Стивън Кинг
Куджо (1)

Имало едно време, ала не много отдавна, едно чудовище, което се появило в малкия градец Касъл Рок, щата Мейн. През 1970 година то убило една сервитьорка на име Алма Фречър; през 1971-ва — една жена на име Полин Тутейкър и първокурсничката Черил Муди; през 1974 година — красивото момиче, наречено Каръл Дънбаргър; през есента на 1975 година — учителката Ета Рингорд; и най-накрая, в началото на зимата през същата година — ученичката Мери Кейт Хендрасън.

Чудовището не беше върколак, вампир или таласъм. Нито пък някакво непознато създание от омагьосаната гора или снежните степи; беше просто ченге на име Франк Дод с психически и сексуални отклонения. Един добър човек на име Джон Смит, като по чудо го разкри, ала преди да бъде заловен (и може би така стана по-добре), Франк Дод се самоуби.

Хората бяха шокирани, естествено, но повечето от тях ликуваха, защото в този малък град чудовището, което ги бе преследвало в сънищата им, бе мъртво. Най-после мъртво! Кошмарите на града бяха заровени заедно с Франк Дод в гроба му.

И все пак… дори в нашия образован век, когато толкова родители осъзнават опасността от психически отклонения, които могат да причинят на децата си, трябва да е имало в Касъл Рок някой родител, или може би просто някоя баба, усмиряващи малчуганите с приказки за това как Франк Дод ще дойде и ще ги вземе, ако не внимават и не са послушни. И сигурно децата изведнъж са млъквали, поглеждайки към тъмните прозорци, мислейки си за Франк Дод в неговата лъскава, черна мушама… Франк Дод-удушвачът, който убиваше, убиваше и убиваше…

„Ето го там навън“, навярно шепти някъде бабата, докато вятърът се втурва в комина и тихо стене около стария капак, затиснал дупката в кюнеца на печката. „Там навън е и ако не слушаш, ще видиш лицето му да наднича в прозореца на спалнята ти, след като всички вкъщи са заспали, освен теб; а може да го видиш посред нощ как ти се хили от килера и да вдига знака СТОП с едната си ръка, докато децата пресичат улицата, а в другата държи бръснача, с който се е самоубил… така че мълчете, деца… шшшт, тихо…“

От всичко най-потресаващ бе краят. И разбира се децата сънуваха кошмари, лежаха будни нощем, а празната къща на Дод (майката на Франк получи удар и почина скоро след сина си) бързо се превърна в къща, преследвана от духове и хората я отбягваха. Тези събития обаче отминаха… това бяха евентуалните странични явления на една поредица от безсмислени убийства.

Но времето минаваше. Минаха пет години.

Чудовището го нямаше. Чудовището бе мъртво. Франк Дод се разлагаше в ковчега си.

Ала чудовищата никога не умират. Върколаци, вампири, таласъми, непознати създания от степите. Едно чудовище никога не умира. И то се върна отново в Касъл Рок през лятото на 1980 година.

* * *

Тад Трентън, четиригодишен, се събуди една сутрин, малко след полунощ, за да отиде до тоалетната. Той стана от леглото си и полусънен се упъти към ярката ивица светлина, процеждаща се през полуоткрехнатата врата, като смъкна панталоните си. Уринира цяла вечност, пусна водата и се върна в леглото. Дръпна завивката си и точно тогава видя чудовището в килера. Беше ниско, с огромни плещи, издали се над кривия му, къс врат. Очите му бяха горящи, кехлибарени дупки. Бе същество наполовина човек, наполовина вълк. Когато се изправи, тестисите му увиснаха, козината му щръкна, дъхът му — тих, смразяващ вой, изсвистя в гърлото му; очите му гледаха лудо и се хилеха. Очи, обещаващи ужасна смърт и криещи в себе си музиката на задавени писъци… нещо там, в килера…

Тад чу доволно ръмжене, усети сладникав дъх, ухаещ на гнило месо и покри очите си с ръце. Пое дълбоко въздух и изпищя.

В другата стая се чу приглушен вик — баща му… и един друг вик на уплаха: „Какво беше това?“ в същата стая. Беше майка му.

Чу се шум от тичащи стъпки. Когато родителите му влязоха, Тад плахо погледна през пръстите си и го видя в килера как се озъбва със зловещата увереност, че майка му и баща му можеха и да дойдат, но те със сигурност щяха да си отидат и тогава…

Стаята се обля в светлина. Вик и Дона се приближиха до леглото му и се спогледаха тревожно като видяха тебеширенобялото му лице и втрещени очи. Тогава майка му каза… не, тросна се:

— Нали ти казах, че три сандвича ще са му много, Вик?!

А после татко му седна на леглото, прегърна го през гърба и го попита какво му е.

Тад отново се престраши да погледне към раззиналата паст на килера. Чудовището го нямаше. Вместо някакъв си там свиреп звяр, той видя само двете неравни купчини одеяла и зимни нощници и пижами, които Дона още не бе успяла да прибере в килера на третия етаж. Те бяха струпани върху столчето, на което Тад се качваше, за да стигне най-горния рафт на килера. Вместо грозната, триъгълна глава, забучена накриво върху врата и хищния, изпиващ поглед, малкият видя плюшеното си мече, разположено върху по-високата купчина. Вместо горящите, кехлибарени дупки го гледаха лъскавите, кафяви, стъклени очички, с които Мечо наблюдаваше света.

— Какво има, Тадър? — попита отново баща му.

— Има чудовище! — изплака Тад. — В килера! — извика той и избухна в сълзи.

Майка му седна до него; взеха го между тях, галеха го и го успокояваха с каквото могат. Последва обичайният родителски ритуал: казаха му, че няма чудовища, и че просто е сънувал лош сън. Майка му обясни как сенките понякога заприличвали на ужасните работи, които показвали по телевизията и в детските списания, а татко му каза, че всичко е наред, окей, и че в къщата няма нищо, което би могло да му причини зло. Тад кимна и се съгласи, че е така, макар да знаеше, че не е.

Баща му му обясни как в тъмното двете купчини одеяла са изглеждали като огромни плещи, а мечето — като кривната глава. Светлината от тоалетната се била отразила в очите на играчката и те заприличали на очите на истинско животно.

— Виж сега, Тадър — рече баща му. — Наблюдавай много внимателно.

Тад го наблюдаваше.

Баща му взе двете купчини одеяла и ги бутна назад в килера. Малкият чу как закачалките леко издрънчаха, разказвайки за татко му на техния си, закачалчески език. Стана му смешно и се засмя. Майка му видя усмивката му и също се усмихна с облекчение.

Баща му излезе от килера, взе мечето и го сложи в ръцете му.

— А най-вече — каза той с патос, като се поклони и накара Тад и мама да се разсмеят, — изплашило те е „столцето“.

Татко му плътно затвори вратата на килера и сложи стола отпред. Все още се усмихваше, когато дойде до леглото на Тад, ала погледът му бе сериозен.

— Добре ли си, Тад?

— Да — отвърна малкият и после се насили да каже: — Но то беше там, татко. Видях го. Наистина!

— Въображението ти е видяло нещо, Тад — каза баща му и го погали по косата с едрата си, топла длан. — Но всъщност ти не си видял истинско чудовище в килера. Няма чудовища, Тад. Има ги само в приказките и в твоето въображение.

Тад погледна първо майка си, после баща си и отново майка си. Обичаше широките им, добри лица.

— Наистина ли?

— Наистина — отвърна майка му. — А сега искам моето голямо момче да отиде да се изпишка.

— Ходих. Затова се събудих.

— Ами хайде — рече тя, защото родителите никога не вярваха — убеди ме, че си прав.

И тъй, той отиде в тоалетната, а тя го наблюдаваше как пусна четири капки. После майка му се усмихна и каза:

— Виждаш ли? Значи все пак е трябвало да се изпишкаш.

Примирен, Тад кимна. Върна се в леглото. Завиха го хубаво с одеялото. Целунаха го. Ала когато застанаха до вратата, страхът отново го обви като някаква студена и влажна пелена. Като парче месо, от което лъхаше на безнадеждна смърт. „О, моля ви“ помисли си той. Но нищо повече, а само това: „О, моля ви, моля ви, моля ви!“

Навярно баща му долови неговата мисъл, защото се обърна с ръка на електрическия ключ и повтори:

— Няма чудовища, Тад.

— Да, татко — отвърна Тад, тъй като в този миг очите на Вик бяха далечни и забулени и той сякаш имаше нужда да бъде убеден. — Няма чудовища.

„Освен това, което е в килера на стаята ми!“

Светлината угасна.

— Лека нощ, Тад.

Гласът на майка му достигна до него мек и нежен, а в съзнанието си Тад закрещя: „Пази се мамо! Те изяждат жените! Във всички филми хващат жените, отвличат ги и ги изяждат! О, моля те, моля те, моля те…“

Ала майка му и баща му вече ги нямаше.

И така, Тад Трентън, четиригодишен, лежеше в своето легло — стомахът му бе свит на кълбо, а мускулите му — стегнати като пружини. Завивката бе дръпната до брадичката му и с едната си ръка притискаше плюшеното мече към гърдите си. Върху стената се виждаше Люк Звездоходецът, на другата имаше плакат, показващ голяма, весело усмихната катерица, клекнала върху някаква сокоизстисквачка. „Ако животът ви поднесе лимони, направете си лимонада!“, казваше нахално ухилената катерица. На третата стена беше целият пъстър свят от Сезам Стрийт: Биг Бърд, Ърни, Оскар, Гроувър. Добри тотеми, добра магия. Обаче вятърът отвън… майчице! Как само пищеше над покривите и се втурваше надолу в черните тръби! Тад нямаше да може да заспи тази нощ… малко по малко кълбото в стомаха му се разплете, пружинките в мускулите му се отпуснаха. Започна да се унася…

И тогава един друг писукащ звук, не този на вятъра отвън, го стресна и го накара отново широко да отвори очи.

Бяха пантите на вратата на килера.

Скррръц… тънък, скрибуцащ звук, толкова тих, че навярно само кучетата и будните малки момченца биха могли да го чуят. Вратата се отваряше бавно и сигурно — мъртвешка паст, откриваща черната си бездна сантиметър по сантиметър, стъпка по стъпка.

И в тази черна бездна беше чудовището. Бе клекнало на същото място, както преди. То се ухили на Тад, а мускулите му се извисяваха над криво забучената му глава. В жълтите му очи светеше безсмислено, кухо коварство. „Нали ти казах, че ще си отидат, Тад?, шепнеше звярът. Накрая те винаги си отиват и тогава се връщам аз. Харесва ми да се връщам. Харесвам и тебе, Тад. Сега вече ще се връщам всяка нощ… и всяка нощ ще се приближавам по мъничко до твоето легло… още малко… и още… докато една нощ, преди да успееш да ги повикаш с писъците си, ти ще чуеш ръмжене, ще усетиш как някой ръмжи точно до тебе. Това ще бъда аз, Тад и ще скоча върху тебе. А после ще те изям и ти ще бъдеш в мене.“

Втрещен и ужасен, Тад гледаше чудовището, изпаднал в някакво тъпоумно вцепенение. Имаше нещо в него… което му бе почти близко. Нещо, което той сякаш познаваше. Това бе най-страшното — че нещо в него му бе почти познато. Защото… „Защото аз съм луд, Тад. Аз съм тук и съм бил тук през цялото време. Казвах се Франк Дод някога и убивах жени. А може и да съм ги изяждал. Тук бях през всичките тези години и следях всичко с ухо прилепено към земята. Аз съм чудовището, Тад. Старото, познато чудовище и скоро ще те имам. Усещаш ли как идвам към тебе все по-близо… и по-близо…“

Навярно онова нещо, там в килера, говореше със собствения си, съскащ глас или пък с гласа на вятъра. И така да беше, а и да не беше, нямаше значение. Тад чуваше думите му, ужасен и неподвижен — сякаш бе хипнотизиран: на границата на припадъка и все пак напълно буден. Гледаше зъбещото се в тъмнината лице, което му бе почти познато. Тази нощ нямаше да заспи повече. Може би никога вече нямаше да може да спи.

Ала по-късно, по някое време между дванадесет и един часа, вероятно защото бе малък, Тад пак се унесе. Отначало сънят му бе неспокоен, изпълнен с космати, плещести чудовища, които с блеснали зъби го преследваха, докато накрая малкият потъна в дълбок и безпаметен сън.

Вятърът надълго и нашироко си говореше с черните тръби на комините, високо в небето се издигаше тънкият сърп на бялата, пролетна луна. Далече, далече сред някакво пусто поле в нощта или в боровата гора накрай града диво залая куче. После всичко утихна.

А в килера на Тад Трентън нещо непрестанно бдеше.

* * *

— Ти ли си преместил одеялата? — попита Дона мъжа си на следната утрин.

Тя стоеше до печката и пържеше бекон. Тад бе в другата стая и гледаше предаването за новите животни в Зоопарка, похапвайки пръчици „Туинкъл“ от купата си. Пръчиците „Туинкъл“ бяха от серията тестени изделия на „Шарп“, а Трентънови получаваха всички тестени изделия на „Шарп“ безплатно.

— Ъъъ? — Измънка Вик въпросително.

Беше се зачел в спортните вести. Той бе пришълец в Ню Йорк и не успяваше да се запали по отбора на „Ред Сокс“. Но нямаше как да не изпита макар и болезнено удоволствие от факта, че играчите на „Метс“ се готвеха за още една блестяща победа.

— Одеялата в килера на Тад. Пак бяха на стола. А и той също бе на старото си място. Вратата пак беше отворена. — Дона донесе на масата все още цвъртящия бекон, а мазнината капеше върху книжната салфетка. — Ти ли си ги поставил обратно върху стола?

— Откъде накъде?! — отвърна Вик, обръщайки страницата. — Там така смърди на нафталин!

— Странно. Тогава Тад трябва да ги е преместил.

Вик бутна вестника встрани и погледна жена си.

— За какво говориш, Дона?

— Помниш ли кошмара от снощи…

— Как няма да го помня?! Помислих си, че малкият умира или че е получил гърч… знам ли?

Дона кимна.

— Тад мислеше, че одеялата са нещо като…

Тя не довърши и сви рамене.

— Някакъв таласъм — рече Вик и се ухили.

— Май че да. Ти му даде мечето и сложи одеялата навътре в килера. Но днес, когато влязох да оправя леглото му, те пак бяха върху стола. — Дона се засмя. — Надникнах вътре и за момент ми се стори…

— Ето значи откъде на Тад му се виждат такива неща — каза Вик и отново взе вестника. — Имаш да вземаш, че е от трите сандвича — додаде той закачливо.

По-късно, когато Вик излетя навън, забързан за работата си, Дона попита Тад защо е поставил одеялата пак върху стола, след като така са го уплашили през нощта.

Тад погледна нагоре към нея и иначе веселото му и живо лице сега изведнъж се състари — стана бледо и замислено. Книжката му за оцветяване „Звездни войни“ лежеше отворена пред него. Той тъкмо работеше върху картината с междузвездната кръчма, стиснал зелената си боичка, за да оцвети Лакомчо.

— Не съм аз.

— Но Тад, ако не си ти, татко ти не е и аз не съм…

— Чудовището ги е преместило — рече Тад. — Чудовището в килера ми.

И той отново се наведе над картината. Дона стоеше до него и го гледаше, разтревожена и леко уплашена. Тад беше умно момче и може би твърде впечатлително. Това не бе много радостно. Трябваше да поговори с Вик тази вечер. И то сериозно.

— Спомни си какво каза баща ти, Тад — рече Дона. — Такива неща като чудовища няма.

— Поне не и през деня — отвърна й той и се усмихна така открито и лъчезарно, че Дона за миг забрави страха си. Тя разроши косата му и го целуна по бузата.

Дона възнамеряваше да говори с Вик, ала докато Тад беше в детската градина, дойде Стийв Кемп и тя забрави. Същата нощ малкият отново нададе писък. Пищеше, че то е в килера му. Чудовището… чудовището!

Вратата на килера бе отворена, одеялата бяха върху стола. Този път Вик ги отнесе на третия етаж и ги пъхна в килера там.

— Заключих го, Тадър — рече Вик и целуна сина си. — Сега всичко е наред. Заспивай и приятни сънища.

Но Тад дълго не можа да заспи. А преди да заспи, вратата на килера се отключи сама като щракна тихо и коварно и мъртвешката паст отново зейна, разкривайки черния си мрак — черния мрак, където нещо космато и с остри зъби и нокти чакаше. Нещо, което миришеше на престояла кръв и зла прокоба.

„Здравей Тад“, прошепна то със зловонния си дъх, а бялото и тънко острие на луната надникна в прозореца на Тад, сякаш беше окото на мъртвец.

* * *

Най-възрастната старица в Касъл Рок, все още жива през тази късна пролет, бе Евелин Чалмърс, известна сред най-старите жители на Касъл Рок като леля Еви, а на Джордж Миара известна като „дъртата кресливка“. Той носеше пощата й (състояща се главно от каталози, талони от „Рийдърс Дайджест“ и брошури с молитви на Вечния Христос) и слушаше безкрайните й монолози.

„Единственото, за което я бива дъртата кресливка, е да предсказва времето“, казваше понякога Джордж, когато сядаше на чашка с приятели в „Мелоу Тайгър“. Името беше глупаво за кръчма, но тъй като бе единствената в Касъл Рок, нямаше как, мъжете я посещаваха.

Всички се съгласяваха с Джордж. Като най-старата жителка на Касъл Рок, през последните две години леля Еви вечно ходеше с бастун, щом като старият Арнълд Хийбърт, който бе на сто и една години и страдаше от такова старческо оглупяване, че да говориш с него се равняваше на интелектуалното предизвикателство да говориш с празна тенекия, падна в задния двор на старческия дом „Касъл Ейкърс“ и си счупи врата точно двадесет и пет минути след като за последен път си бе подмокрил гащите.

Леля Еви не бе и наполовина толкова оглупяла, колкото стария Арни Хийбърт, нито пък бе толкова стара. Но на деветдесет и три години, тя бе достатъчно възрастна, за да може да се излъже като Арни и да напусне собствения си дом, както обичаше да вика с все сила на мрачния и често налегнат от махмурлук Джордж Миара, когато последният й носеше пощата.

Но пък я биваше да предсказва времето. По всеобщо съгласие сред възрастните хора, които се интересуваха от такива неща, леля Еви никога не грешеше за три неща: през коя седмица на лятото да се окоси тревата, дали ще бъде добра или лоша реколтата от боровинки и какво ще е времето.

Един ден, рано през този юни, Евелин се дотътри до пощенската кутия в края на пътеката с димяща цигара и облегната на бастунчето, дадено й от в. „Бостън Поуст“ („което ще отиде у Вин Марчънт, щом дъртата кресливка хвърли топа и най-после ще се отървем от тебе, Еви“, мислеше си Джордж Миара.). Тя изрева някакъв поздрав към Джордж (очевидно собствената й глухота я бе убедила, че в знак на съчувствие към нея целият свят бе също оглушал) и завика, че това лято щяло да бъде най-горещото от тридесет години насам.

— Горещо в началото, горещо и в края! Горещо и по средата! — дереше се леля Еви, огласяйки пладнешкия покой на града и напъвайки меховете на дробовете си.

— Така ли? — попита Джордж.

— Какво?

— Така ли, рекох! — изкрещя Джордж.

Това беше още една забележителна черта у леля Еви: караше те да викаш заедно с нея. Човек можеше да си спука някой кръвоносен съд.

— Да ми умре конят, ако не е тъй! — изрева леля Еви, а пепелта от цигарата й падна върху ръкава на униформената риза на Джордж, който току-що я бе взел от химическо чистене и я бе облякъл нова-новеничка. Той бръсна пепелта с примирение. Леля Еви се наведе към прозореца на колата, за да може по-добре да вика в ухото му. Дъхът й миришеше на кисели краставички. — Полските мишки избягаха от коренищата! Томи Нийдо видял как елените остъргват кадифения слой от рогата си при Мусънтик Понд и как там се появила първата червеношийка. Когато се стопи снегът под него имаше трева! Зелена трева, Миара!

— Така ли, Еви? — рече Джордж, защото все пак трябваше да каже нещо. Започваше да го боли главата.

— Какво?

— Така ли, лельо Еви?! — изкрещя Джордж Миара и от устата му излетяха пръски слюнка.

— Ами да! — изрева доволно в отговор леля Еви. — Късно снощи видях една огромна светкавица! Лош знак, Миара! Ранната жега е лош знак! Тази година може и да умрат хора от жегата. Тежки горещини настават!

— Трябва да тръгвам, лельо Еви! — извика Джордж. — Имам специална доставка за Стринджър Болийо!

Леля Еви Чалмърс отметна глава към пролетното небе и се закикоти. Киска се така известно време, като едва не се задави, и поръси предницата на халата си с още пепел. Тя изплю фаса, залепнал в края на устата й и той падна димящ на пътеката до обувката й, обувка черна като печка и стегната като корсет, предвидена да трае векове.

— Имаш специална доставка за Френчи Болийо ли?! Ами че той няма да може да прочете своето собствено име върху върху надгробната си плоча!

— Трябва да вървя, лельо Еви — рече припряно Джордж и включи на скорост.

— Френчи Болийо е най-големият глупак по рождение, когото господ някога е създал! — изрева леля Еви, но вече към прашната диря, оставена от колата на Джордж, който бе успял навреме да избяга.

Евелин стоя до пощенската си кутия цяла минута, загледана след отдалечаващата се кола. За нея нямаше писма. Те бяха голяма рядкост. Повечето от хората, които познаваше и които можеха да й пишат, бяха вече покойници. Тя предчувстваше, че скоро ще дойде и нейният ред. Настъпващото лято вещаеше злини и я плашеше. Леля Еви спокойно можеше да говори за мишките, избягали от коренищата и за ярката, знойна светкавица върху пролетното небе, ала не смееше да говори за жаравата, която усещаше някъде при хоризонта, сякаш някакъв мършав и все пак могъщ звяр бе клекнал там с проскубаната си козина и горящи, червени очи. Не смееше да говори и за сънищата си — жарки, без сянка и стръвни; не смееше да каже и за утрините, когато сълзите без причина пълнеха очите й — сълзи, които не облекчаваха, а само пареха клепачите като някакво ненормално августовско потене. Дори във вятъра, който не идваше, тя усещаше някакво диво безумие.

— Джордж Миара, ти си един стар пръдльо — рече леля Еви, провлачвайки последната дума, което й придаде едновременно драматично и абсурдно звучене.

Тя се запъти обратно към къщата, облегната на бастуна си, подарен й от редакцията на вестник „Бостън Поуст“ на тържество, организирано от градския съвет за единствената й заслуга, че успешно е доживяла дълбоки старини. „Нищо чудно, че вестникът фалира“, помисли си леля Еви. После се спря, така както бе сгърбена, и погледна към небето, което бе все още пролетно-чисто и в меки багри. О, но тя усещаше, че то приближава. Нещо знойно и зло.

* * *

Годината преди настъпващото лято, когато в лявото задно колело на ягуара на Вик Трентън нещо започна обезпокоително да стърже, не друг, а Джордж Миара го посъветва да отиде до гаража на Джо Кембър в покрайнините на Касъл Рок.

— Той единствен прави нещата тук по много странен начин — каза Джордж на Вик, застанал до пощенската кутия. — Първо ти казва колко ще струва, после свършва работата си и накрая ти взима точно толкова, колкото ти е казал, че ще струва. Много особен начин да се прави бизнес, а? — додаде Джордж и потегли, оставяйки Вик да се чуди дали пощальонът говореше сериозно, или пък той (Вик) току-що бе чул един от тъпите вицове за янките.

Все пак Вик отиде при Кембър. Един ден през юли (много по-хладен от този, който щеше да настъпи година по-късно) той, Дона и Тад потеглиха заедно за Кембърови. Наистина беше далече. Вик трябваше на два пъти да спира и да пита за пътя. Оттогава той започна да нарича това най-отдалечено място на града: „Източни галоши“.

Спряха пред къщата на Кембърови. Задното колело стържеше повече от всякога. Тад, тогава тригодишен, седеше в скута на Дона и се смееше; разходка в откритата кола на татко винаги го развеселяваше, а и самата Дона също се чувстваше отлично.

Едно момче на осем или девет години стоеше в двора и удряше някаква стара бейзболна топка с още по-стара бухалка. Топката прелиташе във въздуха, отскачаше от стената на стобора, в който според Вик се помещаваше гаражът на Кембър, и се търкулваше обратно.

— Здрасти — каза момчето. — Вие мистър Трентън ли сте?

— Точно така — отвърна Вик.

— Ще повикам татко — рече момчето и влезе в стобора.

Тримата Трентънови слязоха от колата, а Вик отиде отзад и клекна при повреденото колело, изпълнен със съмнения. Може би все пак трябваше да се опита да закара колата в Портланд. Мястото тук никак не му вдъхваше доверие. Кембър дори не си бе окачил фирмена табелка.

Размишленията му бяха прекъснати от Дона, която уплашено го извика. И изведнъж…

— О, боже мой! Вик!

Той бързо се изправи и видя някакво огромно куче да излиза от стобора. За един шеметен миг само Вик се запита дали това наистина бе куче, или някаква особено уродлива порода пони. Но щом кучето излезе от тъмния вход на стобора, той разбра, че породата му е Сан Бернар.

Дона инстинктивно сграбчи Тад и се дръпна назад, към колата, ала малкият, започна да се бори с нея, опитвайки се да стъпи на земята.

— Искам да видя кученцето, мамо… искам да видя кученцето!

Дона погледна тревожно към Вик, който на свой ред нервно сви рамене. Тогава отново се показа момчето и зарови ръка в козината на кучето, приближаващо се към Вик. Животното размаха гигантската си опашка, а Тад поднови опитите си да се освободи.

— Можете да го пуснете, мадам — любезно рече момчето. — Куджо обича деца. Няма да му направи нищо лошо. — После малчуганът се обърна към Вик: — Татко ще дойде веднага. Мие си ръцете.

— Добре — рече Вик. — Адски грамадно е това куче, синко. Сигурен ли си, че не хапе?

— Не хапе — потвърди момчето, но Вик несъзнателно се приближи до жена си, когато синът му, изглеждащ сега невероятно малък, се заклатушка към кучето. Куджо застана на едно място, вирна глава встрани и размаха опашка напред-назад.

— Вик… — започна Дона.

— Няма нищо — каза Вик и се замисли: „Надявам се“.

Кучето изглеждаше достатъчно голямо да глътне Тад наведнъж. Малкият спря за миг, явно разколебан, и двамата с кучето се спогледаха.

— Кученце? — повика го Тад.

— Куджо — каза момчето на Кембър, като дойде при Тад. — Името му е Куджо.

— Куджо! — извика Тад и кучето дойде при него. Започна да ближе Тад по лицето, ръсейки щедро любвеобилни лиги. Малкият се разкикоти, опитвайки се да му попречи. Той се обърна към майка си и баща си, смеейки се така, както когато те го гъделичкаха. Тад падна на земята и изведнъж кучето се спусна към него, застана отгоре му, а Вик, който бе обгърнал с ръка кръста на жена си, усети и чу как Дона затаи дъх. Той понечи да се втурне към Тад, но се спря.

Куджо захапа тениската на Тад за гърба, вдигна момчето за фланелката и за няколко секунди Тад заприлича на малко котенце в устата на майка си. После животното изправи малчугана на краката му.

Детето затича към майка си и баща си.

— Харесвам това кученце! Мамо, татко! Харесвам кученцето!

Момчето на Кембър наблюдаваше с учтив и снизходителен интерес сцената, пъхнал ръце в джобовете на дънките си.

— Ами да, той е чудесно куче — рече Вик радостно, ала сърцето му още биеше лудо. За части от секундата му се стори, че кучето ще отхапе главата на Тад като на захарно петле. — Това е Сан Бернар, Тад — додаде Вик.

— Сан… пенаре! — извика Тад и отново се затича към Куджо, който сега бе клекнал пред тъмния вход на стобора, подобно на малка планина. — Куджо! Куууджо!

Дона, застанала до Вик, отново се притесни.

— О, Вик! Мислиш ли, че…

Но Тад вече бе заедно с Куджо, като първо буйно го прегърна, а после се вгледа отблизо в муцуната му. Както бе седнал Куджо, тупайки с опашка по чакълестата настилка и с изплезен розов език, Тад можеше да надникне в очите му само, ако се надигнеше на пръсти.

— Мисля, че се оправят добре — рече Вик.

В този миг Тад пъхна ръчичката си в устата на Куджо и надникна в гърлото му, сякаш бе най-малкият зъболекар в света. Това отново накара Вик да изтръпне, но точно тогава Тад се затича към тях.

— Кученцето има зъби — каза той на Вик.

— Да — отвърна Вик. — Много зъби.

Той се обърна към момчето на Кембър с намерение да го пита откъде му бе хрумнало такова име, но в този момент Джо Кембър излезе от стобора, бършейки ръцете си в парче кълчища, за да не изцапа Вик при здрависването.

Вик бе приятно изненадан от това, че Кембър знаеше точно какво трябва да се направи. Той внимателно се заслуша в стържещия звук, когато двамата с Вик подкараха колата към къщата в подножието на хълма, а после се върнаха обратно.

— Лагерът се е износил — рече Кембър делово. — Имали сте късмет, че не ви е оставил някъде по пътя.

— Може те ли да го оправите? — попита Вик.

— О, да. Ще го оправя още сега, стига да имате време да почакате два-три часа.

— Ами, добре — рече Вик, поглеждайки към Тад и кучето. Тад беше взел бейзболната топка на сина на Кембър, хвърляше я надалеч (което все пак не беше много далече), Санбернарът на Кембърови послушно я улавяше и я донасяше обратно на Тад. Топката определено бе цялата олигавена.

— Кучето ви чудесно играе със сина ми.

— Куджо обича децата — съгласи се Кембър. — Ще вкарате ли колата в стобора, мистър Трентън?

„Сега чичо доктор ще те прегледа“, помисли си весело Вик и вкара ягуара в стобора. Оказа се, че цялата работа отне само час и половина и цената на Кембър бе смайващо ниска.

А Тад тичаше през онзи хладен и облачен следобед като непрекъснато викаше:

— Куджо!… Куууджо!… Туук, Кууууджо!

Малко преди да си тръгнат, момчето на Кембър (всъщност то се казваше Брет) вдигна Тад и го сложи да седне върху гърба на Куджо, придържайки го през кръста, докато кучето послушно и тържествено премина два пъти по чакълестата пътека от единия край до другия. Като минаваше покрай Вик, то вдигна поглед и Вик бе готов да се закълне, че Куджо се усмихваше.