Стивън Кинг
Куджо (4)

* * *

Малко преди Тад да си легне, той седна за малко с баща си на задната тераса. Вик пиеше бирата си, а Тад — млякото си.

— Тате?

— Какво?

— Не искам да заминаваш следващата седмица.

— Ще се върна.

— Да, но…

Тад гледаше към земята и се бореше със сълзите си. Вик сложи ръка върху вратлето му.

— Но какво, голямото ми момче?

— Кой ще каже думите, които да изгонят чудовището от килера? Мама не ги знае! Само ти ги знаеш!

В този миг сълзите бликнаха и обляха лицето на Тад.

— Само това ли е? — попита Вик.

Думите за Чудовището (отначало Вик ги бе нарекъл Катехизис за Чудовището, но Тад се затрудняваше с първата дума и тя трябваше да се съкрати) бяха измислени в края на пролетта, когато Тад започна да сънува кошмари, да изпитва страх и да се буди нощем. Той казваше, че в килера на стаята му имало нещо: понякога вратата на килера се отваряла и вътре имало някакво животно с жълти очи, което искало да го изяде. Дона мислеше, че това е последица от книгите на Морис Сендак „Къде са дивите зверове?“ Вик бе споделил с Роджър (но не и с Дона) тревогата си, чудейки се дали пък Тад не е чул някъде някой объркан разказ за масовите убийства, станали в Касъл Рок и не бе решил, че убиецът, който се бе превърнал в таласъм на града, не се крие в килера на стаята му. Роджър каза, че е напълно възможно. От децата всичко можеше да се очаква.

На самата Дона също започнаха да й се привиждат разни неща слез известно време. Една сутрин тя каза на Вик, усмихвайки се малко нервно, че понякога нещата в килера на Тад сякаш се размествали. „Е, Тад ги размества“ бе отговорил Вик. „Ти не разбираш“, бе казала Дона, „той повече не влиза там, Вик… никога. Страхува се“. После Дона бе добавила следното: понякога й се струвало, че килерът всъщност миришел лошо след кошмарите и стрясканията на Тад през нощта. Все едно там е имало някакво животно преди това. Разтревожен, Вик бе отишъл в килера и бе подушил с нос. В съзнанието му цареше убеждението, че Тад ходи насън и може би уринира в килера като част от някакъв странен сън. Вик не бе усетил нищо, освен миризмата на нафталин. От едната си страна килерът имаше грундирана стена, а другите три представляваха стени, покрити с груба настилка. Дълбочината му беше около два метра. В дъното не се криеше никакъв таласъм и там съвсем не беше някаква омагьосана стена. Само където в косата на Вик се омотаха няколко паяжини. Това бе всичко.

Отначало Дона бе предложила на Тад да си мисли само за „хубави неща“ преди да заспи, за да пропъди кошмарите. После му бе казала да се моли преди сън. На първото Тад бе отвърнал, че чудовището в килера открадвало всичките му хубави мисли, а на второто — че щом бог не вярвал в чудовища, от молитвите нямало полза. Дона се бе ядосала — може би отчасти защото на самата нея й се привиждаха разни неща в килера на Тад. Веднъж, когато бе вътре и закачваше някакви негови ризи, вратата зад нея внезапно тихо се затвори и в следните тридесет секунди Дона разтреперана опипваше пътя към изхода, докато най-сетне излезе навън. Тогава тя бе усетила нещо, миризмата на нещо съвсем близо, знойно и страшно. Беше мирис на нещо примитивно — напомнящо й миризмата на пот, когато тя и Стийв Кемп бяха свършили да се любят. Резултатът бе нейното строго напомняне, че след като нямаше чудовище, Тад просто трябваше да изпъди от ума си всички тези мисли, да прегърне мечето си и да заспи.

Вик или виждаше нещата по-дълбоко, или по-ясно помнеше разказите за това как някоя врата на килера се отваря скрибуцайки в тъмната нощ, като устата а някой идиот — дупка, в която понякога се чувстваше странно шумолене, а дрехите на закачалките приличаха на обесени трупове. Той смътно си спомняше сенките, играещи по стените през последните четири, безкрайно дълги часове, преди да се пукне зората и скърцането, което маже да е най-обикновен домашен шум или… кой знае… може би просто някакво пълзене там…

И тъй Вик стигна до решението за Катехизис на Чудовището или просто Думите за Чудовището, защото когато си на четири години много-много не си наясно със значението на някои думи. Както и да е, това бе ни повече (ни по-малко) едно примитивно припяване, за да бъде укротено чудовището. Един ден, докато обядваше, Вик беше измислил думите, които бяха подействали — за радост на Дона и за нейно разочарование, тъй като собствените й усилия, използвайки познанията си от курсовете по психология родителски авторитет и най-накрая въвеждане на строга, безапелационна дисциплина, не бяха дали резултат. Вик ги казваше всяка вечер, изправил се до леглото на Тад, сякаш бяха някаква благословия, а малкият лежеше гол в душната нощ, покрит само с един чаршаф.

— Мислиш ли, че в крайна сметка това ще му помогне? — бе попитала Дона едновременно развеселена и раздразнена — тогава бе средата на май и напрежението между нея и Вик бе достигнало връхната си точка.

— Рекламните агенти не се интересуват от крайната сметка — бе отговорил Вик. — Интересува ги само да стане бързо, бързо, бързо. А аз съм добър в професията си.

— Да, и няма да има кой да каже Думите за Чудовището! Там е работата! Там е цялата работа! — отвърна Тад и избърса сълзите от бузите си, обиден и объркан.

— Слушай сега — каза Вик. — Аз съм ги написал и затова ги казвам по един и същ начин всяка вечер. Ще ги напиша с печатни букви на лист хартия и ще ги залепя на стената в стаята ти. И мама ще ти ги чете всяка нощ, докато мене ме няма.

— Наистина ли ще го направиш?

— Разбира се. Щом съм казал, така и ще бъде.

— И няма да забравиш?

— По никой начин, човече. Ще го направя още тази вечер.

Тад обгърна с ръце баща си и Вик силно го притисна към себе си.

Същата нощ, след като Тад заспа, Вик влезе тихо в стаята на момчето и закачи на стената с кабарче лист хартия. Постави го точно до календара с чудесата, където Тад веднага щеше да го забележи. С големи и отчетливи букви на листа бе написано:

ДУМИ ЗА ЧУДОВИЩЕТО

За Тад

Чудовища, бягайте вън!

Тук нямате работа вие.

Под леглото на Тад няма нищо —

там тясно е, кой ще се скрие?

В килера ли? Никой там няма!

Там също е толкова тясно.

Отвън зад прозореца

пак няма нищо!

Вампири, зверове,

таласъми

вий нямате работа тук!

Никой не ще пипне Тад

и никой не ще го уплаши.

И косъм от главата му

няма да падне.

Вий нямате работа тук!

Дълго гледа Вик листа върху стената и си каза на ум, че поне два пъти, преди да замине, ще напомни на Дона да чете думите на детето всяка вечер. Тя трябваше да разбере колко важни за Тад са Думите за Чудовището.

Когато излизаше, Вик забеляза, че вратата на килера е отворена. Съвсем мъничко. Той плътно я затвори и излезе от стаята.

По някое време след това, същата нощ вратата отново се отвори. Огнени светкавици блеснаха в мрака и върху стените заиграха грозни сенки.

Ала Тад непробудно спеше.

* * *

На следния ден, в седем и петнадесет сутринта микробусът на Стийв Кемп излезе на шосе единадесет и се отправи към шосе триста и две. Там той трябваше да свърне наляво, да тръгне на югоизток и да прекоси щата на път за Портланд. Имаше намерение да остане известно време в МХА^[1].

Отпред на арматурното табло на микробуса имаше спретната купчина писма, адресирани този път не с големи, печатни букви, а на пишещата му машина. Машината беше в задната част на микробуса, заедно с целия му багаж. За целта на операцията „Касъл Рок“ Стийв бе успял само за час и половина да събере багажа си, включително Бърни Карбо, който сега дремеше в една кутия до задната врата. Стийв и Бърни бяха големи пътешественици.

Написаните на пишещата машина адреси върху пликовете бяха работа на професионалист. Шестнайсет години творческа дейност бяха направили от Стийвън Кемп поне един отличен машинописец, ако не нещо друго. Той спря до същата пощенска кутия, която бе използвал предната вечер за анонимното писмо до Вик Трентън и пусна писмото вътре. Дори и да не бе платил наема за магазина и къщата, Стийв като нищо щеше да си замине, ако възнамеряваше да напусне щата завинаги, ала тъй като отиваше само до Портланд, струваше му се благоразумно да извърши всичко по законния начин. Този път той нямаше нужда да стяга колана, защото зад кутията до арматурното табло, в една малка дупка, бяха мушнати повече от шестстотин долара в брой.

В добавка към чека, който написа за наема, Стийвън Кемп върна и капарото на всички онези клиенти, наели го за по-големи поръчки. Всеки от тези чекове бе придружен с любезна бележка, изразяваща съмнение за причинените неудобства и обясняваща, че майката на Стийвън Кемп изведнъж тежко заболяла (всеки мъжествен американец захапваше въдицата, когато се споменеше болна майка). Тези, с които бе сключил договори за работа, можеха да си вземат мебелите от магазина. Ключът е върху перваза над вратата и бихте ли го оставили пак на същото място, моля, след като си вземете мебелите. Мерси, мерси… тралалалала, дрън-дрън ярина. Щеше да има известни неудобства, но нямаше да има кой знае каква суматоха.

Стийв пусна писмата в кутията и изпита особено доволство от това, че не си е лъснал задника на показ. Подкара за Портланд и запя заедно със състава „Грейтфул Дед“, които тъкмо изпълняваха песента си „Захарче“. Вдигна скоростта на осемдесет километра в час с надеждата, че по пътя няма да има много движение, за да може да пристигне в Портланд рано и да се запази място в тенис-корта към спортния клуб „Мейнски тенис“. Общо взето, изглеждаше, че денят ще е добър. Ако Мистър Бизнесмен още не бе получил своята бомбичка в писмен вид, то той сигурно щеше да я получи днес. „Смръдльо“, помисли си Стийв, и избухна в гръмогласен смях.

* * *

В седем и половина сутринта, когато Стийв Кемп си мислеше за тенис, а Вик Трентън за това, че трябва да се обади на Джо Кембър във връзка с повредата на колата на жена си, Черити Кембър приготвяше закуската на сина си. Преди половин час Джо беше заминал за Луистън с надеждата да намери предно стъкло за „Камаро 72“ в някое от гробищата за коли или в магазините за употребявани резервни части. Това отлично съвпадаше с плановете на Черити, които бе обмислила внимателно и без да бърза.

Тя постави пред Брет чинията с пържения бекон и яйца и седна до момчето. Малчуганът леко изненадан, вдигна очи от книгата, която четеше в момента. След като приготвеше закуската му, майка му обикновено се залавяше с домакинската работа. Ако човек я заговореше преди втората й чаша кафе за деня, то той рискуваше да бъде здравата наруган.

— Може ли малко да поговорим, Брет?

Леката изненада се превърна в нещо като изумление. Като я погледна, Брет забеляза, че майка му, която иначе бе тиха и мълчалива, сега изглеждаше особена. Беше нервна. Той затвори книгата си и каза:

— Разбира се, мамо.

— Би ли искал… — тя се прокашля и започна отново. — Би ли искал да отидеш в Стратфорд, Кънектикът и да видиш леля си Холи и братовчедите си?

Брет се ухили. Той бе напускал Мейн само два пъти досега и то съвсем скоро, когато отиде с баща си до Портсмут в Ню Хемпшиър. Тогава баща му го заведе на търга на използвани коли и купи един „Форд’58“, останал с половин двигател.

— Разбира се! — отвърна Брет. — Кога?

— Мислех да тръгнем в понеделник — отвърна Черити. — След празника на четвърти юли. Ще бъдем там една седмица. Може ли да стане?

— Предполагам, че да. Леле, май татко ще има много работа през следващата седмица. Той сигурно…

— Още не съм казала на баща ти.

Усмивката на Брет угасна. Той взе едно парче от бекона и започна да яде.

— Ами зная, че татко обеща на Ричи Симс да оправи мотора на комбайна му. А и мистър Милър от училището ще докара форда си, защото му тече резервоарът. А пък…

— Имах предвид да отидем само ние двамата — каза Черити. — С автобуса от Портллланд.

Брет я изгледа със съмнение. Навън по стълбите на задната тераса бавно се изкачваше Куджо. Той се срути тежко върху дъските под навеса и глухо изръмжа. Погледна унило МОМЧЕТО и ЖЕНАТА. Очите му бяха зачервени. В момента му беше много зле. Много зле, наистина.

— Егати, мамо! Не знам…

— Стига с това „егати“. Все едно, че ругаеш.

— Извинявай.

— Искаш ли да отидем? Ако баща ти разреши?

— Да, наистина! Смяташ ли, че наистина можем да отидем?

— Може би.

Черити вдигна очи от умивалника и се загледа замислено навън.

— Далече ли е Стратфорд, мамо?

— На около шестстотин километра, предполагам.

— Ега… искам да кажа… леле, колко е далече! А дали…

— Брет.

Той изгледа майка си с интерес. Онази особена напрегнатост отново се появи в гласа й, онова нервно безпокойство…

— Какво, мамо?

— Можеш ли да се сетиш за нещо, което баща ти много би искал да има?

Брет помисли малко, после се усмихна.

— Ами, май че винаги е искал да има нова трансмисионна машина. Може да извади скапания мотор на комбайна на Ричи Симс като гъ… като едното нищо. — Брет се изчерви и добави: — Но ти не можеш да му купиш такова нещо, мамо. То струва много мангизи.

Много мангизи. Израза, който Джо използваше вместо „много скъп“, Черити го мразеше.

— Колко много?

— Ами, онази в каталога е хиляда и седемстотин долара, но татко може да я купи от мистър Беласко в Портланд и по цени на едро. Татко казва, че мистър Беласко се бои от него.

— Смяташ ли, че това е много умно? — попита Черити троснато.

Брет се изправи на стола си, малко уплашен от нейната строгост. Той изобщо не си спомняше някога майка му да бе реагирала така. Дори Куджо, легнал отвън при задната тераса, леко изправи ушите си.

— Е? Смяташ ли?

— Не, мамо — отвърна Брет, а Черити отчаяно почувства, че той я лъже. Ако някой можеше да изплаши някого и да купи по цени на едро, то този някой минаваше за голям умник. Тя бе усетила възхищението в гласа на момчето, дори то да не беше. Иска да бъде точно като него. Мисли си, че баща му е много велик, щом може да изплаши някого, о, Боже!

— В това да плашиш хората няма нищо умно. Нужно е само да имаш силен глас и зъл нрав. Но не и ум. — Тя понижи глас и го потупа по ръката. — Хайде, изяж си яйцата. Нямам намерение да ти викам. От жегата е, предполагам.

Брет започна да яде, но от време на време крадешком и с интерес поглеждаше към майка си. Наоколо сякаш всичко бе минирано тази сутрин.

— Колко ли ще струва по цени на едро? Хиляда и триста? Или хиляда?

— Не знам, мамо.

— А този Беласко ще я докара ли? При такава голяма поръчка?

— Ъхъ, мисля, че да. Ако имахме толкова пари…

Черити бръкна в джоба на домашния си халат. Лотарийният билет беше там. Зеленият номер на билета й беше седемдесет и шест, а червеният четиристотин тридесет и четири. Те съвпадаха с номерата изтеглени от Комисията по Държавната лотария преди две седмици. Тя бе проверила поне десет пъти, защото не можеше да повярва на очите си. Беше дала лептата си от петдесет цента през онази седмица, както бе правила всяка седмица от основаването на лотарията през 1975-та година и този път Черити бе спечелила пет хиляди долара. Още не бе осребрила билета, но и не го изпускаше от очите и от ръката си, откакто бе разбрала.

— Имаме парите — каза тя, а Брет я изгледа с широко отворени очи.

* * *

В десет и четвърт Вик се измъкна от офиса и отиде в „Бентли“ за сутрешното си кафе, тъй като не можеше да понася оная гадна помия в службата, която приготвяха за служителите. Беше прекарал сутринта в писане на реклами за Яйцата Декостер. Не му вървеше нещо. Още от детството си мразеше яйца. Тогава майка му насила го тъпчеше с тях четири пъти в седмицата. Най-доброто, което до тук успя да измисли, беше: „Тези яйца казват: «Обичам те…» Без да се счупят“ не беше много сполучливо. Изразът „без да се счупят“ му бе подсказал идеята за следния фотографски трик: яйце с цип по средата. Беше добро като идея, но докъде щеше да доведе? Доникъде. Трябваше да пита Тадър, помисли си Вик, а сервитьорката постави пред него чаша кафе и кифла с боровинки. Тад обичаше яйца.

Всъщност не точно рекламата за яйцата го подтискаше, а това, че трябваше да отсъства дванадесет дни. Е, трябваше. Роджър бе успял да го убеди. Налагаше се да отидат там и да разтягат локуми като луди.

Добрият, стар бъбривец Роджър, когото Вик обичаше почти като брат! С най-голямо удоволствие Роджър би дошъл с него тук в „Бентли“, за да пийнат едно кафе и да се наприказва насита. Но този единствен път Вик имаше нужда да бъде сам, да помисли. От понеделник двамата щяха да прекарат заедно почти две седмици, щеше да се лее пот, а това бе предостатъчно дори за братя по душа.

Мислите на Вик неволно се насочиха към фиаското на Червените Малини-Пралини и той се остави на това подсъзнателно течение, защото знаеше, че понякога едно спокойно и почти небрежно премисляне на нещата довеждаше до ново прозрение, нова гледна точка.

Случилото се бе доста лошо и Пралините бяха изтеглени от пазара. Доста лошо, но не и ужасно. Не беше като онзи случай с консервираните гъби. Никой не се бе разболял или умрял. Дори консуматорите разбираха, че една компания понякога може да има и неудачи. Ето например историята с чашите на „МакДоналдс“ преди няколко години. Оказа се, че оцветителят на стъклото съдържа голямо количество олово. Чашите бързо бяха извадени от употреба и дадени на вечна консигнация в онзи ужасен рекламен вертеп, населяван от такива създания като Скоростния Алказелцър^[2] и балонената дъвка Биг Дик, към която Вик питаеше особена слабост.

Чашите бяха неудача за корпорацията „МакДоналдс“, но никой не обвини Роналд МакДоналд, че е искал да отрови клиентите си от деца. Никой всъщност не беше обвинил и Професорът на „Шарп“, макар че всички комици от Боб Хоуп до Стийв Мартин си бяха направили майтап с него, а една вечер, откривайки своето предаване „Тазвечершното представление“ Джони Карсън скалъпи цял един монолог за Червените Малини-Пралини, порядъчно изпълнен с двусмислия. От само себе си се разбираше, че рекламата с Професора на „Шарп“ бе незабавно издухана от екран също от само себе си се разбираше, че актьорът, който играеше Професора беше вбесен от начина, по който събитията се бяха обърнали против него.

„Можеше да бъде и по-лошо“, бе казал Роджър след като шокът понамаля и разговорите между Портланд и Клийвланд по три пъти на ден вече не бяха така светкавични.

„Как?“, беше попитал Вик.

„Ами“, бе отвърнал Роджър, без да му мигне окото, можехме да работим само за сметка на БОНВИВАНИТЕ ВИК И СИЕ.

— Още кафе, сър?

Вик вдигна поглед към сервитьорката и тъкмо понечи да каже „не“, но размисли и кимна с глава.

— Още само половин чаша, моля — каза той.

Тя му наля и се отдалечи. Вик разсеяно разбърка кафето си без да го пие.

За щастие страхът относно здравето бе краткотраен и скоро на екрана и във вестниците се изказаха различни лекари, обяснявайки, че оцветителят на Пралините е безвреден. Нещо подобно се бе случило веднъж и преди: стюардесите на една търговска линия бяха поразени от някакво странно оцветяване на кожата в оранжево, за което в крайна сметка се оказа, че не е нищо сериозно — беше оцветяване от боята на спасителните жилетки, които стюардесите бяха демонстрирали на пътниците преди излитане. Години преди това оцветителят на един вид кренвирши бе предизвикал същата реакция както при Пралините.

Адвокатите на стария Шарп заведоха дело за нанесени щети на стойност няколкостотин милиона долара срещу производителя на боята, дело, което щеше да се влачи поне три години и накрая щеше да бъде решено по несъдебен път. Нямаше значение. Делото щеше да представлява един форум, от който можеше да се обясни на публиката, че грешката — тази съвсем мимолетна грешка — не беше по вина на компанията „Шарп“.

Въпреки всичко изделията „Шарп“ се бяха спуснали стремглаво към по-крайните места в Класацията. След това обаче те успяха да покрият почти половината от първоначалния спад. Продажбите на самите зърнени храни намаляха до известна степен, ала бързо наваксаха загубите от предателския червен цвят на Пралините. Комбинираните пръчици на „Шарп“ всъщност се продаваха по-добре от всякога.

Значи, нямаше нищо нередно тук, нали така?

Нередно. Толкова нередно!

Нередното беше самият Професор по тестените изделия на „Шарп“. Този нещастник никога повече нямаше да се върне на екрана. След страха идваше присмехът, а Професорът с неговото сериозно изражение и училищна обстановка бе осмян буквално до смърт.

Първо от Джордж Карлин в неговото обичайно представяне:

— Да, този свят е луд. Луд и побъркан. — После Карлин се навежда над микрофона, премисляйки нещо и пак вдига глава — Хората на Рейгън правят шибаната си кампания по телевизията, нали? Руснаците ни изпреварват във въоръжаването. Руснаците произвеждат оръжия с хиляди, нали? И Джими^[3] се появява по телевизията в един от своите клипове: „Скъпи съотечественици, денят, в който руснаците ще ни надминат във въоръжаването, е денят, в който нашата младеж ще започне да сере червено.“

Силен смях от публиката.

— И Рони се обажда на Джими по телефона и му казва: „Господин президент, какво закуси Ейми тази сутрин?“

Гръмогласен смях от публиката. Карлин замълчава за миг. Най-зашеметяващо е следващата реклама, произнесена тихо и подигравателно:

— Червени лайна, хора! Аууу! Само се представете.

Ето, това бе проблемът. Джордж Карлин беше проблемът, Боб Хоуп беше проблемът, Джони Карсън беше проблемът, Стийв Мартин беше проблемът, както и всеки остроумен бръснар в Америка.

А сега помислете върху това: изделията на „Шарп“ паднаха с девет пункта и успяха да се качат едва с четири и една четвърт. Притежателите на акции щяха да вият и да искат главата на някого. Я да видим… чия глава бихме могли да им дадем? Първо, на кого му бе хрумнала гениалната идея за Професора по тестени изделия „Шарп“? Какво ще кажете за онези двамата като най-удобни? Няма значение, че Професорът се появи на екрана четири години преди гафа с Пралините. Няма значение, че преди Професорът да се появи на екрана (заедно с негова кохорта от войника-стрелец и Джордж и Грейси), изделията на „Шарп“ бяха с три и една четвърт пункта по-ниско от сега.

Всичко това няма значение. Значение има само фактът, само публичната обява в пресата, че „Ад Уъркс“ са загубили парите на „Шарп“ и че просто дяловете евентуално ще набъбнат с още един и половина или два пункта. А когато започваше новата рекламна кампания, вложителите щяха да настояват за гаранции, че всички несполуки до този момент са вече минало и изделията на „Шарп“ могат да се качат с един пункт.

Разбира се, мислеше си Вик, разбърквайки таблетка захарин в кафето си, това е само теория. Но дори и да се окажеше вярна както той, тъй и Роджър вярваха, че един бърз напредък на „Шарп“ щеше да бъде повече от успех за тях двамата, на фона на който щеше да изпъкне некомпетентността на една нова рекламна кампания, набързо организирана от хора, които не познаваха компанията „Шарп“ като Вик и Роджър, нито пък конкурентния пазар на тестени изделия.

Изведнъж една нова перспектива, една нова гледна точка подскочи в съзнанието му. Дойде неочаквано и внезапно. Вик замря така, както бе поднесъл чашата с кафето към устата си. Очите му се разшириха. В представата си той виждаше двама мъже — може би той и Роджър, или пък стария Шарп и застаряващото му синче, как хвърлят пръст в някакъв гроб. Лопатите им святкат в тъмнината, един фенер мъждука пресекливо във ветровитата нощ. Вали дъжд. Тези енергични гробари хвърлят зад себе си по някой друг уплашен поглед. Това е погребение в тъмната нощ — тихо и скрито. Те погребват Професора „Шарп“ тайно и точно това е нередно.

— Нередно — измърмори на глас Вик.

Разбира се, че беше нередно. Защото, ако щяха да го погребват в тъмната нощ, той никога не би могъл да каже, че съжалява.

Вик извади тънък флумастер от вътрешния си джоб, взе една книжна салфетка от поставените на масата и надраска отгоре й:

ПРОФЕСОРЪТ „ШАРП“ ТРЯБВА ДА СЕ ИЗВИНИ.

Погледна написаното — мастилото попиваше в салфетката и буквите ставаха дебели и разлети. Отдолу Вик добави:

ПРИЛИЧНО НОГРЕБЕНИЕ

А под него:

ПОГРЕБЕНИЕ НА ДНЕВНА СВЕТЛИНА!

Все още не бе съвсем сигурен какво трябваше да означава това — беше повече метафора, отколкото нещо смислено, но точно така му идваха най-сполучливите идеи. А в това имаше хляб. Вик бе сигурен.

* * *

Куджо лежеше на пода в полумрака на гаража. Вътре бе горещо, ала навън бе още по-лошо… а дневната светлина бе толкова ярка. Както никога преди. Всъщност той дори не бе усещал каква точно е светлината. Ала сега усещаше. Главата го болеше, мускулите го боляха. И очите го боляха от ярката светлина. Беше му горещо. Болеше го и муцуната — там, където бе одраскан. Болеше го и бе забрала.

МЪЖЪТ бе отишъл някъде. Скоро след него МОМЧЕТО и ЖЕНАТА също тръгнаха на някъде и го оставиха сам. МОМЧЕТО бе оставило голяма купа с храна за него, но Куджо бе хапнал едва-едва. Храната го караше да се чувства по-зле, вместо по-добре и той не се докосна повече до нея.

Сега, изведнъж се чу бръмченето на камион, който завиваше по алеята. Куджо стана и отиде до вратата на стобора, знаейки вече, че това беше някой чужд човек. Той познаваше звука от камиона на МЪЖА и бръмченето на семейния автомобил. Куджо застана така на прага, провесил глава навън, на дневната светлина, от която така го боляха очите. Камионът се приближи със задната си част по алеята нагоре и спря. Двама мъже слязоха от кабината и дойдоха отзад. Единият вдигна задната врата нагоре. Шумът болезнено проряза ушите на Куджо, който жално изквича и се върна вътре в благодатния мрак.

* * *

Камионът беше от магазина за машини в Портланд. Три часа преди това Черити Кембър и нейният все още смаян син бяха отишли в офиса на магазина на Брайтън Авеню и тя бе написала чек за една нова трансмисионна машина по цени на едро — точно хиляда двеста четиридесет и един и седемдесет и един цента, включващо данъка. Преди да отиде в магазина за машини, Черити се бе отбила в държавния магазин за алкохолни напитки на Конгрес Стрийт, за да попълни формуляр, с който да получи печалбата си от държавната лотария. Беше казала на Брет, че не бива в никакъв случай да влиза вътре и той остана да я чака на тротоара, пъхнал ръце в джобовете си.

Чиновникът й каза, че тя ще получи чека си по пощата от Комисията по държавната лотария. За колко време ли? Най-много две седмици. Сумата щеше да е осемстотин долара по-малко, заради данъците и тя се базираше на декларацията й, относно годишния доход на Джо.

Приспадането на данъците ни най-малко не ядоса Черити. До момента, в който чиновникът провери номера на билета й в своя списък, тя бе затаила дъх, все още не вярваща, че това се случваше точно на нея. После служителят бе кимнал с глава, бе я поздравил и дори бе извикал управителя от офиса, за да му я представи. Всичко това беше без значение. Имаше значение само фактът, че сега тя отново можеше да диша спокойно и билетът вече на беше нейна грижа. Той бе върнат в лоното на Комисията по Държавната лотария и нейният чек щеше да бъде пуснат по пощата — чудодейна, загадъчна, пълна с благодат фраза.

И все пак Черити почувства леко свиване на стомаха, когато билетът с подгънатите краища, който подскачаше в унисон със собствения й, забързан пулс, бе взет и защипан с кламер към попълнения от нея формуляр. Лейди Фортуна бе направила своя избраница. За първи път в живота й, а може би и за последен, тази тежка, муселинена завеса на ежедневието бе повдигната мъничко и за миг тя бе зърнала бляскавия, вълшебен свят отвъд. Черити бе практична жена и със сърцето си чувстваше, че мрази съпруга си и се бои от него повече отколкото признаваше пред себе си. Но и те щяха да остареят заедно, а когато се споминеше, той щеше да й остави дълговете си и… (тя не искаше да го признае дори в най-съкровеното кътче на своето сърце, ала се страхуваше) техния пропаднал син.

Ако името й бе изтеглено от барабана на голямата лотария, която се теглеше два пъти в годината, ако бе спечелила десет пъти по пет хиляди долара, Черити би могла да се замисли дали да не бутне настрана тежката, муселинена завеса, да вземе сина си за ръка и да пристъпят в света, който бе отвъд шосе номер три, отвъд техния гараж, рекламиращ чуждестранните коли като своя специалност, отвъд Касъл Рок. Можеше да заведе Брет и в Кънектикът с единствената цел да пита сестра си колко ще струва един малък апартамент в Касъл Рок.

Беше обаче само едно леко повдигане на завесата. Това бе всичко. Бе видяла Лейди Фортуна за един кратък, шеметен миг като едно приказно, загадъчно и непонятно същество, като една малка фея, танцуваща под чадърчетата на морските гъби, обляна от бисерната светлина на зората… беше я зърнала за миг. Веднъж завинаги. Затова Черити почувства жегване, когато билетът изчезна от погледа й, сякаш той бе ограбил мечтите й. Тя разбираше, че до края на живота си щеше да купува билети от лотарията и никога нямаше да спечели повече от два долара наведнъж.

Нямаше значение. На харизан кон не се гледат зъбите. Не и ако имаш ум в главата.

Брет и Черити отидоха в магазина за машини в Портланд и тя написа чека, отбелязвайки си мислено да мине през банката на връщане и да изтегли достатъчно пари от семейните спестявания, за да покрие чека. Черити и Джо имаха малко повече от четири хиляди долара спестявания в сметката си след петнадесет години брак. Горе-долу колкото да покрият с тях три четвърти от настоящите си дългове, като се изключваше ипотеката върху фермата. Разбира се, Черити нямаше право да изключва ипотеката, ала винаги го правеше. Не можеше да мисли за нея по друг начин освен като за месечната вноска. Но сега можеха да теглят от спестяванията си, колкото си искат, а после като дойдеше чека от лотарията, щяха да внесат парите направо в спестовната им книжка. Щяха да загубят единствено лихвата за две седмици.

Човекът от магазина в Портланд, мистър Беласко, каза че ще достави машината още същия следобед и удържа на думата си.

* * *

Джо Макгрудър и Рони ДюБей сложиха машината върху пневматичния крик, който плавно я свали на земята, изпусна въздух и вдигна праха от настилката.

— Доста голяма поръчка за стария Джо Кембър — рече Рони.

Макгрудър кимна.

— Жена му каза да я сложим в стобора. Това е гаражът му. Дръж здраво, Рони. Много е тежка, мамицата й!

Джо Макгрудър хвана машината, Рони също, и пухтейки и пъшкайки двамата я дотътриха до стобора, като ту я влачеха, ту я носеха.

— Да я оставим за малко, а? — предложи Рони задъхано. — Не виждам къде стъпвам. Дай да свикнем първо с тъмното, та да не си наденем някъде задниците.

Пуснаха машината на земята — чу се глух удар. След ярката светлина на деня Джо почти нищо не виждаше. Различаваше смътно някакви очертания — имаше сякаш една кола, вдигната на крик, някаква работна пейка, купчина греди.

— Това нещо трябва… — започна Рони и изведнъж млъкна.

Някъде в тъмното, изрод вдигнатата на крик кола, се дочу тихо, гърлено ръмжене. Изведнъж Рони усети как влажната му от пот риза, залепна на гърба му. Космите на тила му се изправиха.

— Егати, чу ли това?! — прошепна Макгрудър. Рони успя да види Джо и забеляза, че очите му са широко отворени и уплашени.

— Чух го.

Беше тих, мощен звук, идващ сякаш от някой извънбордов двигател. Рони знаеше, че така може да ръмжи само много голямо куче. А когато едно голямо куче ръмжеше така, много често това означаваше, че ще си имаш неприятности. Не беше видял да има някъде табела: ПАЗИ СЕ ОТ КУЧЕТО, но пък тези ахмаци от покрайнините рядко си правеха труда да сложат. Той знаеше само едно нещо — дано кучето, което ръмжеше така, да е вързано.

— Джо? Бил ли си тук и друг път?

— Веднъж. Това е Сан Бернар. Голямо е колкото скапаната им къща. Преди не е ръмжал така. — Джо преглътна, а Рони чу как в гърлото му нещо изхриптя. — О, Боже! Само погледни, Рони!

Очите на Рони отчасти се бяха приспособили към тъмнината макар и не много ясно, взорът му различи една внушителна и почти свръхестествена гледка. Той знаеше, че не бива да показва страха си на зло куче, защото то усеща по миризмата, но все пак не можа да сдържи треперенето си. Просто нямаше как. Кучето бе чудовищно. То стоеше в дъното на стобора, зад вдигнатата на крик кола. Наистина беше Сан Бернар, нямаше грешка, козината му бе голяма и дори в тъмнината личеше, че е на петна, гърдите му бяха мощни. Беше навело глава и ги гледаше с нетрепваща студена враждебност.

Не беше вързано.

— Изтегляй се бавно — каза Джо. — И за бога, не тичай!

Започнаха да се изтеглят, а през това време кучето тръгна бавно към тях. Походката му бе някак вдървена, не бе нормалната походка на куче, мина през главата на Рони. Звярът ги дебнеше и хич не се шегуваше. Моторът му вече бе включен и той се готвеше за скок. Главата му бе все още ниско над земята, ръмженето не бе престанало нито за миг. За всяка тяхна стъпка назад, звярът правеше една напред.

За Джо Макгрудър най-лошото дойде, когато двамата излязоха пак на светлото. Ярката светлина го заслепи и той вече не виждаше кучето. Ако то се спуснеше към него…

Джо опипа с ръка зад себе си и усети задницата на камиона. Това бе достатъчен сигнал да зареже всичко и с все сили да хукне към кабината.

От другата страна Рони ДюБей направи същото. Той посегна за дръжката на вратата. За миг тя не подаде — стори му се цяла вечност. Той вкопчи пръсти в нея. Още чуваше онова тихо гърлено ръмжене — сякаш бумтеше огромен мотор с мощност осемдесет конски сили. Вратата не се отваряше. Рони вече се бе отказал и зачакаше кучето да отхапе парче от задника му. Най-после палецът му напипа бутона под дръжката, вратата се отвори и Рони се хвърли в кабината запъхтян.

Погледна в огледалото за обратно виждане и съзря кучето да стои неподвижно на прага на стобора. После хвърли поглед към Джо, който седеше зад кормилото и глуповато му се усмихваше. В отговор Рони също му се усмихна, все още разтреперан.

— Куче като куче — рече Рони.

— Да. Куче, което лае, не хапе.

— Именно. Хайде пак да отидем там и да се помотаем още малко около машината.

— Я се шибай в гъза — рече Джо.

— С машината ли?

Те избухнаха в смях едновременно. Рони подаде на Джо цигара.

— Да бяхме потеглили, а?

— Дадено — рече Джо и запали колата.