Стивън Кинг
Куджо (5)

* * *

На половината път за Портланд Рони каза сякаш почти на себе си:

— Онова куче нещо не беше наред.

Джо караше, подал лакътя си през прозореца. Той погледна към Рони.

— Много се уплаших и чистосърдечно си го признавам. Всички тия палета ми разтакават мамицата при положение, че няма никой в къщата. Направо бих ги ритал в ташаците, да знаеш! Така де, щом някой не си държи кучето вързано, при условие че хапе, то той си получава заслуженото. А онзи пес… видя ли го? Бас държа, че е поне сто килограма, хайванинът му с хайванин!

— Навярно трябва да се обадя на Джо Кембър — каза Рони. — Да му кажа какво се е случило. Иначе току виж, оня ми ти пес му отхапал ръката. Какво ще кажеш?

— Какво е направил на тебе Джо Кембър напоследък? Попита Джо Макгрудър и се ухили.

Рони кимна замислен.

— Вярно! Да ми го духа, ако не така готино, както ми го духаш ти.

— Последния минет, който ми направи жена ти също не беше лош.

— Я се шибай, пеперудке!

И двамата се разсмяха. Никой не се обади на Джо Кембър. Когато се върнаха в магазина в Портланд беше вече алкохолно време. А и време за измъкване от работа. За петнадесет минути Джо и Рони написаха отчета си за пътуването. Беласко излезе от стаята си, дойде при тях и ги попита дали Кембър е бил там, за да приеме поръчката. Рони ДюБей каза, „да, разбира се“. Беласко, който беше ебалник от най-висша класа, си замина. Джо Макгрудър пожела на Рони приятен уикенд и приятен, шибан празник. Рони каза, че възнамерява да се пъхне в леглото си и да остане там чак до неделя вечерта. И двамата си тръгнаха.

Никой не се сети повече за Куджо, докато не прочетоха за него във вестниците.

* * *

Вик прекара по-голямата част от следобеда преди дългия уикенд, обсъждайки подробностите около пътуването с Роджър, който беше толкова придирчив по отношение на детайлите, че направо страдаше от параноя. Беше направил резервации за билетите и хотелите посредством една пътническа агенция. Самолетът им за Бостън щеше да излети от летището в Портланд в седем и десет часа, в понеделник. Вик каза на Роджър, че ще го вземе с ягуара в пет и тридесет часа. Лично Вик смяташе, че ще е прекалено рано, но познаваше добре Роджър и нервните му тикове. Те поговориха за пътуването най-общо, като съвсем съзнателно избегнаха по-специалните му аспекти. Вик нищо не каза за идеята, която го бе осенила, докато си пиеше кафето в „Бентли“ и салфетката лежеше надлежно скътана в предния джоб на якето му. Роджър щеше да приеме идеята му по-добре, когато тръгнеха на път.

Вик възнамеряваше да си тръгне рано и затова реши да провери писмата от следобедната поща. Лиза, секретарката, си беше тръгнала вече, отдавайки се на празниците още от обяд. По дяволите! Днес човек не можеше вече да си намери секретарка, която да остава на работното си място точно до пет часа следобед, със или без празници. Колкото до Вик, той бе убеден, че това е още едно доказателство за продължаващия упадък на западните цивилизации. По всяка вероятност в този момент Лиза, която беше красива, само на двайсет и една години и почти напълно без бюст, се включваше в градския поток от коли, упътила се към Олд Орчард или към Хемптънс, облечена в прилепнали дънки и блузка едва крепящи се на невидими презрамки. „Давай, диско-Лиза!“, помисли си Вик и се усмихна.

На бюрото му имаше само едно неразпечатано писмо. Вик го взе, изпълнен с любопитство, като първо забеляза думата лично, написана под адреса, а след това и факта, че адресът му беше изписан с едри печатни букви.

Вик държеше плика и го оглеждаше, чувствайки смътно някаква тънка струйка на безпокойство да се влива в застоялата вода на малко мъчителното му благополучие. Някъде дълбоко в подсъзнанието му (той дори не си го признаваше) се появи внезапно желание да разкъса писмото на две, на три, на четири, на осем парчета и да ги запрати в кошчето за отпадъци.

Вместо това обаче, Вик отвори плика и извади от там лист хартия.

Още печатни букви.

Простото съобщение от шест изречения го удари право в сърцето, като че ли от упор. Той не седна, а направо се срути върху стола си, изпъшквайки така, сякаш бе загубил за миг съзнание. В главата му нещо безумно трещеше и колко време мина така, той не знаеше… не можеше да схване и да проумее. Ако Роджър влезеше в този момент, той сигурно щеше да помисли, че Вик е получил сърдечен удар. В известен смисъл това бе истина. Лицето му бе тебеширенобяло. Долната му челюст увисна. Под очите му се появиха сини кръгове.

Той отново прочете съобщението… и пак…

В началото погледът му бе привлечен от въпроса:

КАКЪВ Е ТОЗИ БЕЛЕГ НАД КОСМИТЕ Й ДОЛУ?

„Това е някаква грешка“, мислеше Вик, объркан. „Никой не знае за белега освен мене… Е, и майка й, и баща й.“ След това той почувства болката и първите пристъпи на ревност: „Дори бикините й го скриват… нейните мънички бикини…“

Вик прекара ръка през косата си. После остави писмото и прекара и двете си ръце през косата си. Това разкъсващо, гнетящо чувство още бе в гърдите му. Чувството, че сърцето му изпомпваше въздух, вместо кръв. Той почувства страх и болка, и объркване. Но от трите, доминиращото чувство, което засенчваше другите, бе чувството на ужасен страх.

Писмото му се блещеше нахално и крещеше:

С ТАКЪВ КЕФ Я ШИБАХ,

ТА ЧАК ГОВНОТО Й СЕ ДРЪПНА.

Сега погледът му се спря на това изречение и остана там като закован. Някъде навън в небето се чуваше бръмченето на самолет, който напускаше летището, устремен нагоре, нагоре към нови, непознати висини, а Вик си мислеше: „С ТАКЪВ КЕФ Я ШИБАХ, ТА ЧАК ГОВНОТО Й СЕ ДРЪПНА“. Брутално, брутално! Да, сър, да, мадам, да точно така! Като намушкаване с тъп нож, беше това „ТА ЧАК ГОВНОТО Й СЕ ДРЪПНА“. Каква картинка само. Без много пудра. Беше като плисване в очите от пушка, заредена със сярна киселина.

Вик усилено се мъчеше да мисли свързано, но

(С ТАКЪВ КЕФ Я ШИБАХ)

просто не беше в състояние

(ТА ЧАК ГОВНОТО Й СЕ ДРЪПНА)

да го направи.

В този момент погледът му се спря на последния ред, който той прочете няколко пъти, сякаш, за да наблъска по някакъв начин смисъла му в мозъка си. Това непреодолимо усещане за страх започна да му пречи.

ИМАШ ЛИ НЯКАКВИ ВЪПРОСИ?

Да. Изведнъж в него изникнаха стотици въпроси. Обаче отговорите на тези въпроси, като че ли не го интересуваха.

Нова мисъл се появи в съзнанието му. Ами ако Роджър не си бе отишъл? Той често се отбиваше в кабинета на Вик, ако видеше, че свети. Навярно тази вечер имаше още повече причини да се отбие — нали им предстоеше пътуване? Мисълта за такава възможност ужаси Вик и един напълно нелеп спомен изплува в паметта му: всички онези мигове, в които бе онанирал в банята като юноша, неспособен да се въздържи, но ужасно изплашен, че сигурно всеки знае, какво върши той в момента. Ако Роджър влезеше, той щеше да види, че нещо не е наред. Вик не желаеше това. Той стана и отиде до прозореца, който бе на седмия етаж и гледаше към паркинга за колите на служителите, работещи в сградата. Ярко жълтата „Хонда“ на Роджър я нямаше. Беше си отишъл.

Сякаш не на себе си, Вик се ослуша. Във всички стаи на „Ад Уърд“ цареше пълна тишина. Тази особена, вибрираща тишина, която като че ли бе присъща само на бизнес-канцеларии след приключване на работния ден. Нямаше го дори почукването на стария Стийгмайер, пазача, който все се навърташе наоколо. Вик трябваше да се разпише в книгата за излизане. Трябваше да…

В този миг се чу някакъв звук. Отначало той не знаеше точно какъв е — чу го внезапно. Беше скимтене — звукът — който издаваше животното с премазан крак. Все още загледан навън, Вик видя как колите на паркинга стават двойни, после тройни… през призмата на сълзите.

Защо не можеше да се разяри? Защо този гаден страх?

Една смешна и архаична дума му дойде на ум. Изоставен, помисли си той. „Аз съм изоставен.“

Скимтенето продължи. Вик се опита да го задуши в гърлото си, ала не успя. Наведе глава и сграбчи решетката на прозореца, която стигаше до кръста му и я стисна докато усети болка в пръстите си, а металът се огъна и проскърца.

Кога за последен път бе плакал? Беше плакал в нощта, когато се роди Тад, но тогава бе от облекчение. Беше плакал и когато баща му почина, след като с всички сили се беше борил за живота си цели три години, повален на легло от масиран сърдечен инфаркт. И онези сълзи, пролени от седемнадесет годишният Вик, бяха същите като тези — парещи, но идващи с мъка. Приличаше повече на кървене отколкото на плач. Но да плачеш на седемнадесет беше по-лесно, както и да кървиш. Когато си на седемнадесет ти все още очакваш да имаш достатъчно шанс и за едното, и за другото.

Вик спря хленча си. „Най-после се свърши“, каза си той. Но тогава от него се изтръгна един неистов вик — рязък, вибриращ звук и Вик си помисли: „Аз ли бях това? Боже, аз ли издадох този звук?“

Сълзите започнаха да се стичат по лицето му. После се чу още един рязък вопъл и още един… Той стискаше решетката и плачеше.

* * *

Четиридесет минути по-късно Вик седеше в Диъринг Оукс Парк. Беше телефонирал на Дона, за да й каже, че ще закъснее. Тя понечи да го попита защо и какво му е, че гласът му е така особен. Той й каза, че ще се прибере преди да се стъмни. Каза й да нахрани Тад и затвори телефона преди тя да успее да каже нещо друго.

Сега Вик седеше в парка.

Сълзите бяха изконсумирали по-голямата част от страха. Това, което остана, бе грозен гняв. Той бе и следващото стъпало в тази геологическа сфера на познанието. Но гняв не бе точната дума. Вик беше побеснял, обезумял от ярост, сякаш бе ухапан от нещо. Една част от него разбираше, че е опасно да се прибира вкъщи сега… ще бъде опасно и за тримата.

Би било така хубаво да прикрие разрухата си, като нанесе нова; би било така безумно хубаво (защо да не го признае?) да размаже предателското й лице.

Вик седеше до езерото с патиците. От другата страна се вихреше темпераментната игра на фрисби. Той забеляза, че и четирите момичета, както и две от момчетата, бяха на ролкови кънки. Ролковите кънки бяха много на мода това лято. Вик видя някакво младо момиче, буташе количка с кифлички, фъстъци и газирани напитки в консервни кутии. Лицето й беше с меки черти, свежо и невинно. Един от младежите й подхвърли диска, тя сръчно го хвана и го метна обратно към тях. През шестдесетте години, мислеше си Вик, това момиче сигурно щеше да работи в някоя комуна, прилежно отстранявайки бръмбарите от листата на доматите. Сега то навярно бе на някаква добра служба в Администрацията на Дребния Бизнес.

Той и Роджър идваха тук понякога, за да обядват. Това бе през първата година. После Роджър забеляза, че въпреки чудесния вид на езерото, там се чувстваше слаба, но все пак определена миризма на гнило… и малката къщичка върху камъка в средата на езерото беше боядисана с бяло не с вар, а с изпражнения на чайки. Няколко седмици по-късно Вик забеляза и един разлагащ се труп на плъх да плува отгоре, насред боклуците от използвани презервативи и обвивки от дъвки в единия край на езерото. Оттогава май не бяха идвали повече тук.

Яркочервеният диск на фрисбито се рееше в небето.

Картината, която бе предизвикала яростта на Вик, непрекъснато изплуваше в съзнанието му. Не можеше да я изтласка от ума си. Тя бе така брутална, както и думите, написани от този непознат, но Вик не можеше да се освободи от нея. Той ги виждаше как се чукат в семейната им спалня. В семейното им легло. Това, което виждаше в своя измислен филм беше досущ също толкова лесно, колкото рентгеновите снимки, окачени пред държавния театър на Конгрес Стрийт… Дона стене. Тялото й е красиво, леко лъснало от потта. Всеки неин мускул — опънат. Очите й потъмнели, гледат стръвно, както изглеждаха винаги, когато сексът й харесваше. Вик познаваше този израз, знаеше позата й, познаваше тези стонове. Той си мислеше… Беше си мислил… че той е единственият. Мислеше, че дори майка й и баща й не знаеха тези неща.

След това си представи пениса на мъжа… пишката му… как прониква в нея. Отзад. Тази дума заседна идиотски в съзнанието му и не можеше да я пропъди. Вик ги виждаше как се чукат под звуците на песента на Джийн Отри:

„Седнала съм отзад отново,

там, където всички сме приятели…“

Усети как го полазват тръпки, усети гняв, ярост.

Дискът на Фрисбито се стрелкаше нагоре и надолу. Вик го следеше с очи.

Той бе подозирал нещо, да. Но да подозираш е едно, а да знаеш — друго. Сега, ако не друго, то поне бе сигурен. Можеше да напише цяло есе за разликата между подозрението и голата истина. А той си бе мислил, че подозренията му са неоснователни — и това караше нещата да изглеждат още по-жестоки. Но дори и да бяха основателни подозренията му, все пак когато не знаеш, не страдаш. Нали така? Когато някой прекосява тъмна стая с дупка в средата на пода, и ако той мине на няколко сантиметра покрай нея, на него не му е нужно да знае, че едва не е паднал вътре. Няма да има страх. Няма — ако светлината е угасена.

Е, той не бе паднал в дупката. Бяха го блъснали в нея. Сърдитата половина в него — ранената, кървящата, ревящата — не желае ни най-малко да се държи като голям човек и да признае, че съществуваха подхлъзвания и от двете страни и безброй много бракове. Майната му на „Пентхаус Форум“ или на „Варианти“, или на както там му казват в наши дни, става въпрос за моята жена, за това, че тя се чука с някого

(където всички сме приятели)

зад гърба ми, когато Тад го няма…

Картините от неговата представа отново започнаха да го спохождат: смачкани чаршафи, обтегнати тела, тихи стенания. Грозни фрази, ужасни думи се нижеха една след друга като тълпа зяпачи, наблюдаващи катастрофа: топла хралупа, космата медена питка, вкарай го вътре, изпразних се, „Аз не се чукам за пари, не се чукам и за слава, но така, както теб те чукам, майче, е голям срам! Мойта дръжка е в задния ти двор. Чукай се за тълпата, наведи се и се обърни…“

„ВЪТРЕ В ЖЕНА МИ“, мислеше си Вик, агонизирайки, болезнено стиснал ръцете си. ВЪТРЕ В ЖЕНА МИ!

Но неговата разгневена, ранена половина неохотно признаваше, че той не би могъл да си отиде вкъщи и да скъса Дона от бой. Можеше обаче да вземе Тад и да си замине. Обясненията бяха без значение. Ако желаеше, тя трябваше да се опита да го спре, ако бе толкова безочлива, та да го направи. Вик смяташе, че Дона не би го сторила. Да вземе Тад и да отидат на хотел. Да си наеме адвокат. Късай веднага и не се обръщай назад!

Но ако просто грабнеше Тад и го отведеше на хотел, нямаше ли момчето да се уплаши? Нямаше ли да иска обяснение? Той бе само на четири години, ала достатъчно голям, за да разбере, когато нещо върви зле, ужасно зле. Освен това на Вик му предстоеше и пътуване — Бостън, Ню Йорк, Клийвланд. Не му пукаше за пътуването обаче. Не и сега. Ако искаха, старият Шарп и синчето му можеха да отлетят за луната — хич не го бе грижа! Но Вик не беше сам в тази работа. Имаше партньор. Партньорът му имаше жена и две деца. Дори сега, когато бе така жестоко ранен, Вик прие сериозно отговорността си, поне до толкова, че да се нагърби с всички действия за спасяване на парите на „Шарп“, а това означаваше: да се опита да спаси и „Ад Уъркс“.

И макар и да не искаше да мисли за това, имаше и още един въпрос: защо всъщност Вик желаеше да вземе Тад и да си замине, без дори да чуе нейното обяснение за случилото се? Защото това, че Дона си лягаше с когото й падне, можеше да повлияе зле на Тад ли? Не, не беше за това, а защото съзнанието му веднага бе разбрало, че единственият начин със сигурност да нарани Дона и то дълбоко (така, както него го болеше сега), бе да й вземе Тад. Но нима Вик искаше синът му да се превърне в нещо като манивела или чук? Не, не искаше.

Други въпроси?

Бележката. Да се спрем на бележката. Не това, казваше в тези шест мръсни и вонящи изречения. Помисли си за факта, че такава бележка ти е била изпратена! Някой току-що е убил кокошката, която (извинете ме за сравнението) е снасяла златни яйца. Защо любовникът на Дона е изпратил тази бележка?

Защото кокошката е престанала да снася златни яйца, разбира се. И неизвестният, изпратил бележката, си е умрял от яд.

Дали Дона го е оставила?

Вик се опитваше да види нещата иначе и не можеше. Лишено от внезапната си шокираща сила, изречението „С ТАКЪВ КЕФ Я ШИБАХ, ТА ЧАК ГОВНОТО Й СЕ ДРЪПНА“ беше всъщност случая с кучето, което не дава кокала и щом не може да го изяде, се изпикава отгоре му, та да не може и друг да го вземе. Не беше много логично, но ах, колко успокояващо бе! Новата по-ведра атмосфера вкъщи също можеше да се обясни с този развой на нещата — почти осезаемото чувство на облекчение, което Дона излъчваше. Тя бе изоставила непознатия и той отвръщаше с удар срещу съпруга й, изпращайки анонимна бележка.

Последен въпрос: Имаше ли някакво значение всичко това?

Вик отново извади бележката от джоба на сакото си и започна да я прехвърля в ръцете си, без да я разгъва. Гледаше как червеният диск се стрелва към небето и се чудеше какво ще стане сега, по дяволите.

* * *

— Какво е това, мама му стара? — попита Джо. Всяка дума бе произнесена разчленена от другите и почти безизразно. Той стоеше на прага и гледаше жена си. Черити слагаше прибори на неговото място. Тя и Брет бяха яли вече. Джо се бе прибрал с камиона, пълен с разни вехтории и когато влезе в гаража, видя какво го очаква.

— Трансмисионна машина е — отвърна Черити. Тя бе изпратила Брет да поиграе с приятеля си Дейв Бъргърън за вечерта. Не искаше той да бъде тук, ако нещата се влошеха. — Брет каза, че имаш нужда. Трансмисионна машина, каза, марка „Йорген“.

Джо прекоси стаята. Той бе слаб мъж, с жилаво, мършаво тяло. Носът му бе голям и разплескан като лопата. Стъпваше тихо и леко. Сега зелената му филцова шапка бе килната силно назад върху тила му и оголваше оплешивялото му теме. Челото му бе изцапано с грес. Очите му, малки и сини, гледаха студено. Джо не обичаше изненадите.

— Говори, Черити! — рече той.

— Седни. Ще ти изстине вечерята.

Ръката му се стрелна напред като торпедо. Пръстите му се забиха право в ръката й.

— Какво си намислила, твойта кожа?! Говори, ти казвам!

— Не ругай, Джо Кембър!

Причиняваше й голяма болка, но тя нямаше да достави удоволствие на Джо Кембър и той нямаше да го прочете нито върху лицето й, нито в очите й. Беше истински звяр и макар на младини това да я възбуждаше, вече от доста време не бе така. Черити бе разбрала през годините на съвместния им живот, че тя понякога можеше да бъде господар на положението, ако просто се покажеше смела. Не винаги, но понякога.

— Казвай какво си намислила, Черити, твойта мамка?!

— Седни и се нахрани — рече тя тихо, — и ще ти кажа.

Джо седна и Черити му донесе чинията. В нея имаше говежда флейка.

— От кога започнахме да ядем като Рокфелеровци? — попита той. — Казвам ти, че голямо обяснение ще трябва да му дръпнеш.

Черити постави пред него кафето му и един печен картоф, разцепен наполовина.

— Няма ли да ти е нужна трансмисията?

— Не съм казал, че не ми е нужна. Но хич не мога да си я позволя.

Джо започна да яде, ала не сваляше очи от жена си. Тя знаеше, че сега той нямаше да я удари. Сега бе моментът, докато Джо бе все още относително трезвен. Ако щеше да я бие, щеше да стане, след като Джо се върнеше от Гари Първиър, налял се догоре с водка и изпълнен с чувството за наранено мъжко достойнство.

Черити седна от другата страна на масата и каза:

— Спечелих от лотарията.

Челюстите на Джо се вцепениха за миг, после отново се задвижиха и той пъхна в устата си парче месо, забучено на вилицата.

— Да, де! А утре старият Куджо ще започне да сере златни копчета. — Джо посочи разсеяно с вилицата си към Куджо, който неспокойно сновеше нагоре-надолу по терасата. Брет не пожела да го вземе със себе си, защото у Дейвид гледаха зайци, а зайците подлудяваха Куджо.

Черити бръкна в джоба на престилката си, извади от там копието от формуляра си, което служителят надлежно бе попълнил и го подаде през масата на Джо.

Кембър приглади листа хартия с грубите си ръце и го огледа отгоре до долу. Очите му се спряха върху цифрите.

— Пет… — започна той, ала изведнъж рязко затвори уста и зъбите му изтракаха.

Черити го наблюдаваше и мълчеше. Джо не се усмихна. Не заобиколи масата, за да дойде при нея и да я целуне. За човек с неговия манталитет неочакваното щастие означаваше, че някъде те дебнат неприятности.

Най-после той вдигна поглед към нея.

— Спечелила си пет хиляди долара?

— Без данъците, да.

— От кога играеш на лотарията?

— Купувам билети от петдесет цента всяка седмица… и не смей да ме упрекваш за това, Джо Кембър. Ти самият пиеш толкова много бира.

— Затваряй си устата, Черити — рече Джо. Сините му очи светнаха студено, гледаха я без да трепнат. — Затваряй си устата, че иначе аз така ще ти я затворя на бърза ръка, та чак ще се подуе.

Той започна бързо да яде флейката си, а зад маската, която бе наложил на лицето си, Черити леко си отдъхна. За първи път тя бе подразнила лъва и той не бе я ухапал. Поне още не.

— Тези пари. Кога ще ги получиш?

— Чекът ще пристигне до две седмици. Купих машината от спестяванията. Формулярът, който попълних е все едно злато. Така каза и служителят.

— Ти си излязла за да купиш онова нещо?

— Попитах Брет какво най-много би искал да имаш. Това е подарък.

— Благодаря.

Джо продължи да яде.

— Купих ти подарък, Джо — каза Черити. — А сега и аз искам нещо от тебе. Нали?

Джо продължаваше да яде, без да сваля поглед от нея и мълчеше. Очите му бяха напълно безизразни. Хранеше се с шапката на главата си, все още килната на тила му.

Черити му заговори бавно и отчетливо, знаейки, че ще направи грешка, ако прибърза.

— Искам да замина за една седмица. С Брет. В Кънектикът — за да видим Холи и Джим.

— Не — отвърна Джо и продължи да яде.

— Можем да отидем с автобуса. Ще отседнем у тях. Така ще е по-евтино. Повечето от парите ще ни останат. Това са все едно намерени пари. Няма да струва и една трета от това, което струва машината. Обадих се на гарата и питах за цената на билета отиване и връщане.

— Не. Ще имам нужда от Брет тук да ми помага.

Черити вкопчи ръцете си една в друга под масата, вбесена и отчаяна, но запази лицето си спокойно и хладно.

— Когато той е на училище, се оправяш без него.

— Казах не, Черити.

Оскърбена и унижена, Черити ясно виждаше, че всичко това доставя удоволствие на Джо. Той разбра колко много тя искаше да замине. Разбра, че бе кроила планове. Той се наслаждаваше на болката й.

Черити стана и отиде до умивалника, не защото имаше работа там, а защото й трябваше време, за да се овладее. Вечерницата надничаше през прозореца, далечна и недостижима. Черити пусна водата. Порцеланът беше станал жълтеникав. Водата им бе твърда, също като Джо.

Навярно разочарован от това, че тя се бе предала толкова бързо, Кембър добави:

— Момчето трябва да се научи на отговорност. Няма да му навреди, ако ми помага през лятото, вместо да ходи у Дейв Бъргърън всеки ден и всяка вечер.

Черити спря водата.

— Аз го изпратих там.

— Ти ли? Защо?

— Защото си помислих, че точно така ще стане — отвърна тя и се обърна към него. — Но му казах, че ти ще се съгласиш, след като имаме парите, а ти — машината.

— Ако беше помислила малко, щеше да разбереш, че вършиш грях спрямо момчето — рече Джо. — Следващият път се надявам да помислиш по-добре, преди да си развържеш езика.

Той й се усмихна с уста пълна с месо и посегна към хляба.

— И ти би могъл да дойдеш с нас, ако искаш.

— Как не?! И просто ще кажа на Ричи Симс да забрави за жътвата това лято. Пък и за какво им е да отивам в Кънектикът и да гледам онези двамата? От това, което съм видял у тях и това, което съм чувал от тебе за тях, аз добре зная, че те са две първокласни лигни. Единствената причина, поради която ги харесваш е, че и ти искаш да бъдеш лигня като тях. — Гласът на Джо постепенно набираше сила. От устата му излетяха пръски слюнка и храна. Когато Джо изпаднеше в това състояние, той я плашеше и тя отстъпваше. В повечето случаи. Но тази вечер Черити нямаше да отстъпи. — А най-вече ти искаш и момчето да стане лигня като тях. Ето, това знам. Искаш да го настроиш срещу мене! Нали?

— Защо никога не го наричаш по име?

— Искаш ли вече да си затвориш мръсната уста, Черити? — рече Джо и я изгледа свирепо. По скулите и челото му бяха избили червени петна. — Сега аз говоря.

— Не — каза Черити. — Това не е краят.

Джо изпусна вилицата си, слисан.

— Какво?! Какво каза?

Черити приближи до него, давайки воля на гнева си за първи път, откакто бяха женени. Но той бушуваше вътре в нея, изгарящ и кипящ като киселина. Тя чувстваше как я разяжда отвътре, ала не посмя да се развика. Ако то беше сторила, щеше да бъде краят. И Черити тихо заговори.

— Да, ти винаги си мислил така за сестра ми и мъжа й. А как иначе?! Погледни се само как ядеш с мръсните си ръце и шапка на главата. Не искаш Брет да отиде при тях, за да не вижда как живеят другите хора. Както и аз не желая Брет да вижда как живеете ти и твоите приятели, когато сте насаме. Затова и не го допуснах на лов с вас миналия ноември.

Черити замълча за миг, а Джо седеше неподвижно, с парче хляб в едната си ръка и сос, стичащ се по брадата му. За миг й премина през ума следната мисъл: Джо все още не се нахвърляше върху нея само поради пълното си слисване, че тя изобщо се осмеляваше да говори такива неща.

— И тъй, искам да се спазаря с тебе — рече тя. — Купих ти машината и ще ти дам и останалата част от парите (мнозина не биха го направили), но щом си толкова неблагодарен, имам и още едно предложение за тебе: пусни го да дойде в Кънектикът с мене, а аз ще го пусна да дойде с тебе на лов за елени в Мусхед.

Черити чувстваше кожата си студена и настръхнала, сякаш току-що се бе спазарила с дявола.

— Аз трябва да те напердаша — рече Джо учудено. Той й заговори така, както се говореше на дете, което не е разбрало някакъв много лесен пример за причина и следствие. — Ще го взема с мене на лов, ако аз поискам и когато поискам. Ти май не разбираш. Той е и мой син, бога ми! Ако пожелая и когато пожелая! — Джо се усмихна, доволен от ефекта. — Сега… ясно ли ти е?

Черити го изгледа право в очите.

— Не — отвърна тя. — Няма да го вземеш.

Тогава той изведнъж се изправи. Столът му се преобърна.

— Ще сложа край на всичко това — каза Черити.

Искаше й се да се дръпне от него, но това също щеше да означава край. Една грешна стъпка, един знак, че се огъва и той щеше да скочи отгоре й.

Джо започна да разкопчава колана си.

— Трябва да те нашибам с камшик, Черити — рече той със съжаление.

— Ще сложа край на всичко това, както и с каквото мога. Ще отида в училището му и ще кажа, че е изчезнал. Ще отида при шерифа Банърман и ще го уведомя, че синът ми е отвлечен. Но най-вече… ще се погрижа самият той да не иска да дойде с тебе.

Джо измъкна колана от халките на панталона си и той увисна с катарамата надолу, разлюляна като махало.

— Единственият начин, по който ще можеш да го вземеш със себе си и онези пияни зверове, преди Брет да навърши петнадесет години е, ако аз го пусна — каза Черити. — Удряй ме с колана си, щом искаш, Джо Кембър, но нищо няма да промениш с това!

— Така ли?

— Да, аз ти заявявам, че е точно така.

Ала изведнъж той сякаш не беше вече в стаята, заедно с нея. Погледът му се зарея някъде, сякаш премисляше нещо. Черити го бе виждала така и друг път. Нещо току-що му беше дошло на ум — някаква нова величина, която, колкото и трудно да беше, трябваше да се вмъкне в уравнението. Черити се молеше каквато и да бе тази величина, да бъде откъм нейната страна на равенството. Никога преди тя не му се бе противопоставяла и се боеше.

Внезапно Кембър се усмихна.

— Ама и ти си една! Огън и жупел!

Черити мълчеше. Джо започна да нанизва обратно колана на панталоните си. Той продължаваше да се усмихва, а погледът му беше все така зареян някъде.

— Ще се чукаш ли с мене също тъй огнено? Като онези малки мексикански бомбички?

Тя все още мълчеше, все още нащрек.

— Ако кажа, че ти и той можете да заминете, какво тогава? Ще можем ли ти и аз да отлетим за малко на луната?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, че всичко е наред. Ти и той заминавате.

Джо прекоси стаята с тихата си и лека стъпка, а Черити изстина при мисълта, че той би могъл само преди минута да я прекоси много по-бързо и за нула време да я нашиба с колана си. И кой ли би могъл да го спре? Това, което един мъж правеше с или на жена си, си беше лично негова работа. Тя нямаше да направи или каже нещо. Заради Брет. Заради гордостта си.

Джо сложи ръка на рамото й, после я плъзна към гърдите й, стисна я.

— Хайде — каза той. — Искам те.

— Брет…

— Няма да си дойде преди девет. Хайде! Казах ти, че ще заминете. Можеш да кажеш поне едно „мерси“, нали?

Някаква пълна абсурдност се надигна в нея и се изтръгна от устните й, преди Черити да може да я спре.

— Свали си шапката.

Джо захвърли шапката си нехайно, ухилен. Зъбите му бяха съвсем жълти. Предните му два зъба бяха изкуствени.

— Ако имахме пари, можехме сега да се чукаме върху килим, постлан с долари — каза той. — Видях го в един филм.

Джо я поведе нагоре към спалнята, а тя все още очакваше той изведнъж да стане пак зъл. Но не стана. Люби се с нея по обичайния си начин: бързо и грубо, ала не беше от злоба. Причиняваше й болка, но не умишлено и тази нощ за десети или единадесети път, откакто бяха женени, Черити получи оргазъм. Отдаде му се със затворени очи, чувствайки как брадичката му притиска темето й. Тя заглуши вика, който се надигна в нея. Ако бе извикала, Джо щеше да стане подозрителен. Не бе сигурна дали той знае, че онова, което в края винаги се случваше на мъжете, понякога се случваше и на жените.

Скоро след това (и още около час преди Брет да си дойде от Дейв Бъргърън), Джо я остави, без да й каже къде отива. Тя предполагаше, че отива при Гари Първиър, където щеше да започне пиенето. Черити лежеше в леглото и си мислеше дали това, което беше направила и което бе обещала, си струваше труда. Сълзите напираха ала тя ги задържаше. Лежеше изпъната и с пламнали очи. Малко преди да влезе Брет (влизането му бе известено от джафкането на Куджо и затръшването на задната врата на къщата), луната изгря в цялото си студено и сребристо великолепие. „Много я е грижа луната“, помисли си Черити, но това не й донесе облекчение.

* * *

— Какво има? — попита Дона.

Гласът й бе глух, звучеше разстроено. Двамата седяха във всекидневната. Вик не се бе прибрал преди Тад да заспи, а и той си бе легнал половин час по-късно от друг път. В тази миг Тад спеше горе в спалнята си с Думите за Чудовището, закрепени до леглото му и вратата но килера — плътно затворена.

Вик стана и отиде до прозореца — навън сега бе само тъмнина. Тя се сеща, мислеше си той, мрачен и навъсен. Може би не чак с подробности, но картината й е ясна до голяма степен. През целия път на връщане Вик се бе двоумил дали да й каже истината в лицето, да пробие цирея и да се опита да живее с една заслужаваща похвала хитруша… или просто да преглътне всичко мълчаливо. След като излезе от парка, Вик накъса писмото на парчета и докато караше по шосе триста и две на път за вкъщи изхвърли парчетата през прозореца. Помиярчето Трентън, мислеше си той. Сега вече той нямаше избор. Виждаше бледото й отражение в тъмните стъкла, лицето й — бяло петно в жълтия кръг светлина.

Вик се обърна към нея, без изобщо да има представа какво трябва да каже.