Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cujo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 93 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2009)
Корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателска къща „Плеяда“, 1993

Художник: Петър Станимиров

ISBN 954-526-0-327

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

* * *

Джо Кембър спря пред автогарата в Портланд в осем без десет сутринта. Мъглата се бе вдигнала и таблото над Каско банк и Обединение, показваше седемдесет и три градуса по Фаренхайт[1]. Джо караше с шапка, здраво нахлупена над очите му, готов да наругае всеки, който се изпречеше на пътя му. Мразеше градското каране. Щом отидеха с Гари в Бостън, Джо възнамеряваше да паркира колата някъде и да я остави. Щеше да я вземе, чак когато дойдеше време да си тръгват. Щяха да се возят с метрото, ако можеха да се оправят. А ако не можеха, щяха да ходят пеша.

Черити бе облечена с най-хубавите си сако и панталони и памучна бяла блуза с къдри около врата. Беше сложила и обеци, а това предизвика удивлението на Брет. Той не си спомняше майка му да бе носила някога обеци, освен на черква.

Брет я бе заварил сама горе в спалнята, когато Черити се обличаше, след като бе приготвила овесената каша за баща му. Почти през цялото време Джо мълчеше, изръмжавайки по някоя едносрична дума в отговор на откъслечните им въпроси. Най-накрая напълно изключи всякакви разговори като настрои радиото на станцията с резултатите от бейзболните мачове. Брет и Черити се страхуваха, че това затишие предвещава някакъв разрушителен ураган и внезапна промяна в мнението на Джо за тяхното пътуване.

Черити бе облякла вече панталона от костюма си и тъкмо слагаше блузата. Брет забеляза, че тя носи сутиен в прасковен цвят, което също го изненада. Той мислеше, че майка му носи само бяло бельо.

— Мамо — рече той притеснен.

Тя се обърна към него… не, по-скоро се втурна срещу него.

— Той каза ли ти нещо?

— Не… не. Става въпрос за Куджо.

— Куджо ли? Какво за Куджо?

— Болен е.

— Как така е болен?

Брет й разказа как като ядял втората си купа с кокосови мечета отвън при задното стълбище, решил да тръгне в мъглата на разходка, и как изведнъж се появил Куджо с кръвясали, безумни очи и пяна на муцуната.

— Освен това не ходеше много добре — завърши Брет. — Знаеш ли, някак странно залиташе. Мисля, че е най-добре да кажа на татко.

Не! — извика строго майка му и така силно го сграбчи за раменете, че го заболя. — Нищо подобно няма да правиш!

Брет я изгледа изненадан и уплашен. Черити отпусна леко ръцете си върху раменете му и каза по-спокойно:

— Изплашил те е просто като се е появил изведнъж от мъглата. Навярно му няма нищо. Нали?

Брет мълчаливо започна да рови в съзнанието си, за да намери точните думи и да обясни колко ужасно зле е изглеждал Куджо и как за миг си бе помислил, че кучето ще се нахвърли отгоре му. Ала не можа да намери думите. Навярно не искаше да ги намери.

— Ако нещо не е наред — каза Черити, — то сигурно не е толкова важно. Вероятно е гонил някой скункс.

— Не, не миришеше на ск…

— … или може би е тичал след някой мармот, или заек. А може да е попаднал дори на някой елен долу в онова тресавище. Или пък да е ял коприва.

— Да, може би — рече несигурно Брет.

— На баща ти му трябва точно такова нещо — каза Черити. — Представям си какво ще каже: „Болен ли? Ами, той е твое куче, Брет. Ти се погрижи за него. Аз си имам твърде много работа, за да се занимавам с твоя помияр“.

Брет нещастно поклати глава. Той си мислеше съвсем същото, уплашен от мрачното мълчание, с което баща му поглъщаше закуската си, докато гласът на спортния коментатор гърмеше по радиото в кухнята.

— Ако просто оставиш нещата така, Куджо навярно ще се увърти около баща ти и той ще се погрижи — каза Черити. — Той обича Куджо почти толкова, колкото и ти, макар да не го признава. Ако забележи нещо нередно, баща ти ще го закара на ветеринаря в Саут Перис.

— Да, сигурно.

Думите на майка му звучаха убедително, но все пак Брет бе притеснен.

Черити се наведе и го целуна по бузата.

— Ще ти кажа какво ще направим! Ще се обадим на баща ти още тази вечер, ако искаш! Какво ще кажеш? Когато говориш с него, просто му кажи, ама съвсем между другото: „Татко, храниш ли ми кучето?“ И тогава ще разбереш.

— Добре — отвърна Брет.

Той се усмихна на майка си и тя на него също, отдъхвайки си. Опасността бе предотвратена. Но по някакъв странен обрат на нещата, този случай ги накара да се тревожат за нещо друго по време на безкрайно дългия промеждутък, в който Джо паркира колата при задната тераса и мълчаливо започна да товари куфарите им. Те бяха четири на брой. В единия от тях Черити скришом бе сложила всичките си четири албума със снимки. Новата тревога беше във връзка с това че Куджо можеше внезапно да се появи преди още да са отпътували и Джо Кембър да разбере за проблема.

Ала Куджо не се появи.

В този миг Джо отвори задната врата на колата, подаде двете малки чанти на Брет, а сам той взе двете по-тежки и рече:

— Абе жена, много багаж си взела! Сякаш си тръгнала да се развеждаш с мене, а не в Кънектикът.

Черити и Брет се усмихнаха сконфузено. Звучеше като опит за шега, но можеше ли човек да вярва на Джо Кембър?

— Ще мине много бързо.

— Да, сигурно ще се наложи да идвам в Кънектикът и да ви довлека обратно с машината, дето ми я купи — рече Джо, без да се усмихне. Зелената му шапка отново бе на тила му. — Момче, ще се грижиш за майка си, нали?

Брет кимна.

— Така трябва — Джо измери с поглед сина си. — Я, какъв голям си станал. И сигурно няма дори да целунеш стария си баща?

— Напротив, татко — рече Брет.

Той прегърна здраво баща си и го целуна по бодливата буза. Усети миризмата на възкисела пот, примесена с лекия мирис на снощния запой с водка. Брет бе изненадан и смутен от огромната любов, която изпитваше към баща си, чувство, което на моменти се появяваше, и то когато най-малко го очакваше (и все пак по-рядко през последните две или три години. Нещо, което майка му не знаеше и не би повярвала, ако й кажеше). Беше любов, която нямаше нищо общо с отношението на Джо Кембър към него или към майка му: примитивно, биологично състояние, от което човек не можеше да се освободи, едно явление с много илюзорни представи, което те преследва цял живот, като например миризмата на цигари, бръсначът, отразен в огледалото на банята, панталон, преметнат върху стола, някои груби думи.

Баща му също го прегърна и се обърна към Черити. Сложи пръст под брадичката й и повдигна лицето й нагоре. Откъм товарната площадка зад ниската тухлена сграда се чу как някакъв автобус загрява. Дизеловият мотор бръмчеше глухо и задавено.

— Приятно прекарване — каза Джо.

Очите на Черити се изпълниха със сълзи и тя бързо ги избърса. Жестът й бе почти гневен.

— Окей — отвърна тя.

Изведнъж суровото, безразлично и сурово изражение отново се изписа на лицето му — така както рицарят тракваше забралото на шлема си. Той пак беше съвършения провинциалист.

— Дай да качваме куфарите, момче. В този сякаш има олово… леле, боже!

Джо остана с тях докато всичките четири куфара бяха натоварени и проверени. Той прегледа щателно етикетите, без да обръща внимание на закачките на слушателите. Наблюдаваше как носачите товарят куфарите върху подвижната платформа, а оттам в багажника на автобуса. Тогава Джо отново се обърна към Брет.

— Ела за малко с мен отвън.

Черити ги видя как излизат. Тя седна на една от твърдите скамейки, отвори дамската си чанта, извади оттам носна кърпа и започна да я прехвърля в ръцете си. Беше съвсем в стила на Джо да й пожелае приятно прекарване, а след това да отмъкне момчето навън и да се опита да го придума да се върне вкъщи.

На тротоара отвън Джо каза на сина си:

— Нека ти дам два съвета, момче. Сигур няма да ме послуша ама бащите, въпреки туй дават съветите си. Първият съвет е този: оня тип, дето ще го видиш там, оня Джим, не е нищо друго освен едно лайно. Пущам те на туй пътуване, защото си вече на десет. А на десет години вече можеш да различиш лайното от розата. Наблюдавай го и ще видиш. Нищо друго не прави, освен да подмята разни книжа в офиса си. От хора като него тегли този свят, защото главите им нямат връзка с ръцете. — По бузите на Джо избиха бледочервени петна. — Той е лайно. Наблюдавай го и ще видиш, че съм прав.

— Добре — отвърна Брет тихо, но спокойно.

Джо Кембър леко се усмихна.

— Вторият съвет: пази си парите.

— Но аз нямам па…

— Имаш ето това — рече Кембър и му подаде смачкана петдоларова банкнота. — Не ги харчи всичките наведнъж. Само глупците не задържат пари.

— Добре. Благодаря ти!

— Сбогом — рече Кембър. Той не поиска друга целувка.

— Сбогом, татко.

Брет стоеше на тротоара и гледаше как баща му се качва в колата. После си замина и той никога повече не го видя жив.

* * *

В осем и четвърт същата сутрин Гари Първиър излезе от къщата си, клатушкайки се, само по долни гащи, изцапани отпред с петна от урина и започна да пикае в дивия жасмин. Той лелееше тайното и перверзно желание един ден урината му да стане толкова разяждаща от алкохола, че да може напълно да унищожи дивия жасмин. Този ден обаче още не бе дошъл.

— Ауууу, как ме цепи главата! — изкрещя Гари, придържайки пишката си с една ръка, докато пикаеше в жасмина, покрил оградата му. Очите му бяха прорязани от червени жилки. Сърцето му виеше и хлопаше като стара водна помпа, теглеща повече въздух отколкото вода, особено напоследък. Изведнъж ужасен спазъм сгърчи корема му, докато пикаеше — това все по-често му се случваше — и превивайки се на две, Гари изпусна дълга и зловонна пръдня от мършавия си задник.

Той се обърна и тръгна да се прибира. Тогава чу ръмженето зад гърба си. Беше глух мощен звук, идващ точно от мястото, където буренясалия му двор се сливаше с ливадите.

Гари бързо се извърна по посока на звука, забравил за главоболието си, за хлопащото си и виещо сърце, забравил, че му се ходи по голяма нужда. Отдавна не си бе спомнял за войната във Франция. Но в този миг го споходи точно такова видение.

— Германци! Германци! Залегни!

Ала не бяха германците. От тревата изникна Куджо.

— Хей, момче, какво правиш, твойта м… — рече Гари и заекна.

Преди двадесет години бе виждал бясно куче, но човек не можеше лесно да забрави такава гледка. Беше на една бензиностанция в Амоко, на изток от Мечияс. Гари се връщаше от Ийстпорт, където бе лагерувал. Караше стария си мотоциклет, който си бе купил през хиляда деветстотин петдесет и пета година. Някакво пръхтящо и влачещо се, жълтеникаво куче се бе появило изведнъж иззад бензиностанцията като че ли беше призрак. Хълбоците му се движеха навътре и навън в унисон с честите му, задъхани вдишвания и издишвания. От устата му капеше пяна, проточила се във воднистата лига. Очите на кучето се въртяха диво. Задницата му бе клеясала от засъхнали изпражнения. Животното по-скоро се въргаляше, отколкото ходеше, сякаш някой зъл тип му бе разтворил насила устата преди час и го бе налял догоре с долнопробно уиски. „Мамицата му недна!“ извика бензаджията и остави маркуча върху помпата. Втурна се в тясната, мръсна канцелария на бензиностанцията и излезе оттам, стиснал тридесетмилиметров автомат с едрите си, омазани ръце. Бензаджията коленичи с единия си крак на асфалта и стреля. Първият изстрел откъсна левия заден крак на кучето. Кръвта бликна като облак от червени пръски. Гледайки Куджо сега, Гари си спомни, че онова куче изобщо не помръдна. Само кухо се оглеждаше наоколо, сякаш нямаше никаква представа какво става с него. С втория си изстрел бензаджията почти разкъса кучето на две. Парчета от тялото му полепнаха по единствената помпа на бензиностанцията, покривайки я с черни, кървави съсиреци. Миг по-късно дойдоха още трима младежи от полицейския участък в Уошингтън Каунти, седнали плътно, рамо до рамо в хубав пикап, модел 1940-та година. Всички бяха въоръжени. Те се изнизаха в редица и дадоха поне по осем или девет откоса във вече мъртвото куче. Около час след това, докато бензаджията слагаше нов фар върху мотоциклета на Гари, пристигна служителка на Отдела за безпризорни кучета в хубав двуместен Студебейкър. Тя си надяна дълги гумени ръкавици и отряза главата на жълтото куче, за да я занесе в Отдела по здравеопазването.

Куджо изглеждаше много по-жив отколкото нова жълто отдавна забравено куче, но другите симптоми бяха съвсем същите. „Болестта още не е напреднала много“, помисли си Гари. „Но е по-опасен. Мили боже, трябва да си взема пушката…“

И той започна да отстъпва назад.

— Здрасти, Куджо… добро куче, добро момче… добро кученце…

Куджо ръмжеше, застанал в края на поляната с наведена глава и потъмнели, кръвясали очи.

— Добро момче…

За Куджо думите на МЪЖА нищо не означаваха. Бяха безсмислени звуци, като шуменето на вятъра. Значение имаше миризмата, лъхаща от МЪЖА. Беше топла, остра и лютива. Миришеше му на страх. Бе влудяващо и непоносимо. Изведнъж Куджо разбра: МЪЖЪТ бе виновен за болестта му. И той се хвърли напред, а ръмженето му се превърна в свиреп, яростен рев.

* * *

Гари видя как кучето се спусна към него. Обърна се и хукна. Едно ухапване, една драскотина означаваше смърт. Той се втурна към стълбите и убежището, което представляваше къщата зад тях. Но бе пил твърде много. Твърде много дълги зими бе прекарал до печката и твърде много дълги, летни нощи — в шезлонга си. Той чу как Куджо го настигна и тогава в този ужасен проблясък от секундата, когато Гари нищо не чу, той разбра, че Куджо бе скочил отгоре му.

В момента, в който бе вдигнал краката си върху първото стъпало, стокилограмовият Сан Бернар го повали като мощен локомотив. Гари падна по очи, останал без дъх. Звярът посегна към тила му, а Гари се опита да се изправи. Кучето отново се хвърли отгоре му и веднага го събори, като почти го задуши с гъстата козина на корема си.

Гари изпищя.

Куджо заби ноктите си в рамото му и мощните му челюсти захапаха голата плът, дърпайки и разкъсвайки сухожилията сякаш бяха конци. Той продължаваше да ръмжи. Бликна силна струя кръв. Гари я почувства как се стича надолу по мършавата му ръка. Той се преобърна и започна да удря с юмруци по посока на кучето. То отстъпи малко и Гари успя да изпълзи още три стъпала нагоре. Тогава Куджо отново скочи отгоре му.

Гари го ритна. Куджо направи ловка маневра и нападна отново — сякаш бе разкъсващ, ръмжащ свредел. От устата му изхвърчаха пръски пяна. Гари усети дъха му. Вонеше на гнило, на мърша. Гари сви дясната си ръка в юмрук и нанесе силен удар върху долната челюст на Куджо. Беше повече късмет. Усилието от удара прониза ръката му чак до рамото, което изгаряше от дълбоката рана.

Куджо отново отстъпи.

Гари погледна кучето. Мършавите му, голи гърди бързо се повдигаха. Лицето му пепеляво. От разкъсаното му рамо шуртеше кръв, която обливаше цимента на стълбището.

— Хайде, курвенско изчадие! — изкрещя Гари. — Хайде де! Не ми пука! Чуваш ли? Не ми пука!

Но Куджо отстъпи още една крачка назад.

* * *

Думите все още нямаха смисъл, но МЪЖЪТ вече не миришеше на страх. Куджо вече не знаеше дали иска да го разкъса или не. Болеше го, така ужасно го болеше, а светът беше такава невероятна, луда смесица от усещания и картини…

* * *

Гари търпеливо се изправи на краката си и заднешком изкачи последните две стъпала. Изправи се с гръб към вратата, опипвайки зад себе си за дръжката на бравата. Рамото му пареше така сякаш под кожата му бяха налели бензин. Съзнанието му крещеше „Бяс! Аз съм болен от бяс!“

Нямаше значение. Спокойно, не всичко наведнъж. Пушката му беше в килера. Слава на Исуса, че Брет Кембър и Черити ги нямаше у тях. Това си беше истинска божа милост.

Гари напипа дръжката и отвори вратата. Не изпусна Куджо от погледа си, докато не влезе вътре и не затвори вратата зад себе си. Тогава изведнъж го обхвана огромно облекчение. Краката му бяха сякаш от восък. За момент всичко наоколо заплува в някаква мъгла и той запази разсъдъка си, като изплези езика си и го прехапа. Не беше време да се размеква като госпожица. Ако искаше, можеше да се разкисне, след като убиеше кучето. Господи, колко зор видя навън. За малко да пукне!

Гари се обърна и тръгна надолу по тъмния коридор към коридора. Точно тогава Куджо влетя в стаята, разбивайки на трески долната част на вратата. Кожата на муцуната му бе дръпната назад, оголвайки зъбите му в зловещо ухилена гримаса, а от гърдите му се изтръгна кух, насечен лай.

Гари изпищя отново, обръщайки се тъкмо навреме, за да хване Куджо с две ръце, а звярът отново връхлетя отгоре му, повличайки го надолу по коридора. Гари се накланяше ту наляво, ту надясно, опитвайки се да запази равновесие. За миг двамата сякаш танцуваха валс. Тогава Гари, който бе с петдесет килограма по-лек от Куджо, падна на земята. Той смътно усети как зурлата на Куджо се заби под брадичката му, смътно усети колко ужасяващо горещ и сух е носът му. Опита се да се изправи на ръцете си и си помисли, че трябва да забие палците си в очите на Куджо, когато звярът го сграбчи за гърлото и го разпори. Гари изпищя, а звярът отново го захапа. Гари усети как топла кръв струи по лицето му и си помисли: „Мили боже, тя е моя!“ Ръцете му вяло удариха в гърдите кучето, но без никаква полза. Най-после те утихнаха.

До него достигна слабата, лепкава и упойваща миризма на див жасмин.

* * *

— Какво виждаш от прозореца?

Брет се обърна към майка си. Но не изцяло. Не желаеше да изпусне нещо от гледката, която се откриваше пред него. Автобусът пътуваше вече почти час. Бяха преминали по Моста за милион долара и бяха навлезли в Саут Портланд (в захлас и почуда Брет наблюдаваше двата товарни кораба в пристанището, с ръждясали витла и утайка полепнала по тях), бяха поели на юг по главната магистрала с таксовите бариери и сега наближаваха границата с Ню Хемпшиър.

— Всичко — отвърна Брет на майка си. — А ти, мамо, какво виждаш?

„Отражението ти върху стъклото… но много бледо“, помисли си Черити, „Ето какво виждам“.

Вместо това обаче, тя каза на глас:

— Ами, целия свят! Виждам как целият свят се открива пред нас.

— Мамо? Иска ми се да можехме да отидем чак до калифорния с този автобус. Да видя всичко, което го има в учебниците по география в училище.

Майка му се разсмя и разроши косата му.

— Ще се отегчиш да гледаш все пейзажи, Брет.

— Не, не. Няма да се отегча.

И сигурно няма, мислеше си Черити. Изведнъж тя се почувства и стара, и тъжна. Когато в събота се бе обадила на Холи, за да я попита дали биха могли да й дойдат на гости, Холи бе очарована и буйната радост на сестра й я бе накарала да се почувства млада. Странно, че радостта на собствения й син, почти физически осезаемата еуфория, я караше да се чувства стара. Все пак…

Какво точно щеше да стане с него? Тя си задаваше този въпрос, наблюдавайки призрачното отражение на лицето му върху стъклото, наложено върху гледката отвън, сякаш че бе някакъв фотографски трик. Той бе умен. По-умен от нея и много по-умен от Джо. Трябваше да учи в колеж, но Черити знаеше, че щом Брет завършеше гимназия, Джо щеше да го накара да се запише в курсовете за автомонтьори, за да може да му помага в работилницата. Преди десет години нямаше да позволят такова нещо. Училищните настоятели нямаше да разрешат умно момче като Брет да се запише в занаятчийски курс, но в днешното време на собствен избор и „прави каквото ти е угодно“ тя ужасно се боеше, че това може да се случи.

Караше я да се страхува. Някога Черити можеше да се успокоява, че училището още е далече — толкова далече — гимназията, реалното училище. Класическото училище бе просто играчка за момче, което учеше уроците си на един дъх, като Брет. Но в гимназията вече идваше времето на неумолимия избор. Затваряха се врати — със слабо щракване на ключалката, което, може би долавяше най-ясно в мечтите и сънищата през по-късните години.

Черити обхвана здраво лактите си и потрепери, без дори да се опита да се успокои, но това е от климатичната инсталация на автобуса, която бе доста усилена.

За Брет гимназията щеше да дойде след още четири години.

Черити отново потрепери и изведнъж започна ожесточено да мисли, че би било по-добре да не бе спечелила на лотария, или да бе изгубила билета. Бяха се разделили с Джо само преди час, но за нея това се случваше за първи път откакто се бяха оженили в края на 1966-та година. Тя не се бе досетила, че перспективата ще бъде доста внезапна, замайваща и горчива. Представяше си следната картина: жена и момче биват пуснати на свобода от заточение в някакъв зандан… но има уловка. На гърбовете им са прикрепени халки, през които минават невидими гумени въжета. И преди да стигнат много далече, изведнъж… ресто, връщай се! Хоп, обратно в затвора за още четиринадесет години!

Черити издаде глухо, гърлено стенание.

— Каза ли нещо, мамо?

— Не, само се прокашлях.

Тя потрепери за трети и този път кожата на ръцете й настръхна. Спомни си един стих от уроците по английски, когато бе ученичка в гимназията (Черити бе пожелала да продължи в колеж, но баща й побесня, като разбра — какво си въобразяваше тя, че са богати ли! — а майка й се бе присмяла на идеята й, скрито съчувствайки й). Стихът бе от Дилън Томас, ала Черити не можеше да си спомни цялото стихотворение. Беше нещо за преминаване през обречените владения на любовта.

Тогава този стих й се бе видял смешен и нелеп, но сега го разбираше. Какво друго можеха да бъдат невидимите, гумени въжета, ако не Любов? Щеше ли да се опита да заблуди сама себе си като си каже, че сега вече не обичаше мъжа, за когото се бе омъжила? Че е останала с него по задължение и заради детето (ето това бе най-горчивата ирония; ако го напуснеше, Черити щеше да го стори именно заради детето)? Че той никога не й бе доставял удоволствие в леглото? Че той не беше в състояние понякога в най-неочаквани моменти (както, когато бяха на автогарата) да бъде нежен?

И все пак… все пак…

Брет гледаше през прозореца като в транс. Без да се откъсва от гледката, той каза:

— Мислиш ли, че Куджо е добре, мамо?

— Сигурна съм, че е добре — отвърна разсеяно Черити.

За първи път тя се улови, че мисли за развод и то съвсем конкретно: какво би могла да направи, за да може да издържа себе си и сина си, как биха се справяли в такава немислима (почти немислима) ситуация. Ако тя и Брет не се завърнеха от това пътуване, щеше ли той да ги търси, както смътно бе заплашил, че ще направи на гарата в Портланд? Щеше ли Джо де реши да пусне Черити да си „троши главата“, но да се опита да си върне Брет по легален… или нелегален начин?

Тя започна да изброява наум различните възможности претегляйки ги в съзнанието си, и внезапно я споходи мисълта, че може би една мъничка перспектива не е чак толкова лошо нещо в края на краищата. Навярно щеше да е безполезно. Но също и полезно.

Автобусът пресече границата на щата, навлезе в Ню Хемпшиър и потегли на юг.

* * *

Реактивният „Делта-727“ се стрелна стръмно нагоре, извисявайки се над Касъл Рок (Вик винаги се мъчеше да открие къщата си до Касъл Лейк и 117-то авеню, и винаги безуспешно), а после зави на сто и осемдесет градуса и се понесе към океанското крайбрежие. До летището в Логан имаше двадесет минути.

Дона беше някъде долу на шест хиляди метра от него. А също и неговият Тадър. Изведнъж се усети подтиснат и обзет от мрачни предчувствия, че нищо нямаше да може да се оправи и че те бяха луди, ако си въобразяваха такова нещо. Когато къщата ти е срината от бомба, ти просто трябва да си построиш нова къща. Не можеш просто да залепиш парчетата с лепило „Елмър“.

Дойде стюардесата. Той и Роджър пътуваха в първа класа („Защо пък да не си направим кефа, приятелю“, беше казал Роджър миналата сряда, когато Вик бе направил резервациите. „Не всеки може да се озове в приюта за бедни по такъв безупречен начин.“) Освен тях имаше само още четири-пет други пътници, повечето от които четяха сутрешните вестници, като Роджър.

— Желаете ли нещо? — попита стюардесата Роджър с професионалната си, искряща усмивка, която сякаш казваше: „беше ми ужасно приятно да стана в пет и половина сутринта, за да се лашкам от Бангор до Ню Йорк и от Ню Йорк до Атланта“.

Роджър разсеяно поклати глава и тя насочи неземната си усмивка към Вик.

— Нещо за вас, сър? Кифла? Или портокалов сок?

— Можете ли да ми спретнете една водка с тоник? — попита Вик, а Роджър така вдигна глава от вестника си, че чак вратът му изпука.

Усмивката на стюардесата не трепна. Поръчка за концентрати преди девет сутринта не беше новост за нея.

— Ще ви спретна — отвърна тя, — но ще трябва да побързате, за да я гаврътнете цялата. До Бостън наистина няма много време.

— Ще я гаврътна — обеща мрачно Вик, а тя тръгна назад, блестяща в бледосиния си униформен панталон и усмивка.

— Какво ти става? — попита Роджър.

— Какво искаш да кажеш с това „какво ти става“?

— Знаеш какво имам предвид. И бира не съм те виждал да пиеш преди обяд. Дори не по-рано от пет часа сутринта.

— Отпразнувам напускането на кораба — рече Вик.

— Какъв кораб?

— Моторния кораб „Титаник“.

Роджър се намръщи.

— Не смяташ ли, че това е проява на лош вкус?

Всъщност Вик точно така смяташе. Роджър заслужаваше по-добро отношение, но тази сутрин, напрегнат от мрачното си настроение, което го обвиваше като някаква смрадлива пелена, Вик не можа да измисли нещо по-добро. За сметка на това пък той успя да се усмихне, макар и малко кисело. Ала Роджър продължи да се мръщи.

— Виж — рече Вик, — имам една идея за Пралините. Може да ни се разкатаят фамилиите, за да убедим стария Шарп и синчето, обаче може и да успеем.

Роджър го изгледа с явно облекчение. Те винаги бяха работили така. Вик даваше идеите в грубия им вид, а Роджър ги дооформяше и внедряваше. Бяха работили винаги в екип, когато трябваше да се предават идеите им на масмедиите, за да се представят на публиката.

— Какво е?

— Дай ми още малко време — рече Вик. — Да кажем — до довечера. Тогава ще развеем байрака…

— … и ще видим кой ще се нагъзи тогава — довърши Роджър и се ухили. Той отново и със замах разтвори вестника си на страницата с финансовите новини. — Окей. Щом ще я чуем довечера. Изделията на „Шарп“ се покачиха с още една осма миналата седмица. Ти знаеш ли за това?

— Фукльо! — измърмори Вик и отново погледна през прозореца.

Вече нямаше мъгла. Денят бе ясен като звън на камбана. Плажовете при Кенибънк, Огънкуит и Йорк бяха като панорамна гледка върху пощенска картичка — кобалтовосиньо море, жълтокафяв пясък, а по-нататък — ниските хълмове, характерни за ландшафта на Мейн, както и обширните полета и ивици смърч, които се простираха на запад и се губеха в далечината. Красота! А тя още повече засилваше чувството му за подтиснатост.

„Ако трябва да плача, да ме вземат мътните, но ще отида в кенефа и там ще го направя“, помисли си Вик с горчивина. Шест изречения върху лист евтина хартия го бяха докарали до това състояние. Светът беше дяволски крехък и чуплив. Чуплив като онези великденски яйца с красиви и ярки цветове отвън, но кухи отвътре. Само миналата седмица той си мислеше да вземе Тад и да се премести някъде. А сега се чудеше дали Тад и Дона ще са още там, когато се върнеха с Роджър. Не беше ли възможно Дона просто да вземе детето и да избяга, навярно при майка си в Поконос?

Разбира се, че бе възможно. Тя можеше да реши, че десет дни раздяла са недостатъчни както за него, така и за нея. Навярно би било по-добре да се разделят за шест месеца. При това тя имаше Тад сега. Притежанието ти даваше девет точки преднина според закона, нали?

„А може би“, говореше в него някакъв гаден и клеветнически глас, „може би знае къде е Кемп. Вероятно ще реши да отиде при него. Да опита с него известен период от време. Те двамата могат заедно след години да си спомнят щастливото минало.“ „Ето, това се нарича понеделнишки гадни мисли“, каза си Вик с безпокойство.

Но тези мисли не го напуснаха. Почти, но не съвсем.

Вик успя да пресуши питието си до последната капка преди самолета да кацне в Логан. Това доведе до стомашни киселини, които щяха да траят цялата сутрин (и също като мисълта за Дона и Стийв Кемп, прекарващи времето си заедно, те щяха да се появяват отново и отново, дори да изгълташе цяла опаковка хапчета „Тъмс“.), но чувството му за потиснатост се поуталожи и в крайна сметка може би си струваше.

Може би.

* * *

Джо Кембър изгледа петното върху пода на гаража намиращо се точно под менгемето с нещо като учудване. Той отново нахлупи зелената си филцова шапка над очите и за още няколко мига се втренчи в онова, което гледаше. После пъхна пръсти между зъбите и изсвири пронизително.

— Куджо! Хей, момче! Ела тук, Куджо!

Той подсвирна отново, а след това се наведе и опря длани в коленете си. Кучето щеше да дойде, Джо не се съмняваше. То никога не отиваше надалече. Но как щеше да обясни това?

Кучето се бе изходило по голяма нужда върху пода. Куджо никога не бе вършил подобно нещо, дори като малко кутре. Беше пикал няколко пъти тук и там, бе разпорил седалките на един-два стола, но такова нещо не бе правил досега. Джо се замисли за миг дали някое друго куче не бе свършило тази работа, но после реши, че не е възможно. Куджо беше най-голямото куче в Касъл Рок, доколкото му бе известно. Големите кучета ядяха по много и лайната им бяха големи. Никой пудел, хрътка или сетер, не можеха да са виновни за тази беля. Джо се запита дали пък кучето не бе усетило, че Брет и Черити заминават за известно време. Ако е вярно, може би така Куджо показваше точно колко му се нрави тази идея. Джо беше чувал за подобни неща.

Беше получил кучето като отплата за работа, която бе свършил през 1975–та година. Клиентът беше едноок. Казваше се Рей Кроуъл и идваше някъде от Фрайбург. Този Кроуъл прекарваше повечето време в гората, макар и всички да признаваха, че той има подход с кучетата — добре ги гледаше и умееше да ги обучава. Можеше почтено да си изкарва прехраната с това, което хората в Ню Ингланд наричаха „ферми за кучета“. Ала Кроуъл нямаше добър характер и отпъди много клиенти със своята свадливост.

— Трябва ми нов двигател за камиона — каза Кроуъл на Джо през онази пролет.

— Ъхъ — отговори Джо.

— Имам двигателя, но не мога с нищо да ти платя. Нямам пукнат долар.

Те стояха в гаража на Джо и дъвчеха стръкове трева. Брет, тогава на пет години, се мотаеше наоколо в двора пред къщата, а Черити простираше прането.

— Хм, твърде лошо, Рей — рече Джо, — но аз не работя без пари. Тук не ти е някоя благотворителна организация.

— Мисис Бийсли току-що се окучи — каза Рей. (Мисис Бийсли беше първокласна кучка Сан Бернар.) — Чистокръвни са. Ти свърши работата, а аз ще ти дам най-доброто от котилото. Какво ще кажеш? След време може и да се съгласиш, но аз не мога да сека дървета, ако нямам камион, с който да ги превозвам.

— Не ми трябва куче — отвърна Джо. — Особено пък толкова голямо. Проклетият Сан Бернар не е нищо друго, освен една огромна ядяща машина…

— ТИ нямаш нужда от куче — каза Рей и отправи поглед към Брет, който тъкмо бе седнал на тревата и наблюдаваше майка си — но момчето ти сигурно много ще се зарадва.

Джо отвори уста, после пак я затвори. Той и Черити не се пазеха, но след Брет тя повече не забременя, а пък и за самия Брет доста чакаха. Понякога, като го гледаше, в главата на Джо се оформяше неясен въпрос: Дали пък момчето не се чувстваше самотно? Може би наистина беше самотно. И може би Рей Кроуъл беше прав. Рожденият ден на Брет наближаваше. Тогава щеше да му подари кученцето.

— Ще си помисля — рече Джо.

— Ама не мисли много дълго — каза Рей и самоуверено додаде: — Мога да отида и при Вин Калахън в Норт Конуей. Той е толкова добър колкото си и ти. А може би и по-добър.

— Може би — отвърна Джо, невъзмутим. Злият нрав на Рей Кроуъл изобщо не го смущаваше.

По-късно, същата седмица, управителят на супермаркета докара автомобила си, за да му прегледа Джо картера. Проблемът беше незначителен, но управителят, чието име беше Донован, се суетеше около колата си като млада майка около първото си бебе. Джо източи спирачната течност, напълни картера отново и подсили уплътнителите. Колата беше добра изработка — „Тъндърбърд“, модел 1960-та, в отлично състояние. Като привършваше работата си, слушайки брътвежите на Донован — как жена му искала той да продаде колата, на Джо изведнъж му хрумна нещо.

— Мисля да купя на сина си куче — рече Джо на този Донован, като спускаше колата с крика.

— Така ли? — учтиво запита Донован.

— Ъхъ. Сан Бернар. Още е малко кутре, но ще яде много, когато порасне. Мислех си дали не може да направим един малък пазарлък — ти и аз. Ако ми обещаеш намаление на кучешките храни „Гейнс Мийл“, „Ралстън Пюрина“ и там каквото друго продаваш, аз ти обещавам да работя от време на време по колата ти и нищо няма да ти взимам за труда.

Донован засия от радост и двамата си стиснаха ръцете. Джо се обади на Рей Кроуъл и му каза, че е решил да вземе кутрето, ако Кроуъл бе все пак съгласен. Кроуъл беше съгласен и когато дойде рожденият ден на Брет същата година, Джо изуми и Брет, и Черити като сложи в ръцете на сина си палавото, скимтящо кученце.

— Благодаря ти, татко! Благодаря ти! Благодаря ти! — извика тогава Брет, прегърна баща си и обсипа лицето му с целувки.

— Тъй — каза Джо. — Но отсега нататък ти ще се грижиш за него, Брет. Това е твое куче, не мое. И ако започне да пикае или сере навсякъде, закарвам го отзад и го застрелвам като най-обикновен помияр.

— Ще се грижа татко… обещавам!

Брет бе спазил обещанието си и в редките случаи, когато не бе успял, или Черити, или Джо бяха почиствали след кучето, без да коментират случилото се. Джо бе забелязал, че не е възможно да пренебрегнеш Куджо (а той растеше дяволски бързо и се превърна в точно такава машина, каквато Джо бе предсказал), кучето просто стана член на семейство Кембър. Той беше едно добро, вярно куче.

Бързо и напълно свикна с домашните порядки… а сега това. Джо се огледа наоколо, намръщен, с ръце в джобовете. Куджо никакъв не се виждаше.

Той излезе навън и отново изсвири. Проклетото куче беше сигурно при реката, за да се разхлади. Джо добре го разбираше. Сигурно беше осемдесет и пет градуса[2] на сянка. Ала кучето скоро щеше да се върне и когато се върнеше, Джо щеше да му натрие носа в това, което бе направило. Щеше да му е мъчно, ала Куджо го бе направил за това, че неговите хора бяха заминали, но човек не може да остави едно куче да си прави…

Изведнъж нова мисъл проблясна в главата на Джо и той се удари с длан по челото. Кой може да храни Куджо, докато той и Гари нямаше да бъдат тук?

Би могъл да напълни онова старо корито за прасе, което се въргаляше зад стобора, с „Гейнс Мийлс“ (имаха близо цял тон от тази храна, складирана долу в мазето), обаче щеше да подгизне, ако завалеше дъжд. А ако поставеше храната в къщата или в гаража, кучето можеше пак да реши да пикае и сере по пода. Освен това, когато станеше дума за храна, Куджо беше огромен, жизнерадостен лакомник. Той щеше да изяде половината първия ден, другата половина на следващия ден и после щеше да ходи гладен, докато Джо се върнеше.

— Мама му стара! — измърмори Джо.

Кучето не идваше. Навярно знаеше, че Джо ще види какво е направило и се срамуваше. Куджо беше умно куче, както повечето кучета и, осъзнавайки (или усещайки) такова едно нещо, беше напълно в кръга на умствените му възможности.

Джо взе лопатата и изчисти изпражненията. После лесна чаша чист спирт, който предвидливо държеше в гаража, попи петното с парцал, напълни една кофа с вода от крана в дъното на гаража и я изля върху пода.

Като свърши с това, взе бележника си със задачите за деня и ги прегледа. Беше се погрижил за комбайна на Ричи — тази нова машина издърпа мотора като едното нищо. Без проблеми беше отложил работата си по скоростната кутия в колата на учителя. Той се бе оказал така сговорчив, както Джо бе предположил. Имаше и още пет-шест неща, но всички те бяха незначителни.

Джо влезе в къщата (той не бе пожелал да си прокара телефон в гаража — „струва адски много мангизи“, бе казал Джо на Черити) и започна да се обажда на клиентите си, за да им каже, че ще отсъства по работа за няколко дена. Щеше да посети повечето от тях, преди да се наложи да се обърнат към услугите на друг автомонтьор. А ако толкова не можеха да почакат да им се смени въздушен филтър или пък радиаторен маркуч, можеха да вървят на майната си.

След като приключи с разговорите, Джо се втурна в гаража. Последната нещо, което трябваше да свърши, преди да е напълно свободен, беше една маслена помпа и един сегмент. Клиентът беше обещал да дойде по обяд, за да си прибере колата. Джо се залови за работа, мислейки си колко е тиха къщата без Брет и Черити… и без Куджо. Обикновено Куджо лежеше в сянката на голямата, плъзгаща се врата на гаража, изплезил език от жегата и гледаше към Джо как работи. Понякога Джо му говореше, а Куджо така го гледаше, сякаш го слушаше внимателно.

„Изоставен съм“, помисли си Джо полуядосан. „И тримата ме изоставиха“. Той отново погледна към мястото, където Куджо бе направил белята, и озадачен и отвратен, поклати глава. В ума му отново изникна въпросът кой щеше да храни кучето докато него го нямаше, но Джо отново не намери отговор. Хм, по-късно щеше да се обади на стария Перверзник Първиър. Може би той щеше да измисли нещо… някое дете например, което щеше да се съгласи да дава на Куджо хапката му за няколко дни.

Джо кимна на себе си и пусна радиото за спортните новини от Норуей, като го усили. Той всъщност не го слушаше, освен когато предаваха новините и съобщаваха резултатите от мачовете. Но все пак радиото му беше компания. Особено сега, когато нямаше никой. Джо се залови за работа. И когато телефонът зазвъня в къщата (може би в разстояние на цяла минута), Джо изобщо не го чу.

Бележки

[1] Около двадесет и три градуса по Целзий. — Б.пр.

[2] Приблизително 30 градуса по Целзий. — Б.пр.