Стивън Кинг
Куджо (16)

* * *

Вик се прибра вкъщи в пет и двадесет. Докато жена му издърпваше с два пръста езика от гърлото на сина им, той се разхождаше из хола и поставяше нещата по местата им бавно и ужасено, а Банърман, един полицейски детектив и един следовател от Министерството на правосъдието седяха върху дългия диван и пиеха нескафе.

— Вече ви казах всичко, което зная — рече Вик. — Ако тя не е при хората, с които вие сте се свързали, то значи, че никъде я няма. — Вик държеше в ръце метла и лопата. Беше донесъл и цял куп големи черни, найлонови торби от кухненския шкаф. Напълни лопатата със счупено стъкло и я изсипа в торбата. Чу се атонален звън. — Освен ако не е с Кемп.

Настъпи сконфузено мълчание. Вик не си спомняше някога да се е чувствал толкова уморен, но не вярваше да може да заспи, освен ако не му биеха инжекция. Не можеше да мисли свързано. Десетина минути след като пристигна, телефонът иззвъня и той се хвърли към него като див звяр, без да обръща внимание на следователя от министерството, който каза, че навярно се обаждат на него. Ала не беше за него. Бе Роджър — той искаше за знае дали Вик е пристигнал и дали има нещо ново.

Имаше нови неща, но всички те бяха влудяващо уклончиви. Из цялата къща имаше пръстови отпечатъци и една група специалисти, също от Огъста, занесоха няколко образци в малкото магазинче, където до неотдавна беше работил Стийвън Кемп. Много скоро, след като направиха сравнението, специалистите щяха със сигурност да заключат дали Кемп е човекът, направил хилядите поразии на долния етаж. За Вик това бе излишно. С цялото си същество той чувстваше и знаеше, че е Кемп.

Полицейският детектив бе направил справка за марката на микробуса на Кемп — „Форд Еконълайн“, производство 1971-ва година, Мейнски регистрационен номер: 641–644. Беше светлосив на цвят, но разбраха от хазаина на Кемп, който го бяха събудили в четири часа сутринта, че от двете страни на микробуса бяха нарисувани пустинни пейзажи: стръмни хълмове, скалисти плата и пясъчни дюни. От ляво на дясно на задната броня имаше две лепенки. На едната пишеше „Разцепвайте дървото, а не атома“, на другата — „Роналд Рейгън застреля Джай Ар“. Голяма скица беше тоя Стийв Кемп, обаче с пейзажите и лепенките лесно щяха да открият микробуса и, в случай че не го бе зарязал някъде, щяха да го заловят още преди мръкване. Съобщение за повишена готовност бе разпратено навсякъде из Ню Ингланд и в горната част на Ню Йорк. Освен това Федералното бюро за разследвания в Портланд и Бостън бяха предупредени за евентуално отвличане на дете и в момента името на Стийв Кемп се издирваше в техните регистри във Вашингтон. Откриха три дребни нарушения от периода на протестите срещу войната във Виетнам — 1968-1970-та: по едно нарушение на година.

— Има само едно нещо, което ме тревожи — рече следователят. Бележникът беше на коляното му, ала Вик им бе казал вече всичко. Човекът от Огъста само се размотаваше. — И ако трябваше да бъда откровен, направо ми разкатава майката.

— Какво е то? — попита Вик.

Той взе семейния портрет, погледна го, я. А после леко го наклони. Счупеното стъкло, покривало някога снимката се изсипа в голямата торба със зловещо подрънкване.

— Колата. Къде е колата на жена ви?

Името му беше Мейсън — с „ъ“ беше казал той на Вик, при запознаването. Мейсън отиде до прозореца, разсеяно потупвайки бележника по бедрото си. Старата, очукана спортна кола на Вик беше на алеята, паркирана до служебната кола на Банърман. Вик бе взел колата си на летището в Портланд и оставил колата на „Авис“, с която бе тръгнал от Бостън.

— Какво общо има това?

Мейсън сви рамене.

— Може да няма нищо, а може и да има. Може и да е най-важното нещо. По всяка вероятност не е, но на мене просто не ми харесва тази работа. Кемп идва тук, нали така? Грабва жена ви и сина ви. Защо? Защото е луд. Това е достатъчна причина. Не може да понася загуба. Навярно постъпката му е била израз на неговата собствена изкривена представа за шега.

Всички тези неща сам Вик ги бе казал и повторил почти дума по дума.

— И тъй, какво прави той? Напъхва ги в микробуса си с пустинните пейзажи отстрани и или кара нанякъде заедно с тях, или се крие в миша дупка. Нали?

— Да, точно от това се страхувам…

Мейсън се извърна от прозореца и го изгледа.

— Тогава, къде е нейната кола?

— Ами… може би…

Вик с усилие се опитваше да мисли. Беше толкова трудно. Чувстваше се уморен.

— Може би той е имал съучастник, който е откраднал колата — продължи Мейсън. — Това навярно би означавало отвличане с цел откуп. Но ако ги е отвлякъл сам, то постъпката му е била просто импулсивен акт на лудост. Ако е било за пари, защо изобщо да взима колата? За да се прехвърли в нея ли? Напълно неправдоподобно. В „Пинто“-то става също толкова горещо, колкото и в микробуса. Дори повече. И повтарям: ако е нямало съучастник и Кемп е бил сам, кой е взел колата?

— Може би той сам се е върнал за нея — измърмори полицейският детектив. — Скрил е момчето и госпожата някъде и се е върнал за колата.

— Би било трудно без съучастник — отвърна Мейсън, — но предполагам, че е възможно. Скрива ги някъде наблизо и се връща пеша за „Пинто“-то на мисис Трентън, или пък ги скрива някъде далече и се връща на стоп. Но защо?

— Може и тя самата да е завела колата.

Мейсън бързо се извърна към него. Веждите му се вдигнаха учудено.

— Ако Кемп е взел момчето при себе си… — продължи Банърман, погледна към Вик и кимна леко. — Съжалявам, мистър Трентън, но ако Кемп е взел момчето със себе си, вързал го е, заплашил го е с оръжие, казвайки на жена ви да го следва неотклонно, защото момчето ще пострада, в случай че тя се опита да изиграе някой номер, като например да се отклони, или да дава сигнал с фаровете на колата…

Вик кимна. Прилоша му като си представи картината.

Мейсън сякаш се ядоса на Банърман, вероятно поради факта, че сам не се бе сетил за такава възможност.

— Повтарям въпроса си — каза той. — С каква цел?

Банърман поклати глава. Самият Вик не се сещаше дори за една единствена причина, заради която Кемп би взел колата на Дона.

Мейсън запали един „Пал-Мал“, изкашля се и се огледа за пепелник.

— Съжалявам — каза Вик, чувствайки се отново като актьор, който не играеше себе си и казваше реплики, написани за него. — И двата пепелника тук бяха счупени. Ще ви донеса един от кухнята.

Мейсън излезе заедно с него, взе пепелник и рече:

— Имате ли нещо против да излезем на стълбите? Ще бъде толкова горещ ден, че майката си трака. Обичам да се наслаждавам на юлските дни, но сутрин — когато е още прилично горещо.

— Окей — отвърна апатично Вик.

Когато излязоха, хвърли поглед към термо-барометъра, закрепен отстрани на къщата… подарък от Дона за миналата Коледа. Температурата беше вече 73 градуса^[1]. Стрелката на барометъра сочеше твърдо квадрата, в който бе отбелязано високо.

— Нека да поразсъждаваме още малко — рече Мейсън. — това ми харесва. Какво имаме — една жена със сина си, жена, чийто съпруг е заминал по работа. За да може да се придвижва, тя има нужда от колата си. Само до града е цял километър, а на връщане трябва да се ходи все нагоре, по стръмното. И така, ако приемем, че Кемп ги е отвлякъл оттук, колата щеше да е все още в града. Да проследим друга възможност. Кемп идва и преобръща къщата наопаки, но е все още бесен. Вижда ги някъде другаде в града и ги отвлича. В този случай колата ще е още на мястото, където ги е срещнал. Навярно в центъра на града, или на паркинга пред супермаркета.

— Не би ли я вдигнал някой през нощта? — попита Вик.

— Вероятно — отвърна Мейсън. — Не мислите ли, че тя може и сама да е оставила колата някъде, мистър Трентън?

И тогава Вик си спомни. Буталото на карбуратора?

— Като че ли ви споходи нещо? — рече Мейсън.

— Не само ме споходи, ами направо ме удари по главата. Колата не е тук, защото е в ремонтната база на „Форд“ в Саут Перис. Имаше повреда в карбуратора. Клапата нещо засича. Говорихме за това по телефона в понеделник следобед. Тя наистина бе вкисната и разстроена заради това. Имах намерение да й уредя поправката при един тукашен автомонтьор, но забравих, защото…

Гласът му секна и той се замисли защо всъщност беше забравил.

— Забравил сте да уредите поправката тук в града и тя е закарала колата в Саут Перис, така ли?

— Да, предполагам.

Сега Вик не можеше да си спомни как точно бе протекъл разговорът, освен че тя се боеше колата да не спре някъде по пътя към работилницата.

Мейсън погледна часовника си и се изправи. Вик понечи да стане с него.

— Не, стойте си. Просто искам да се обадя по телефона. Ще се върна.

Вик остана седнал. Вратата зад Мейсън се затвори с трясък — звук, който така му напомни на Тад, че той трепна и стисна зъби, за да спре сълзите си. Къде бяха те? Фактът, че „Пинто“-то го нямаше му бе дал все пак само миг надежда.

Слънцето бе изгряло вече и заливаше с розово сияние къщите и улиците долу и отвъд Касъл Хил. Лъчите докоснаха и люлката, където Вик беше люлял Тад безброй пъти… всичко, което искаше, бе отново да люлее сина си, а жена му да бъде до него. Щеше да го люлее, докато ръцете му откажеха щом Тад желаеше това.

„Тате, искам да направя лупинг! Искам!“

Гласът, който чуваше в мислите си, смрази сърцето му. Беше като глас на привидение.

Миг по-късно вратата се отвори. Мейсън седна до него и запали нова цигара.

— „Туин Сити Форд“ в Саут Перис. Нали така казахте? — попита Мейсън.

— Да, оттам купихме „Пинто“-то.

— Хрумна ми да им позвъня. Имах късмет. Шефът беше дошъл вече. Вашето „Пинто“ не е там и не е било изобщо. Кой е местният автомонтьор?

— Джо Кембър — отвърна Вик. — Трябва да е закарала колата там в крайна сметка. Не искаше да тръгва, защото е на края на географията, а и никой не се обаждаше, когато се опита да се свърже по телефона. Казах й, че без друго, той сигурно е там и просто работи в гаража. Превърнал е стобора си в работилница и мисля, че вътре няма телефон. Поне миналия път, когато ходих, нямаше.

— Ще проверим — рече Мейсън, — но колата й не е там, мистър Трентън. Разчитайте на думата ми.

— Защо не?

— Няма никаква логика — отвърна Мейсън. — Бях деветдесет и пет процента сигурен, че не е и в Саут Перис. Вижте, всичко, което казахме, преди, е още валидно. Млада жена с дете има нужда от кола. Да предположим, че тя е закарала колата до „Туин Сити Форд“ и са й казали, че „Пинто“-то ще трябва да остане няколко дни. Как би се върнала?

— Ами… с кола под наем… или с една от колите на фирмата от оборотния фонд.

— Така! Чудесно! И къде е тя?

Вик погледна към алеята, почти очаквайки колата да се появи отнякъде.

— Отново не виждам причините, поради които Кемп и жена ви биха избягали с кола, взета под наем, така както не виждам и причините, поради които биха изчезнали с „Пинто“-то — рече Мейсън. — Това предварително и със сигурност изключва авторемонтната база на Форд. Да предположим сега, че тя закарва колата в гаража на онзи човек Кембър. Ако той й е дал някоя стара бричка, докато той поправи „Пинто“-то, ние пак се връщаме към първоначалния въпрос: Къде е бричката? И така да кажем, че тя я закарва там, а Кембър й съобщава, че ще задържи колата, но не може да й предложи друга, за да се върне в града. Тогава тя се обажда на своя приятелка, която идва и я прибира. Следите ли мисълта ми до тук?

— Да, разбира се.

— И така, коя е приятелката? Вие ни дадохте списък с техните имена и ние събудихме всички. За щастие те си бяха вкъщи, защото е лято и прочие. Никоя от тях не спомена да е карала хората у вас. Никой не ги е виждал от понеделник сутринта.

— Е, добре! Защо не престанем да го усукваме и не се обадим на Кембър, за да знаем със сигурност?

— Нека почакаме до осем часа — каза Мейсън. — Остават само петнадесет минути. Дайте му шанс да си измие лицето и да се разсъни малко. Държавните служители отиват рано на работа. Този човек е независим частник.

Вик сви рамене. Цялата история приличаше на задънена улица. Кемп и Дона, и Тад. Той го усещаше с цялото си същество така, както знаеше, че Кемп е преобърнал къщата и се е изпразнил върху леглото, което Вик делеше с жена си.

— Разбира се, може и да не е била приятелка — каза Мейсън, гледайки унесено как димът от цигарата му се стопява в утринния въздух. — Има най-различни възможности. Тя закарва колата там горе, среща някого, когото слабо познава и той или тя предлага на мисис Трентън и сина ви да ги откара до града. Или може би сам Кембър ги откарва до тук. Или жена му. Той женен ли е?

— Да. Мила жена.

— Може да е било мъж, жена, всеки. Хората винаги са готови да помогнат на жена, изпаднала в беда.

— Да — рече Вик и запали една от своите цигари.

— Но нищо от това не е от значение, защото въпросът остава: къде е тази скапана кола? Защото ситуацията е същата: жена и малко дете — сами. Тя трябва да пазарува, да ходи до химическото чистене, до пощата и за хиляди други дребни неща. Ако съпругът ще отсъства само няколко дни, тя би могла да се опита да се справи и без кола. Но десет дни или две седмици?! Боже господи, та това е цяла вечност в град, в който има само едно такси! Наемните служби ще бъдат щастливи да дадат кола в ситуация като тази. Би могла да се обади в „Херц“, „Авис“ или „Нешънъл“, за да й докарат колата тук, или у Кембър. И тъй, къде е наетата кола? Все се връщам на същия въпрос. Тук в този двор би трябвало да има превозно средство. Разбирате ли?

— Не мисля, че е толкова важно — отвърна Вик.

— И сигурно не е. Ще намерим някое съвсем просто обяснение и ще си кажем: „Олеле, какви глупаци сме били?!“ Но това ме вълнува по някакъв особен начин… буталото на карбуратора значи, а? Сигурен ли сте?

— Напълно.

Мейсън поклати глава.

— И защо й е тази дандания с наемни и фирмени коли? Целият ремонт за някой, който има инструменти и разбира от такива нещо, трае най-много петнадесет минути. Пристига и си заминава. Така, че къде е…

— … проклетата кола? — довърши уморено Вик. Светът достигаше до него сякаш на приливи и отливи.

— Защо не се качите горе и не си легнете? — рече Мейсън. — Изглеждате съсипан.

— Не, искам да съм буден, ако нещо се случи…

— Ако нещо се случи, ще изпратя горе някой да ви събуди. Хората от ФБР ще дойдат тук, за да прикрепят към телефона ви подслушвателно устройство. Такъв шум вдигат, че ще събудят и мъртвите… така, че не се безпокойте.

Вик бе твърде уморен, за да усеща нещо повече от някакъв притъпен страх.

— Мислите ли, че подслушвателната гадост наистина е необходима?

— По-добре да я има и да не ни потрябва, отколкото да ни потрябва и да я няма — отвърна Мейсън и захвърли фаса си. — Починете си малко и може да се справите по-добре, Вик. Хайде.

— Добре.

Той бавно се изкачи по стълбите. Чаршафите от леглото бяха смъкнати — бе останал само дюшекът. Сам Вик го бе направил. Той сложи две възглавници върху своята половина на голямото легло, свали обувките си и легна. Утринното слънце печеше силно през стъклото на прозореца. „Няма да спя“, помисли си Вик, „а само ще си почина. Ще се опитам все пак. Петнадесет минути… половин час…“

Когато обаче телефонният звън го събуди, беше вече пладне.

* * *

Черити Кембър изпи студеното си кафе, след което се обади на Алва Торнтън в Касъл Рок. Този път слушалката вдигна самият Алва. Той знаеше, че Беси и Черити бяха говорели по телефона предната вечер.

— А, не — отвърна Алва. — Не съм виждал и сянката на Джо май от миналия четвъртък, Черити. Донесе ми гумата за трактора, гдето я беше залепил. И дума не каза, че някой трябва да храни Куджо. Иначе с радост бих го сторил.

— Алва, би ли отишъл до нас, за да провериш как е Куджо? Брет го е видял в понеделник сутринта, преди да тръгнем за сестра ми и му се сторило, че той е болен. А и просто не зная на кого е поръчал Джо да храни Куджо.

Черити замълча за миг и както често правеха хората от провинцията добави:

— Не е спешно.

— Ще отскоча и ще проверя — каза Алва. — Само да нахраня и напоя проклетите пилци и дим да ме няма.

— Чудесно, Алва — рече Черити с благодарност и му даде телефонния номер на сестра си. — Много ти благодаря.

Те поговориха още малко — най-вече за времето. Постоянните горещини бяха разтревожили Алва заради пилетата. После Черити затвори телефона.

Брет вдигна очи от купата си с овесени пръчици, когато тя влезе в кухнята. Много съсредоточено Джим младши чертаеше кръгове по масата с чашата си, пълна с портокалов сок. Съвсем се беше умълчал. Някъде през последните четиридесет и осем часа той бе решил, че Брет Кембър е близък роднина на Исус Христос.

— Е? — попита Брет.

— Беше прав. Татко ти не е молил Алва да храни Куджо. — Черити видя разочарованието и тревогата върху лицето на Брет и продължи. — Но той ще провери за Куджо тази сутрин веднага, щом се погрижи за пилетата си. Този път му дадох номера. Каза, че ще се обади по един или друг начин.

— Благодаря ти, мамо.

Холи извика Джим младши да се качи горе, за да се облече и той шумно се надигна от масата.

— Искаш ли да дойдеш с мене, Брет?

Брет се усмихна.

— Ще те почакам, шишо.

— Окей — каза Джим и изтича от стаята като високо крещеше:

— Мамо! Брет каза, че ще ме почака! Брет, ще почака да се облека!

От стълбите се разнесе тътен, сякаш се качваха слонове.

— Мило момче е — рече Брет небрежно.

— Мислих си — подхвана Черити, — че може да си тръгнем малко по-рано. Ако нямаш нищо против.

Лицето на Брет засия и въпреки всичките си решения тази сияйна усмивка натъжи Черити.

— Кога? — попита той.

— Какво ще кажеш за утре?

Черити бе възнамерявала да предложи петък.

— Екстра! Но… — Брет я погледна изпитателно. — Ти приключи ли с посещението, мамо? Тя е твоя сестра.

Черити се сети за кредитните карти и за джубокса, който съпругът на Холи можеше да си позволи, но не можеше да нагласи. Тези неща бяха направили впечатление на Брет и навярно бяха впечатлили и нея по някакъв начин. Вероятно тя ги бе видяла през очите на Брет за малко… през очите на Джо. Пък и достатъчно погостуваха.

— Да — отвърна Черити. — Мисля, че постояхме колкото трябва. Ще кажа на Холи тази сутрин.

— Добре, мамо.

Той я погледна смутено и добави:

— Знаеш ли, не бих имал нищо против пак да дойдем? Аз наистина ги харесвам. А и той е много хубаво момченце. Може би ще може да дойде някога в Мейн?

— Да — отвърна Черити с изненада и благодарност. Не мислеше, че Джо ще се възпротиви. — Да, навярно ще можем да го уредим.

— Окей. И ми кажи, когато мистър Торнтън ти се обади.

— Ще ти кажа.

* * *

Но по-късно Алва изобщо не се обади. Докато хранеше пилетата си същата сутрин, моторът на големия му вентилатор изгоря и той мигновено започна една ожесточена борба на живот и смърт, за да спаси пилетата си преди да ги погуби жегата. Дона Трентън сигурно би го нарекла още един удар на Съдбата, която тя виждаше отразена в мътния, кръвожаден поглед на Куджо. Когато въпросът с вентилатора бе решен, беше четири часа следобед (Алва Торнтън загуби шестдесет и две пилета този ден, смятайки, че евтино се е отървал) и сблъсъкът, започнал в понеделник следобед в напечения от слънцето двор на Кембърови, приключи.

* * *

Анди Мейсън беше вундеркиндът в Министерството на правосъдието в Мейн, а имаше хора, които казваха, че някой ден, при това не много далечен, той щеше да ръководи криминалния отдел към министерството. Но Анди Мейсън се целеше много по-високо. Той се надяваше да бъде седмият министър на правосъдието през 1984-та и да може да се кандидатира за губернатор през 1987-ма година. А след осемгодишен губернаторски мандат… кой знае?

Произлизаше от голямо и бедно семейство. Той, тримата му братя и две сестри бяха израснали в бедна и схлупена съборетина на околовръстния „Сабатъс Роуд“ в града Лисбън. Братята и сестрите му отговаряха точно на високите (или по-точно ниските) стандарти на града. Само Анди Мейсън и неговият най-млад брат, Марти, успяха да завършат гимназия. По едно време Роберта даде някакви признаци, че може би ще успее, но тя до такава степен се увлече след една училищна забава, та чак забременя. Напусна училище, за да се омъжи за един млад човек, който на двадесет и девет още имаше пъпки по лицето, пиеше бира направо от кутията и биеше здраво както жена си, така и детето си. Марти загина при автомобилна злополука на шосе № 9 в Даръм. Той и някой от пияните му приятели се опитали да вземат острия завой при стръмното на „Сироис Хил“ със сто километра в час. „Камаро“-то, което карали, се обърнало два пъти и се запалило.

Анди беше гордостта на семейството, но майка му никога не го бе харесвала. Малко се боеше от него. Когато говореше с приятели, тя казваше „Моят Анди е студен и безчувствен“, ала той бе много повече от това. Имаше непробиваемо самообладание и бе извънредно прикрит и затворен. След пети клас разбра, че ще изкара някак и колеж и ще стане адвокат. Адвокатите печелеха много пари. Те боравеха с логика. Логиката бе богът на Анди.

От всяко събитие той виждаше да излизат определен брой възможности. В края на всеки лъч възможност имаше точка на събитие и така нататък. Това точково, компютърно изображение на живота му служеше много добре. Той изкара шестица по всички предмети в прогимназията, получи стипендия за отличен успех и можеше да отиде да следва, в който колеж пожелае. Анди избра Мейнския Университет, като не се възползва от шанса да учи в Харвард, тъй като бе решил вече да започне кариерата си в Огъста и не желаеше никой мейнски дръвник с гумени ботуши и мушамено яке да го плесне с Харвардската му диплома през лицето.

В тази гореща юлска утрин работата вървеше като по часовник.

Мейсън затвори телефона на Вик Трентън. У Кембърови никой не отговаряше. Полицейският детектив и Банърман бяха все още тук и чакащи инструкции като добре тренирани кучета. Беше работил с полицейския детектив Таунсънд и преди. Бе от онзи тип хора, с които се чувстваше добре. Когато му кажеше „донеси“, Таунсънд донасяше. Банърман беше нов и Мейсън не го харесваше. Очите му бяха прекалено будни, а и онази негова идея, че Кемп би могъл да насили жената, използвайки детето. Е, такива идеи можеха да дойдат само на Анди Мейсън. Тримата седяха на дивана мълчаливи и чакаха хората от ФБР с тяхното подслушвателно устройство.

Анди се замисли върху случая. Можеше да е буря в чаша вода, но можеше и да е нещо повече. Съпругът бе убеден, че е отвличане и не обръщаше внимание на изчезналата кола. Той си бе навил на пръста, че Стийвън Кемп е отвлякъл хората му.

Анди Мейсън не бе толкова сигурен.

Кембър не си бе вкъщи. Нямаше никой. Може би всички бяха заминали някъде на почивка. Това бе напълно възможно. През юли почти всички отиваха на почивка и Джо Кембър сигурно също бе заминал. Щеше ли той да вземе колата й за ремонт, ако възнамеряваше да отсъства? Невъзможно. Невъзможно е колата изобщо да е там. Трябваше обаче да се провери, а имаше и една друга възможност, която не бе споменал пред Вик.

Да допуснем все пак, че тя е закарала колата в гаража на Кембър. Да допуснем, че някой й е предложил да я закара обратно. Нито приятел, нито познат, нито Кембър или жена му, а съвсем непознат човек. Анди почти чувстваше как Трентън казва: „О, не! Жена ми не би приела услуга на непознат!“, но казано по народному, тя бе приела да бъде обслужена от Стийвън Кемп няколко пъти, който беше почти непознат. Ако хипотетичният мъж се е държал любезно и тя е бързала час по-скоро да се прибере с детето си, навярно би приела. А любезният, усмихнат мъж би могъл да е някой психопат. И преди в Касъл Рок имали такъв — Франк Дод. И може би любезният, усмихнат мъж ги е скрил в някой храсталак с прерязани гърла и щастливо бе продължил пътя си. В този случай „Пинто“-то щеше да е все още при Кембър.

Анди не смяташе тази версия за напълно правдоподобна, но бе възможна. Щеше без друго да изпрати човек у Кембър (такава беше практиката), ала той обичаше, като върши нещо, да знае защо го върши. Смяташе, че всички практични съображения налагат гаражът на Джо Кембър да бъде елиминиран от логическата структура и ред, които Анди Мейсън изграждаше. Той допускаше, че мисис Трентън би могла да отиде с колата до Кембърови, да разбере, че ги няма и точно тогава колата й да откаже. Шосе № 3 в Касъл Рок не беше Антарктида. Те и детето можеха да отидат в най-близката къща и да помолят да ползват телефона. Те обаче не го бяха сторили.

— Мистър Таунсънд — каза Мейсън със своя тих и мек глас. — Вие и шериф Банърман трябва да отидете до гаража на този Джо Кембър. Проверете три неща: че там няма никакво синьо „Пинто“, никаква Дона и Тад Трентън и никакви Кембърови. Ясно ли е?

— Ясно — отвърна Таунсънд. — Искате ли…

— Искам само тези три неща — отвърна меко Анди. Никак не му харесваше начинът, по който Банърман го гледаше — с нещо като уморено презрение. Това го разстройваше. — Ако някое от тези три обстоятелства присъства там, обадете ми се тук. А ако не съм тук, ще оставя номер, на който да ме потърсите. Разбрахте ли?

Телефонът иззвъня. Банърман вдигна слушалката, допря я до ухото си, после я подаде на Мейсън.

— За вас е, всезнайко.

Погледите им се срещнаха над телефонната слушалка. Мейсън си помисли, че Банърман ще сведе очи, но той не го направи. Миг по-късно Анди пое слушалката. Обаждаха се от полицията в Скарбъроу. Стийв Кемп беше открит. Намерили микробуса му в двора на малък хотел в Масачузетс, град Туикънхам. Жената и момчето не били с него. След като официално му съобщили защо го задържат, Кемп казал името си, но упорито отказвал да говори, позовавайки се на правото си нищо да не казва, докато не извикат адвоката му.

Анди Мейсън сметна това за изключително неприятна новина.

— Таунсънд, ще дойдете с мене — каза той. — Можете сам да се справите със ситуацията „Кембър“, нали шериф Банърман?

— Градът е мой — отвърна Банърман.

Анди Мейсън запали цигара и през струйката дим погледна към Банърман.

— Проблеми ли имате с мене, шерифе?

Банърман се усмихна.

— Не и такъв, с който да не мога да се справя.

„Господи, мразя тези селяндури“, помисли си Мейсън, гледайки как Банърман тръгва. „Слава богу, че поне се махна оттук. И на това съм благодарен“.

Банърман седна зад волана на колата си, запали и на заден ход излезе от алеята на Трентънови. Забавляваше го мисълта за хитрия начин, по който Мейсън го отстрани. Те се отправиха право към целта, а той — в десета глуха. Но добрият, стар Хенк Таунсънд ще трябва да изслуша всичките сутрешни бръщолевения на Мейсън, тъй че в това отношение поне Банърман се бе отървал.

Джордж Банърман напусна шосе № 117 и се отправи към „Мейпъл Шугър Роуд“, без сирена и без светлини. Денят наистина бе хубав и той не виждаше причина да бърза.

* * *

Дона и Тад Трентън спяха.

Бяха почти в една и съща поза — като пътниците в междущатските автобуси, които принудени да останат с часове на седалките си, спяха в невероятно неудобни положения. Главата на Дона бе извъртяна наляво и се люшкаше върху рамото на Тад, а главата на Тад бе извърната надясно и се люшкаше върху рамото на Дона. Ръцете на Тад лежаха безгрижно в скута му като изхвърлени на брега риби. От време на време те потреперваха. Дишането му бе хрипливо и хъркащо. Устните му бяха напукани, клепачите му — възморави. От ъгълчето на устата му се бе стекла слюнка и вече засъхваше.

Дона бе изпаднала в полудрямка. Както бе изтощена и в това свито положение, с болката в крака и по кожата на стомаха си, а сега и в пръстите (по време на пристъпа Тад бе забил зъбите си до кокал), тя не би могла да заспи по-дълбоко. Косата й бе влажна от пот и полепнала по главата й на кичури. Марлите върху левия й крак бяха отново напоени с кръв, а кожата около повърхностните рани по стомаха й бе добила отвратителен, червен цвят. Дишането й също бе хрипливо, но не така накъсано, като това на Тад.

Тад Трентън бе вече почти на края на жизнените си сили. Обезводняването на организма му бе доста напреднало. Чрез потенето си бе загубил електролити, хлориди и натрий, които не бяха възстановени. Защитните му сили бяха сериозно подкопани и Тад бе стигнал вече последната критична фаза. Животът му бе олекнал. Той не изпълваше тялото му чак до мозъка на костите, както преди. Беше готов да се отдели от него при първия, най-слаб полъх на вятъра.

В трескавите си сънища Тад виждаше как баща му го люлее по-високо и по-високо, ала не виждаше двора. Виждаше езерото с патиците и усещаше хладния бриз върху изгорялото си от слънцето чело, болезнено зачервени очи и напукани устни.

* * *

Куджо също спеше.

Той лежеше върху затвореното място до стълбите, заровил осакатената си муцуна между предните лапи. Сънищата му бяха объркани и луди. Беше се здрачило и небето гъмжеше от кръжащи прилепи с червени очи. Куджо непрекъснато скачаше към тях и при всеки скок, смъкваше по някой прилеп и схрускваше със зъбите си по някое кожесто, пърхащо крило. Но прилепите постоянно хапеха нежното му лице с меките си остри, миши зъби. Оттам идваше болестта му. От това го болеше. Ала той щеше да ги убие всичките. Да, щеше…

Внезапно Куджо се събуди, вдигна мецената от лапите си и навири глава.

Идваше някаква кола.

За зловещо изострения му слух шумът от приближаващата кола бе ужасен и непоносим: като бръмченето на огромно насекомо, което искаше да го ужили и да го изпълни с отрова.

Куджо скочи на крака и изквича. Сякаш всичките му стави бяха изпълнени с остри парчета стъкло. Той погледна към спрялата кола. Вътре виждаше неподвижните очертания на главата на ЖЕНАТА. Преди Куджо можеше добре да я вижда през стъклото, но ЖЕНАТА беше направила нещо със стъклото и сега трудно я виждаше. Но каквото и да направеше с прозорците, беше без значение — тя нямаше да може да излезе. Нито пък МОМЧЕТО.

Бръмченето се чуваше все по-близо. Колата изкачваше стръмнината, но… кола ли беше наистина? А може би гигантска пчела или оса беше дошла да го налапа, да го ужили, да увеличи болката му още повече?

По-добре да почака, за да види.

Куджо се скри под стълбите, където често прекарваше летните дни в миналото. Споменът се бе загнездил дълбоко, заедно с пожълтелите есенни листа от други години, листа, които изпускаха аромата, невероятно сладък и упойващ в същите онези години. Сега мирисът бе сякаш натрапчив, лепкав, задушаващ и напълно непоносим. Куджо започна да ръмжи срещу него и от муцуната му отново потече пенеста слуз. Ако кучето можеше да убие някоя миризма, Куджо щеше да убие тази.

Бръмченето се чуваше вече съвсем наблизо, а после някаква кола сви по пътеката: кола синя отстрани, с бял гюрук и лампи най-отгоре.

* * *

Последното нещо, което Джордж Банърман бе очаквал да види, когато сви по пътеката към къщата на Кембърови, беше колата на изчезналата жена. Той не беше глупав и макар да се дразнеше от педантичната логика на Анди Мейсън (Банърман сам се бе справил с ужасния Франк Дод и знаеше, че в някои неща просто няма логика), стигаше до своите собствени солидни изводи по приблизително същия начин, разчитайки малко повече на инстинкта си. Той бе съгласен с Мейсън, че бе почти невъзможно мисис Трентън и сина й да са тук. Колата обаче беше тук, тъй или иначе.

Банърман посегна към микрофона, окачен под арматурното табло, но после реши първо да огледа колата. От положението, което беше заел — точно зад „Пинто“-то, бе невъзможно да види дали вътре има някой. Облегалките на предните седалки бяха твърде високи, а Дона и Тад се бяха изхлузили малко надолу в съня си.

Банърман излезе от колата и затръшна вратата след себе си. Още на втората крачка той забеляза, че стъклото на прозореца откъм страната на шофьора бе изцяло напукано на малки парчета. Сърцето му заби по-силно и ръката му опипа кобура на неговия тридесет и осеммилиметров, специален полицейски автомат.

* * *

Куджо изгледа МЪЖА, който излезе от синята кола, с растяща омраза. Той бе МЪЖЪТ, причинил всичките му мъки. Куджо бе сигурен в това. МЪЖЪТ бе причината за болката в ставите му и бученето в главата му. МЪЖЪТ бе виновен, че Куджо не можеше да погледне вода, без да вие и без да се дърпа от нея, и вместо да пие, въпреки голямата си жажда, искаше да я убие.

Някъде дълбоко в широките гърди на Куджо се чу тихо ръмжене и той се сниши към земята, готов за скок. Надушваше МЪЖА — усещаше миризмата му на пот и на възбуда, усещаше тежкото месо, покриващо костите му. Ръмженето се усили, а след това се извиси в силен грозен рев на ярост. Той изскочи изпод стълбите и се хвърли върху този ужасен МЪЖ, който бе причина за болките му.