Стивън Кинг
Куджо (6)

* * *

Той знае, помисли си Дона.

Идеята не беше нова, не и в този миг, защото последните три часа, бяха най-дългите в живота й. Тя бе усетила по гласа му, че той знае, когато Вик й се обади по телефона, за да я предупреди за закъснението си. В първия момент я обзе паника — дивата паника на пърхащото птиче, по случайност озовало се и заклещено в някой гараж. Мисълта й бе изписана в съзнанието й с едри букви и последвана от огромна удивителна, каквито се срещаха в комиксите: ТОЙ ЗНАЕ! ТОЙ ЗНАЕ! ТОЙ ЗНАЕ!!! Дона бе приготвила вечерята на Тад обхваната от смут и страх, опитваше се да прозре по пътя на логиката какво ще се случи, ала не успяваше. После ще измия съдовете, помисли си тя. След това ще ги подсуша… ще ги прибера… Ще прочета на Тад някоя приказка… А после ще се продъня вдън земя.

Паниката бе последвана от чувството за вина. След него дойде ужасът. А после — някакво обречено безразличие се настани в нея така, както тихо и завинаги се затварят някои емоционални вериги в човека. В тази апатия имаше дори известно облекчение. Истината бе излязла на бял свят. Дона се питаше дали Стийв го е направил или Вик сам бе разбрал. Струваше й се, че сигурно е Стийв, но всъщност нямаше значение. Изпитваше облекчение и от това, че Тад беше в леглото си на сигурно място и спеше. Ала какво ли щеше да му донесе утрото, чудеше се Дона. Тази мисъл отново я върна към първоначалната й паника. Прилоша й, чувстваше, че е свършено с нея.

Вик се обърна с гръб към прозореца, погледна я и каза:

— Днес получих писмо. Беше анонимно.

Той не можа да довърши. Отново нервно прекоси стаята, а тя изведнъж се улови, че мислеше за това колко хубав мъж беше Вик преди и колко жалко, че бе побелял така рано. На някои млади мъже им отиваше, но не и на него — правеше го да изглежда състарен и… и защо ли мислеше за косата му? Не за косата му трябваше да се тревожи, нали?

Съвсем тихо, усещайки все още трепета в гласа си, тя изрече всичко съществено, изплювайки го така, сякаш бе някакво отвратително лекарство — твърде горчиво, за да го преглътне.

— Стийв Кемп. Онзи, който поправи бюрото в офиса ти. Пет пъти. Никога не сме го правили в нашето легло, Вик. Никога.

Вик посегна за кутията „Уинстън“, поставена в края на масичката до канапето и я бутна на земята. Вдигна я, извади една цигара и запали. Ръцете му силно трепереха. Не сееха да се погледнат един друг. „Това е лошо“, мислеше си Дона. „Трябва да се погледнем в очите.“ Ала тя не можеше да започне първа. Беше уплашена и засрамена. Той бе само уплашен.

— Защо?

— Има ли значение?

— Има значение за мене. Голямо значение. Освен ако не искаш да си тръгнеш. В този случай, няма значение, предполагам. Бесен съм, Дона. Опитвам се да не дам воля на тази част от мене, защото дори и една свястна дума да не си кажем занапред, сега трябва да се разберем. Искаш ли да се разделим?

— Погледни ме, Вик.

Той я погледна с голямо усилие. Може би наистина бе така бесен, както казваше, но Дона прочете в очите му само жалък страх. Внезапно, като удар с боксова ръкавица я осени прозрението, че Вик е съвсем на ръба на пропастта. Агенцията се проваляше. Само това стигаше. А като капак на всичко дойде и тази работа — като някакъв гнусен десерт, последвал някакво ужасно и вонящо основно ястие. Собственият му брак също се проваляше. Дона изпита прилив на нежност към този мъж, когото понякога мразеше и от когото се страхуваше, поне през последните три часа.

Обхвана я някакво особено чувство на благост. Тя искрено желаеше Вик завинаги да мисли, че е бил бесен в този момент, както той казваше, а не както говореше лицето му.

— Не искам да се разделяме — отвърна Дона. — Обичам те. През последните няколко седмици мисля, че отново открих това.

За момент той почувства облекчение. Отиде пак до прозореца, после се върна на канапето. Отпусна се тежко върху него и я погледна.

— Тогава защо?

Благото чувство се превърна в тихо и гневно раздразнение._ЗАЩО?_ Въпроса, който задаваше всеки мъж. Произходът му се криеше някъде в представата за мъжествеността на един интелигентен западняк в края на двадесети век. ТРЯБВА ДА ЗНАМ ЗАЩО ГО НАПРАВИ? Сякаш, че тя бе кола, на която някое бутало бе заяло и я караше да се дави и да пухти, или пък някой робот, чиито перфоленти бяха разбъркани и на закуска сервираше печен бут, а за вечеря — бъркани яйца. Това, което вбесяваше жените, мислеше си Дона, е не толкова разделението на половете, а този отвратителен стремеж към полезно действие.

— Не съм сигурна, че мога да го обясня. Боя се, че ще ти прозвучи глупаво, жалко и банално.

— Опитай. Беше ли… — Той се прокашля и сякаш мислено си плю на ръцете (отново тази проклета мъжка слабост към полезното действие). После въпросът буквално се изтръгна от него. — Не те ли задоволявах? Затова ли го направи?

— Не — отвърна тя.

— Тогава кое те накара? — запита той безпомощно. — КОЕ, за бога?!

Хубаво… сам си го търсиш.

— Страхът — рече Дона. — Най-вече страхът, струва ми се.

— Страхът ли?

— Когато Тад отиваше на училище, нямаше какво да ме предпазва от страха. Тад беше нещо като… как го наричат… работен шум. Както шуми телевизорът, когато не е точно на станцията.

— Но той не ходеше на истинско училище — каза бързо Вик и Дона разбра, че той ще се ядоса и ще се опита да я обвини, че иска да изкара Тад виновен за всичко. А ядосаше ли се веднъж щяха да си кажат неща, които не биваше да изричат. Поне не още. Като знаеше каква жена е, Дона трябваше да се изправи лице срещу лице с фактите. Ситуацията щеше да става все по-напрегната. Нещо, което бе крехко и чупливо, в този миг се подхвърляше от него към нея и обратно. Лесно можеха да го изпуснат.

— Това бе част от цялата история — отвърна Дона. — Той не ходеше на истинско училище. Повечето време беше с мене, а през времето, през което беше на училище… тази ужасна разлика… — Тя погледна към Вик. — Тишината изведнъж ми се видя шумна. Тогава се уплаших. Догодина — детска градина, мислех си. По четири часа всеки ден, вместо само три дни в седмицата. А следващата година пет пъти в седмицата по цял ден. И трябваше да запълвам всичките тези часове. Просто се уплаших.

— И ти реши да запълниш част от времето си като се чукаш с някого, така ли? — попита Вик с горчивина.

Това я нарани, ала Дона продължи мрачно да проследява случилото се, толкова колкото й бе възможно и без да повишава глас. Той беше попитал, тя щеше да му даде отговор.

— Не исках да участвам в Библиотечния комитет, нито пък в Болничната управа и да помагам при разпродаването на баниците и сладкишите, или пък да отговарям за преобличането на състезателите, или да проверявам дали сосовете на кренвиршите, приготвени от домакините за тържествената вечеря в събота, не се повтарят. Не желаех непрекъснато да гледам едни и същи подтискащи лица и да слушам все същите клюки — кой с какво се занимава в този град. Не ми се искаше да точа нокти, за да очерня нечия репутация.

Сега думите й се лееха от устата й и Дона не би могла да ги спре, дори да искаше.

— Не исках да продавам съдове от тефлон, нито пък рекламни списания, нито да участвам в благотворителни коктейли. Нямах желание да се запиша в дружеството за борба с наднорменото тегло. Ти… — Дона замълча за част от секундата, разбрала, почувствала важността на това, което изричаше. — Ти не знаеш какво е празнотата, Вик. Така мисля. Ти си мъж, а мъжете се борят. Мъжете се борят, а жените бършат прах. Бършеш праха на празните стаи и понякога се заслушваш във вятъра навън. Само където от време на време, знаеш ли, струва ти се, че вятърът е вътре, при тебе. И ти пускаш някаква плоча — Боб Сийгърили Джей Джей Кейл, или някой друг и въпреки това пак чуваш вятъра и в главата ти идват мисли, разни идеи — лоша работа! — ама н?, идват. Тогава изчистваш и двете тоалетни, после умивалника и един ден отиваш в някой оказионен магазин и се заглеждаш в малките порцеланови статуетки. Замисляш се как рафта на майка ти е отрупан с тях, как лелите ти са имали цели лавици с такива статуетки и как баба ти също е имала.

Вик гледаше Дона така съсредоточено и бе толкова объркан, че тя изведнъж се почувства отчаяна.

— Говоря ти за чувства, не за факти!

— Да, но защо…

— Ами ето, казвам ти защо. Казвам ти как се случи — имах прекалено много време да се гледам в огледалото и да виждам как лицето ми се променя, как никой вече няма да ме вземе за ученичка и няма да ми поиска паспорта, когато си поръчвам питие в бара. Започнах да се страхувам, защото в края на краищата, бях пораснала вече. Тад ходеше вече в подготвително училище, а това означаваше, че ще започне да ходи и в начално училище, после в гимназия.

— Да не би да искаш да кажеш, че си си намерила любовник, защото си стара?

Вик я гледаше изненадан, а Дона усети как го обожава заради това, защото то бе част от магията. Стийв Кемп я бе харесал и на нея й беше приятно, разбира се. Това бе в основата на радостната възбуда от флирта. Но в никакъв случай не бе най-важното нещо.

Дона взе ръцете на Вик в своите и му заговори сериозно, гледайки го право в лицето, чувствайки… Знаейки… че никога няма да говори така сериозно (или честно) на никой мъж в живота си.

— Не е само това. То е да знаеш, че вече няма да чакаш да пораснеш, няма да чакаш, за да се задоволиш накрая с това, което имаш. То е да знаеш, че шансовете ти за избор намаляват с всеки изминал ден. Говоря изобщо за жените — не за себе си. Да се изправиш лице в лице с тази истина, жестоко. Съпруга? Чудесно, но ти си пак в работата си, дори, когато тялом си в къщи. Майка? Чудесно, но всеки ден майчинството ти се изплъзва, защото външният свят ти взима все по-голяма и по-голяма част от него… мъжете ли… те знаят какво представляват. Имат представа за това какви са всъщност. Никога не достигат идеала и този факт ги съсипва. Може би за това толкова много мъже умират нещастни и преди да им е дошло времето, но те знаят какво значи да си голям. Имат нещо, за което да се хванат — на тридесет, на четиридесет на петдесет… Те не чуват вятъра, или ако го чуват, намират копие и го запращат по него, мислейки си, че това е вятърна мелница или друго тъпо нещо, което трябва да бъде съборено… А какво прави една жена? Какво направих аз? Избягах от порастването. Изплаших се от това как ехтеше къщата без Тад. Веднъж, знаеш ли — това е направо лудост! — бях в стаята му и сменях чаршафите: изведнъж се сетих за всичките си приятелки от училище. Питах се какво ли е станало с тях, къде ли са сега. Бях почти като в транс. Изведнъж вратата на килера се отвори и… аз изпищях и изтичах навън. Не зная защо го направих, но… май се сещам защо. Стори ми се за един кратък миг само, че от килера на Тад ще изскочи Джоун Брейди, главата й ще падне отсечена, по дрехите ще се разплиска кръв и тя ще каже: „Умрях при катастрофа, когато бях на деветнайсет и се връщах от «Пицарията на Сами», но хич не ми пука!“

— Боже мой, Дона! — тихо рече Вик.

— Страхувах се. Това е всичко. Страхувах се, когато гледах порцелановите статуетки, когато си мислех да се запиша в курс по грънчарство, йога или нещо подобно. И единственото място, където можех да избягам от бъдещето, беше миналото… Така… започнах да флиртувам с него.

Дона наведе глава и изведнъж зарови лице в ръцете си. Думите й излизаха приглушени, но се разбираха.

— Беше приятно. Все едно, че пак бях ученичка. Беше като някакъв сън. Глупав сън. Сякаш Стийв беше онзи работен шум, който заглушава шума на вятъра. Флиртът беше приятен. Сексът — не струваше. Получавах оргазъм, но все пак не струваше. Не мога да обясня защо, освен че сигурно съм те обичала през всичкото това време и съм разбрала, че бягам. — Дона погледна отново към Вик този път със сълзи в очите. — Той също бяга. Направил е кариера от това. Поет е… поне така се нарича. Не разбирах всичко онова, което ми разказваше. Той е вечен скитник, който си представя, че още е студент и протестира срещу войната във Виетнам. Затова и избрах него, предполагам. А сега мисля, че знаеш всичко, което имах да ти кажа: една гадна историйка, но си е чисто моя.

— Ще ми се да го набия — каза Вик. — Ако му разкървя носа, предполагам, че ще се почувствам по-добре.

Дона тъжно се усмихна.

— Заминал е. Тад и аз отидохме да купим мляко, след като приключихме с вечерята, а тебе още те нямаше. На витрината в магазина има окачена табелка: „Дава се под наем“. Нали ти казах, че все пътува?

— В онази бележка нямаше много поезия — рече Вик, погледна я за миг, после отново наведе глава. Дона докосна лицето му, а той се дръпна леко назад. Заболя я от това — много повече отколкото й се искаше да вярва. Страхът и чувството й за вина отново се върнаха и я заляха като мощна, студена вълна. Но тя вече не плачеше. Няма да има повече сълзи за много време напред, мислеше си Дона. Раната и последвалият шок бяха твърде големи.

— Вик — каза тя. — Заболяло те е, извинявай.

— Кога скъса с него?

Дона му разказа за онзи ден, когато при завръщането си бе заварила Стийв Кемп в дома им. Не му каза за страха си, че Стийв би могъл да я изнасили.

— Значи бележката му е опит да си отмъсти?

Дона бръсна кичур коса от челото си и кимна.

— Мисля, че да.

— Хайде да се качваме горе — каза Вик. — Късно е. И двамата сме уморени.

— Ще се любиш ли с мене?

Вик бавно поклати глава.

— Не тази нощ.

— Добре.

Отидоха заедно до стълбището, но там Дона спря и попита:

— Какво ще правим сега, Вик?

Той отново поклати глава.

— Просто не зная.

— Трябва ли да напиша на дъската петстотин пъти: „Повече няма да правя така.“ И да не излизам в междучасията? Или ще се разведем? Или повече няма да говорим за това? Кажи, какво?

Дона не беше изпаднала в истерия, а само се чувстваше уморена. Гласът й обаче започна да се извисява така, както тя не желаеше. Срамът беше най-лошото нещо, срамът от това, че я бяха разкрили, че това бе ударило тежко мъжа й. Дона го мразеше, мразеше и себе си, за гдето трябваше да се чувства така ужасно посрамена, защото не й се вярваше, че тя бе отговорна за всичко онова, което бе довело до крайното й решение… ако изобщо бе имало такова решение.

— Би трябвало да можем заедно да го превъзмогнем — каза Вик, ала не успя да я заблуди — той не говореше на нея. — Онова нещо… — Вик я погледна умоляващо. — Само с него си спала, нали?

Този бе единственият непростим въпрос, който той нямаше право да задава. Дона го остави и хукна нагоре по стълбите, преди да се изплиска всичко — всички глупави обвинения и контра обвинения, които с нищо нямаше да помогнат, а само щяха да хвърлят кал върху жалките остатъци от честност, които бяха успели да съхранят.

И двамата почти не спаха същата нощ. А фактът, че бе забравил да се обади на Джо Кембър, за да го попита дали ще може да поправи колата на жена му, бе много далече от мислите на Вик.

* * *

Колкото до самия Джо Кембър, той седеше заедно с Гари Първиър в един от разпадащите се шезлонги, които се въргаляха тук-там из буренясалия му двор. И двамата пиеха водка-мартини под звездното небе, в чаши от закусвалнята „МакДоналдс“. Светулките проблясваха в тъмното, а лианите от див жасмин, обвили оградата на Гари, изпълваха знойната нощ с тежък, лепкав аромат.

Куджо обикновено тичаше подир светулките. Ала тази вечер той лежеше между тях, заровил муцуна в лапите си. Те си мислеха, че Куджо спи, но той не спеше. Просто лежеше там, чувствайки болезнените стрели, които пронизваха костите му и звънтяха в главата му. Вече не знаеше какво ще стане по-нататък в неговия прост, кучешки живот. Нещо бе объркало обикновените му инстинкти. Когато спеше, Куджо сънуваше картини, които бяха необикновено и болезнено ярки. Веднъж той сънува, че разкъсва МОМЧЕТО, разпорва гърлото му и изскубва червата му навън, оплетени на кълбо, от което се издига топла пара. Куджо се събуди, стреснат и жално изквича.

Беше непрекъснато жаден, но от известно време не се приближаваше до купата с водата. А когато все пак пиеше, тя му се струваше като стотици стоманени остриета. Зъбите го боляха от водата, а в очите си усещаше мъчителни пробождания. Сега Куджо лежеше на тревата и не го интересуваха нито светулките, нито каквото и да било друго. Гласовете на мъжете бяха като някакво незначително бръмчене, което идваше някъде отгоре. В сравнение със собствената му нарастваща болка това бръмчене изобщо не беше важно.

* * *

— Бостън ли?! — рече Гари Първиър и се изкикоти. — Бостън? Какво, майка му стара, ще правиш в Бостън и защо си мислиш, че мога да си позволя да дойда с тебе? Не мога да отида дори до Норидж, освен ако не си осребря чека!

— Фрашкан си с мангизи, мамка ти! — отвърна Джо, който беше вече доста пиян. — Просто трябва малко да бръкнеш в дюшека. Това е всичко.

— Там няма нищо, освен дървеници — каза Гари и отново се закиска. — Тук гъмжи от тях, но дреме ми на оная работа. Готов ли си за още един рунд?

Джо подаде чашата си. Гари бе сложил необходимите принадлежности точно до стола си. Той смеси течностите със сигурна, опитна, но натежала ръка на хроничен алкохолик.

— Бостън! — възкликна отново Гари и подаде на Джо чашата му. После хитро добави: — Ще полудуваш малко, а Джоуи? — Гари беше единственият в Касъл Рок (а може би и в целия свят), който можеше да нарече Кембър „Джоуи“ и да му се размине. — Ще се позабавляваш значи, а? Че ти никога не си ходил по-далеч от Портсмут!

— Бил съм веднъж-дваж в Бостън — рече Джо. — И внимавай Перверзнико Първиър, да не насъскам кучето срещу тебе!

— Това куче не можеш да го насъскаш и срещу разбеснял се негър, ако ще да държи в ръцете си бръсначи — рече Гари и посегна надолу с ръка, разрошвайки козината на Куджо. — Жена ти какво ще каже?

— Тя не знае, че ще ходим там. Не трябва и да знае.

— Така ли?

— Ще води момчето в Кънектикът при сестра си и оня мухльо, мъжа й. Няма да ги има цяла седмица. Спечелила е пари от лотарията. По-добре веднага да ти кажа. Тъй или иначе съобщиха имената даже по радиото. Всичко е написано във формуляра, дето Черити го подписа.

— Значи е спечелила от лотарията, така ли?

— Пет хиляди долара.

Гари подсвирна. Куджо трепна нервно с уши при този звук.

Джо разказа на Гари онова, което Черити му бе съобщила, докато той вечеряше. Не му каза за караницата им, а го представи като циста сделка, която при това той бе предложил: момчето щеше да отиде с нея в Кънектикът за една седмица и една седмица с него в Мусхед през есента.

— А ти ще отидеш в Бостън, за да похарчиш и ти малко от дивидентите, а, мръснико? — рече Гари, потупа Джо по рамото и се засмя. — Ама и тебе си те бива!

— Че защо не? Помниш ли откога не съм взимал отпуск? Аз не. Не мога да си спомня. Тази седмица нямам много работа. Щеше да ми трябва ден и половина, за да извадя мотора на Ричи и да му оправя клапана. С тая машина обаче ще свърша работата най-много за четири часа. Ще го накарам да я докара тук утре сутринта и до следобед ще съм свършил вече. Имам да оправя и една предавка, но оня е просто учител. От прогимназията. Това може да почака. Както и някои други неща. Просто ще им се обадя и ще им кажа, че излизам в отпуск.

— И какво ще правиш в големия град?

— Ами ще отида до Фенуей да погледам малко как играят „Дед Сокс“. После ще отида до Уошингтън Стрийт…

— Точно на полесражението! Право в целта, знаех си аз! — Гари изпръхтя, наподобявайки смях и се удари по бедрото. — Ще видиш някой и друг мръсен номер и току виж са ти лепнали трипер.

— Сам да отида, не става.

— Е, добре, мога да дойда и аз, стига да ми спуснеш малко от твоите пари, докато си осребря чека.

— Ще го направя — отвърна Джо.

Гари беше пияница, но се отнасяше сериозно към дълговете си.

— Май не съм бил с жена от четиридесет години — рече той замислен. — По-голямата част от фабриката за сперма загубих в болницата във Франция. Това, което ми остана, понякога работи, а понякога не. Ще ми се да разбера дали има още шекер в шекерената ми пръчица.

— Ъхъ — рече Джо, който заваляше вече думите и ушите му бучаха. — И не забравяй за бейзбола. Знайш ли ти кога за последно съм бил във Фенуей?

— Не.

— Хиляда деветстотин шейсет и осма — отвърна Джо, потупвайки Гари по ръката при всяка дума, за да е по-убедителен. При това по-голямата част от питието му се разплиска. — Преди да се роди детето ми. Играха с „Тигрите“ тогава и загубиха с четири на шест. Норм Кеш удари тогава един пощенски гълъб с топката.

— Кога мислиш да тръгнеш?

— В понеделник следобед, някъде около три часа. Жената и синът тръгват сутринта. Ще ги закарам до автогарата в Портланд. През останалото време от сутринта и половината от следобеда ще наваксам каквото имам да наваксвам.

— Колата ли ще вземеш или камиона?

— Колата.

Гари зарея поглед в тъмнината, разнежен и унесен.

— Пиячка, бейзбол, курви — рече той и се изправи на стола си. — За нищо не ме е еня!

— Искаш ли да дойдеш?

— Ъхъ.

Джо нададе вик „Ухуууу!“ и двамата се разсмяха. Никой от тях не забеляза как Куджо рязко вдигна глава от лапите си и тихо заръмжа.

* * *

В понеделник сутринта Касъл Рок осъмна в гъста мъгла — оттенъци на перлено и тъмно сиво. Мъглата бе толкова гъста, че Брет Кембър не виждаше дори дъба в двора от прозореца си. А дъбът бе на не повече от тридесет метра.

Къщата все още спеше, но Брет бе вече напълно разсънен. Той щеше да пътува и цялото му същество вибрираше от радостната новина. Само той и майка му. Щеше да бъде хубаво пътуване, Брет чувстваше това, и дълбоко в себе си, съвсем несъзнателно, бе щастлив, че баща му нямаше да бъде с тях. Щеше да се отпусне и да бъде такъв какъвто е, а не да се мъчи да подражава на някакъв мистериозен идеал за мъжественост, който баща му със сигурност бе постигнал, но който самият Брет още не можеше дори да проумее. Чувстваше се добре. Невероятно добре и невероятно бодър. Брет изпитваше съжаление към всички, които не тръгваха да пътуват в тази чудесна, мъглява утрин, която скоро щеше да се превърне в още един жарък ден, веднага щом се стопеше мъглата. Той си беше намислил да седне до прозореца и да наблюдава всичко по пътя от автогарата на Спринг Стрийт до Стратфорд. Дълго време не можа да заспи снощи, а ето сега не беше още дори пет часа… но ако останеше още в леглото, щеше да се пръсне или нещо подобно.

Като се стараеше да вдига много шум, Брет обу дънките си, една тениска с надпис: „Пумите на Касъл Рок“, чифт бели, памучни чорапи и маратонките си. После слезе долу и си приготви една купа от кокосовите мечета. Мъчеше се да яде безшумно, ала шумът от хрускавите мечета в устата му сигурно се чуваше из цялата къща. Горе се чу страховитото изпръхтяване на баща му. След това се преобърна в широкото легло, което споделяше с майка му. Пружините изскърцаха. Брет спря да дъвче и замръзна на място. След миг на колебание, той си взе още една купа кокосови мечета и тръгна с нея към задната тераса, затваряйки внимателно зад себе си вратата към терасата.

Миризмите на лятото бяха силно пречистени от гъстата мъгла, а въздухът вече беше по-топъл. На изток, малко над ивицата мъглявина, очертаваща източния край на пасището, където имаше редица борове, Брет видя слънцето. Беше малко и сребърно бяло като пълната луна, когато се издигне високо в небето. Дори сега влажността на въздуха бе плътна, тежка, неподвижна. Мъглата щеше да се вдигне към осем или девет часа, но влагата щеше да остане.

Засега обаче онова, което Брет виждаше, бе един бял, потаен свят и той бе изпълнен с тайнствените му възторзи: тръпчивия мирис на сено, което след седмица щеше да е готово за косене, на тор, на рози, които майка му отглеждаше. Можеше да различи дори аромата на триумфиращия див жасмин, който бавно поглъщаше оградата, отбелязваща границата на имението Първиър, скивайки я под своите лепкави, неотстъпчиви лиани.

Брет остави купата встрани и тръгна нататък, където би трябвало да е стоборът. На половината път се обърна и погледна през рамо към къщата, която сега бе само едно неясно очертание. Няколко стъпки по-нататък и тя напълно изчезна. Той бе сам сред тази белота и само малкото сребърно слънце надничаше отгоре. Брет усещаше миризмата на прах, влага, див жасмин и рози.

Тогава чу ръмженето.

Сърцето му подскочи и сякаш застина в гърлото му. Брет отстъпи назад. Мускулите му се стегнаха, сякаш бяха метални жици. Първата паническа мисъл, която му дойде, беше, че наблизо има ВЪЛК, и като дете, което изведнъж бе навлязло в някакъв приказен свят, Брет се огледа наоколо. Наоколо бе само белота и нищо не се виждаше.

Куджо се показа от мъглата.

В гърлото на Брет застина вик на ужас. Кучето, с което той бе израсъл, което търпеливо и стотици пъти бе теглило пищящия от радост и възторг петгодишен Брет, впрегнато в малкия детски самолет, който Джо бе приспособил в работилницата си, за да може да се тегли, кучето, което спокойно чакаше до пощенската кутия всеки следобед да се зададе училищния автобус и в слънце, и в дъжд… онова куче имаше съвсем слаба прилика с видението, което бавно изплуваше от мъглата със сплъстена и кална козина. Някога тъжните очи на огромния Сан Бернар сега бяха кръвясали и глупави и гледаха надолу: по-скоро очите на прасе, а не на куче. Кожухът му бе подгизнал от кафяво-зелена кал, сякаш се бе въргалял в мочурите в долния край на ливадата. Муцуната му бе оголена в зловеща, подигравателна усмивка, която смрази Брет от ужас и той усети как сърцето замира в гърлото му.

Гъста, бяла пяна бавно се процеждаше между зъбите на Куджо.

— Куджо? — прошепна Брет. — Куджи?

* * *

Куджо погледна МОМЧЕТО, но вече не го познаваше. Нито по външността му, нито по нюансите на дрехите (той не можеше точно да различава цветовете — поне не като хората), нито по миризмата му. Онова, което Куджо виждаше бе чудовище на два крака. Куджо беше болен и всички живи същества му се виждаха чудовища. В главата му кухо кънтеше желанието да убива. Искаше му се да хапе, да разкъсва и разпаря. Част от съзнанието му виждаше как той скача върху МОМЧЕТО, поваля го, разкъсва месата му и ги отделя от костите и пие от кръвта му, излизаща все още на тласъци от умиращото вече сърце.

Тогава чудовищната фигура заговори и Куджо разпозна гласа му. Беше МОМЧЕТО, МОМЧЕТО! МОМЧЕТО никога не му бе сторило зло. Някога Куджо бе обичал МОМЧЕТО и би умрял за него, ако това бе нужно. Останалото от онова чувство, беше все още достатъчно за да спре импулса на убийството, докато той стане неясен и се изпари като мъглата наоколо. Счупи се на парчета и се потопи в бучащото, кънтящо течение на болестта му.

— Куджо? Какво ти е, момче?

Кучето с последните отломки от онова, което някога бе, преди прилепът да го одраска по носа, се извърна настрани, болният, опасен звяр се подчини за последен път и бе принуден също да се извърне. Куджо тромаво се отдалечи, потъвайки в мъглата. Пяната се стичаше по муцуната му и падаше в калта. Изведнъж той се втурна в луд бяг с надеждата да избяга от болестта, но тя тичаше заедно с него, ехтяща и цепеща главата му, карайки го да потръпва болезнено от омраза и желание за кръв. Започна да се въргаля безспир във високата трева, сдъвкваше по някой стрък от време на време и въртеше очи.

Този свят беше едно разбушувало се море от миризми. Куджо щеше да проследи всяка една от тях до източника й и да я унищожи.

Той отново заръмжа. Изправи се на краката си и тръгна, потъвайки още по-надълбоко в мъглата, която започваше да редее. Беше голямо куче — почти сто килограма.

* * *

Брет стоя на прага още около двадесет минути, след като Куджо изчезна в мъглата. Не знаеше какво да прави. Куджо беше болен — може би бе ял нещо отровно или пък кой знае? Брет знаеше какво е бяс и ако беше видял мармот, лисица или таралеж със същите симптоми, той щеше да знае, че е бяс. Но никога не би му минало през ума, че неговото куче би могло да се разболее от тази ужасна болест на мозъка и нервната система. Отровната храна му се струваше много по-възможно.

Трябваше да каже на баща си, а той щеше да повика ветеринаря. А може би татко му сам щеше да измисли нещо, както онзи път преди две години, когато беше извадил таралежовите бодли от муцуната на Куджо с клещите си. Всеки бодил баща му беше натискал първо нагоре, после надолу, а след това беше измъкнал внимателно, за да не го счупи, защото иначе би останал вътре и би загноял. Да, щеше да каже на баща си — той щеше да направи нещо, както, когато Куджо пострада от Ежко Бежко.

Ами пътуването?

Брет нямаше нужда някой да му казва, че майка му бе извоювала това пътуване чрез някаква отчаяна хитрост, или късмет, или и двете. Както повечето деца, Брет усещаше вибрациите между родителите си и предварително знаеше как могат да се развият нещата в емоционално отношение, както опитния екскурзовод знае всяка извивка и криволици на познатата за него река. За малко да не заминат. И въпреки, че татко му се бе съгласил, Брет усещаше, че това съгласие не бе приятно за баща му и го ядосваше. Не можеше да каже със сигурност, че ще пътуват, докато не ги закараше на автогарата и не си заминеше. Ако Брет му кажеше, че Куджо е болен, нямаше ли баща му да се хване за това, за да може да ги задържи вкъщи?

Момчето стоеше неподвижно на прага. За първи път в живота си то бе на някакъв умствен и емоционален кръстопът. След малко започна да търси Куджо зад стобора, като тихо подвикваше името му. Родителите му още спяха, а Брет знаеше как силно се чуват звуците в мъглата. Никъде не можа да намери Куджо… и толкова по-добре.

* * *

Будилникът издрънча и събуди Вик в пет без четвърт. Той стана, натисна бутона му и препъвайки се, тръгна към банята, като проклинаше Роджър Брейкстоун, който никога не можеше да отиде на летището в Портланд просто двадесет минути преди пускането на пътниците, като нормален човек. Не и Роджър. Той бе човек поболял се на тема „непредвидени случаи“. Можеше да се спука гума, или да има улично задръстване, или пороен дъжд, или земетресение. Извънземни същества можеха случайно да искат да се приземят на писта двадесет и две.

Вик взе душ, избръсна се, взе витамините си и се върна в спалнята, за да се облече. Голямото двойно легло беше празно и той леко въздъхна. Уикендът, който той и Дона бяха прекарали не беше много приятен… всъщност той съвсем честно си признаваше, че никога вече не би желал да има такава събота и неделя през целия си живот. Бяха запазили приятните жестове и усмивки за Тад, ала Вик се бе чувствал като на маскарад… Не му се искаше да усеща как мускулите на лицето му се напрягат като се усмихваше.

Бяха спали в едно легло с Дона, но за първи път голямата спалня му се бе видяла толкова малка. Всеки лежеше в своята половина, а разстоянието между тях белееше недокоснато — ничия територия. Той бе останал буден през нощта, както в петък, така и в събота, болезнено усещайки всяко помръдване на Дона и лекото шумолене на нощницата й, питаше се дали тя не е будна от другата страна на празнотата.

Снощи, неделя, те се опитаха да направят нещо за празното пространство в средата на леглото. Сексът беше горе-долу сполучлив, макар и малко сдържан (поне никой от тях не извика, когато свършиха. Странно, но Вик изпитваше болезнена увереност, че точно така ще стане). Ала каква ли част вземаше любовта в техния акт? Той не знаеше.

Вик облече сивия си летен костюм — сив като ранното утро отвън — и взе куфарите си. Единият бе много по-тежък от другия. По-тежкият съдържаше материали за тестените изделия „Шарп“. Роджър бе взел всички планове и скици.

Дона пържеше палачинки в кухнята. Чайникът тъкмо започваше да къкри. Тя бе облякла стария му памучен халат. Лицето й бе подпухнало, сякаш че вместо да я ободри, сънят я бе извадил в нокаут.

— Дали ще летят самолетите в такова време? — попита тя.

— Мъглата ще се вдигне. Вече се вижда слънцето. — той посочи навън и леко я целуна по тила. — Не биваше да ставаш.

— Няма проблем — отвърна Дона, вдигна капака на тигана и сръчно обърна палачинката върху празната чиния. После му я подаде и каза тихо: — Ще ми се да не заминаваше. Не и сега… след снощи.

— Не беше толкова зле, нали?

— Не както преди — каза тя.

Горчива, едва доловима усмивка докосна устните й и се стопи. Дона продължи да разбива сметаната за палачинките с миксера, гребна от нея една доза с черпака, изсипа я в тигана и сложи капака отгоре. Църрр! После наля гореща вода в чашите, съдържащи по едно пликче чай (върху едната чаша пишеше ВИК, а върху другата — ДОНА) и ги сложи на масата.

— Изяж си палачинките — рече Дона. — Има сладко от ягоди, ако искаш.

Вик взе сладкото и седна на масата. В единия край на палачинката си сложи малко масло и започна да го наблюдава как се разтопява и попива в малките квадратчета, както правеше винаги в детството си. Сладкото беше произведено от „Смъкърс“. Той обичаше сладката на „Смъкърс“. Намаза дебел слой сладко върху палачинката. Изглеждаше чудесно, ала Вик не беше гладен.

— Ще си намериш ли някоя в Бостън или Ню Йорк? — попита Дона и се обърна с гръб към него. — За да си го върнеш. Око за око, зъб за зъб!

Вик леко подскочи… може би дори се изчерви. Добре, че Дона беше с гръб към него, защото точно в този момент лицето му изразяваше много повече отколкото на него му се искаше. Не, не се сърдеше. Беше му минало през ума наистина да даде на портиера десетачка, вместо обичайния един долар и да го поразпита едно друго. Беше видял Роджър да постъпва така.

— Ще бъда доста зает за такива неща.

— А какво казва онази реклама? Винаги има време за малко освежаване!

— Опитваш се да ме ядосаш ли, Дона? Или какво?

— Не, хайде яж. Трябва да заредиш машината.

Дона седна и се залови със своята палачинка. Тя не си слагаше масло, а само малко шоколадов сироп. Нищо друго. „Колко добре се знаем“, помисли си Вик.

— В колко часа ще вземеш Роджър? — попита Дона.

— След като здравата поспорихме, се спряхме на шест часа.

Тя отново се усмихна, но този път усмивката й беше топла и сърдечна.

— Не знам как е станало така, обаче той наистина е голям ранобудник, нали?

— Да бе! Учудвам се, че още не е позвънил, за да провери дали съм станал.

Телефонът иззвъня.

Двамата се спогледаха и след кратка и многозначителна пауза, избухнаха в смях. Беше изключително рядък миг! Много по-специален, отколкото въздържания полов акт в тъмното миналата нощ. Той виждаше колко красиви са очите й, колко лъчисти! Сиви като утринна мъгла навън.

— Бързо вдигни слушалката, че Тадър ще се събуди. — каза Дона.

Вик вдигна слушалката. Беше Роджър. Вик го увери, че е станал, облечен е и е готов за борба. Каза му, че ще го вземе точно в шест — на секундата! Затвори телефона, питайки се дали някога щеше да каже на Роджър за Дона и Стийв Кемп. Навярно не. Не защото Роджър нямаше да му даде добър съвет. Съветът му щеше да е добър. Но дори и да обещаеше да не казва на Алти, той все пак щеше да й каже. А Вик подозираше, че Алти не би могла да устои на изкушението да сподели тази пикантна клюка с партньорките си на бридж. Това внимателно обсъждане на въпроса го накара отново да се почувства подтиснат. Сякаш опитвайки се сами да се справят с проблемите си, той и Дона погребваха собствените си трупове на лунна светлина.

— Добрият, стар Роджър — рече Вик и се върна на масата. Опита се да се усмихне, но не се получи. Мигът на откровение бе отминал.

— Ще можете ли да съберете твоя багаж и този на Роджър в ягуара?

— Разбира се — отвърна Вик. — Ще трябва да можем. Алти има нужда от тяхната кола, а ти… О, по дяволите! Съвсем забравих да се обадя на Джо Кембър за твоята кола.

— Имаше и други неща на главата — рече Дона, а в гласа й се почувства лека ирония. — Няма нищо. Днес няма да водя Тад на лагер. Хремав е. Може да си остане у дома цялото лято, ако не възразяваш. Когато него го няма, аз не мога да се оправям.

Сълзите я задавиха. Тя изхлипа и млъкна, а Вик не знаеше какво да каже или направи. Той я гледаше безпомощно, докато Дона измъкна отнякъде книжна салфетка, издуха носа си и избърса очи.

— Както кажеш — рече Вик, разстроен. — Както е най-добре. — И после бързо додаде: — Обади се на Кембър. Той винаги е там. Мисля, че няма да му отнеме повече от двадесет минути, за да я поправи. Дори да се наложи да смени карб…

— Ще помислиш ли за това, докато си на път? — попита го Дона. — За това какво трябва да направим. Ние двамата.

— Да — отвърна той.

— Добре. Аз също. Още една палачинка?

— Не, благодаря.

Целият този разговор беше абсурден. Изведнъж му се прииска да е някъде далече. Внезапно пътуването му се стори изключително необходимо и привлекателно. Да се махне от целия този хаос. Да избяга на хиляди километри от него. Изведнъж усети радостна тръпка. В представите си виждаше как реактивният самолет прорязва гъстата мъгла и се стрелва нагоре към синевата.

— И аз искам палачинка!

И двамата се обърнаха, изненадани. На прага стоеше Тад в жълтата си пижама. В ръката си държеше плюшения си койот, а върху раменете си бе наметнал червеното си одеяло. Приличаше на малък, сънен индианец.

— Мисля, че мога да ти спретна една — рече Дона учудена. Тад никога не бе ставал толкова рано.

— Телефонът ли те събуди, Тад? — попита Вик.

Тад поклати глава.

— Бях се приготвил да стана рано, за да мога да ти кажа довиждане, татко. Наистина ли трябва да заминеш?

— Ще мине съвсем бързо.

— Не. Твърде дълго е — рече мрачно Тад. — Заградил съм на календара с кръгче деня, в който се връщаш. Мама ми показа кой е. Ще отбелязвам всеки ден, а мама ми обеща да казва Думите за Чудовището всяка вечер.

— Е, значи всичко е наред, нали?

— Ще ни се обаждаш ли?

— През вечер.

— Всяка вечер! — настоя Тад, покачи се върху коленете на баща си и сложи койота си до чинията му. После започна да хрупа парче сухар. — Всяка вечер, татко!

— Не мога всяка вечер. — каза Вик мислейки си за убийствената програма, която бе съставил Роджър, в деня преди да получи анонимното писмо.

— Защо не?

— Защото…

— Защото чичо ти Роджър е голям терорист — каза Дона и сложи чинията с палачинката на Тад върху масата. — Хайде, ела тук и яж. Донеси си и койота. Татко ще ни се обади утре вечер от Бостън и ще ни разкаже всичко, което му се е случило.

Тад зае мястото си в края на масата. Пред него имаше голяма пластмасова поставка, върху която бе написано ТАД.

— Ще ми донесеш ли играчка?

— Може би. Ако слушаш. А може и довечера да ви се обадя, за да знаете, че съм пристигнал в Бостън жив и здрав.

— Разбрахме се, нали?

Вик гледаше захласнат как Тад изсипва цял океан от сироп върху палачинката си.

— Каква играчка?

— Ще видим — отвърна Вик.

Той наблюдаваше как синът му яде палачинката си. Изведнъж се сети, че той обича яйца. Тад поглъщаше яйца във всякакъв вид — бъркани, пържени, на очи, твърдо сварени.

— Тад?

— Какво, татко?

— Ако искаш хората да купуват яйца, какво би им казал?

Тад се замисли за миг.

— Щях да им кажа, че яйцата са много вкусни — рече той.

Вик и Дона отново се спогледаха. Беше пак същия миг — както когато позвъня телефона.

Сбогуваха се ведро. Само Тад, който още нямаше точна представа за това колко кратко е бъдещето, се разплака.

— Ще помислиш, нали? — попита отново Дона, когато Вик се качи в ягуара.

— Да.

Но докато караше към Бриджтън, за да вземе Роджър, онова, за което мислеше, бяха двата мига на почти съвършено общуване. Два за една сутрин само. Никак не беше зле. А за тях бяха нужни осем или девет години съвместен живот — приблизително една четвърт от всички години, прекарани на тази земя досега. Мислеше си колко е странна цялата представа за човешкото общуване — какво чудовищно и абсурдно премеждие бе необходимо, за да се постигне дори малко. Когато човек е вложил време и всичко е било хубаво, той трябва да действа внимателно. Да, щеше да помисли за това. Бяха живели добре с Дона и макар някои от каналите да бяха задръстени с кал (а част от тази кал все още го глождеше), много други канали бяха отворени и работеха отлично.

Трябваше много внимателно да се обмисли всичко… но може би не наведнъж. Хората имаха склонност да преувеличават.

Вик пусна радиото и започна да мисли за горкия Професор „Шарп“.