Стивън Кинг
Куджо (2)

* * *

Само три дни след кресливия разговор между Джордж Миара и леля Еви Чалмърс едно момиченце точно на годините на Тад стана от масата като закусваше (споменатата маса се намираше в малката кухненска ниша на една спретната, малка къща в Айова Сити, щат Айова) и съобщи:

— О, мамо, никак не ми е добре. Чувствам, че ще повърна!

Майка й я погледна без особена изненада. Два дни преди това братът на Марси бе върнат от училище със страхотна стомашно-чревна инфекция. Брок беше вече добре, но прекара ужасно цяло едно денонощие, изхвърляйки неудържимо екскременти както отгоре така и отдолу.

— Сигурна ли си миличка? — попита майката дъщеря си.

— О, аз…

Марси високо изстена и се впусна по стълбите към коридора на долния етаж, притиснала с ръце корема си. Майка й я последва, видя куката за закопчаване на обувки, окачена в банята, и си помисли: „Ох, боже мой, пак се започва. Но чудо ще стане, ако този път не се справя.“

Тя чу звуците на повръщане и влезе в тоалетната, прехвърляйки в ума си всички подробности: бистри течности, на легло, гърнето, няколко книги; Брок можеше да качи портативния телевизор в стаята й, щом се върнеше от училище и…

Майката погледна и тези мисли бяха издухани от главата й като от ураганен вятър.

Тоалетната чиния, където четиригодишната й дъщеря повръщаше, бе пълна с кръв. Кръв имаше и по порцелана и по плочките.

— О, мамо, не ми е добре…

Дъщеря й се обърна… дъщеря й се обърна… обърна се, а устата й бе цялата в кръв. Кръв имаше и по брадичката й и капеше по синята й моряшка рокличка. Кръв! О, мили боже, мили Исусе, Йосифе и пресвета Дево! Толкова много кръв!

— Мамо…

Марси отново повърна — огромна кървава маса се изтръгна от устата й и се разплиска навсякъде като някакъв зловещ дъжд. Тогава майката вдигна детето си на ръце и се втурна към телефона в кухнята, за да повика бърза помощ.

* * *

Куджо знаеше, че е твърде възрастен, за да гони зайци. Не че беше стар. Не. Не бе стар дори и за куче, ала на пет години той отдавна не беше малко пале, което бе готово да тича стремглаво през гората и поляните зад стобора и къщата само заради някоя пеперуда. Беше на пет години, ако беше човек, щеше тепърва да навлиза в средната възраст.

Но сега беше една красива, ранна утрин, на шестнадесети юни, когато по тревата все още блестеше роса. Горещините, които леля Еви бе предрекла на Джордж Миара, наистина бяха настъпили. Бяха най-големите горещини в началото на юни от години и в два часа на онзи следобед Куджо щеше да лежи в прашния двор отпред (или в стобора, ако МЪЖЪТ го пуснеше вътре, което той понякога правеше, щом биваше пийнал — а това се случваше често напоследък) и щеше да дъхти тежко под парещото слънце. Но това щеше да дойде по-късно.

А заекът — голям, кафяв и закръглен, нямаше ни най-малка представа, че Куджо е там, в края на нивата — километър и половина на север от къщата. Вятърът духаше в обратна посока, за да можеше Зайо Байо да усети нещо.

Куджо се запромъква към заека: повече за спорт, отколкото заради месото. Дългоушко щастливо дъвчеше новопокаралата детелина, която щеше да се опече и изсъхне под неумолимото слънце месец по-късно. Ако беше изминал по-малко разстояние и бе по-далеч от заека, когато последният го забеляза и хукна, Куджо щеше да го остави да избяга. Всъщност обаче той се приближи до него на около петнадесет метра и чак тогава заекът изправи глава и вирна уши. За секунда той не помръдна: сякаш се вкамени и се превърна в някаква заешка статуя със смешно изпъкнали очи — черни като бъзови зърна. После се стрелна напред.

Като лаеше свирепо, Куджо хукна подир него. Заекът беше твърде малък, а Куджо твърде голям, но възможността да го хване вля допълнителна енергия в нозете на кучето. То дойде толкова близо до дългоухия, че можеше едва ли не да го докосне с лапите си. Заекът направи ЗИГ. Кучето също, само че тромаво и тежко. Ноктите му се забиваха в черната пръст и отначало той изостана, ала после бързо навакса. Разлетяха се птици, подплашени от гръмогласния му, насечен лай; ако изобщо е възможно куче да се смее, то Куджо се хилеше в този момент. Заекът направи ЗАГ, след което се спусна напряко през ливадата. Куджо стремливо се втурна след него, подозирайки вече, че в това надбягване той ще е губещият.

Въпреки всичко обаче, даде си доста труд и отново настигна заека, когато той падна в някаква дупка върху неголемия склон. Дупката бе обрасла с буйна трева, ала Куджо не се поколеба. Той притисна светлокафявото си тяло към земята за миг, наподобявайки космата граната, и се изстреля напред към дупката, в която заседна като коркова тапа.

Джо Кембър бе собственик на фермата „Севън Оукс“ в края на шосе номер три от седемнадесет години, но нямаше и понятие за съществуването на тази дупка. Разбира се той щеше да я открие, ако фермерството бе главният му поминък. Обаче не беше. В големия, червен стобор нямаше добитък; той му служеше за гараж и авторемонтна работилница. Синът му, Брет, често скиташе из поляните и горичката зад къщата, но и той не бе забелязал дупката, макар че на няколко пъти кракът му едва не попадна в нея, при което сигурно би си счупил глезена. В ясни дни дупката можеше да мине за сянка, а в облачни, така както бе обрасла с трева, тя съвсем не се виждаше.

Джон Мусъм, предишният собственик на фермата, знаеше за дупката, но не бе счел за нужно да я спомене пред Джо Кембър, когато Джо купи мястото през 1963-та година. Мусъм би могъл да я спомене, за да предупреди Джо и жена му, Черити, когато през 1970-та година се роди синът им, но тогава вече старият Джон се бе споминал от рак.

И по-добре, че Брет не бе открил дупката. На света за едно малко момче няма нищо по-интересно от някоя дупка в земята, а тази водеше към малка варовита пещера. Най-голямата й дълбочина беше около шест метра и за едно дребно и гъвкаво момче би било напълно възможно да се провре като змиорка и да достигне дъното, а после да открие, че е невъзможно да излезе. Беше се случило вече на някои дребни животни в миналото. Варовиковата повърхност на дупката бе гладка и отлична за хлъзгане надолу, но трудна за изкачване. Ето защо дъното й бе осеяно с кости: на един мармот, на някакъв скункс, на няколко големи катерици и на няколко малки, както и на един котарак, чието име беше мистър Чистник. Той бе изчезнал от дома на Кембърови преди две години и те решиха, че котаракът или е прегазен от някоя кола, или просто е избягал. Но той бе тук, заедно с костите на полската мишка, след която бе хукнал.

Заекът на Куджо се бе търкулнал вътре и се бе пързалял, докато не бе стигнал дъното. Сега трепереше там с щръкнали уши, носът му вибрираше като камертон, а гневният лай на Куджо изпълваше пещерата. Ехото умножаваше звука така, сякаш там горе имаше цяла глутница кучета.

Малката пещера привличаше понякога и прилепи. Не много, защото наистина бе малка, ала назъбеният й таван бе отлично място, където прилепът можеше да подремне с главата надолу, докато угасне и последният слънчев лъч. Прилепите бяха още една причина, поради която Брет бе имал късмет, че не бе открил дупката — особено тази година. Тази година кафявите, насекомоядни прилепи, населяващи малката пещера, гъмжаха от един особено жизнеспособен вид вирус на бяс.

Куджо се заклещи до гърдите и започна енергично да напъва със задните си крака, но без особен успех. Би могъл да се дръпне назад и да се измъкне, ала в този момент той все още искаше заека. Усещаше, че дългоухият е в капана и е негов — само трябваше да си го вземе. Очите на Куджо не виждаха много добре, а и едрото му тяло беше затулило светлината. Той не усещаше капките, които падаха току до предните му лапи. Надушваше влага и изпражнения на прилепи — и стари и нови… но най-важна от всичко бе миризмата на заек. Топъл и вкусен. Вечерята е сервирана.

Лаят на Куджо подплаши прилепите. Те бяха ужасени. Нещо бе нахлуло в техния дом. Всички вкупом полетяха към изхода, писукайки. Ала мъничките им радари регистрираха един странен и тревожен факт: изходът го нямаше. На негово място беше страшният звяр.

Те кръжаха и се стрелкаха в тъмнината, а ципестите им крила шумяха като малки парчета плат — може би дори като бебешки пелени, прострени навън и плющящи на силния вятър. Заекът под тях се гушеше и се надяваше на някакъв късмет.

На няколко пъти Куджо усети как прилепите кръжат около предните му лапи, с които бе успял да се напъха навътре в дупката, и се уплаши. Е му харесваше нито миризмата им, нито писъците. Нито пък му се нравеше странната топлина, която сякаш се излъчваше от тях. Той започна да лае по-силно и посегна със зъби към кръжащите и писукащи над главата му същества. Челюстите му схрускаха някакво кафяво-черно крило. Костици по-тънки и от детски пръстчета, изпукаха. Прилепът запърха и ухапа Куджо, оставяйки рана, подобна на въпросителна, върху чувствителната кожа на муцуната му. Миг по-късно прилепът вече стремително се премяташе по варовиковия склон на пещерата в предсмъртна агония. Но злото бе сторено. Ухапване от заразено с бяс животно е особено тежко, когато е в областта на главата, защото бесът е болест, поразяваща централната нервна система. Кучетата, много по-податливи към болестта, отколкото господарите си — хората, не можеха да се надяват дори на пълна защита, въпреки ваксинирането с омаломощен вирус, което всеки ветеринарен лекар извършваше. А Куджо през целия си живот не бе ваксиниран нито веднъж.

Без да знае това, но усещайки, че съществото, което бе сдъвкал, имаше отвратителен вкус. Куджо реши, че всичко това не си струваше усилията. С невероятно мощен тласък назад той успя да се издърпа от дупката, предизвиквайки по този начин малка лавина от пръст. Куджо се отръска и нов дъжд от пръст и миризливи варовикови камъчета се сипна от козината му. От муцуната му капеше кръв. Той седна на задните си лапи, вирна глава към небето и нададе тих и кратък вой.

Прилепите излязоха от дупката като малък, кафяв облак, запърхаха объркано на ярката, лятна светлина и се върнаха обратно в леговището си. Бяха безмозъчни същества и за две-три минути забравиха всичко за лаещия нахалник. Заспаха отново, увиснали надолу с главите и обгърнали с крила плъхообразните си телца, както възрастните жени загръщаха с шал раменете си.

Куджо си тръгна на бегом, отръска се пак и посегна безпомощно към муцуната си. Кръвта вече се съсирваше и засъхваше, образувайки коричка. Болеше го обаче. Кучетата притежаваха стеснителност, която съвсем не беше пропорционална на техния интелект. Куджо бе отвратен от себе си и не искаше да се прибира у дома. Ако си отидеше вкъщи, един от неговата троица: МЪЖЪТ, ЖЕНАТА или МОМЧЕТО, щеше да забележи, че е направил беля. А може би някой от тях щеше да го нарече: ЛОШОКУЧЕ.

И тъй, вместо да се прибере у дома, Куджо отиде до ручея, разделящ земята на Кембър и имението на Гари Първиър, непосредствен съсед на Кембърови. Започна да цапа нагоре по течението и жадно пи; завъргаля се из водата, за да се отърве от гадния вкус в устата, за да се отърве от мръсотията и блатистата воня на варовик, да се отърве от чувството на ЛОШОКУЧЕ.

Малко по малко Куджо започна да се чувства по-добре. Той излезе от ручея и се отръска — от козината му се разлетяха пръски вода и за миг във въздуха се очерта шеметно ярка дъга.

Чувството за ЛОШОКУЧЕ избледняваше, а също и болката в муцуната му. Куджо тръгна нагоре към къщата, за да види дали МОМЧЕТО не е някъде наблизо. Бе свикнал с големия, жълт, училищен автобус, който взимаше МОМЧЕТО всяка сутрин и го връщаше в ранния следобед. Но през тази последна седмица автобусът със святкащите очи и натоварен със викащи деца, не се бе появил. МОМЧЕТО непрекъснато бе вкъщи. Обикновено стоеше в стобора и правеше разни неща с МЪЖА. Може би днес жълтият автобус отново бе дошъл. Куджо щеше да разбере. Беше забравил вече за дупката и за лошия вкус на крилото на прилепа. Сега муцуната почти не го болеше.

Куджо лесно си проправи път с гърди през избуялата трева на северната поляна, като от време на време подплашваше по някоя птица, без да си дава труд да я преследва. Беше приключил с преследванията за деня и тялото му още помнеше това, макар и мозъкът му да бе забравил вече. Той бе Сан Бернар в разцвета на силите си, петгодишен и тежеше почти сто килограма. А в утрото на 16-ти юни 1980-та година той вече бе заразен с бяс.

* * *

Седем дни по-късно на около петдесет километра от фермата „Севън Оукс“ в Касъл Рок двама мъже се срещнаха в един ресторант в центъра на Портланд, наречен „Жълтата подводница“. „Подводница“-та предлагаше голям избор от гигантски сандвичи с кюфте, пици и пълнени патладжани. В дъното имаше машина за сокове. Над тезгяха се мъдреше надпис, който съобщаваше, че ако можете да изядете два специалитета „Жълтоподвижен кошмар“, заведението черпи; отдолу в скоби и с едри букви бе добавено: Ако повърнете, плащате вие!

Обикновено Вик Трентън много обичаше огромните кюфтета, които приготвяха в „Жълтата подводница“, но за този ден имаше усещането, че не може да хапне нищо от днешното меню, без да получи киселини.

— Изглежда, че ще загубим играта, а? — рече Вик на другия мъж, който се бе загледал в порция датска шунка, но без особен ентусиазъм.

Другият мъж се казваше Роджър Брейкстоун, а когато той гледаше храна, това означаваше, че със сигурност ще се случи някакъв катаклизъм. Роджър тежеше около сто и четиридесет килограма и когато сядаше, бедрата му изобщо не образуваха прав ъгъл с прасците. Веднъж в леглото, в изблик на палаво настроение Дона каза на Вик, че скутът на Роджър е бил отнесен от шрапнел във Виетнам.

— Работата изглежда адски шибана — призна Роджър. — Толкова шибана, че направо да не повярваш, Виктор, Приятелю.

— Наистина ли мислиш, че това пътуване може да оправи нещо?

— Навярно не — рече Роджър, — но със сигурност ще загубим парите на „Шарп“, ако не заминем. Може и да спасим нещо; да възвърнем позициите си.

Роджър отхапа от сандвича си.

— Ако затворим за десет дни, ще загубим много.

— Мислиш ли, че сега не губим?

— Естествено, че губим, но трябва да пуснем клиповете с рекламата за онези литератори от Кенибънк Бийч…

— Лиза ще се оправи с тях.

— Не съм много убеден, че Лиза може да се оправи дори със собствения си интимен живот, да не говорим за литератори — рече Вик. — Но и да можеше, сериите „Боровинки по Ваш избор“ са все още на върха… ами Каско Банк и Обединение… Пък и ти трябва де се срещнеш с главатаря на Посредническата асоциация за недвижими имоти в Мейн.

— Тцъ, ти трябва да се срещнеш.

— Мама му стара, прав си — каза Вик. — Винаги се сривам, щом се сетя за онези червени гащи и бели обувки. Все ми се иска да надникна в шкафа и да намеря на човека една дъска за рязане на сандвичи.

— Няма значение и ти знаеш, че е така. Никой не дава и една десета от това, което ни дава „Шарп“. Какво да ти кажа още. Известно ти е, че Шарп и момчето ще искат да говорят и с двама ни. Да ти запазя ли място в самолета или не?

Мисълта да прекара десет дни — пет в Бостън и пет в Ню Йорк, накара Вик да се облее в студена пот. Той и Роджър работиха навремето за агенция „Елипсън“ в Ню Йорк цели шест години. Сега Вик имаше дом в Касъл Рок. Роджър и Алти Брейкстоун — живееха в съседния Бриджтън на около двадесет и два километра.

За Вик това бе период, за който изобщо не искаше да си спомня. Чувстваше, че не бе живял пълноценно и изобщо не бе разбрал какво значи да живееш, докато той и Дона не се преместиха в Мейн. Сега отново изпита болезненото усещане, че Ню Йорк просто е чакал през последните три години само за да забие ноктите си в него. Струваше му се, че я самолетът ще излезе от пистата при приземяване и силнозапалимото гориво на реактивните двигатели ще лумне в пламъци, я ще стане катастрофа на Трибъроу Бридж, или пък таксито им ще се блъсне в някой дълъг автобус и ще стане кървава касапница. Я някой военен ще вземе да стреля с автомата си, вместо само да го размаха нехайно, или пък някъде ще избухне газопровод, някой от капаците ще отхвръкне във въздуха подобно на петдесеткилограмово фризби и в миг ще му отсече главата. Просто чувстваше нещо. Върнеше ли се в Ню Йорк, големият град щеше да го убие.

— Родж — рече Вик като остави настрана сандвича си, отхапвайки вяло от него, — замислял ли си се понякога, че ако все пак загубим парите на „Шарп“, няма да настъпи краят на света?

— Няма — рече Роджър, изливайки бавно бирата си в наклонената си чаша, — но с нас това ще е краят. Вземи мене, например — трябва да плащам още седемнадесет години по двадесетгодишната си ипотека. Имам и две близначки, които душа и сърце дават да учат в Академията на Бриджтън. И ти имаш ипотека, и дете, плюс този стар, спортен ягуар, който ще ти струва маса пари.

— Да, но местната икономика…

— Местната икономика е скапана! — гневно викна Роджър и шумно тропна с чашата си по масата.

Една компания от четирима мъже облечени в спортни тениски и един във фланелка, отпред с легендарния надпис: ДАРТ ВЕЙДЪР Е ПЕДЕРАСТ, изръкопляскаха. Роджър им махна с ръка ядосано и се наведе към Вик.

— Няма да можем да стъпим на краката си нито с „Боровинки по Ваш избор“, нито с Мейнските посредници и ти го знаеш. Загубим ли парите на „Шарп“, ще се срутим без остатък. От друга страна, ако запазим и частица от парите на „Шарп“, през следващите две години ще имаме право на част от бюджета в Отдела по туризъм и може би дори от държавната лотария, ако до тогава не сгафят нещата там. Тлъст е паят, Вик. И ще можем да кажем сбогом на „Шарп“ и техните лайняни, тестени изделия и изобщо ще има безкраен празник. Големият, лош вълк ще трябва да си потърси храна другаде; тези прасенца са си вкъщи и са свободни.

— Всички разчитат на нас да спазим нещо — рече Вик, — което е толкова вероятно, колкото сериите с Клийвландските индианци да спечелят световна награда.

— Мисля, че е по-добре да опитаме, приятелю.

Вик се умълча, загледан замислено в безвкусния си и студен сандвич. Никак не бе справедливо, но той бе свикнал да живее с несправедливостта. Това, което наистина го огорчаваше бе пълната абсурдност на положението. Сякаш от ясното небе се бе изсипало някакво убийствено торнадо, което разрушаваше всичко в зигзагообразната си спирала и после изчезваше. Той и Роджър, както и самата рекламна къща „Ад Уъркс“ бяха като че ли фатално белязани, каквото и да предприемеха. Това се четеше върху кръглото лице на Роджър, което не бе изглеждало така бледо и сериозно, откакто с Алти загубиха момченцето си, Тимоти, още новородено поради спиране на дишането. Детето бе едва на девет дни. Три седмици след инцидента Роджър не издържа и рухна. Плака, покрил с длани пълното си лице, изпълнен с такава безутешна скръб, че сърцето на Вик заседна в гърлото му. Това бе лошо, ала засилващата се паника в очите на Роджър сега също бе лоша.

В рекламния бизнес от време на време изневиделица се появяваха торнадо. Една огромна машина като агенцията „Елисън“, която печелеше милиони, можеше да издържи, но малка като „Ад Уъркс“ просто не можеше. Вик и Роджър бяха носили до сега две кошници — едната пълна с много и дребни яйца, а другата с едно голямо яйце. Оставаше да се види дали то бе напълно загубено или можеше поне да се опържи. Нито един от провалите не бе по тяхна вина, обаче рекламните агенции моделират чудесни момчета за всичко.

Вик и Роджър се сближиха съвсем естествено, още от времето на съвместната им работа в агенция „Елисън“ преди шест години. Вик, висок и мършав и доста мълчалив, бе отличният Дон Кихот за Санчо Панса, тоест Роджър Брейкстоун, който бе пълен, весел и експанзивен. Бяха си допаднали и като личности, и като работници — да организират рекламна кампания за Института по мозъчен паралич.

Изработиха строга реклама в черно и бяло, показваща малко момче с огромни и груби шини на краката, застанал в непозволената зона до линията на първа база^[1] в полето на младшия отбор. На главата на малчугана бе килната шапка от отбора „Ню Йорк Метс“ и изражението му (винаги след това Роджър твърдеше, че точно изражението бе направило рекламата популярна) изобщо не бе тъжно; беше просто мечтателно — всъщност почти щастливо. Отгоре се мъдреше надпис с големи букви: БИЛИ БЕЛАМИ НИКОГА НЯМА ДА МОЖЕ ДА НАНЕСЕ СПОЛУЧЛИВ УДАР, а отдолу: БИЛИ ИМА ЦЕРЕБРАЛЕН ПАРАЛИЧ. Под този надпис с дребен курсив бе написано: Ще ни дадете ли едно рамо, а?

Даренията за церебралния паралич отскочиха значително. Браво на тях! Браво на Вик и Роджър! Екипът Трентън-Брейкстоун беше неудържим. Последваха пет-шест успешни кампании. Вик разработваше главно по-широката концепция, а Роджър я осъществяваше на практика.

За корпорацията „Сони“ изработиха реклама, представляваща някакъв мъж, седнал с кръстосани крака на пешеходното островче на оживен аутобан, облечен в бизнесменски костюм, голяма радио „Сони“ в скута си и ангелоподобна усмивка на целувачката си. Надписът с едри букви гласеше: ПОЛИС БЕНД, РОЛИНГ СТОУНС, ВИВАЛДИ, МАЙК УОЛЪС, ТРИО КИНГСТЪН, ПОЛ ХАРВИ, ПАТИ СМИТ, ДЖЕФРИ ФАЛУЕЛ, а отдолу: ЗДРАВЕЙ, ЕлЕй!^[2] За компанията „Войт“, произвеждаща плувни принадлежности, Вик и Роджър направиха реклама, показваща пълната противоположност на идеята за плажно момиче от Маями Бийч. Застанал с арогантно изпъчени хълбоци сред някакъв тропически рай. Моделът бе петдесетгодишен мъж с татуировки по тялото, бирено шкембенце, отпуснати меса по ръцете и краката и грозен белег в горната част на едното бедро. В ръцете си този ветеран държеше чифт плавници, производство на „Войт“. Голямото заглавие гласеше: МИСТЪР, АЗ СЕ ГМУРКАМ, ЗА ДА ЖИВЕЯ ОТ ТОВА И ХИЧ НЕ СЕ ПОМАЙВАМ. Отдолу имаше и други надписи, но за тях Роджър казваше, че са празни приказки. Голямото заглавие, написано с едри букви, беше истинската сензация. Вик и Роджър бяха пожелали да напишат вместо „хич не се помайвам“, „хич не се ебавам“, но хората на „Войт“ бяха отказали. „Жалко“ казваше Вик на чашка, „бихме могли да продадем много повече плавници“.

След това дойде „Шарп“.

Компанията „Шарп“ в Клийвланд бе на дванадесето място в Голямата американска класация, когато старият Шарп неохотно влезе в рекламната агенция „Елисън“ в Ню Йорк, след като двадесет години се бе ползвал от услугите на малката рекламна агенция в родния му град. „Ние «Шарп» бяхме по-голяма компания от «Набиско» преди Втората световна война“, обичаше да подчертава старецът. Синът му пак със същата любов подчертаваше, че Втората световна война е приключила преди тридесет години.

Поръчката с пробен период от шест месеца беше дадена на Вик Трентън и Роджър Брейкстоун. В края на този пробен период „Шарп“ бяха скочили вече от дванадесето на девето място на пазара за бисквити, сладкиши и тестени изделия. Година по-късно, когато Вик и Роджър обединиха усилията си и се преместиха в Мейн, за да започнат там собствен бизнес, корпорацията „Шарп“ се бе изкачила вече на седмо място. Кампанията им беше ураганна. За бисквитите „Шарп“^[3] — Вик и Роджър изработиха рекламата с точния стрелец — един надут войник от Запада, чийто шест пушки вместо куршуми изстрелваха бисквити за хората, любители на специалните ефекти. В някои клипове това бяха хрупкавите картофени пърженки, в други — джинджифиловите пръчици, а в трети — „пустите му овесени топчици!“. Всички тези клипове обаче показваха накрая точния стрелец с изгърмени патрони и празни пушки. „Е, лошите си отидоха“, казваше той на милиони американци почти всеки ден, „но при мене останаха бисквитите. Най-добрите бисквити на Запада… или където да било, струва ми се“. Точният стрелец захапваше една от бисквитките, а изражението на лицето му подсказваше, че гастрономическото удоволствие, което изпитва е равно на удоволствието от първия оргазъм, преживян от подрастващо момче. И кадърът бавно угасваше.

За шестнадесетте различни вида готови печива, като се почне от маслените торти и се мине през баниците, че да се завърши с тортите, покрити с галета, бяха измислили един трик, който Вик нарече „Джордж и Грейси“^[4]. Започва се с това как Джордж и Грейси си тръгват от един разкошен купон, на който студеният бюфет е отрупан и се гъне под тежестта на всевъзможни лакомства. След това картината се пренася в малко и схлупено жилище без отопление, но силно осветено. Джордж седи пред най-обикновена кухненска маса, покрита с карирана покривка. Грейси взема една маслена торта „Шарп“ от хладилника (може да е баница или торта с галета) и я поставя на масата. И двамата са все още с официалните си дрехи. Джордж и Грейси се поглеждат в очите и се усмихват един на друг. Двама души, които живеят в пълна хармония. Надписът с едри букви гласи: ПОНЯКОГА ЕДИНСТВЕНОТО, ОТ КОЕТО ИМАТЕ НУЖДА Е ТОРТА „ШАРП“. В целия кадър няма нито една реплика. Тази реклама бе спечелила наградата КЛИО.

А пък рекламата с професора по тестени изделия „Шарп“ си бе спечелила в търговията славата на най-сполучлива реклама, предназначена за детски предавания. Вик и Роджър гледаха на нея като на свой лавров венец… но сега не друг, а именно професорът на „Шарп“ бе дошъл да ги преследва.

Ролята се изпълняваше от характерен актьор на около петдесет и пет години. Беше евтина и ужасно старешка реклама в морето от анимационни, детски филмчета и рекламни клипове, популяризиращи дъвка, играчки „Лего“, кукли и войници… и конкурентни тестени изделия.

Клипът започваше с една празна класна стая на ученици от четвърти-пети клас — сцена, която бе доста близка за момченцата и момиченцата, следящи детските предавания в събота сутрин. Професорът на „Шарп“ бе облечен в костюм, с пуловер-жилетка отдолу и риза с разкопчана яка. Както видът, така и приказките на професора бяха малко назидателни — Вик и Роджър бяха говорили преди това с около четиридесет учители и пет-шест детски психолози, откривайки накрая, че такъв пример за родител повечето деца харесват, но много малко от тях го имат в домовете си.

Тестеният професор седеше зад учителска катедра. В позата му се чувстваше известна фамилиарност — сякаш някакъв истински немирник се криеше в сиво-зеления туид. Той обаче говореше сериозно и бавно. Нито нареждаше, нито пък придумваше децата. Не се превземаше, но не ги и примамваше, или пък поучаваше. Говореше на милионите хлапета, облечени в тениски, седнали пред телевизорите в събота сутринта, за да гледат анимационни филмчета, така сякаш бяха големи хора, макар и да сърбаха тестените си каши.

— Добро утро, деца — казваше професорът кротко. — Това е реклама за тестени каши. Слушайте ме внимателно, моля. Аз зная много за тестените изделия, защото съм професорът на „Шарп“. Произведенията на „Шарп“: Туинкъл, Кокосови мечета, каша номер шестнадесет, както и пръчиците от комбинирано тесто са най-вкусните тестени храни в цяла Америка. И те са полезни за вас.

Тук професорът спираше за миг, после се усмихваше… а когато се усмихваше така, децата вече бяха разбрали, че той е тяхно другарче.

— Повярвайте ми, защото аз зная, а и мама вкъщи също знае. Просто си помислих, че и вие ще искате да знаете.

В този момент на екрана се появяваше един младеж, който подаваше на професора на „Шарп“ купичка с „Туинкъл“, Кокосови мечета, или бог знае какви комбинирани пръчици, професорът бръкваше вътре с пръст и от екрана поглеждаше милиони детски стаи в страната, изричайки:

— Не бе, тук няма нищо нередно.

Старият Шарп не хареса особено последното изречение, нито пък му се понрави идеята, че с някоя от неговите храни може нещо да не е наред. Все пак Вик и Роджър успяха да неутрализират съпротивата му, макар и не с разумни доводи. Правенето на реклама не беше разумен бизнес. Често човек правеше нещо, което чувстваше за правилно, но това не означаваше, че разбира защо е правилно. И Вик, и Роджър усещаха, че последната реплика на професора съдържа някакво послание, едновременно просто и мощно. Идващо от професора по тестени изделия, то бе надеждно и успокояващо — истински сигурна защитна броня. Сякаш с това той казваше: „Аз никога няма да ви причиня зло“. В свят, където родителите се развеждаха и по-големите деца понякога ти спукваха задника от бой, ей тъй без никаква причина и където противниковият отбор от групата на юношите отбелязваше точка, само защото ти си сгафил при удара; свят, в който добрите момчета не винаги печелеха, както показваха по телевизията, и в който не винаги те канеха на хубав рожден ден; в този свят, където толкова много неща се проваляха, винаги щеше да има Туинкъл, Кокосови мечета и комбинирани пръчици и те винаги щяха да бъдат вкусни. „Тцъ, тук няма нищо нередно“.

С известна подкрепа от сина на Шарп (по-късно Роджър казваше, че рекламата би могла да е измислена от същото хлапе, заедно с текста), идеята за тестения професор бе одобрена и освежаваше сутрешните предавания на телевизията, плюс такива сборни, седмични предавания като „Звездни бойци“, „Съединените щати на Арчи“, „Героите на Хоган“ и „Островът на Джилигън“. Тестените изделия на „Шарп“ получиха много по-голяма популярност, отколкото другите производства на компанията и тестения професор се превърна в Американска институция. Неговата фина реплика: „Не бе, тук няма нищо нередно“ се превърна във фраза на нацията, означаваща нещо като „Кротко!“ или „Не се изхвърляй“.

Когато Вик и Роджър решиха да осъществят плановете си самостоятелно, те строго спазиха закона за етичност и лоялност и не се обърнаха към нито един от предишните си клиенти, докато връзките им с агенция „Елисън“ не бяха официално прекъснати, при това с най-добри чувства. Първите им шест месеца в Портланд бяха мизерни, време, изпълнено с готвене в тенджери под налягане и за двете семейства. Тад, синът на Вик и Дона, бе тогава само на една година. Дона страдаше за Ню Йорк и на моменти бе ту тъжна и замислена, ту нацупена, а понякога направо уплашена. Роджър имаше стара язва — бойна рана от рекламните войни с „Биг Епъл“. А когато той и Алти загубиха сина си, язвата му се разрази отново и Роджър се превърна едва ли не в таласъм. Алти се съвзе горе-долу бързо, предвид обстоятелствата, мислеше си Вик. Но Дона му каза, че докато отначало Алти пийвала само по чашка слаб коктейл преди вечеря, сега вече пиела по две силни питиета преди вечеря и три след това. Двете двойки бяха ходили на почивка в Мейн и заедно, и по отделно, ала нито Вик, нито Роджър бяха разбрали колко много врати се затръшват в лицата на хората, преселници в Мейн, за които кореняците казваха „тия не са от наш’те“.

Вик и Роджър наистина щяха да се удавят, ако „Шарп“ не оставаше с тях. А в Генералния щаб на компанията „Шарп“ в Клийвланд, по ирония на съдбата позициите бяха напълно противоположни на предишните. Сега не друг, а именно старият Шарп искаше да остане с Вик и Роджър, докато момчето (по това време вече на четиридесет години) искаше да ги изрита, позовавайки се на логичния довод, че би било лудост да се дават пари на една агенция от двама работника, намиращи се на хиляда километра от сърцето на Ню Йорк. Фактът, че „Ад Уъркс“ бе асоциирана към една маркетингова агенция в Ню Йорк, ни най-малко не умилостивяваше момчето, както и другите фирми, за които Вик и Роджър бяха правили реклами през последните няколко години.

— Ако лоялността беше тоалетна хартия, брат ми — казваше понякога с горчивина Роджър, — ние с теб щяхме по цял ден да си бършем задниците.

Шарп обаче остана с тях и им осигури подкрепата, от която Вик и Роджър така много се нуждаеха.

— Задоволявали сме се с една рекламна агенция тук, в града вече четиридесет години — беше казал старият Шарп, — и ако тези двама младежи искат да се махнат от безбожния град, то те просто проявяват своя възхитителен здрав разум.

Ето, това беше. Старият си бе казал думата. Момчето замълча. И през последните две години и половина войникът на „Шарп“ продължи да стреля, Джордж и Грейси продължиха да ядат тортата си в тяхното схлупено жилище, а професорът на „Шарп“ все тъй казваше на децата, че тук няма нищо нередно. Фактическото изработване на клиповете се извършваше в едно малко и независимо студио в Бостън. Ню Йоркската маркетингова фирма компетентно вършеше работата си и три-четири пъти в годината Вик или Роджър отиваха на разговор с Керъл Шарп и неговото момче, което вече определено бе побеляло около слепоочията. Всички други отношения между клиента и агенцията се уреждаха посредством американската поща и Ма Бел.

Тогава се появиха и Червените Малини-Пралини.

Вик и Роджър бяха чували за Пралините и преди това, макар че те бяха излезли на пазара само преди два месеца — през април на 1980-та година. Повечето тестени изделия на „Шарп“ бяха или съвсем леко подсладени, или изобщо не бяха. Комбинираните пръчици, с които „Шарп“ се включиха на пазара на естествените и здравословни храни, имаха голям успех. Червените Малини-Пралини обаче имаха за цел да спечелят консуматорите, любители на сладкото, купуващи „Граф Чокула“^[5], „Франкенборовинки“, „Лъки Чарюмс“ и други подобни, предварително подсладени изделия, които се губеха някъде из мъглявата зона между зърнените храни и бонбоните.

В края на лятото и през първите дни на есента на 1979-та година Пралините бяха изпробвани на пазара в Бойз, Айдахо, Скрентън, Пенсилвания и в града, в който се бе преместил Роджър — Бриджтън, щат Мейн. Роджър беше казал на Вик, като с погнуса бе разтърсил рамене, че не би допуснал близначките дори да се докоснат до Пралините. Макар и да бе доволен, когато Алти му каза как децата лакомо са се хвърлили към тях, щом ги видели на рафтовете в магазина.

— В тях има много повече захар, отколкото брашно. А и приличат на въглени.

Вик бе кимнал с глава и бе отговорил съвсем невинно, без да има представа за пророчеството, което произнася:

— Когато за пръв път надникнах в една от кутиите, стори ми се, че е пълна с кръв.

* * *

— И така, какво мислиш — повтори въпроса си Роджър.

Той бе преполовил сандвича си, докато Вик мрачно прехвърляше събитията в ума си. Той все по-сигурно усещаше как в Клийвланд старият Шарп и неговото застаряващо момче се готвят да изпратят вестоносеца с мрачно предизвестие.

— Мисля, че е по-добре да опитаме.

Роджър го потупа по рамото.

— Мой човек си — рече той. — А сега яж.

Вик не беше гладен.

Двамата бяха поканени в Клийвланд на „спешно заседание“, което трябваше да се състои три седмици след 4-ти юли^[6] — доста от директорите по продажбите на „Шарп“ и от изпълнителския състав бяха заминали на почивка и трябваха поне три седмици, за да се съберат отново всички заедно. Една от точките в дневния ред се отнасяше пряко до „Ад Уъркс“ — „преценка на асоциацията до този момент“, се казваше в писмото, което според Вик означаваше, че момчето щеше да използва провала на Пралините, за да може най-после да ги изрита.

Три седмици след като Червените Малини-Пралини бяха показани с ентусиазъм по Националната телевизия, макар и със сериозен глас, от тестения професор Шарп (не бе, тук няма нищо нередно), първата майка изпадна в истерия, отнасяйки малката си дъщеричка в болницата сигурна, че детето й има вътрешен кръвоизлив. Момиченцето, което се оказа жертва на най-обикновен вирусен грип, бе повърнало, а на майката се бе сторило, че детето й е повърнало огромно количество кръв.

Тцъ, тук няма нищо нередно.

Това се бе случило в Айора Сити, щат Айова. На следния ден регистрираха още седем такива случая, а на по-следващия — двадесет и четири. Във всички тези случаи родителите бяха закарали децата си в болница, страдащи от разстройство или повръщане, с мисълта за вътрешен кръвоизлив. След това бройката на засегнатите деца нарасна неудържимо — първо бяха стотици, после — хиляди. В нито един от случаите повръщането и диарията не бяха предизвикани от Пралините, но на това никой не обърна внимание в суматохата.

Тцъ, няма хич нищо нередно тук.

Болестта плъзна от запад на изток. Проблемът се оказа в боята на Пралините, която даваше аления им цвят. Самият оцветител беше безвреден, но на това също повечето хора не обърнаха внимание.

Роджър поиска да спрат клиповете с пушките, щом компанията трябваше да се скрие за известно време. Той предложи да се свикат спешно конференция със специалистите по имиджа в Бостън, които всъщност бяха направили клипа. Искаше да поговори и със самия професор „Шарп“, който така се бе вживял в ролята си, бе умствено и емоционално разбит след всички тези събития. После Роджър отлетя за Ню Йорк, за да говори с хората по продажбите. И най-важното — цели две седмици трябваше да се подвизават по хотели като Риц-Карлтън и ЮеН Плаза в Ню Йорк. Две седмици Вик и Роджър бяха съвсем близки, смилаха заедно получената информация и се мъчеха да намерят бързи решения както едно време. Роджър се надяваше, че всичко това ще породи една контра кампания, която би реабилитирала и стария Шарп, и момчето. Вместо да отидат в Клийвланд с обръснати вратове, подготвени за гилотината, Роджър и Вик се появиха с планове за борба, целящи да неутрализират ефекта от гафа с Пралините. Такива бяха плановете им на теория. В действителност обаче те разбираха, че шансовете им не са по-големи от тези на бейзболен играч решил умишлено да не уцели топката.

Вик имаше и други проблеми. През последните осем месеца бе усетил, че той и жена му бавно се отдалечават един от друг. Вик все още обичаше Дона и обожаваше Тад, но от леко напрегната, ситуацията съвсем се бе влошила и той чувстваше, че се задават по-големи беди… и по-лоши времена… току на хоризонта, може би. Това пътуване, този тържествен тур от Бостън през Ню Йорк до Клийвланд, дошъл във време, когато Вик и Дона трябваше да дадат прием в новия си дом и да отпразнуват победата си над всички трудности, все пак се оказа не толкова сполучлива идея.

Когато по-късно Вик гледаше лицето й, той виждаше пред себе си една чужда и непозната жена.

Един-единствен въпрос се сблъскваше в ума му нощем, когато не можеше да спи — а това се случваше все по-често: дали Дона си бе намерила любовник? Напоследък те съвсем не спяха често, разбира се. Дали му бе изневерила? Вик се надяваше, че не е, но какво ли мислеше всъщност? Кажи си правичката, мистър Трентън, иначе ти ще плащаш за последствията.

Вик не бе сигурен. Не искаше да е сигурен. Страхуваше се и ако трябваше да е сигурен, с брака им щеше да бъде свършено. Той бе напълно отдаден на Дона, не бе и помислял дори за извънбрачна връзка и би могъл да й прости много неща. Но не и някой да я чука в собствения му дом. Как не! Оставаше само рога да му поникнат чак от ушите и… децата по улиците да му се смеят, защото е адски смешен. Той…

— Какво? — рече Вик, изтръгнат от мислите си. — Не те слушах, Родж.

— Казах им: „Това скапано червено тесто!“ край на цитата. Точно тъй им казах.

— Да — отвърна Вик. — Ще пия за това.

Роджър вдигна чашата си и рече:

— Хайде де.

И Вик пи.

* * *

Гари Първиър седеше навън в буренясалото си предно дворче в дъното на Севън Оукс Хилс на шосе № 3 около седмица след подтискащия обяд на Вик и Роджър в „Жълтата подводница“ и посръбваше от коктейла си, наречен „Отверка“, състоящ се от двадесет и пет процента „Бърдс Ай“ — силно изстуден портокалов сок и седемдесет и пет процента водка „Попов“. Беше седнал под сянката на един бряст, който бе в последната фаза на силно разразила се болест по брястовете и настанил задника си върху протритите ремъци на някакъв стар шезлонг, намиращ се в последната фаза на дълги години употреба. Гари пиеше водка „Попов“, защото бе евтина. Беше си купил огромен запас в Ню Хемпшиър по време на последните си набези за купуване на алкохол, защото в Ню Хемпшиър бе по-евтин. „Попов“ бе евтина и в Мейн, но в Ню Хемпшиър беше адски евтина — един щат, който се бе наложил с по-ниските цени на хубавите неща в живота — доста тлъста държавна лотария, евтин алкохол, евтини цигари и туристически атракции като Сантас Вилидж и Сиксгън Сити. Ню Хемпшиър беше страхотно местенце. Шезлонгът се бе загнездил в запуснатата му градина, потъвайки дълбоко в земята. Къщата зад градинката също беше запусната; беше сива сграда с олющена мазилка и пробит покрив. Жалузите висяха на една страна. Коминът, кривнат към небето, бе сякаш пияница, мъчещ се да се надигне от някоя локва. Парчета ламарина, смъкнати от последната буря, все още висяха унило по клоните на умиращия бряст. „Е, не е Тадж Махал“^[7], обичаше да казва Гари понякога, „обаче дреме ми на оная работа“.

През този зноен юнски ден Гари бе пиян като тараба. Това негово състояние съвсем не беше изключение. Той не би разпознал Роджър Брейкстоун от собствения си задник. Не би различил и Вик Трентън от собствения си задник. Нито пък би разпознал Дона Трентън от собствения си задник. Пък и да я познаеше, през оная работа му беше, дали гостуващият отбор не би запратил топката право в нейната „хващачка“^[8]. Гари познаваше обаче Кембърови и тяхното куче, Куджо; семейството живееше горе на хълма, в края на шосе номер три. Той и Джо Кембър често пиеха заедно и в съзнанието на Гари някак си мъгляво изплуваше усещането, че Джо Кембър вече стремглаво се спуска по пътя на алкохолизма. А този път Гари бе обходил активно няколко пъти.

— Джо е просто един пияница, който за нищо не става и хич не ме е еня! — рече Гари на птиците и ламарините по клоните на умиращия бряст. После надигна чашката си и пръдна. Смачка една буболечка. На шарената сянка лицето му бе изпъстрено със светли и тъмни петна. Зад къщата няколко изтърбушени стари коли бяха почти скрити от високата трева. Бръшлянът, който растеше откъм западната страна, така свински бе избуял, че почти изцяло я обвиваше. Само един прозорец все още успяваше да се показва изпод бръшляна и в слънчеви дни блестеше като мръсен диамант. Преди две години, изпаднал в пиянска истерия, Гари бе вдигнал едно от бюрата в горните стаи и го бе изхвърлил през прозореца… сега вече не можеше да си спомни защо го бе сторил. Гари сам си бе сменил стъклото на прозореца, защото пред дупката много духаше и вътре нахлуваше студената зима, ала бюрото си стоеше точно там, където бе паднало. Едно от чекмеджетата се бе подало навън, сякаш беше изплезен език.

Пред 1944-та година във Франция, когато Гари Първиър беше на двадесет години, бе завзел съвсем сам един германски бункер и по същия геройски начин, бе повел неколцината останали от взвода си войници, изминавайки петнадесет километра. Там най-после бе припаднал, защото в тялото му бяха заседнали шест куршума, докато бе стрелял с картечницата. За това той бе награден с едно от най-високите отличия на неговото признателно отечество — Кръст за специални заслуги. През 1968-ма година Гари бе отишъл при Бъди Торгсън в Касъл Фолс и го бе накарал да претопи медала в пепелник. Бъди бе шокиран. Гари му каза, че би могъл да поиска да му направи и клозетна чиния, за да сере в нея, обаче материалът нямало да стигне. Бъди веднага разпространи тази история, защото може би такова беше и намерението на Гари Първиър. А може и да не беше.

Както и да е, местните хипари пощуряха по него. През 1968-ма година повечето от тези хипита бяха на почивка в района на езерата с богатите си родители преди да се завърнат през септември по колежите си, където вероятно се учеха само на Протести, Пушене на марихуана и Проституция.

След като медалът на Гари бе превърнат в пепелник от Бъди Торгсън, който през свободното си време правеше частни заварки и претопявания, но иначе работеше от понеделник до петък в Касъл Фолс (всички бензиностанции в днешно време бяха все ЕСО, но на Гари му беше през оная работа), историята на Гари леко преиначена, се появи в местния вестник, „Касъл Рок Кол“. Тя бе написана от някакъв местен селяндурин-репортер, който придаде на постъпката на Гари ореола на антивоенен протест. Точно тогава хипитата започнаха да се тълпят пред къщата на Гари на шосе номер три. Повечето искаха да му кажат, че е отишъл „твърде далече“. Други, че е твърде голям снобар. Малцина искаха да му кажат, че направо си е „адски готино копеле“.

И всеки път Гари им показваше едно и също нещо — своят тридесетмилиметров уинчестър. Викаше им да се разкарат от имота му. Ако питали него, всички те били банда дългокоси, пълзящи недоносчета с мършави задници и пишки. Каза им, че му е през оная работа дали ще им пръсне вътрешностите и от Касъл Рок ще ги изпрати във Фрайбург. Не след дълго хипитата спряха да го безпокоят и така приключи историята с Кръста за специални заслуги.

Един от онези германски шрапнели бе отнесъл десния тестикул на Гари Първиър; докторът го намери размазан върху предницата на гащите на Гари. По-голямата част от другия тестикул обаче оцеля и от време на време той дори прилично можеше да вирва пишката си. Не че много му пукаше дали може или не, както често казваше Джо Кембър. Признателното отечество му бе дало Кръст за специални заслуги. Един признателен лекарски екип в болницата в Париж бе изписал Гари през месец февруари на 1945-та година с осемдесет процента пенсия по инвалидност и една доста тлъста сумичка. Признателният му роден град устрои парад в негова чест на 4-ти юли 1945-та година. (По онова време Гари беше на двадесет и една години вместо на двадесет, и имаше право да гласува. Косата му сивееше около слепоочията. В този ден той трябваше да стисне седемстотин ръце и да чуе седемстотин пъти „благодарим много“.) Признателната градска управа освободи Гари от данъци върху имението Първиър за вечни времена. Това беше хубаво, защото иначе щеше да го загуби още преди двадесет години. Гари бе заместил морфина (защото не можеше вече да го купува) със силен алкохол, и тогава се зае с работата на своя живот — да се самоубива толкова бавно и сладко, колкото му бе възможно.

Сега, през 1980-та той бе на петдесет и шест години, напълно побелял и толкова озлобял, колкото би бил бик с наврян в задника нож. Единствените три живи същества, които горе-долу понасяше, бяха Джо Кембър, сина му Брет и техния огромен Сан Бернар, Куджо.

Гари се облегна назад в разпадащия се шезлонг, като едва не падна на гърба си, и пийна от коктейла си. Питието му бе сипано в чаша, която бе получил безплатно в една закусвалня в МакДоналдс. Върху чашата бе нарисувано някакво лилаво животно, нещо което бе наречено гримаса. Гари доста често се хранеше в закусвалнята на МакДоналдс в Касъл Рок, където все още можеше да се хапне по някой евтин хамбургер. Виж хамбургерите там бяха добри, обаче Гримасата… пък и Сиренето на Кмета… ами шибания Мосю Роланд… Гари Първиър пикаеше на всички тях.

Една плещеста, жълтокафява фигура се промъкваше през тревата от лявата страна на Гари и само миг след това Куджо, който правеше обичайните си разходки, се озова в занемарения двор пред къщата. Той видя Гари и бафна веднъж от учтивост, после се приближи към него, размахал опашка.

— Куджи, ти стари копелдако — рече Гари, остави питието си и започна да тършува джобовете си за кучешки бисквити. Той винаги пазеше по няколко за Куджо, който беше едно старовремско, къносано и добро куче.

В горния джоб на ризата си Гари намери две бисквити и ги подаде на Куджо.

— Седни, момче. Седни.

Независимо от това колко зле се чувстваше или в колко заядливо настроение беше, Гари винаги се развеселяваше, когато виждаше как 90-килограмовото куче сяда на задните си лапи, подобно на заек.

Куджо седна и Гари видя малката, но грозна драскотина върху муцуната му, която вече заздравяваше. Гари му подхвърли бисквитите, имащи формата на кокал и Куджо с лекота ги улови за миг още във въздуха. Пусна едната между предните си лапи и загриза другата.

— Добро куче — рече Гари и посегна да погали Куджо по главата. — Добро…

Куджо започна да ръмжи — дълбоко, гърлено ръмжене. Вибриращ, едва чут звук. Животното погледна към Гари и за секунда той видя как в кучешките очи блесна нещо студено и пресметливо, което накара Гари да потръпне и той бързо дръпна ръката си. С едно такова огромно куче като Куджо човек не можеше да си играе току тъй. Освен това не искаше вместо с ръка да си бърше задника с кука.

— Какво ти става, момче? — попита Гари. Той никога не бе чувал Куджо да ръмжи така, а Кембърови го имаха от толкова години. Всъщност Гари дори се съмняваше, че Куджо изобщо може да ръмжи.

Кучето размаха опашка отново и дойде при Гари, за да бъде погалено по главата, сякаш засрамено от моментната си враждебност.

— Ето, така те харесвам — рече Гари и разроши буйната му грива. През изминалата седмица бе като пещ, а и нови горещини се задаваха според думите на Джордж Миара, който пък го бе чул от леля Еви Чалмърс. Гари считаше, че всичко е от жегата. Кучетата понасяха горещините още по-тежко отколкото хората и навярно нямаше правило за това как един пес не е в настроение. Но наистина бе много чудно, че Куджо изръмжа така. Ако Джо Кембър му бе казал, Гари не би повярвал…

— Хайде, вземи си и другата бисквитка — рече му Гари и посочи към нея.

Куджо се обърна, отиде до бисквитата, вдигна я, повъртя я из устата си и я пусна на земята. От устата му се проточи лига и той погледна виновно Гари.

— Отказваш ли, приятелче? — каза Гари, невярващ на очите си.

Куджо взе бисквитата и я изяде.

— Ха така — рече Гари. — Малко жега няма да те убие я, нито пък мен. Обаче ми разгони фамилията на задника и хемороидите. Но хич не ми пука, ако ще да станат като топки за голф. Ясно ли ти е?

Гари смачка един комар.

Куджо лежеше до стола му, а Гари отново надигна чашата си. Почти беше време да я зареди отново както казваха ония ебалници в клуба.

— Да им заредя аз оная работа — рече Гари, посочи към покрива на къщата си и върху загорялата му от слънцето ръка покапа лепкава смес от водка и портокалов сок. — Я виж онуй коминче, Куджо, приятелче. Ще се срути като гъз. Но знаеш ли к’во? Хич не ме е еня! И цялата къща да се срути, дреме ми на оная работа… значи.

Куджо потупа малко с опашката си. Той не знаеше какво говори този МЪЖ, но ритъмът беше познат и звуците успокояващи. Такава полемика се състоеше поне по двадесет пъти на седмица откакто… е, според Куджо поне цяла вечност. Куджо харесваше този МЪЖ, който винаги имаше храна. Само че напоследък Куджо сякаш не беше гладен, но ако МЪЖЪТ искаше той да яде, то Куджо щеше да яде. А после можеше да си лежи тук, както сега, и да слуша успокояващия му говор. Общо погледнато обаче, Куджо не се чувстваше много добре. За миг, за един съвсем кратък миг, на него му се прииска да ухапе МЪЖА.

— Набол си си муцуната в тръните май — рече Гари. — Какво гонеше? Някой скункс ли? Или заек?

Куджо потупа още малко опашката си. Някъде в храстите пееха щурци. Избуялият гъсталак от див жасмин зад къщата привличаше пчелите, жужащи сънливо в горещия следобед. Всичко в живота на Куджо би трябвало да е наред, но някак си не беше. Просто никак не се чувстваше добре.

— Не ми пука, ако ще на всички дървеняци и бандити в Джорджия да им окапят зъбите — рече Гари и се изправи несигурно. Дори столът се преобърна и се срути на земята. Ако в този момент ви се бе сторило, че на Гари хич не му пука, то вие щяхте да сте съвсем прави.

— Извинявай, момче.

Той влезе в къщата и си наля ново питие. Кухнята беше същински ад, оцвъкан от мухите и звънящ от тяхното бръмчене, отрупан с найлонови чували, пълни с гнили зеленчуци и празни консервни кутии и бутилки.

Когато Гари се показа навън с пълна чаша в ръка, Куджо си бе отишъл вече.