс да се дръпне по-далеч, попречи на Дона да затвори докрай прозореца.
— Мамо, мамо, мамо! Накарай го да спре! Накарай го да си отиде!
Нещо топло се стичаше по опакото на ръцете й. Беше слуз примесена с кръв от устата на кучето. Използвайки всичката си сила, Дона успя да направи още четвърт оборот с дръжката на прозореца… и тогава Куджо се дръпна назад. В тази частица от секундата тя видя чертите му — разкривена, грозна, безумна карикатура на някога дружелюбния Сан Бернар. Тогава кучето стъпи на четирите си лапи и Дона видя само задницата му.
Сега дръжката на прозореца се въртеше лесно. Тя го затвори догоре и изтри ръце в дънките си, като стенеше и хлипаше от погнуса.
(О, Исусе! О, дева Марийо, майко божия!)
Тад отново изпадна в замаяното състояние на полусъзнание. Този път, когато Дона щракна с пръсти пред лицето му, нямаше никаква реакция.
„Той ще получи комплекс от това! О, боже, да! О, миличък Тад, да бях те оставила с Деби!“
Тя го хвана за раменете и леко го раздруса.
— Сънувам ли? — попита той отново.
— Не — отвърна Дона. Тад простена — тих, болезнен звук, който прониза сърцето й. — Не, но всичко е наред. Тад? Всичко е наред. Кучето не може да влезе. Прозорците са затворени. Не може да влезе. Нищо не може да ни направи.
Това стигна до съзнанието му и очите на Тад се проясниха.
— Тогава да си тръгваме, мамо. Не искам да оставаме повече тук.
— Да. Да, ще си…
Като огромен, жълтеникав снаряд Куджо скочи върху капака на колата и посегна към предното стъкло, лаейки пронизително. Тад нададе нов писък, очите му почти изхвръкнаха от орбитите си, а ръчичките му се забиха в бузите му, където оставиха червени следи.
— Не може нищо да ни направи! — крещеше Дона. — Чуваш ли, Тад? Не може да влезе.
Куджо удари предното стъкло. Чу се тъп, кух звук. Отскочи назад и задраска да се качи върху капака на колата, оставяйки нови драскотини.
— Искам вкъщи! — пищеше Тад.
— Прегърни ме здраво, Тад, и не се бой.
Каква безумна мисъл… но какво ли друго можеше да каже?
Тад зарови лице в гърдите й, тъкмо когато Куджо отново удари предното стъкло. Прозорецът се обля в пяна, докато кучето се опитваше да пробие стъклото с челюстите си. Тези мътни слузести очи гледаха втренчено Дона. Ще ви разкъсам на парчета, казваха те. И тебе, и момчето. Само да се вмъкна в тази тенекиена кутия. Ще ви изям живи. Ще ви гълтам парче по парче, докато вие все още пискате.
„Побесняло е“, мислеше си Дона. „Това куче е бясно“.
С непрекъснато нарастващ страх, тя хвърли поглед към паркираната на двора камионетка на Джо Кембър. Дали кучето не го бе ухапало?
Тя напипа бутона на клаксона и го натисна. Клаксонът изсвири, а кучето се търкулна назад и почти загуби равновесие.
— Не ти се нрави много, а?! — изкрещя победоносно Дона. — Болят те ушите, нали?
И отново натисна клаксона.
Куджо скочи от капака.
— Мамо, моля теее! Нека да си тръгваме!
Дона завъртя стартера. Моторът изпухтя веднъж, два пъти, три пъти… ала „Пинто“-то не тръгваше. Най-после тя угаси мотора.
— Миличък, не можем още да си тръгнем. Колата…
— Можем! Можем! Сега! Искам сега!
Главата й започна да пулсира. Силна, цепеща болка в синхрон с ритъма на сърцето й.
— Тад, чуй ме. Колата не иска да тръгне. Онази клапа пак е заяла. Трябва да почакаме да изстине моторът. Тогава ще тръгне и ние ще си заминем оттук.
„Трябва само да се измъкнем от пътеката и да се спуснем надолу по хълма. Тогава няма да има значение, дори да угасне, защото ще можем да спрем. Ако не се уплаша и не натисна спирачката, ще можем да изминем повечето път до Мейпъл Шугър Роуд, дори моторът да не работи… или…“
Тя се сети за къщата в подножието на хълма, онази с дивия жасмин, обвил цялата източна стена. Там имаше хора. Дона беше видяла колата.
ХОРА!
Тя отново натисна клаксона. Три къси изсвирвания, три дълги. Три къси, три дълги. И така няколко пъти — единствените сигнали по морзовата азбука, които помнеше от годините в девическото скаутско училище. Щяха да чуят. Дори да не разбираха значението на сигнала SOS, щяха да дойдат, за да видят кой вдига тази врява у Джо Кембър… и защо.
Къде беше кучето? Дона не го виждаше вече. Но нямаше значение. То не можеше да влезе в колата, а помощ скоро щеше да пристигне.
— Всичко ще бъде наред — каза тя на Тад. — Само почакай и ще видиш.
* * *
Канцелариите на „Имидж-Ай Студиоус“ се помещаваха в една мръсна, тухлена сграда в Кеймбридж. Бизнес-офисите бяха на четвъртия етаж, един апартамент с две студия се намираше на петия етаж, а прожекционната зала, която имаше много лоша вентилация и бе толкова голяма, че побираше само шестнадесет реда по четири стола всеки, беше на шестия, последен етаж.
В тази ранна понеделнишка вечер Вик Трентън и Роджър Брейкстоун седяха на третия ред в прожекционната зала, свалили саката си и разхлабили вратовръзките си. Бяха гледали рекламните клипове с Професор „Шарп“ по пет пъти всеки един. А те бяха точно двадесет. От двадесетте, три бяха с позорните „Червени Малини-Пралини“.
Извъртането на последните шест клипа бе приключило преди половин час, операторът им беше пожелал лека нощ и бе тръгнал да изпълнява вечерната си служба, която беше да прожектира филми в кино „Орсън Уелс“. Петнадесет минути по-късно президента на фирмата „Имидж-Ай“, Роб Мартин, им бе пожелал мрачно лека нощ, добавяйки, че вратата на кабинета му ще бъде отворена за тях през целия ден и в сряда, ако те имаха нужда от него. И тримата отбягваха това, което се въртеше в главите им — вратата ще бъде отворена, ако има за какво да говорим.
Роб имаше всички причини на света да изглежда мрачен. Той бе ветеран от войната във Виетнам и бе загубил единия си крак в офанзивата при Тет. Беше отворил „Имидж-Ай Студиоус“ в края на 70-те години с парите от инвалидната пенсия с доста помощ от роднините си. Студиото се бе задъхвало, измъквало и оцелявало до този момент главно с помощта на трохите, които прибираше от банкетните пиршества на много по-големите Бостънски студия. Вик и Роджър заработиха за него, защото той по някакъв начин приличаше на тях самите — борещ се да накара работите си да потръгнат, да стигне онзи дълго мечтан ъгъл, където най-после да завие и го остави зад гърба си. И естествено в Бостън беше добре, защото градският транспорт беше много по уреден, отколкото в Ню Йорк.
През последната година и половина „Имидж-Ай“ се бяха въздигнали малко. Роб бе успял да се възползва от това, че те правеха клиповете за „Шарп“ и бе подхванал и друг бизнес. За първи път всичко изглеждаше солидно. През май, малко преди провала на Пралините, той бе изпратил на Вик и Роджър пощенска картичка, показваща един Бостънски градски автобус. На обратната страна на картичката имаше три жени, наведени така, че да им се виждат дупетата, облечени в плътно прилепнали дънки. Под тях с печатни букви, беше написано: ИМИДЖ-АЙ СКЛЮЧВА ДОГОВОРИ ЗА ОФОРМЯНЕ НА ЗАДНИЦИТЕ НА БОСТЪНСКИТЕ АВТОБУСИ. ПРАВИМ РЕКЛАМА НА ТЛЪСТИ… ПАЧКИ.
Тогава им се видя забавно. Но не и после. Откакто се провалиха Пралините, двама от клиентите (включително дънките „Кан Лук Джийнс“) анулираха договорите си с „Имидж-Ай“ и ако „Ад Уъркс“ загубеха парите на „Шарп“, Роб щеше да загуби и други пари в добавка на тези от „Шарп“. Това го ядосваше и плашеше… чувства, които Вик отлично разбираше.
Седяха, пушеха и мълчаха вече почти пет минути. Най-после Роджър каза тихо:
— Направо ми се Драйфа, Вик. Гледам го онзи тип как седи зад катедрата, гледа ме, сякаш е света вода ненапита, напълва си устата с онези ми ти Пралини и скапаната им боя и казва: „Не, бе… тук няма нищо нередно“. Направо ме заболя стомаха. Усетих истинска физическа болка. Добре, че операторът си замина. Ако ги бях гледал още един път, сигурно щях да хукна да търся някой найлонов плик, та да повърна.
Роджър загаси цигарата си в пепелника, монтиран върху дръжката на стола. Наистина изглеждаше болен. Лицето му имаше жълтеникав тен, който никак не се хареса на Вик. Наречете го, ако искате, фронтова умора, но това състояние означаваше, и че си изплашен до смърт, и че си наврян в миша дупка. То означаваше да гледаш в тъмното и да виждаш, че там има нещо, което се кани да те изяде.
— Казвах си — продължи Роджър, посягайки за нова цигара, — че ще видя нещо. Нали разбираш? Нещо! Не можех да повярвам, че ще е толкова лошо, колкото на нас ни се струваше. Но от всички тези клипове… ефектът беше дори по-силен. Все едно да гледаш Джими Картър да казва: „Аз никога няма да ви излъжа“. — Роджър дръпна от новата си цигара, направи гримаса и я изгаси в пепелника. — Нищо чудно, че Джордж Карлийн и Стийв Мартин и гаднярското им „Съботно предаване на живо“ счупиха рекорда. Този Професор сега направо ми изглежда лицемерен…
Внезапно гласът на Роджър сълзливо потрепери и той изведнъж млъкна така, че чак зъбите му изтракаха.
— Имам една идея — тихо каза Вик.
— Да, ти спомена нещо в самолета — рече Роджър и погледна към него, ала без особена надежда. — Ако имаш, дай да я чуем.
— Смятам, че Професорът „Шарп“ трябва да се появи в още един, последен клип — каза Вик. — Мисля, че трябва да убедим за това стария Шарп. Не синчето, а стария.
— И какво ще рекламира този път познатият ви Профански Професор? — попита Роджър, разкопчавайки още едно копче на ризата си. — Отрова за плъхове, или боя за оранжада?
— Хайде, Роджър! Никой не е отровен.
— По-добре да беше — отвърна Роджър и се изсмя пронизително. — Понякога се чудя дали разбираш какво точно е правенето на реклама. То е да дърпаш лъва за опашката. Е, този лъв го изпуснахме и той се кани да скочи върху нас и да ни глътне наведнъж.
— Роджър!
— Живеем в страна, където, щом някоя контролираща група от клиенти измери чашите на „МакДоналдс“ и открие, че са с един милиграм по-малки, тази новина се появява веднага на всички първи страници в печата. Някое си мърляво списанийце в Калифорния помества бележката, че при заден сблъсък резервоарът на „Пинто“ има склонност да се възпламени и компанията „Форд“ потъва на секундата.
— Не захващай това — рече Вик и се усмихна. — Жена ми кара „Пинто“. Имам си достатъчно проблеми.
— Просто се опитвам да ти обясня, че да накараш Професора на „Шарп“ да се появи в още един клип, е толкова нагло, колкото да накараш Ричард Никсън да изкара още един президентски мандат. Той е КОМПРОМЕТИРАН, Вик! Напълно е сдал багажа.
Роджър замълча и погледна Към Вик, който отвърна на погледа му, оставайки сериозен.
— Какво още искаш да каже Професорът? — попита Роджър.
— Че съжалява.
За миг Роджър премига, слисан. После отметна глава и се закиска.
— Че съжалява?! Съжалява?! О, господи, какъв разкош! Това ли беше идеята ти?
— Чакай малко, Родж. Не ми даваш никаква възможност да обясня. Друг път не си бил такъв.
— Така е — отвърна Роджър. — Навярно си прав. Кажи какво имаш предвид. Обаче не мога да повярвам, че говориш…
— Сериозно ли? Говоря съвсем сериозно. Ти си завършил курсовете. Каква е тайната на успешната реклама? Защо изобщо се правят реклами?
— Тайната на всички успешни реклами е, че хората искат да вярват. Хората продават себе си.
— Именно. Когато механикът от ремонтната работилница на кафеварките „Мейтег“ казват, че е най-смотаният човек в този град, хората искат да вярват, че някъде наистина има такъв човек, няма никаква работа и само слуша радио и от време на време проверява по някоя и друга кафеварка. Хората искат да вярват, че техните „Мейтег“ никога няма да имат нужда от поправка. Когато Джо ДиМаджио идва и ти казва: „Мистър Кафе пести кафе, пести и пари“, хората искат да вярват и това. Ако…
— Но нали точно за това си навряхме задниците в тази каша?! Хората искат да вярват на Професора по тестени изделия „Шарп“, а той ги подведе. Точно както искаха да вярват и на Никсън, а той…
— Никсън, Никсън, Никсън! — извика ядосано Вик, изненадан от силата на собствения си гняв. — Ти започваш да не виждаш, защото си заслепен точно от това сравнение. Чувал съм те да го повтаряш поне двеста пъти откакто Пралините се провалиха, но така не става!
Роджър го изгледа смаян.
— Никсън беше мошеник. Той знаеше, че е мошеник, а каза, че не е. Професорът на „Шарп“ каза, че няма нищо нередно в Червените Малини-Пралини, а имаше. Но той не знаеше това. — Вик се наведе и с пръста си започна да потупва Роджър по ръката, за да е по-убедителен. — Той не е измамил вярата на хората, Родж. И трябва да им го каже. Трябва да се изправи пред целия народ на Америка и да им каже, че не е измамил вярата им. Случилото се е грешка от страна на компанията, произвеждаща оцветителя. Грешката НЕ Е на „Шарп“. Той трябва да го каже. А най-важното от всичко е, да каже, че съжалява, загдето изобщо е допусната и че макар и никой да не е пострадал, той съжалява и се извинява на хората заради тяхната уплаха.
Роджър кимна, а после сви рамене.
— Да, виждам интригата. Но нито старецът, нито синчето ще я харесат, Вик. Те просто искат да погребат този ск…
— Да, да, да! — извика Вик силно, че Роджър подскочи, стреснат. После енергично се изправи и започна трескаво да обхожда късия коридор между столовете в прожекционната зала. — Разбира се, че искат. И са прави. Той е мъртъв и трябва да бъде погребан. Професорът на „Шарп“ трябва да бъде погребан. Пралините са вече погребани. Но онова, което трябва да ги накараме да разберат е, че погребението няма да бъде тайно и на лунна светлина. Точно в това е цялата работа! Всички несъзнателно искат набързо да се отърват от неудобния вече мафиот… или както например се погребва някой роднина, починал от холера.
Вик се наведе толкова близо до Роджър, че носовете им почти се допряха.
— Нашата задача е — продължи той, — да ги накараме да разбират, че Професорът по тестени изделия няма да има покой, освен ако не бъде погребан явно, при ярка дневна светлина. И бих искал цялата страна да присъства на неговото погребение.
— Ти си се побър… — започна Роджър, ала изведнъж млъкна.
Най-после Вик видя как изражението на напрегнатост и страх изчезна от погледа му. Лицето му внезапно се изостри и уплахата бе заменена от известна налудничавост. Роджър се захили. Вик изпита такова облекчение при тази усмивка, че за първи път, откакто бе получил бележката на Стийв Кемп, забрави за Дона и онова, което се бе случило с нея. Работата напълно го завладя и едва по-късно той се запита, леко изненадан, кога за последен път бе усетил това чисто, опияняващо и прелестно чувство да бъдеш изцяло отдаден на нещо, в което си наистина добър.
— Повърхностно погледнато, ние искаме той да повтори същите неща, които Шарп говори, откакто стана гафът с Червените Малини-Пралини — продължи Вик. — Но когато Професорът по тестените изделия сам казва тези неща…
— Кръгът се затваря — измърмори Роджър и запали нова цигара.
— Именно, точно така! Можем дори да оставим стария Шарп да се появи в последните сцени от фарса с Пралините. Да сме на чисто. Всичко да е зад гърба ни…
— Да преглътнем горчивия хап. Естествено това ще се хареса на стария козел. Публично покаяние… самобичуване с камшик…
— И вместо да си излезе като някой горделивец, който тъкмо е цопнал в кална локва и всички му се смеят, той си отива като Дъглас МакАртър и неговите думи: „старите войни не умират, те просто залязват.“ Това е на повърхността. Но отдолу ние търсим верния тон… чувството…
Вик вече навлизаше в периметъра на Роджър. Ако Вик съумееше да очертае ясно идеята си, която го бе споходила, докато пиеше кафето си в „Бентли“, Роджър щеше да я поеме оттук нататък.
— МакАртър — рече тихо Роджър. — Ами точно така е, нали? Тонът е сбогуване. Чувството — жалост. Създай в хората убеждението, че към теб са се отнесли несправедливо… но вече е късно. Пък и… — Роджър погледна към Вик почти стреснато.
— Какво?
— Най-гледаните часове! — възкликна Роджър.
— Ъъъъ?!
— Клиповете! Ще ги пуснем в най-гледаното време. Рекламата е предназначена за роднините, не за децата, нали?
— Да, да!
— Само да бъдат направени веднъж.
Вик се усмихна.
— Ще ги убедим да ги направят — каза той и използвайки една от любимите фрази на Роджър за добрата реклама, добави: — Това си е танк, Роджър. И ние ще го яхнем и ще прегазим всички гадняри, ако трябва. Стига да постигнем нещо конкретно, преди да сме отишли в Клийвланд…
Те седяха и обсъждаха идеята си в малката прожекционна зала още около час. Когато излязоха, за да се приберат в хотела, и двамата бяха потни и изтощени, а навън беше вече съвсем тъмно.