Стивън Кинг
Куджо (19)

* * *

Беше четири часа без петнадесет минути същият този ден, когато Холи извика Черити на телефона. Холи изглеждаше леко разтревожена.

— Като че ли някакъв чиновник се обажда — рече тя.

Преди около час Брет най-сетне бе отстъпил пред безкрайните увещания на Джим младши и бе придружил по-малкия си братовчед до спортния център на Стратфорд.

От тогава в къщата цареше тишина и се чуваха само гласовете на жените, които говореха за миналото — „за доброто старо време“, допълваше наум Черити. Времето, когато в Бек Фийлд татко падна от купата сено право върху едно голямо кравешко лайно (но никоя от тях не спомена за безбройните случаи, в които баща им ги биеше до посиняване като наказание за някое действително или въображаемо провинение). Времето, когато двете с Холи се бяха вмъкнали в „Мет Тиътър“ в Лисбън Фолс, за да гледат Елвис в „Обичай ме нежно“ (но не и времето, когато в „Ред енд-Уайт“ бяха отказали на мама да пазарува повече на кредит, оставяйки количката пълна с продукти). Тези бяха дните, в които Ред Тиминс все се опитваше да целуне Холи, на връщане от училище (но не стана дума за онзи случай, когато през август 1962-ра година неговият трактор му изигра мръсен номер и му премаза ръката). Двете сестри разбраха, че няма нищо лошо в това да отворят старите килери… стига да не се ровеха прекалено много в тях. Защото там навярно все още имаше такива неща, които се спотайваха, готови да хапят.

На два пъти Черити отвори уста с намерение да каже на Холи, че тя и Брет си заминават утре, ала и двата пъти се отказа, мъчейки се да намери някакъв начин, по който би могла да съобщи на сестра си, без да я кара да си мисли, че у тях не им е харесало.

Сега, когато седна до масата с телефона и чаша току-що запарен чай, Черити в миг забрави за този проблем. Тя бе леко разтревожена — никой не обича да го търсят по време на почивка и то от служебно лице.

— Ало? — каза Черити.

* * *

Холи видя как лицето на сестра й пребледня и я чу да казва:

— Какво? Какво? Не… не! Сигурно има някаква грешка! Казвам ви, сигурно има…

Черити замълча, заслушана в гласа от другия край на линията. „От Мейн съобщаваха някаква ужасна новина“, помисли си Холи. Тя го виждаше върху все по-изпъващото се лице на сестра си, макар че не чуваше нищо по телефона, освен някакви безсмислени слаби звуци.

ЛОША ВЕСТ ОТ МЕЙН. За Холи това бе стара история. Не беше лошо да седят с Челити в кухнята в слънчевата утрин, да пият чай, да ядат портокалова торта и да си говорят как са се вмъкнали в „Мет Тиътър“. Хубаво беше, но то не променяше факта, че всеки ден, в който Холи си спомняше за своето детство, бе нещо като лоша вест за нея, всеки спомен беше част от мозайката на живота в ранното й детство. Цялата картина бе толкова ужасяваща, че Холи не би имала нищо против, ако никога повече не видеше сестра си. Скъсани, памучни гащи, на които другите момичета в училище се присмиваха, събиране на картофи, приведени над земята дотогава, докато не ги заболяваха гърбовете. А ако внезапно се изправеха, нахлулата кръв така бързо се дръпваше надолу, та им се струваше, че ще припаднат. Ред Тиминс… колко грижливо тя и Черити избягваха да говорят за ръката му, която бе счупена толкова лошо, че се наложи да бъде ампутирана. Когато научи, Холи се зарадва. Толкова се зарадва! Защото тя помнеше как веднъж Ред я замери с една зелена ябълка, удари я по лицето и от носа й потече кръв, а тя се разплака. Помнеше как Ред извиваше кожата на ръката й, за да й прави „индиански иглички“, като през цялото време се смееше. Спомняше си и за онези вечери, в които си позволяваха „по-питателна“ храна — грахово масло и пържени картофи. Тогава положението биваше наистина много лошо. Холи помнеше също как вонеше около къщата през най-горещите летни дни. Миришеше на лайна и ако се чудите каква ли ще е тази миризма, то знайте, че не е никак хубава.

Лоша вест от Мейн. И по някаква странна и необяснима логика Холи осъзна, че те двете, дори и да се окажеха столетнички и да прекараха заедно последните си двадесет старчески години, никога нямаше да говорят за живота, който Черити бе избрала за себе си. Хубостта й беше почти напълно изчезнала. Около очите й имаше бръчки. Гърдите й бяха увиснали — дори със сутиен личеше, че са увиснали. Разликата между тях беше шест години, но външен човек би помислил, че са по-скоро шестнадесет. А най-лошото беше, че сестра й сякаш нехаеше за своето прекрасно и интелигентно момче, което бе осъдено да води същия начин на живот… освен ако не поумнееше и не узрееше навреме. „За туристите“, мислеше си Холи с ядна горчивина, които не се промениха през всичките тези години — тук беше вечният курорт. Но ако човек бе от местните, тогава всеки ден означаваше лоша вест. А после, един ден, когато се погледнеше в огледалото, лицето, което виждаше там, бе лицето на Черити Кембър. И ето че сега идваше нова лоша вест от Мейн — този вечен дом на лошите вести. Черити затвори телефона. Тя седеше и го гледаше втренчено, а чашата чай до нея изпускаше топла пара.

— Джо е мъртъв — рече внезапно тя.

Холи шумно пое въздух. Усещаше зъбите си студени. „Защо дойде?!“, искаше й се да изкрещи. „Знаех си, че ще донесеш всичко това със себе си. И точно така стана!“

— О, мила — каза Холи. — Сигурна ли си?

— Беше някакъв човек от Огъста, на име Мейсън. От Министерството на правосъдието — отдел за борба с престъпността.

— Да не е… да не е било катастрофа?

В този миг Черити изгледа Холи право в лицето и Холи бе както шокирана, така и ужасена, когато видя, че сестра й съвсем не приличаше на жена, която току-що е получила лоша вест. Приличаше на жена, която е получила добра вест. Бръчките по лицето й се бяха изгладили. Очите й бяха пусти… но шокът ли се криеше зад тази пустота или неясното пробуждане на някоя осъществима мечта?

Ако Холи бе видяла лицето на Черити Кембър, когато проверяваше номера на лотарийния си билет, тя сигурно щеше да разбере.

— Черити?

— Кучето е било — каза Черити. — Куджо.

— Кучето ли?

Отначало Холи бе объркана и не виждаше никаква връзка между смъртта на съпруга на Черити и кучето на семейство Кембър. После разбра. Значението на всички факти нахлу в главата й посредством осакатената лява ръка на Ред Тиминс и тя повтори още по-високо и по-пискливо:

— Кучето ли?!

Преди да отговори (ако изобщо можеше) Черити чу в двора весели гласове: тънкия гласец на Джим младши и по-плътния тембър на Брет, който му отговаряше нещо, развеселен. В миг лицето на Черити се промени и посърна. Беше лице, което Холи добре помнеше и мразеше — с израз, който караше всички лица да изглеждат еднакво; израз, който самата Холи не веднъж бе усещала и върху своето собствено лице в онези дни.

— Момчето — прошепна Черити. — Брет! Холи… как да кажа на Брет, че баща му е мъртъв?

Холи нямаше отговор. Тя само гледаше безпомощно сестра си и й се искаше нито Черити, нито Брет да не бяха идвали.

* * *

ТРИ УЖАСНИ И МЪЧИТЕЛНИ ДНИ, В КОИТО БЯСНО КУЧЕ УБИВА ЧЕТИРИ ДУШИ, крещеше голямото заглавие във вечерното издание на Портландския „Ивнинг експрес“. Подзаглавието казваше: „Единственото оцеляло лице е във болницата на северен Къмбърленд в критично състояние.“ Голямото заглавие в „Хералд експрес“ на следващия ден гласеше: ЕДИН БАЩА РАЗКАЗВА ЗА ОБРЕЧЕНАТА БОРБА НА СЪПРУГАТА СИ, ЗА ДА СПАСИ СИНА ИМ. Същата вечер историята бе изтласкана най-долу на първа страница със заглавие: ЛЕКАРИТЕ КАЗВАТ, ЧЕ МИСИС ТРЕНТЪН Е ПОДЛОЖЕНА НА ЛИЧЕНИЕ ОТ БЯС. Съседно на голямото заглавие гласеше: КУЧЕТО НЕ Е БИЛО ВАКСИНИРАНО, КАЗВА МЕСТНИЯ ВЕТЕРИНАРЕН ЛЕКАР. Три дни след като бе приключила вече, историята бе поместена на вътрешните страници на вестника — страница четвърта: ДЪРЖАВНАТА ЗДРАВНА КОМИСИЯ ХВЪРЛЯ ВИНАТА ЗА УБИЙСТВАТА НА КУЧЕТО В КАСЪЛ РОК ВЪРХУ ЗАРАЗЕНА С БЯС ЛИСИЦА ИЛИ МИЕЩА МЕЧКА. Една последна статия през същата седмица съобщи, че Виктор Трентън нямал намерение да съди останалите живи членове на семейство Кембър, които били „дълбоко потресени“. Тези сведения бяха оскъдни, но представляваха достатъчен материал, според който историята да бъде преразказана по нов начин. Една седмица по-късно на първа страница в неделното издание на вестника се появи уводна статия, разказваща какво точно се бе случило. Една седмица пък след това националният булеварден вестник направи пламенно резюме на случилото се със заглавие: ТРАГИЧНАТА БОРБА НА ЕДНА МАЙКА СРЕЩУ УБИЕЦА САН БЕРНАР. И с това най-сетне наистина случаят приключи.

* * *

В централен Мейн същата есен съществуваше масова психоза спрямо заразата от бяс. Един експерт обясни, че това се дължало на „слухове и на ужасния, но изолиран инцидент в Касъл Рок“.

* * *

Дона Трентън остана в болницата близо четири седмици. Курсът на предписаното й лечение заради ухапванията от бясното куче завърши с доста болки, но без сериозни проблеми. Обаче поради потенциалните увреждания, които можеше да нанесе болестта, както и поради дълбоката душевна депресия, в която бе изпаднала Дона, тя бе под строг медицински контрол.

В края на август Вик я откара у дома.

Останаха вкъщи през целия ден, а той бе тих и дъжделив. Вечерта седнаха пред телевизора, но всъщност не гледаха, и Дона го запита за „Ад Уъркс“.

— Всичко е наред там — отвърна Вик. — Роджър направи последната реклама с Професора сам… с помощта на Роб Мартин, разбира се. Сега сме ангажирани с една голяма и нова кампания за цялостното производство на „Шарп“. — Половината от това беше лъжа. Роджър бе ангажиран, но Вик ходеше в офиса три или четири пъти в седмицата и побутваше молива се насам-натам, или пък гледаше пишещата си машина. — Хората на „Шарп“ обаче много внимават да не би това, което работим в момента, да се проточи повече от две години, за които имаме договор. Роджър беше прав. Ще ни изритат. Но тогава вече няма да има значение.

— Добре — рече Дона.

Тя вече имаше светли периоди, в които беше предишната Дона, ала повечето време бе унила. Беше отслабнала с десетина килограма и изглеждаше мършава. Тенът по лицето й не бе много хубав. Ноктите й бяха изгризани.

— Дона! О, мила — каза Вик, обгърна я с ръце и я притисна към себе си.

Плътта й бе мека, но неподатлива. Под мекотата той ясно усещаше острите ръбове на костите й.

— Можем ли да живеем тук? — промълви тя с треперлив глас. — Вик, можем ли да живеем тук?

— Не зная — отвърна той. — Мисля, че трябва здраво да се напънем и да опитаме.

— Може би трябва да те попитам дали ти би могъл да живееш с мене. Ако кажеш „не“, ще те разбера. Отлично разбирам.

— Не искам нищо друго, освен да живея с тебе. Знаех го през цялото време. Навярно е имало някой кратък период… след като получих бележката на Кемп, когато просто нищо не знаех. Но то бе само тогава. Дона, обичам те. Винаги съм те обичал.

На свой ред тя също го обгърна с ръце и го притисна към себе си. Тихите, летни дъждовни капки биеха по прозорците, изпъстряйки пода на стаята със светли и тъмни шарки.

— Не можах да го спася — каза Дона. — Това непрекъснато ме преследва. Не мога да се отърва от него. Повтарям си го отново… и отново… и отново. Ако бях изтичала към вратата по-рано… или бях взела бухалката… — тя преглътна. — И когато най-сетне събрах куража да изляза, всичко бе… свършено. Той бе мъртъв.

Вик би могъл да й каже, че доброто на Тад през цялото време е било на първо място в съзнанието й, поради мисълта за нейното собствено добро; че причината, поради която не се бе втурнала към вратата, е било пак заради доброто на Тад и това, което би му се случило, ако кучето я бе настигнало, преди да успее да влезе вътре. Би могъл да й каже, че тази тридневна обсада е изтощила вероятно и Куджо така, както и самата Дона и ако тя бе опитала да го убие с бухалката малко по-рано, изходът от ситуацията щеше да бъде съвсем различен. При така случилите се обстоятелства, Куджо едва не я бе убил в крайна сметка. Ала Вик разбираше, че всички тези аргументи й бяха обяснени отново и отново от него самия и от други хора, но дори всичката логика на света не би могла да притъпи болката при вида на празната и неподвижна люлка, увиснала на въжетата в задния двор. Логиката не би могла да притъпи чувството й за нейния собствен, ужасен провал като личност. Само времето можеше да свърши тази работа, и то горе-долу.

— И аз не можах да го спася — рече Вик.

— Ти…

— Бях толкова сигурен, че е Кемп. Ако бях дошъл по-рано, ако не бях заспивал, дори ако не бях говорил с Роджър по телефона…

— Не — каза Дона. — Недей!

— Трябва! Предполагам, че ти също. Ние трябва да го превъзмогнем. Така правят хората, нали разбираш? Те просто се съвземат… и се опитват да си помогнат един на друг.

— Непрекъснато го чувствам… усещам го… зад всеки ъгъл.

— Да, аз също.

Преди две седмици той и Роджър бяха занесли всички играчки на Тад в Армията на спасението. Когато свършиха това, се върнаха и изпиха няколко бири тук, в хола. Не говореха много. А когато Роджър си отиде, Вик се качи горе, седна на леглото на Тад и плака, докато най-накрая усети, че този плач ще разкъса вътрешностите му. Плака и си пожела да умре, ала не умря и на следващия ден отиде на работа.

— Направи и за двама ни кафе — рече Вик и леко я тупна отзад. — Аз ще запаля камината. Студеничко е тук.

— Добре — каза Дона и се изправи. — Вик?

— Какво?

Тя отново болезнено преглътна.

— И аз те обичам.

— Благодаря — отвърна той. — Мисля, че имах нужда да го кажеш.

Дона се усмихна тъжно и отиде да приготви кафето. Изкараха някак вечерта, макар че Тад си бе все така мъртъв. Изкараха и следващия ден… и по-следващия… в края на август положението не беше много по-добро, нито през септември… но когато листата пожълтяха и започнаха да падат, беше вече малко по-добре. Мъничко.

* * *

Тя бе наелектризирана от напрежението, но се опитваше да не го показва.

Когато Брет се върна от гаража, изтърсвайки снега от ботушите си и влизайки през вратата на кухнята, Черити седеше до масата и пиеше чай. За миг той само я погледна. През последните шест месеца бе отслабнал и пораснал на височина. Крайният резултат беше, че сега Брет изглеждаше дълъг и мършав докато преди бе по-набит и все пак гъвкав. Оценките му през първия срок не бяха много добри и на два пъти се бе сбивал в училищния двор, вероятно заради това, което се бе случило през лятото. Но оценките му за втория срок бяха много добри.

— Мамо? Мамо? Кой го…

— Алва го донесе — отвърна Черити, оставяйки чашата върху чинийката така внимателно, че не се чу никакъв звук. — Никъде не е казано, че трябва да го прибереш.

— Ваксиниран ли е? — попита Брет, а сърцето на Черити се сви при мисълта, че точно този бе първият му въпрос.

— Всъщност да — отговори тя. — Алва се опита да се изплъзне, но аз го накарах да ми покаже сметката при ветеринарния лекар. Беше девет долара — гана и бяс. Ами и една туба крем против паразити в ушите и ушни гъбички. Ако не го искаш, Алва ще ми върне деветте долара.

Парите бяха придобили особена важност за тях. По едно време Черити не бе сигурна дали ще могат да запазят къщата и дали изобщо трябваше да се опитват да я задържат. Беше разговаряла с Брет като с равен. Имаше малка застрахователна полица. Мистър Шаупър в банка „Каско“ в Бриджтън й бе обяснил, че ако парите се внесат на специални условия на попечителство, то те, плюс парите от лотарийния билет, щяха да представляват достатъчна сума, за да се погасят вноските по ипотеката през следващите пет години. Черити си намери прилична работа в отдела за опаковане и етикетиране на единственото истинско производство в Касъл Рок — „Трейс Оптикъл“. Продажбата на оборудването на Джо, включително и новата трансмисия, донесоха допълнително три хиляди долара. Възможно беше да задържат къщата, обясни тя на Брет, но нямаше как — трябваше да живеят крайно икономично. Алтернативата беше да си вземат апартамент в града. Брет заспа с това желание под възглавницата си и се оказа, че неговото желание бе същото като желанието на майка му — да задържат къщата. И тъй те останаха в нея.

— Как се казва? — попита Брет.

— Няма име. Доскоро бозаеше.

— Чиста порода ли е?

— Да — отвърна тя и се засмя. — Хайнц е. Има петдесет и седем разновидности.

Той също й се усмихна и усмивката му бе напрегната. Но Черити сметна, че все пак с усмивка е по-добре, отколкото без никаква усмивка.

— Може ли да влезе? Пак заваля сняг.

— Може, ако постелеш навсякъде вестници. Ако се изпусне тук или там, ти ще го изчистиш.

— Добре.

Брет отвори вратата, за да излезе.

— Как ще го наречеш, Брет?

— Не зная — отвърна Брет. Настъпи дълга, дълга пауза. — Още не зная. Ще помисля.

На Черити й се стори, че Брет плаче, ала тя подтисна порива си да отиде при него. Освен това той бе обърнат с гръб към нея и Черити не можеше да бъде съвсем сигурна. Той беше вече голямо момче и колкото и да я болеше от тази мисъл, тя разбираше, че големите момчета не искат майките им да знаят, когато плачат.

Брет излезе и донесе кученцето, притиснал го бе с ръце към гърдите си. То остана без име до следващата пролет, когато без някаква особена причина, те го нарекоха Уили. Беше малко, живо кутре с къса козина в по-голямата си част — териер. Някак приличаше на Уили. Името просто му залепна.

Много по-късно, същата пролет Черити получи увеличение на заплатата и тя започна да отделя по десет долара всяка седмица. За колежа на Брет.

* * *

Малко след смъртоносните събития в двора на Кембърови останките на Куджо бяха кремирани. Пепелта, заедно с други отпадъци беше откарана във фабриката за обработка на отпадъци в Огъста. И ще бъде съвсем на място, ако кажем, че той винаги се бе старал да бъде добро куче. Стараеше се да изпълнява всичко, което неговият МЪЖ или неговата ЖЕНА и най-вече неговото МОМЧЕ искаха или очакваха от него. Беше готов да умре за тях, ако се наложеше. Никога не бе искал да убива. Беше поразен от нещо, навярно съдбата, или някаква зла орис, или просто от болест, разграждаща нервната система, наречена бяс. Неговата собствена воля не беше от значение.

* * *

Малката дупка, в която Куджо се бе пъхнал, гонейки заека никога не бе открита. Обаче дребните животни по някакви странни и неведоми причини я бяха открили. Прилепите се бяха настанили в нея. Заекът, неспособен да се измъкне, умря от глад бавно, бездушно и мъчително. Костите му, доколкото зная, са все още там, заедно с тези на други животни, които не бяха имали късмет и се бяха изтърколили в дупката преди него.

„Казвам, ви за да знаете,

казвам ви, за да знаете

казвам ви за да знаете:

старият Мурджо е там,

където отиват добрите кучета.“

Народна песен