Стивън Кинг
Куджо (3)

* * *

В последния ден на юни Дона Трентън се върна от центъра на Касъл Рок (местните хора го наричаха „стъргалото“, но тя поне още не бе усвоила тази типично Мейнска дума), където бе оставила Тад за следобедната му занималня на открито и бе напазарувала в Ейджуей Маркет. Беше й горещо и се чувстваше уморена, а като видя разбития микробус на Стийв Кемп със зашеметяващите пустинни пейзажи, изрисувани от двете му страни, изведнъж се вбеси. Гневът бе таял в нея през целия ден. На закуска Вик й каза за предстоящото пътуване и когато тя възнегодува от това, че с Тад ще останат сами за десет дни, а може би две седмици или бог знае колко още, той й обясни точно колко сериозна е работата. Вик бе събудил в нея страх, а тя не обичаше да я плашат. До тази сутрин Дона гледаше на историята с Червените Малини-Пралини като на шега — доста добра шега за сметка на Вик и Роджър. Не беше и сънувала дори, че такава нелепост може да има толкова сериозни последици.

Освен това Тад не искаше да отиде в занималнята, защото едно по-голямо момче го бе блъснало на земята миналия петък. Момчето се казваше Стенли Добсън и Тад се боеше, че Стенли Добсън пак ще го блъсне. Тад плака сграбчил майка си за ръката, докато тя го водеше към поляната на Американския Легион, където беше лагерът. Дона трябваше да откопчи пръстчетата на сина си едно по едно, чувствайки се повече като нацистка, отколкото като майка: Wou vill go dajkemp, ya? Jaq mein Mamma!^[1] Понякога Тад изглеждаше толкова мъничък за възрастта си, толкова уязвим. Та нали само децата можеха да бъдат така преждевременно развити и изобретателни? Пръстчетата му лепнеха от шоколад и оставиха петна върху блузата й, те й напомниха за кървави пръстови отпечатъци, изрисувани понякога върху кориците на евтините криминални романи.

Като добавка към целия този разкош, колата й Пинто бе започнала задавено да буботи на връщане, сякаш страдаше от някакъв автомобилен тип хълцане. След известно време странният звук бе престанал, но щом се бе случило веднъж, можеше да се случи и втори път и…

… и само за да сложи капака на всичко това, се бе появил и Стийвън Кемп.

— Хм, да ги нямаме такива — измърмори Дона, грабна чантата с продуктите и излезе от колата — красива, тъмнокоса, двадесет и девет годишна жена, висока, сивоока. По някакъв начин тя успяваше да има горе-долу свеж вид въпреки неумолимата жега в своята боядисана от Тад блуза и късите си панталони в строго сив цвят, които сякаш бяха залепнали за хълбоците и дупето й.

Дона бързо изтича нагоре по стълбите и влезе в къщата през входа откъм терасата. Стийв седеше в креслото на Вик във всекидневната. Пиеше една от бирите на Вик и пушеше цигара… по всяка вероятност пак от запасите на Вик. Телевизорът бе включен и на екрана се разиграваха агониите от сериала „Военна болница“ в естествени цветове.

— Принцесата пристигна — рече Стийв със своята крива усмивка, която навремето Дона бе намерила за особено очарователна и опасна. — Мислех, че вече няма да…

— Веднага изчезвай оттук, копеле — каза Дона безизразно, премина през всекидневната и влезе в кухнята. Тя сложи пазарската чанта върху кухненския плот и започна да вади продуктите. Не можеше да си спомни кога за последен път е била толкова ядосана и вбесена, та усещаше стомаха си ужасно, болезнено свит. Може би от времето на караниците с майка й, истински спектакли на ужаса преди да замине за училище. Когато Стийв се приближи зад нея и пусна загорелите си от слънцето ръце по голия й корем, тя реагира по инстинкт, без да се замисля — светкавично заби единия си лакът в стомаха му. Гневът й не престана дори и поради факта, че той бе предвидил реакцията й. Стийв играеше много тенис и лакътят й опря сякаш в каменна стена, подплатена с твърд каучук.

Дона се обърна и видя срещу себе си неговото хилещо се, брадато лица. Висока метър и седемдесет и четири, тя бе сантиметър-два над Вик, когато носеше обувки с високи токове, ала Стийв бе почти метър и деветдесет.

— Не ме ли чу? Искам да се разкараш!

— Абе какво ти става? — попита Стийв. — В момента малкият сигурно ниже мъниста, или с малкия си лък и стрели се цели в ябълки, сложени върху главите на съветници… или там каквото се прави в такива детски лагери… а мъжлето яката се трепе в офиса. Сега е моментът за най-красивата hausfrau^[2] в Касъл Рок и местния поет, а също и тенис-атлет, за забият камбаната на сексуалната оргия в съвършена хармония.

— Видях, че си паркирал в алеята отпред — каза Дона. — Защо просто не сложиш един голям надпис отстрани на микробуса си: „АЗ ЧУКАМ ДОНА ТРЕНТЪН“ или нещо също толкова остроумно?

— Имам всички причини на света, за да паркирам отпред — рече Стийв, все още ухилен. — В багажника съм сложил една тоалетна масичка. Боята й е напълно смъкната, както бих искал да са дрехите ти в момента, скъпа моя.

— Остави я на терасата. Аз ще се погрижа за нея. Докато ти свършиш с това, аз ще ти напиша чека.

Усмивката на Стийв поугасна. За първи път, откакто бе влязла, повърхностния слой от чара му се бе пропукал леко и тя видя човека под него. А този човек никак не й хареса. Той я слиса, когато Дона изведнъж си помисли за това, че е свързана с него. Тя бе мамила Вик, за да не си легне зад гърба му със Стийв Кемп. Искаше й се чувствата й в момента да бяха така прости както, когато човек преоткрива себе си след тежък пристъп на коварна треска. Или пък да можеше да се преоткрие като партньорка на Вик. Защото когато паднеше лустрото, простата истина бе, че Стийв Кемп — успяващ поет, пътуващ реставратор и декоратор на мебели, майстор на столове от тръстика, доста посредствен играч на тенис и отличен любовник за следобеда — беше лайно.

— Не се занасяй — рече той.

— Да, де! Коя ли ще откаже на красивия, чувствителен Стийвън Кемп?! — рече Дона. — Трябва да е някаква шега. Само че аз не се шегувам. И тъй, това, което трябва да направиш, ти красиви и чувствителен Стийвън Кемп, е да оставиш масичката на терасата, да си вземеш чека и да се изпариш.

— Не ми говори така, Дона.

Ръката му посегна към гърдите й и силно я стисна. Заболя я, обхвана я страх, а също и яд. (Но нали през цялото време се бе страхувала? Та това всъщност бе част от онази гадна, жалка и мръснишка възбуда!)

Дона отблъсна ръката му.

— Не ми лази по нервите, Дона! — рече Стийв, ала вече не се усмихваше. — Дяволски горещо е.

— Аз?! На твоите нерви?! Ами ти беше тук, когато влязох!

Това, че се страхуваше от него, я ядоса най-много. Той имаше голяма, черна брада, която покриваше лицето му чак до скулите. Изведнъж й мина през ума, че макар и да бе виждала пениса му отблизо и да го бе поемала в устата си, тя никога не успя да забележи какво всъщност е лицето му.

— К’во искаш да кажеш? Значи засърбяло те е, начесала си се и хайде сега, отивай си. Така ли? Хич не ти пука как се чувствам!

— Дишаш в лицето ми — рече Дона и го блъсна, за да сложи млякото в хладилника.

Този път обаче Стийв не го очакваше. Ударът й го свари неподготвен и той фактически залитна назад. Изведнъж челото му се сбърчи и над скулите му избиха тъмночервени петна. Дона го бе виждала така понякога на тенискорта зад сградата на Бриджтънската академия, когато бе отбелязал лесна точка. Беше го гледала да играе няколко пъти — включително два сета, през които Стийв с лекота направи на пух и прах нейния пъхтящ и тромав съпруг — а като го видя в стихията му, Дона с безпокойство започна да мисли каква ли беля си е взела на главата с него. Той бе публикувал стиховете си в петнадесетина малки списания, както и една своя книга „В преследване на залеза“. Книгата бе отпечатана от малък печатарски екип в Батън Руж, известни под името Печатницата над гаража. Стийв бе завършил Дру в Ню Джърси; имаше свое категорично мнение за съвременните изкуства, за предстоящия референдум в Мейн относно ядреното производство, за филмите на Анди Уорхол, и приемаше всеки фал така, както Тад приемаше думите на майка си и баща си, че е време за сън.

Стийв се спусна след Дона, като я сграбчи за раменете и я извърна към себе си. Пликът с прясното мляко падна, разплисквайки се по пода.

— Ето, виж какво направи — рече Дона. — Голям барутлия си.

— Слушай, на мен тия не ми минават. Ти какво…

— Изчезвай оттук! — изпищя тя в лицето му и слюнките й обсипаха челото и скулите му. — Какво трябва да направя, за да ти го обясня?! На картина ли да ти го нарисувам? Не си желан тук! Тръгвай си и дано Господ да те прати в дар на някоя друга жена!

— Ах ти, долна и жалка курвичке — каза Стийв: гласът му бе хрипкав, лицето грозно, все още я държеше за ръката.

— И си вземи масичката. Можеше да я хвърлиш на боклука.

Дона се отскубна от него и взе изтривалката окачена на полицата за чинии. Ръцете й трепереха, повдигаше й се, заболя я главата. Стори й се, че след миг ще повърне.

Тя клекна и се опря на коленете и ръцете си, забърсвайки разлятото мляко.

— Така значи — мислиш се за много важна! — започна пак Стийв. — Откога оная ти работа е станала златна? Хубаво ти беше. И виеше за още.

— Поне използваш правилно граматическото време, шампионе — каза Дона, без да вдигне глава.

Косата покриваше лицето й, но на нея така й харесваше. Не искаше Стийв да забележи колко е бледа и посърнала. Чувстваше се така, сякаш някой друг я бе пъхнал в този кошмар. Смяташе, че ако се погледне в огледалото, ще види една грозна и развилняла се вещица.

— Махай се, Стийв. Не ме карай да ти го повтарям.

— Ами ако не се махна? Ще се обадиш на шерифа Банърман, ли? Да, разбира се! Кажи му: „Здрасти Джордж, обажда ти се г-жа Бизнесменшата. Мъжът, с когото се чукам тайничко, не ще да си отиде. Би ли дошъл тук, за да го изхвърлиш?“ Това ли ще му кажеш?

В този миг страхът й се загнезди дълбоко. Преди да се омъжи за Вик, Дона беше библиотекарка в училищната система в Уетчестър и често се измъчваше от следния кошмар: как за трети път казва на децата (и то с най-висок глас), да млъкнат ВЕДНАГА, моля! И те винаги млъкваха — достатъчно за да може Дона да изкара до края на часа. Ами ако не млъкнеха? Това беше нейният кошмар. Ако изобщо откажеха да замълчат? Какво щеше да стане тогава? Въпросът я плашеше. Плашеше я фактът, че такъв въпрос изобщо можеше някой да си задава в тъмнината на нощта. Дона се страхуваше да използва силата на гласа си и го бе правила само тогава, когато това бе абсолютно наложително. Защото в такива мигове внезапно и със свистене човешката цивилизация удряше спирачките. Този бе мигът, в който катранът се обръщаше на тиня. Ако децата откажат да те послушат, когато им викнеш силно, тогава единственият изход е писъкът.

Страхът, който Дона изпитваше сега, бе същият. Единственият отговор на въпроса на мъжа разбира се беше, че тя ще започне да пищи, ако той я доближи. Но щеше ли наистина?

— Върви си — рече тихо Дона. — Моля те. Всичко свърши.

— Ами ако аз не мисля така? Ами ако реша да те изнасиля ето тук, в локвата от скапаното ти мляко?

Тя погледна към него през кичурите от коса. Лицето й бе все още бледо, очите й твърде големи и заобиколени от восъчнобяла кожа.

— Тогава ще трябва да се бориш с мене. Ще ти изскубна карантиите и ако мога, ще ти издера очите. Хич няма да се замисля.

Само за миг, преди да се отдръпне от нея, Дона забеляза, че той се поколеба. Стийв знаеше, че Дона е бърза и в доста добра форма. Той можеше да я бие на тенис, но трябваше доста да се изпоти. Слабините и очите му вероятно нямаше да пострадат, но с лекота можеше да издере лицето му. Зависи той докъде би стигнал. Във въздуха на кухнята Дона усети нещо тежко и заплашително, някакъв полъх от джунглата, и тя с изненада разбра, че това бе смесица от страх и гняв, която струеше от всяка пора на телата им.

— Ще върна тоалетката в магазина — рече Стийв. — Защо не изпратиш хубавото си Мъжле сам да ти я донесе, Дона? Тъкмо ще можем да си поприказваме за смъкването на горния слой.

След това Стийв си тръгна, затръшвайки вратата между всекидневната и терасата така, че за малко да се изпочупят стъклата. Миг по-късно микробусът му изрева, избумтя задавено няколко пъти и премина в постоянното буботене на работния ход, щом Стийв включи скоростите. Когато тръгна, гумите му изсвистяха.

Дона бавно довършваше работата си с изчистването на разлятото мляко, като от време на време ставаше, за да изстиска бърсалката в лъскавия умивалник. Гледаше как остатъците от пресеченото мляко се стичат в канала. Цялата трепереше, отчасти от нерви, отчасти от облекчение. Почти не обърна внимание на заплахата, че Стийв ще каже на Вик. Мислеше само за поредицата от случки, довели до тази грозна сцена.

Дона искрено вярваше, че бе започнала любов със Стийв Кемп едва ли не по невнимание. Беше също като спукване на скита отходна тръба. Такива тръби, мислеше си тя, се намираха под грижливо поддържаната цветна градинка на всяко семейно огнище в Америка.

Дона не искаше да отива в Мейн и бе потресена, когато Вик й съобщи новината. Въпреки ваканциите прекарани там (а може би тъкмо те бяха затвърдили убеждението й) тя смяташе, че Мейн е просто гориста пустош, където снегът натрупваше дебела покривка от по пет-шест метра и хората буквално биваха откъснати от света. Мисълта да закарат бебето си сред такава обстановка ужасяваше Дона. Тя мислено си бе представяла, а пред Вик гласно бе обрисувала внезапни снежни виелици, които ги затрупваха — него в Портланд, а нея в Касъл Рок. Мислеше и говореше на глас за това как Тад би могъл да нагълта отровни таблетки при такава ситуация, или да се изгори върху печката, или бог знае още какво. А може би част от упоритата й съпротива бе и нежеланието да се раздели с трескавата и задъхана атмосфера на Ню Йорк.

Е, трябваше да се признае, че нито един от тези кошмари не се бе сбъднал. Най-лошото бе глождещото усещане, че „Ад Уъркс“ ще се огъне и те ще се втурнат в Ню Йорк посрамени и с подвити опашки. Това не се бе сбъднало, защото Вик и Роджър се скъсваха от работа. Но то също означаваше, че Дона бе почти изоставена с малко дете на ръце и твърде много свободно време.

Тя можеше да преброи най-близките си приятели на пръстите на едната си ръка. Дона бе уверена, че приятелствата, които си бе създала, щяха да траят вечно — и в беди и в сполука. Но пък и тя не се сприятеляваше нито лесно, нито бързо. Блазнеше я мисълта да си вземе дипломата — Мейн и Ню Йорк бяха еквивалентни. Просто трябваше да попълни няколко формуляра. После щеше да отиде при завеждащия училищната дейност, за да включат името й сред хоноруваните преподаватели в гимназията на Касъл Рок. Идеята й беше абсурдна и Дона бързо се отказа от нея, след като направи някои пресмятания върху джобния си калкулатор. Бензинът и заплатата за бавачка щяха да изразходват почти всичките двадесет и осем долара на ден, които тя евентуално щеше да припечели.

„Превърнах се в прочутата Велика Американска Домакиня“, мислеше си Дона през един бурен ден на миналата зима, загледана в суграшицата, която биеше в прозорците на терасата. Седеше си вкъщи, хранеше Тад с вечните фасул и наденички, сандвичи със сирене и супа за обяд, получаваше своя пай от живота чрез Лайза в „Докато земята се върти“ и Майк в „Младите и неспокойните“. От време на време малко джаз и танци с „Колелото на съдбата“. Можеше и да отиде при Джоуни, която имаше дъщеричка горе-долу на възрастта на Тад, но при Джоуни не се чувстваше добре. Тя беше с три години по-голяма от Дона и с пет килограма по-тежка. Тези излишни пет килограма очевидно не тревожеха Джоуни. Казваше, че мъжът й я харесвал така. Джоуни беше доволна от живота си в Касъл Рок.

И малко по малко скритата отходна тръба започна да се задръства с изпражнения. Дона започна да кряска на Вик за дребни неща, които изплуваха над големите, защото последните бяха трудни за обяснение и още по-трудни за изричане. Важни неща като: чувство на загуба и страх, на това, че остаряваш, че си самотен и после ужасът от самотата. Неща като например да чуеш някоя песен по радиото, която помниш още от училище, и да избухнеш в сълзи без причина. Чувстваше ревността към Вик, защото неговият живот беше ежедневна борба да съгради нещо; той бе войнстващият рицар със семеен герб, инкрустиран на щита му, а нейният живот бе скрит тук: да се грижи за Тад през целия ден, да го развеселява, когато е кисел, да му приготвя яденето и закуските. Беше живот в окопите. Твърде голяма част от него бе просто да чакаш и да слушаш.

И през цялото време Дона бе смятала, че нещата ще се оправят, когато Тад поотрасна; откритието, че това не е вярно, я накара да почувства някакъв първичен ужас. През изминалата година Тад ходеше в детската градина „Джек и Джил“ три сутрини в седмицата; а това лято — пет следобеда в детския лагер. Когато него го нямаше, къщата изглеждаше ужасно празна. Вратите се отваряха и зейваха срещу нея без Тад, който да ги запълни; стълбите пустееха, без Тад, който да седи някъде по средата, облечен в долнището от пижамата си и глупаво вторачен в детската си книжка, малко преди да си легне.

Вратите бяха усти, стълбите — гърла, а празните стаи се превърнаха в капани.

И тъй, Дона миеше подове, които нямаше нужда да бъдат мити и наблюдаваше сапунените мехурчета. Мислеше си за Стийв Кемп, с когото флиртуваше понякога, откакто той бе дошъл в града миналата есен с микробуса си, на чиято табелка пишеше „Вирджиния“. Стийв бе започнал бизнес с поправка и обновяване на мебели. Често Дона се улавяше да седи пред телевизора, без да знае какво става. Тя мислеше за това как белият екип за тенис ярко контрастира със загорялата от слънцето кожа на Стийв Кемп и как мускулите на задника му се издуват, когато той тича. И най-накрая Дона го направи. А днес…

Тя усети как стомахът й се надигна и хукна към банята, притиснала с ръка устата си и с широко отворени, блеснали очи. Едва-що влезе и повърна всичко. Погледна мръсотията, изстена и повърна отново.

Щом почувства стомаха си по-добре (краката й обаче още трепереха — когато губиш нещо, нещо и печелиш), тя се погледна в огледалото на банята. На безмилостната луминесцентна светлина на лицето й имаше остри и груби черти. Кожата й беше твърде бледа, очите й — зачервени. Косата й бе залепнала по главата като грозен шлем. Дона видя как щеше да изглежда като стара, а най-ужасното нещо бе, че точно в този момент, ако Стийв Кемп беше тук, тя щеше да му позволи да я люби, само за да я целуне и да й каже, че не трябва да се страхува, че времето е мит, а смъртта — сън и че всичко е наред.

От Дона се изтръгна звук — един виещ вопъл, който не би могъл да идва от нея. Беше стон на луда жена. Тя наведе глава и заплака.

* * *

Черити Кембър седеше на двойното легло, където спеше със съпруга си, Джо, и погледна надолу към това, което държеше в ръце. Току-що се беше върнала от магазина — същия, в който ходеше и Дона Трентън. Сега ръцете, краката и бузите й бяха вдървени от студ, сякаш се бе возила на шейната с Джо твърде дълго. Ако утре беше първи юли; шейната беше прибрана надеждно под навеса, а брезентовият й гюрук бе сгънат.

Не може да бъде. Тук има някаква грешка.

Ала нямаше грешка. Тя бе проверила десет пъти и грешка нямаше.

Все пак трябва да се случи на някого, нали?

Да, разбира се. На някого. Но защо на нея.

Черити чуваше как Джо удря с чука си в гаража — силен, кънтящ звук, който цепеше горещия следобед, подобна на чук, удрящ върху тънък метал. Настъпи кратка пауза, а после тихо: „Мама му стара!“

Чукът удари още веднъж и настъпи по-дълга пауза, след което мъжът й извика:

— Брет!

Черити винаги се свиваше, когато Джо извисяваше така гласа си, за да извика момчето им. Брет много обичаше баща си, ала Черити изобщо не бе сигурна за това как Джо гледа на сина си. Беше ужасно, че тя изпитва такива съмнения, обаче бе вярно. Преди около две години Черити бе имала ужасен кошмар, който никога нямаше да забрави. В съня си тя видя как Джо промуши с желязната вила гърдите на Брет. Острите й зъби продупчиха гърдите му, повдигайки тениската му така, както прътовете поддържат палатката изпъната. „Малкият тъпак не дойде, когато го повиках“, бе казал мъжът в съня й, а Черити стреснато се бе изправила в леглото до истинския си съпруг, който спеше, ухаещ на бира и навлякъл къси до коленете панталони. Лунната светлина струеше през прозореца и осветяваше леглото, върху което Черити седеше в момента — безшумен сноп от студена лунна светлина, и тя разбра колко уплашен може да бъде човек и как страхът се превръща в чудовище с жълти зъби, пуснато на свобода от някой разгневен бог, за да изяде непредпазливите и непригодните. Джо на няколко пъти бе използвал юмруците си срещу нея по време на съвместния им живот и Черити си бе научила урока. Не беше гениално умна, може би, ала майка й не я бе родила глупачка. Сега Черити правеше това, което Джо й казваше и не възразяваше. Сигурно и Брет беше като нея. Но понякога тя се боеше за момчето.

Черити отиде до прозореца — тъкмо навреме, за да види как Брет претича през двора и влезе в стобора. Куджо вървеше подире му унило и с изплезен език.

— Подръж това малко, Брет! — рече глухо баща му.

— Да, татко — отвърна Брет още по-глухо.

Ударите с чука отново започнаха — безжалостен, ледено звънтящ звук: „пинг — пинг — пинг!“ Черити си представи как Брет държи длетото, опряно в някой износен лагер, или може би гаечен ключ върху някакъв болт. Съпрругът й сигурно бе захапал голям гвоздей, който висеше в ъгъла на тънките му устни, а ръкавите на фланелката му бяха завърнати нагоре и той размахваше десеткилограмовия си чук. Ами ако беше пиян… и не се прицелеше точно…

В съзнанието си Черити чуваше агонизиращия вой на Брет, когато чукът се стоварваше върху ръката му, превръщайки я в червена, безформена пихтия и тя бързо скръсти ръце на гърдите си, сякаш да се предпази от видението.

Черити погледна това, което държеше в ръката си и се зачуди дали има някакъв начин да го използва. Повече от всичко на света тя искаше да отиде в Кънектикът, за да види сестра си, Холи. За последен път я видя преди шест години, през лятото на 1974-та година. Черити добре помнеше, защото същото това лято бе лошо за нея, като се изключи една единствена приятна седмица. През 1974-та започнаха нощните проблеми на Брет — безпокойство, лоши сънища и все по-често и по-често случаи на сомнамбулизъм. През същата година Джо започна много да пие. Неспокойните нощи на Брет и сомнамбулизмът му преминаха, обаче не и пиенето на Джо.

Брет беше на четири години тогава. Сега бе на десет и дори не помнеше леля си Холи, която бе омъжена вече от шест години. Тя имаше малко момче, кръстено на съпруга й и малко момиченце. Черити не бе виждала нито едно от децата, които й бяха родни племенници. Добре, че от време на време Холи изпращаше цветни снимки по пощата.

Тя бе започнала да се страхува да пита Джо. На него му бе омръзнало да я слуша и ако отново му кажеше, той сигурно щеше да я бие. Преди около година и половина за последен път го бе питала дали не може да отидат някъде в Кънектикът на почивка. Не си падаше много по пътуванията този майчин син, Джо Кембър. Беше му най-добре в Касъл Рок. Веднъж в годината той и онова старо пиянде, Гари Първиър, отиваха на север в Мусхед на лов за елени. Миналия ноември Джо бе поискал да вземе и Брет. Черити бе тропнала с крак по пода и не бе отстъпила, въпреки навъсените брътвежи на Джо и горестните очи на Брет. Тя нямаше да пусне момчето си с тази тайфа от мъжища, за да слуша цели две седмици грубиянски думи и мръсни вицове и да гледа в какви животни се превръщат мъжете, когато започнат да се наливат безспир. И щяха да бродят из гората със заредени пушки. Заредени пушки, заредени мъже — рано или късно някой щеше да пострада, независимо от това, че носеха жилетки и шапки в сигнални цветове. Но това нямаше да бъде Брет. Не и синът й.

Чукът удряше стоманата равномерно и ритмично. По едно време спря. Черити си отдъхна за миг. После пак започна.

Тя си мислеше, че все някой ден Брет щеше да отиде с тях и тогава за нея той щеше да бъде свършен. Щеше да се присъедини към тяхната тайфа и винаги след това Черити щеше да бъде за него просто една слугиня в кухнята, която поддържа свърталището чисто. Да, този ден щеше да дойде, тя го знаеше и страдаше. Все пак поне успя да го отложи за една година.

Ами тази година? Щеше ли да успее да го задържи при себе си у дома този ноември? Може би не. Както и да е, би било по-добре (не отлично, но все пак по-добре) ако успееше да заведе Брет първо в Кънектикът. Да го заведе там и да му покаже как… някои…

О, хайде кажи го! Дори само пред себе си!

(КАК НЯКОИ ПОЧТЕНИ ХОРА ЖИВЕЯТ)

Да можеше някак Джо да ги пусне да отидат сами… но нямаше смисъл да се надява. Джо можеше да си ходи сам, където иска, но тя не можеше — нито дори с Брет. Това беше едно от основните им споразумения преди брака. И все пак тя непрекъснато си мислеше колко по-хубаво би било без него. Защото иначе щеше все да кисне в кухнята на Холи, да се налива с бира и нахално да кокори кафявите си очи срещу мъжа й, Джим. Щеше да нервничи и да бърза да си тръгнат, докато накрая и Джим, и Холи започваха да нервничат и да искат те да си тръгнат…

Тя и Брет.

Само двамата.

Можеха да пътуват с автобуса. „Миналия ноември той искаше да вземе Брет със себе си на лов“, помисли си Черити.

И нова мисъл: „Дали ще мога да се спазаря?“

Мраз обви сърцето й и изпълни костите й със стъклени кристали. Щеше ли тя да се съгласи на такава сделка? Джо можеше да вземе Брет със себе си в Мусхед наесен, ако на свой ред ги пуснеше да отидат в Стратфорд с автобуса…

Имаше достатъчно пари… сега имаше… но само с пари нямаше да стане. Джо щеше да й ги вземе и край. Освен ако тя не изиграеше козовете си точно както трябва. Точно… както трябва.

Мисълта й стана по-бърза. Чукането навън престана. Черити видя как Брет излезе от стобора тичешком и почувства смътно облекчение. Някакъв глас в нея твърдо и неизменно я предупреждаваше, че ако нещо лошо се случи с Брет, то това ще стане в тъмното място долу, със стърготините, полепнали по греста и дъсчения под.

Имаше начин. Сигурно имаше начин.

Само трябваше да рискува.

В ръцете си Черити стискаше лотариен билет. Пръстите й непрекъснато го докосваха докато тя стоеше до прозореца и размишляваше.

* * *

Когато Стийв Кемп влезе в магазина си, той бе изпаднал в състояние на необуздана ярост. Магазинът му беше в западните покрайнини на Касъл Рок, на шосе единадесет. Беше го взел под наем от един фермер, който имаше имоти, както в Касъл Рок, така и в съседния Бриджтън. Фермерът не беше просто лайно. Той беше Супер Лайно.

В средата на помещението се намираше огромен казан от нагънато желязо, в който Стийв сваляше боята на мебелите и който бе достатъчно голям, за да бъде сварен в него целия мисионерски съвет наведнъж. Около казана се намираха различните обекти за работа: бюра, тоалетки, бюфети, библиотечни шкафове, маси.

Въздухът ухаеше на лак, избелващи агенти и безир.

В една стара пътна чанта Стийв си бе сложил чисто бельо с цел да се преоблече, след като се изчука с любимото котенце. Сега той запрати чантата към отсрещната стена, а тя отскочи от нея и падна върху една тоалетка. Стийв отиде до тоалетката и хвърли чантата настрана. Когато падаше, той отново я ритна с крак и тя се удари в тавана, а после падна на едната си страна като простреляно животно. Чак тогава Стийв се спря, дишайки тежко и поемайки силните миризми, загледан тъпо в трите стола, чиито седалки бе обещал да преплете с нов материал до края на седмицата. Той пъхна палците си в колана на панталоните си. Пръстите му бяха свити в юмруци, долната му устна бе издадена навън, приличаше на дете, което току-що са наругали.

— Жалка уличница! — процеди той задъхано и отиде до чантата. Понечи пак да я ритне, после промени намерението си и я вдигна. Мина през бараката и влезе в къщата, състояща се от три стаи и намираща се в съседство с магазина. Друго и да нямаше, но в къщата цареше адска жега. Влудяваща юлска жега! Направо ти пламваше главата от нея. Кухнята бе пълна с непочистени съдове. Около голямата зелена, найлонова торба, натъпкана с консервни кутии от говеждо месо и риба, бръмчаха мухи. Във всекидневната имаше огромен черно-бял телевизор „Зенит“, който Стийв бе успял да спаси от сметището на Неапол. Един голям котарак с тигрови шарки на име Бърни Карбо спеше върху телевизора, сякаш беше някаква играчка.

Спалнята бе стаята, в която Стийв пишеше. Леглото беше сгъваемо, но не беше оправено; чаршафите бяха колосани от сперма. Колкото и активен полов живот да водеше (а през последните две седмици той беше нулев), Стийв доста често мастурбираше. Мастурбацията според него беше присъща на творческите личности. Срещу леглото му се намираше неговото бюро. Отгоре му имаше голяма, старовремска пишеща машина. От двете страни на бюрото бяха струпани ръкописи. В единия от ъглите на стаята бяха натрупани още ръкописи, някои от тях в кутии, а други привързани с ластици. Стийв пишеше много и много пътуваше. Главният му багаж бяха неговите творби — най-вече стихотворения, няколко разказа, една сюрреалистична пиеса, в която актьорите разменяха величав низ от девет думи и един роман, към който Стийв бе подходил с жар от шест различни гледни точки. Трябваше да живее на едно място поне пет години, за да разопакова напълно багажа си.

Миналия декември, докато се бръснеше, той откри в брадата си първите бели косми. Откритието го хвърли в диво отчаяние и Стийв остана така седмици наред. Оттогава до ден днешен не се бе докоснал до бръснача, сякаш самото бръснене бе станало причина да се видят белите му косми. Беше на тридесет и осем години. Не желаеше да се замисля върху това, но самата мисъл пропълзяваше тайно понякога и го изненадваше. Възрастта му (по-малко от седемстотин дни, преди да стане на четиридесет) го ужасяваше. Той наистина вярваше, че четиридесет години е за другите хора.

Тази кучка! Казваше си непрекъснато Стийв. Тази кучка!

Той беше изоставил десетки жени, откакто за пръв път си бе легнал с една объркана, красива, покорна и безпомощна преподавателка по френски на хонорар (тогава Стийв беше първокурсник), но той самият бе изоставян от жени два или три пъти. Стийв умееше да усети кога една връзка отива към разпадане и винаги се измъкваше пръв. Беше защитна реакция — все едно да пробуташ дама пика на някого при игра на купи. Мъжът трябваше да го направи докато той владееше кучката, иначе тя щеше да го прецака. Така човек играеше на сигурно и много не мислеше за възрастта си. Той бе разбрал, че Дона задържаше леко топката, но го бе ударила. А бе жена, която той можеше лесно да манипулира поне за известно време чрез съчетаване на психологически и сексуални фактори. Дори чрез страх, ако трябваше да бъде брутален. Фактът, че не бе станало точно така, го бе обидил и ядосал така, сякаш го бяха били с камшик до кръв.

Стийв се съблече и хвърли портфейла си заедно с дребните монети върху бюрото. После отиде в банята и взе душ. Когато излезе, се чувстваше по-добре. Отново се облече, нахлузвайки дънките си и една избледняла, домашна риза от чантата. Взе дребните пари от бюрото и ги пъхна в предния си джоб, застана за миг неподвижно и се загледа в кожения си портфейл. Някои от визитните картички бяха изпаднали навън. Винаги се изваждаха, защото бяха много. Стийв Кемп имаше портфейл, който бе фрашкан с боклуци. Едно от нещата, които той почти винаги взимаше и прибираше, бяха визитните картички. Те бяха отлично средство за отбелязване на страници в книги, а празното място от обратната страна можеше да се използва за записване на адреси, някои прости указания или телефонни номера. Понякога Стийв взимаше две или три картички, ако се случеше в работилницата на водопроводчика или пък някой застрахователен агент го спреше на улицата. За своята картичка той неизменно искаше размери девет на пет, разтягайки устни в широка, лайняна усмивка.

Когато с Дона бяха в разгара на любовта си, Стийв бе забелязал върху телевизора една от визитните картички на съпруга й, точно в този момент Дона май се къпеше. Той бе взел картичката. Голяма работа! Просто някаква си там дреболия.

Сега Стийв отвори портфейла си и прегледа визитките — имаше от застрахователни агенти във Вирджиния, от агенти по недвижимо имущество в Колорадо и десетина други още. За миг си помисли, че е изгубил картичката на Красивото Мъжле, но тя просто се бе изплъзнала заедно с няколко банкноти. Стийв я измъкна и я погледна. Бяла визитна картичка със сини букви в моден дребен шрифт — Господин Преуспяващ Бизнесмен.

Беше ненатрапваща се визитка, но правеше впечатление. Никаква екстравагантност.

Стийв издърпа един лист от купа евтина хартия и разчисти място пред себе си. За миг погледна към пишещата си машина. Не! Всяка пишеща машина бе толкова индивидуална, колкото и пръстовите отпечатъци на всеки човек. Малко кривото „а“ на дребния шрифт ще издаде кой е негодникът, нали, инспекторе? А на съдиите ще им трябват не повече от петнадесет минути — колкото за чаша чай.

Това нямаше да бъде работа за полицията — дума да не става и по никой начин. Предпазните мерки сами се налагаха, без много да се замисля дори. Евтина хартия, която можеше да се купи във всеки магазин и никаква пишеща машина.

Той взе един маркер от тенекиената кутия в ъгъла на бюрото и написа с големи, печатни букви:

ЗДРАСТИ, ВИК.

ЧУДЕСНА ЖЕНА СИ ИМАШ.

С ТАКЪВ КЕФ Я ШИБАХ.

ТА ЧАК ГОВНОТО Й СЕ ДРЪПНА.

Стийв спря за миг и започна да почуква с маркера по зъбите си. Отново започваше да се чувства добре. Господар на положението. Разбира се, тя бе хубава и винаги съществуваше възможността Трентън да не обърне внимание на тези редове. Бяха евтини, празни приказки, а и писмото по пощата струваше по-малко, отколкото чаша кафе. Но трябваше да има нещо… винаги имаше нещо. Какво ли беше то?

Изведнъж Стийв се усмихна; когато се усмихваше така, цялото му лице засияваше и лесно се разбираше защо никога не бе имал проблеми с жените от онази нощ, прекарана с обърканата и хубава учителка по френски.

Стийв написа:

КАКВА Е ТАЗИ БЕНКА НАД

КОСМИТЕ Й ДОЛУ?

НА МЕНЕ МИ ПРИЛИЧА НА ВЪПРОСИТЕЛНА.

ИМАШ ЛИ НЯКАКВИ ВЪПРОСИ?

Това беше достатъчно. Едно ядене може да бъде по-хубаво и от цяло пиршество, обичаше да казва майка му. Той намери плик и пъхна бележката вътре. Поколеба се малко, после сложи вътре и визитната картичка, адресирайки плика отново с печатни букви до службата на Вик. След миг размисъл Стийв реши да прояви известна милост към нещастния мухльо и под адреса написа: ЛИЧНО.

Закрепи плика изправен на перваза на прозореца и се облегна назад. Отново се чувстваше съвсем добре. Тази вечер щеше пак да се залови с писането — беше сигурен в това.

Отвън в алеята спря камионетка с регистрационна табела от друг щат. Беше пикап, натопен с голям шкаф отзад. Някой доста изгодно бе успял да го купи при разпродажба. Блазе им.

Стийв тръгна към изхода. На драго сърце щеше да им вземе парите и шкафа, но се съмняваше, че ще има време да свърши работата. След като пуснеше писмото, трябваше да настъпи някаква промяна. Не много голяма промяна, поне не веднага. Чувстваше, че трябва да го направи заради себе си — да остане още малко, за да направи още едно посещение при малката мис Фръцла… когато със сигурност Красивото Мъжле нямаше да е наоколо, разбира се. Стийв е играл тенис с него — той изобщо не беше силен или буен. Беше слаб, с дебели диоптрични очила, ръката му се гънеше като кашкавал при бекхенда^[3]. Но знаеше ли човек кога едно Красиво Мъжле можеше да излезе от кожата си и да извърши нещо противообществено. Доста много Красиви Мъжлета държаха пушки в къщите си. Така че Стийв трябваше първо внимателно да провери терена, преди да се отбие за малко. Щеше да си позволи единствено това последно посещение и после да дръпне завесата завинаги. Може би щеше да отиде в Охайо за малко. Или в Пенсилвания, или в Таос, Ню Мексико. Като практичен шут, който е натъпкал нечия цигара с барут, Стийв искаше да е наблизо (на благоразумно разстояние, разбира се), та да гледа как ще избухне.

Шофьорът на пикапа и жена му надничаха в магазина, за да видят дали има някой там. Стийв излезе от къщата с ръце пъхнати в джобовете на дънките. Усмихна се. Жената също веднага се усмихна.

— Здрасти, мога ли с нещо да ви бъда полезен? — попита Стийв и си помисли, че ще пусне писмото, веднага щом се освободи от тях.

* * *

Тази вечер, когато слънцето клонеше на запад — кръгло, червено и огнено, Вик Трентън надничаше в колата на жена си с риза завързана през кръста му. Дона стоеше до него. Изглеждаше млада и свежа в белите си къси панталони и червена карирана блуза без ръкави. Беше боса. Тад, само по бански, караше тротинетката си нагоре-надолу по алеята като луд, играейки на някаква своя игра, при която Понч и Джон от пиесата „Чипс“ се сражаваха срещу Доарт Вейдър.

— Сложила съм ти лед в чая. Изпий го преди да се е разтопил — каза Дона на Вик.

— Ъхъ.

Чашата бе закрепена отстрани до капака на колата. Той отпи няколко глътки, постави я обратно без да погледни и тя се хлъзна право… в ръцете на жена му.

— Ей, какъв рефлекс имаш — рече Вик.

Тя се усмихна.

— Просто те познавам, когато мисълта ти е другаде. Това е всичко. Виж — нито една капка не се разля.

Те се погледнаха и се усмихнаха един на друг. „Хубав миг“ — помисли си Вик. Навярно се дължеше на въображението му или пък на това, че му се искаше да е така, но напоследък често се случваха такива хубави мигове. По-малко бяха обидните думи. По-рядко настъпваше студено мълчание или може би безразличие (а то бе дори още по-лошо). Вик не знаеше каква е причината, но беше благодарен.

— Направо се за А-групата — каза той. — Но трябва още доста да потренираш, детето ми, преди да станеш велика.

— И тъй, какво й е на колата ми, треньоре?

Вик беше свалил вентилатора и го бе поставил на алеята. „Никога не съм виждала такова Фризби“, бе казал Тад делово само преди няколко минути, заобикаляйки покрай него с тротинетката си. Вик отново се надвеси над двигателя и разсеяно посочи с отверката към карбуратора.

— От карбуратора е. Мисля, че едно от буталата заяжда.

— Лошо ли е?

— Не много — отвърна той. — Но няма да можеш да тръгнеш, ако буталото заяде и остане затворено. Буталата контролират постъпването на гориво в карбуратора, а без гориво не можеш да караш. Важно е като самата ни Конституция, мила.

— Татко, ще ме полюлееш ли на люлката?

— Да, почакай малко.

— Добре, ще те чакам отзад!

Тад тръгна към задната част на къщата, където Вик беше направил детска площадка миналото лято, смазвайки добре стомаха си с джин-тоник. Работеше според едни чертежи всяка вечер след работа и в почивните дни, а гласовете на спортните коментатори на срещата с Бостън Ред Сокс ечаха от транзистора до него. Тад, тогава тригодишен, седеше върху козирката на прозореца на мазето или върху стъпалата на задното стълбище, подпрял с ръце брадичката си, и от време на време му подаваше разни неща, наблюдавайки го мълчаливо. Миналото лято. Хубаво лято беше, не така адски горещо, както сега. Тогава бе започнал да мисли, че Дона най-после е свикнала с Мейн, Касъл Рок и „Ад Уъркс“ и е разбрала, че те са много полезни и за тримата.

След това се бе появило онова необяснимо и лошо чувство — най-лошата му проява беше глождещото и почти налудничава усещане, че нещата бяха много по-зле отколкото той си представяше. Наредбата в къщата изведнъж започна да изглежда сякаш не на мястото си — като че ли някаква невидима ръка разместваше мебелите. Беше си втълпил побърканата мисъл (дали наистина бе ПОБЪРКАНА?), че Дона твърде често сменя чаршафите. Те винаги бяха чисти. И една нощ престарият, вечен въпрос подскочи в съзнанието му, отеквайки грозно: Кой друг спи в моето легло?

Сега май нещата се бяха пооправили. Ако не бяха пустите Малини-Пралини и наближаващото, скапано пътуване, това лято щеше също да бъде хубаво за Вик. Може би наистина щеше да се окаже хубаво. Понякога човек успяваше все пак. Не всички надежди бяха напразни. Искаше му се да вярва в това макар, че надеждите му никога не бяха подлагани на сериозни изпитания.

— Тад! — изкрещя Дона, а малкият закова на място така, че гумите изскърцаха. — Прибери си тротинетката в гаража.

— Мамооо!

— Веднага, моля те, господинчо!

— Господинцо! — каза Тад и се засмя в шепите си. — Ти не си си прибрала колата, мамо.

— Татко ти работи по моята кола.

— Да, но…

— Послушай майка си, Тадър — каза Вик и вдигна вентилатора. — След малко идвам.

Тад се качи на тротинетката си, подкарвайки към гаража и издавайки някакви силни, протяжни звуци, наподобяващи сирена на линейка.

— Защо го слагаш обратно? — попита Дона. — Няма ли да го поправиш?

— Трябва техник — отвърна Вик. — Нямам такива инструменти. А дори и да имах, вероятно щях да ги повредя още повече, вместо да ги оправя.

— По дяволите! — изруга мрачно Дона и ритна гумата. — Тези неща никога не се случват по време на гаранционния период.

„Пинто“-то На Дона бе извървяло тридесет и пет хиляди километра, но все пак оставаха още шест месеца докато го изплатят, за да стане изцяло тяхно.

— И това е също като Конституцията — рече Вик, сложи вентилатора на мястото му и завинти гайката.

— Сигурно ще трябва да я закарам в Саут Перис, докато Тад е в детския лагер. Трябва обаче да наема кола, щом тебе няма да те има. Ще ме закарат ли до Саут Перис, Вик?

— Разбира се, но защо ти е? Закарай я в гаража на Джо Кембър. Само на десетина километра е, а и той работи добре. Помниш ли, когато се счупи лагерът на ягуара? Извади го с верига, оплетена от стари кабели на телефонен стълб и ми взе само десет долара. Леле, ако бях отишъл на онова място в Портланд, щяха да ме натоварят като трофеен елен.

— Онзи човек не ми харесва — каза Дона. — имам предвид, че беше доста на градус.

— Защо не ти хареса?

— Шареха му очите.

Вик се засмя.

— Мила, щом ти си наблизо, как да не му шарят очите?!

— Благодаря — отвърна Дона. — На една жена не винаги й е приятно да я гледат. Неприятно е, когато усещаш, че те разсъбличат мислено. — Тя замълча и на Вик се стори, че някак особено се загледа в червеното зарево на запад. После отново погледна към него. — Някои мъже те карат да мислиш, че в главите им непрекъснато се върти един и същ филм: „Изнасилването на Сабинянките“, и че ти играеш… главната роля.

Вик изпита странното и неприятно усещане, че Дона… пак говореше за няколко неща едновременно. Но той не искаше да се рови в това, когато най-после загърбваше един отвратителен месец.

— Мила, той сигурно е безопасен. Има си и жена, и дете…

— Да, вероятно си прав — каза Дона и скръсти ръце пред гърдите си, обхващайки с длани лактите си, което беше сигурен знак, че е нервна.

— Виж — рече Вик. — Аз ще закарам твоето „Пинто“ тази събота и ако трябва, ще го оставя там. Става ли? Така Кембър ще може веднага да се залови за работа. Ще изпия няколко бири с него, ще поиграя с кучето му. Помниш ли онзи Сан Бернар?

Дона се засмя.

— Помня дори името му. Той едва не събори Тад докато го ближеше. Не си ли спомняш?

Вик кимна.

— Целия следобед Тад тичаше след него и викаше: „Куууджо… туук, Куууджо!“

И двамата се разсмяха.

— Понякога се чувствам толкова неловко — каза Дона. — Ако знаех как да превключвам ръчно, щях да използвам ягуара, докато те няма…

— Добре си е така. Ягуарът е малко ексцентричен. Трябва да му говориш.

И Вик затвори капака на „Пинто“-то.

— Ах, глупчо — изпъшка Дона, — чашата ти беше вътре.

Вик така глуповато се опули, че Дона избухна в буен смях. След миг и той започна да се смее. Горе-долу по същото време Стийв Кемп пусна писмото си в пощата, която бе на по-малко от пет километра път.

* * *

По-късно, когато съвсем се здрачи и малко захладня, първите светулки започнаха до порят огнени шевове в задния двор, където Вик люлееше сина си.

— По-високо, татко! По-високо!

— Ако те залюлея толкова високо, ще се преобърнеш, момче.

— Тогава искам отдолу, татко! Искам отдолу!

Вик хвана люлката отдолу и силно тласна нагоре към небето, където тъкмо се появяваха първите звезди, после изтича назад заедно с нея. Тад пищеше екзалтирано — главата му отметната назад, косата му развявана от вятъра.

— Много беше хубаво, татко! Хайде пак!

Вик хвана люлката на сина си, този път отпред и Тад се стрелна нагоре в душната, знойна нощ. Леля Еви Чалмърс живееше наблизо и екзалтираните крясъци на Тад бяха последното нещо, което чу, докато умираше. Сърцето й не издържа. Една от тънките му като хартия стени изведнъж (и почти безболезнено) се скъса, както леля Еви си седеше на стола в кухнята с чаша кафе до едната ръка и дълга цигара в другата. Тя се облегна назад, пред очите й притъмня и някъде далеч леля Еви чу как някакво дете вика; за миг й се стори, че виковете са радостни, но преди да издъхне (сякаш някой силно, но внимателно я блъсна отзад), тя си помисли, че това дете вика обхванато от агонизиращ страх. След това леля Еви издъхна и нейната племенница Аби щеше да я намери на следния ден студена като кафето в чашата до нея, цигарата й — превърнала се във фина и крехка тръбичка от пепел, а долното й чене излязло навън от набръчканата й уста, сякаш бе дупка, пълна с човешки зъби.