Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cujo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 95 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2009)
Корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателска къща „Плеяда“, 1993

Художник: Петър Станимиров

ISBN 954-526-0-327

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

* * *

Мигът бе настъпил и Дона го знаеше.

Мигът можеше и да отмине, но тя щеше да живее с тази мисъл до края на дните си, а може би и да умре с нея. Никой нямаше да дойде тук. Не се очакваше рицар на сребърно стреме да се появи, яздейки по шосе № 3. Очевидно Тревис МакГий бе ангажиран някъде другаде.

Тад умираше.

Тя неохотно повтори със своя прегракнал, задавен шепот: „Тад умира“.

Тази сутрин не бе успяла да направи течение в колата. Нейният прозорец повече не можеше да се спуска надолу, а прозорецът на Тад можеше само да пропусне повече горещина в колата. Един-единствен път тя се бе опитала да го спусне повече и Куджо бе напуснал мястото си в сянката на гаража и бе дотичал откъм страната на Тад, ръмжейки настървено.

По лицето и врата на Тад вече не се стичаше пот. Нямаше повече пот. Кожата му бе гореща и суха. Езикът му бе подут и сиво-синкав на цвят, увиснал над долната му устна. Дишането му така бе отслабнало, че Дона едва го чуваше. Два пъти тя бе притиснала главата си до гърдите му, за да се увери, че той изобщо дишаше… все още.

Състоянието й бе тежко. Колата бе нажежена като доменна пещ. Металните части бяха така нагрети, че не можеше да ги докосне, а също и пластмасовото кормило. В краката си усещаше непрестанна пулсираща болка и вече не се съмняваше, че с ухапването си кучето я бе инфектирало с нещо. Навярно бе твърде рано, за да се появят симптомите на бяс… тя се молеше на бога за това… но раните от ухапването бяха зачервени и възпалени.

Куджо не бе в по-добро състояние. Огромният звяр сякаш се бе смалил в своя сплъстен и изцапан със засъхнала кръв кожух. Очите му блуждаеха и гледаха почти кухо — очите на старец, замъглени от катарактите[1]. Като някоя стара, разрушителна машина, постепенно износваща се до смърт, но все още опасна, той непрекъснато дебнеше. Вече не се пенеше, муцуната му бе суха и ужасно обезобразена. Приличаше на парче огнена лава, изтръгнала се от кратера на стар вулкан.

„Старото чудовище“, мислеше несвързано Дона, „стои неподвижно на поста си“.

Колко бе продължило това ужасяващо бдение? Часове или цял живот? Сега знаеше, че всичко преди това беше само един сън, едно кратко затишие пред буря. Майката, която винаги сякаш се отвращаваше и отблъскваше другите, добронамереният, но безполезен баща, училищата, приятелите, любовните срещи, танцовите забави — всичко й изглеждаше като сън сега, както младостта изглеждаше на старците. Нищо нямаше значение, нищо друго не съществуваше, освен този тих, напечен от слънцето двор, където бе вилняла смъртта и щеше да вземе още жертви така сигурно, както асата и осмиците на покера. Старото чудовище бдеше, а синът й отпадаше, отпадаше…

Бухалката за бейзбол. Сега й оставаше само това.

Бухалката за бейзбол и може би нещо от полицейската кола на мъртвия, ако изобщо стигнеше до там. Нещо като автомат.

Дона се залови да премества Тад на задната седалка като ръмжеше и пухтеше, борейки се с виенето на свят, от което й се замъгляваше погледът. Най-сетне успя да го положи отзад, където Тад остана мълчалив и безжизнен като чувал с пясък.

Тя погледна през неговия прозорец, видя бейзболната бухалка в тревата и отвори вратата. В тъмния правоъгълник на гаража Куджо се изправи и запристъпва бавно към Дона и ниско наведена глава, почти докосваща чакълестата настилка.

Беше дванадесет и половина, когато Дона Трентън излезе от своето „Пинто“ за последен път.

* * *

Вик сви по „Мейпъл Шугър Роуд“, а после по шосе № 3, тъкмо когато жена му се спусна към бейзболната бухалка на Брет Кембър, марка „Хилерих и Бретсби“. Вик караше бързо, с намерение да стигне до Кембърови, там да обърне и да тръгне към Сракбъроу, който беше на около осемдесет километра. По някаква странна логика, веднага щом реши да дойде първо тук, съзнанието му започна жално да му припява, че е тръгнал да гони вятъра. Общо взето, Вик не се бе чувствал толкова безсилен през целия си живот.

Караше ягуара си с повече от сто километра в час и така се бе съсредоточил в пътя, че вече бе подминал къщата на Гари Първиър, когато осъзна, че автомобилът на Джо Кембър бе паркиран там. Вик натисна рязко спирачките — цели шест метра гумите свистяха и замириса на изгорял каучук. Ягуарът зарови нос в пътя. Полицаят е отишъл до Кембърови и не е намерил никой там, защото Кембър е бил тук.

Вик погледна в огледалото за обратно виждане, видя, че пътят е пуст и бързо даде на заден ход. Вкара ягуара в алеята на Първиър и слезе от колата.

Чувствата на Вик бяха същите, както на Джо Кембър, когато преди два дни Джо бе забелязал петната от кръв (само че сега те бяха кафявочервени на цвят) и разбитата долна половина на вратата. Противен вкус на метал изпълни устата на Вик. Всичко това бе час от общата картина. По някакъв начин то бе свързано с изчезването на Тад и Дона.

Той влезе вътре и миризмата го удари право в носа — гадната миризма на гнило и развала. Последните два дни бяха прекалено горещи. По средата на коридора имаше нещо, подобно на преобърната малка маса, обаче Вик бе обхванат от смразяващата увереност, че това изобщо не беше маса. Заради миризмата. Отиде до онова нещо и се оказа, че наистина не беше маса. Беше човек.

Сякаш някой му бе прорязал гръкляна с извънредно тъп нож.

Вик отстъпи назад. Сух, продран вик се изтръгна от гърдите му. Телефонът! Трябваше да съобщи на някого за това!

Той тръгна към кухнята и спря. Изведнъж всичко в мислите му дойде на мястото си. Беше миг на потресаващо откровение: Сякаш две полукартини се сливаха в едно триизмерно тяло.

Кучето! Кучето беше направило това!

„Пинто“-то при Джо Кембър! „Пинто“-то е било там през цялото време! „Пинто“-то и…

— О, боже мой! Дона…

Вик се обърна и хукна към колата си.

* * *

Дона едва не падна по очи: толкова зле бяха краката й. Тя обаче се задържа и посегна към бейзболната бухалка, не смеейки да се огледа за Куджо, докато не хвана здраво дръжката в ръка, и уплашена, че отново можеше да загуби равновесие. Ако бе имала малко повече време, за да погледне малко по-надалече, Дона щеше да види в тревата и автомата на Джордж Банърман. Но тя не го видя.

Обърна се колебливо и видя как Куджо се спуска към нея.

Дона заби тежкия край на бухалката в Сан Бернара и сърцето й замря, когато усети как дръжката се размърда несигурно в ръката й — значи бухалката беше съвсем счупена. Сан Бернарът отбягна удара с ръмжене. Гърдите на Дона се повдигнаха и спуснаха бързо — бързо в белия й, памучен сутиен. Чашките му бяха изцапани с кръв — след като бе отпушила дихателната тръба на Тад, тя бе избърсала пръстите си в тях.

Кучето и Дона застанаха един срещу друг и се загледаха втренчено, преценявайки се един-друг под палещите лъчи на лятното слънце. Единствените звуци, които се чуваха, бяха плиткото й, забързано дишане, дълбокото гръдно ръмжене на Куджо и ведрото чирикане на някакво врабче наблизо. Сенките им бяха къси и безформени, сгушени някъде до краката им.

Куджо тръгна на ляво, а Дона — на дясно. Движеха се в кръг. Тя държеше бухалката там, където смяташе, че счупването е най-голямо и здраво стискаше дръжката, облепена със скоч-лента „Черна котка“.

Куджо се сниши към земята, готов за скок.

— Е, хайде де! — изкрещя му тя и той скочи.

Дона замахна с бухалката, както правеше Мики Ментъл след някоя висока и бърза топка. Тя не улучи главата на Куджо, ала го удари в ребрата. Чу се тъп звук от тежък удар, а след това нещо вътре в Куджо изпука. Кучето издаде звук, подобен на писък и се просна върху чакъла. Дона усети как счупената дръжка се огъна застрашително въпреки че бе обвита със скоч-лента… за момента обаче все още се държеше.

Дона нададе силен, пронизителен вик и все сила стовари бухалката върху задницата на Куджо. Ново счупване. Тя го чу. Кучето високо изквича и се опита да се измъкне, но Дона отново се хвърли отгоре му, като продължаваше да крещи. Главата й бучеше, виеше й се свят. Всичко наоколо се въртеше. Тя бе харпия[2], зла орисница, жадна за мъст… не за себе си, а за това, което бе станало с момчето й. Счупената дръжка се издуваше и туптеше като учестен сърдечен пулс под пръстите й и под обвиващата лента.

Бухалката бе окървавена вече. Куджо все още се опитваше да се измъкне, но движенията му бяха забавени. Той избегна един удар (дебелият край на бухалката заора в чакъла), но вторият се стовари точно по средата на гърба му и Куджо падна на задницата си.

Дона реши, че с него е свършено. Тя дори отстъпи една-две крачки. Дъхът й със свистене излизаше и изпълваше дробовете й като някаква вряща течност. Тогава от Куджо се изтръгна дълбок, яростен рев и той отново се хвърли към нея. Дона замахна с бухалката и пак чу онзи тежък, тъп звук, но, когато Куджо се търкули на пътеката, старата бухалка най-сетне се счупи на две. Дебелата част отхвръкна и се удари в джантата на предното дясно колело на „Пинто“-то, издавайки едно мелодично „бонннг!“. Дона остана с петнадесетсентиметрова пръчка в ръка.

Куджо отново се изправи на крака… тътреше се, за да се изправи на крака. От двете му страни шуртеше кръв. Очите му примигваха като лампите на повреден боулинг-механизъм.

И въпреки това на Дона й се стори, че той се хили.

— Хайде, де! — изкрещя тя.

За последен път умиращата развалина, някогашният Куджо, който беше доброто куче на Брет, скочи към ЖЕНАТА, причина за цялото му нещастие. Дона скочи напред с остатъка от бейзболната бухалка и заби дългата, остра пръчка в дясното око на Куджо, а оттам в мозъка му. Чу се тихо, незначително пукване — звукът, който чуваме, когато стиснем зърно от грозде между пръстите си. Куджо се хвърли напред и я блъсна на земята. Челюстите му щракнаха и зъбите му се оголиха на няколко сантиметра от гръкляна й. Куджо се покатери отгоре й, а тя вдигна ръка да се предпази. Окото му се стичаше по козината на муцуната му. Дъхът му бе отвратителен. Дона се опита да отклони зурлата му, но той заби челюстите си в ръката й.

— Престани! — изпищя тя. — О, престани! Ще престанеш ли някога! Моля те, моля те, моля те!

Върху лицето й течеше кръв — гъсти, червени пръски. Нейната кръв и кръвта на кучето. Болката бе пронизваща и огромна, сякаш изпълваше цялата вселена… и малко по малко Куджо я притискаше към земята. Пръчката от счупената дръжка се клатеше гротескно, като че ли бе израснала от главата му, там където някога беше окото му.

Куджо се насочи към гърлото й.

Дона усети там зъбите му. С пореден, измъчен вик тя напъна и двете си ръце и го избута встрани. Куджо тупна тежко на земята.

Задните му крака биеха в чакъла… все по-бавно… и по-бавно. Оцелялото му око се втренчи в знойното, лятно небе. Опашката му покриваше краката й като тежко персийско килимче. Куджо пое въздух и го изпусна. Отново пое, изпусна го и изведнъж от устата му бликна струйка кръв. Тогава той издъхна.

Дона Трентън нададе победоносен вой. Изправи се наполовина, падна и пак успя да се изправи. Тя направи две крачки, олюлявайки се и се спъна в тялото на кучето, набождайки колената си в камъчетата. Запълзя към мястото, където лежеше дебелият край на бухалката. Единият й край бе покрит със засъхнала кръв. Дона хвана бухалката, изправи се отново на крака, подпирайки се на гюрука на „Пинто“-то. Тя се дотътри обратно към тялото на Куджо и започна да го налага с бухалката. При всеки удар се чуваше тежък, месарски звук. По дланите й се забиха малки трески и китките и ръцете й се обляха с кръв. Тя все още крещеше, но след първия, победоносен вой гласът й секна и сега се чуваше само прегракнало хриптене. Звукът бе същият, който издаваше Куджо, преди да умре. Бухалката се издигаше и спускаше. Тя бъхтеше мъртвото тяло. Зад нея, по пътечката на Кембърови се зададе ягуарът на Вик.

* * *

Той знаеше какво точно си бе мислил, че ще завари тук, но не беше това. Вик бе изплашен, но видът на жена му (нима това бе Дона?!), надвесила се над свитото, неясно очертание там, върху пътеката и удряща го непрекъснато с нещо подобно на първобитна тояга… това превърна страха му в мощна, взривяваща паника, която изключваше почти всякаква мисъл. В течение на един безкрайно дълъг миг, който по-късно той не смееше да признае дори пред себе си, Вик почувства желание да включи ягуара на заден ход и да си замине… да кара, да кара… завинаги. Това, което ставаше в този нажежен от слънцето, задушен двор бе чудовищно!

Вместо да се върне, Вик изключи мотора и изскочи навън.

— Дона! Дона!

Тя сякаш не го чуваше и дори не осъзнаваше, че той е тук. Бузите и челото й бяха жестоко разранени от слънчевото изгаряне. Левият крачол на дънките й бе раздран и просмукан с кръв. А стомахът й бе покрит сякаш… със засъхнала кръв!

Бейзболната бухалка се вдигаше и спускаше, вдигаше и спускаше. Дона издаваше груби звуци, наподобяващи грачене. От безжизнения труп хвърчаха струи кръв.

— Дона!

Вик сграбчи бухалката, когато Дона замахна нагоре, и я изтръгна от ръцете й. Той я хвърли настрани и стисна голото рамо на жена си. Тя се обърна с лице към него — очите й бяха празни и блуждаещи, косата й бе разбъркана и на кичури. Приличаше на вещица. Дона го изгледа… поклати глава… и отстъпи встрани.

— Дона, любима! Мили боже! — прошепна тихо Вик.

* * *

Вик беше. Но той не можеше да е тук. Беше мираж. Ужасната болест на кучето започваше да работи и в нея и да я кара да вижда халюцинации. Тя отстъпи… разтърка очи… но той все още бе тук. Дона протегна треперещата си ръка и миражът я обхвана със своите силни, загорели длани. Това бе хубаво. Ръцете й ужасно я боляха.

— Вв…? — изхриптя прегракнало Дона. — Вв… Вви… Вик?

— Да, мила. Аз съм. Къде е Тад?

Миражът бе реалност. Наистина беше той. Тя искаше да плаче, но сълзите й не идваха. Само очите й се въртяха в своите орбити, като прегрели лагери.

— Вик? Вик?

Той я обгърна с ръка.

— Къде е Тад, Дона?

— Кола… кола… болен… болница.

Сега тя едва шепнеше и дори това й убягваше. Скоро щеше да може само с устни да изговаря думите. Но нима имаше значение? Вик беше тук. Тя и Тад бяха спасени.

Вик я остави и отиде до колата. Дона остана на мястото си и впери поглед в осакатения кучешки труп. В края на краищата всичко се оказа не чак толкова лошо, нали? Когато не ти оставаше нищо друго, освен оцеляване, когато ножът бе опрял вече до кокал, човек или оцеляваше, или умираше и това бе съвсем в реда на нещата. Сега кръвта не й се виждаше толкова ужасна, нито пък мозъка, който изтичаше от разцепената глава на Куджо. Нищо вече не изглеждаше толкова ужасно. Вик бе тук и те бяха спасени.

— О, мили боже! — изстена Вик и гласът му слабо отекна в тишината.

Дона хвърли поглед към него и видя как той взима нещо от задната седалка на „Пинто“-то й. Някакъв чувал. С картофи? Или портокали? Какво? Беше ли пазарувала тя, преди да се случи всичко това? Да, но бе занесла продуктите у дома. Тя и Тад ги бяха внесли вкъщи. Бяха използвали неговата детска кола. Така че, какво…

„Тад!“ опита се да каже и се втурна към него.

Вик занесе Тад до сенчестото място встрани от къщата и го положи на земята. Лицето на Тад беше много бяла. Косата му приличаше на слама, покрила нежните му, крехки скули. Ръцете му лежаха върху тревата — бяха толкова леки, че дори не можеха да я прекършат.

Вик притисна главата си към гърдите на Тад, после вдигна поглед към Дона. Лицето му бе бледо, но сравнително спокойно.

— Откога е мъртъв, Дона?

МЪРТЪВ ли?!“, опита се да изкрещи тя. Устата й се движеше като на образ, показван по телевизор с изключен говор. „ТОЙ НЕ Е МЪРТЪВ! НЕ БЕШЕ МЪРТЪВ, КОГАТО ГО СЛОЖИХ ОТЗАД! КАКВИ ГИ ГОВОРИШ, ЧЕ БИЛ МЪРТЪВ?! КАКВИ МИ ГИ ПРИКАЗВАШ, ТИ КОПЕЛЕ?!“

Дона се опита да каже всичко това със своя беззвучен глас. Дали животът на Тад не си бе отишъл заедно с живота на кучето? Невъзможно беше! Никой бог, нито едно провидение не биха могли да бъдат така чудовищно жестоки!

Тя се втурна към мъжа си и го блъсна. Вик, който очакваше всичко друго, но не и това, падна по гръб. Дона клекна до Тад и се наведе над него. Сложи ръцете си върху главата му, отвори устата му, запуши ноздрите му, и изпълни с безгласния си дъх дробовете на сина си.

Мухите жужаха сънливо под палещите лъчи на лятното слънце и кацаха върху труповете на Куджо и шерифа, Джордж Банърман — съпруг на Виктория и баща на Катрина. Те нямаха предпочитания към кучето или човека. Бяха демократични мухи. Слънцето победоносно изпращаше към земята жарките си лъчи. Беше един часът и десет минути — тихата, лятна мараня танцуваше и се виеше над полето. Небето беше с цвета на избелели дънки. Предсказанието на леля Еби се бе сбъднало.

Дона дишаше заради сина си. Тя дишаше, тя дишаше! Той не бе мъртъв! Не бе минала през целия този ад, за да умре синът й — това просто не можеше да се случи! НЕ МОЖЕШЕ ДА СЕ СЛУЧИ!!!

Тя дишаше, тя дишаше. Тя дишаше заради сина си.

* * *

Дона все още правеше това, когато след двадесет минути пристигна линейката и спря на пътеката. Тя не даваше на Вик да приближи момчето. Опиташе ли се той да дойде по-близо, Дона се озъбваше и тихо заръмжаваше срещу него.

Зашеметен от скръб почти до степен на безумие, дълбоко вярващ в непоклатимата благоразумност на своето съзнание, казващо му, че всичко случило се дотук, не е възможно, Вик се вмъкна в къщата на Кембърови през вратата откъм стълбището, в която Дона бе гледала толкова дълго и напрегнато. Вътрешната врата не бе заключена и Вик се обади по телефона.

Когато отново излезе навън, Дона продължаваше да прави изкуствено дишане „Уста в уста“ на техния мъртъв син. Той тръгна към нея, но се отказа и вместо при жена си, отиде при „Пинто“-то, отвори багажника и горещината го блъсна в лицето като невидим, хищен звяр. Нима те бяха живели тук целия следобед в понеделник, целия вторник и днес до обяд? Невъзможно бе да повярва човек!

Под резервната гума в багажника Вик откри едно старо одеяло. Той го разгърна и покри с него осакатеното тяло на Банърман. Тогава седна в тревата и се загледа в шосе № 3 и прашните борове отвъд. Съзнанието му ведро се носеше нанякъде.

* * *

Шофьорът на линейката и двама санитари натовариха тялото на Банърман в колата на Касълрокската Бърза помощ. Те приближиха Дона. Тя се озъби срещу тях, а напуканите й устни без глас изговориха думите: „ТОЙ Е ЖИВ! ЖИВ!“. Когато един от санитарите се опита внимателно да я изправи на крака и да я отведе в страни, тя го ухапа. По-късно същият този санитар трябваше да отиде в болницата и да се положи на лечение против бяс. Другият санитар се притече на помощ. Дона започна да се бори с тях.

Те се дърпаха, наежени. Вик седеше все още в тревата, подпрял брадичката си с ръце, загледан оттатък пътя.

Шофьорът на линейката донесе спринцовката. Настъпи борба и спринцовката се счупи. Тад лежеше на тревата. Продължаваше да е мъртъв. Петното сянка, хвърляща тялото му, се бе уголемило вече.

Пристигнаха още две полицейски коли. Роскоу Фишър бе в едната от тях. Когато шофьорът на линейката му каза, че Джордж Банърман е мъртъв, Роскоу заплака. Настъпи нова борба — кратка и ожесточена и най-накрая Дона Трентън бе откъсната от сина си от четири запотени и дърпащи я с все сила мъже. Малко остана отново да се отскубне и тогава Роскоу Фишър, който все още плачеше, се присъедини към групата. Тя пищеше без глас и мяташе главата си от едната страна на другата. Донесоха нова спринцовка и този път успяха да й сложат инжекция.

От линейката изкараха носилка и санитарите я насочиха към мястото, където лежеше Тад, който продължаваше да е мъртъв, бе положен на носилката. Покриха го с чаршаф и скриха лицето му. Като видя това, Дона подхвана борбата си още по-енергично. Освободи едната си ръка и яростно заудря с нея. Тогава изведнъж тя се отскубна.

— Дона — каза Вик и се изправи. — Мила, свърши се. Моля те, мила! Остави, остави…

Тя се спусна към носилката, върху която лежеше синът й. Спусна се към бейзболната бухалка. Взе я и отново започна да бъхти кучето. От него се вдигна лъскав, зелено-черен рояк от мухи. Звукът, който се чуваше от ударите с бухалката бе тежък и ужасен — като в кланица. Всеки път, когато Дона нанасяше удар, тялото на Куджо леко подскачаше.

Полицията се придвижваше бавно напред.

— Не — каза тихо един от санитарите и няколко секунди по-късно Дона просто припадна. Бухалката на Брет Кембър се изхлузи от безжизнено отпуснатата й ръка.

След около пет минути линейката потегли, а сирената виеше ли виеше. Сложиха на Вик инжекция („да се успокоят малко нервите ви, мистър Трентън“) и въпреки че се чувстваше напълно успокоен, той прие инжекцията от учтивост. Взе целофана, който санитарят махна от спринцовката и с внимание разгледа думата „ЪПДЖОН“.

— Някога правехме реклама на тази компания — рече Вик на санитаря.

— Тъй ли? — попита предпазливо санитарят. Беше младо момче и усещаше, че много скоро може да повърне. Никога в живота си не бе виждал такава касапница.

Една от полицейските коли беше в готовност да вземе Вик и да го откара в болницата на северен Къмбърленд в Бриджтън.

— Може ли да изчакате минутка? — каза той.

Двете ченгета кимнаха. Освен това тя гледаха Вик Трентън със страх и повишено внимание, така сякаш той страдаше от силно заразна болест.

Вик отвори и двете врати на „Пинто“-то. За да отвори вратата откъм страната на Дона, се наложи да дърпа дълго и с все сила — кучето я бе изкривило до такава степен, че не беше за вярване. Дамската й чанта бе вътре. Също и блузата. Върху блузата й имаше разцъфнала дупка, като че ли кучето бе откъснало парче от нея. На арматурното табло имаше няколко опаковки от вафли „Слим Джим“ и термоса на Тад, миришещ на вкиснато мляко. Там беше и кутията на Тад за сандвичи. Сърцето му изведнъж ужасно се сви при вида на тези неща, но Вик не си позволи да мисли за тяхното значение с оглед на бъдещето… ако изобщо имаше някакво бъдеще след този ужасен и горещ ден. Той намери едната гуменка на Тад.

„Тадър“, помисли си Вик. „О, Тадър!“

Силата напусна краката му и той тежко се отпусна върху седалката до шофьорското място. Загледа се в хромираната основа на разката на вратата, която се виждаше между коленете му. Защо? Защо такова нещо трябваше да се случи? Как можаха толкова много неща да се объркат наведнъж?

Изведнъж усети в главата си силна, пулсираща болка. Сълзите запушиха носа му, синусите му бяха като посипани с пясък. Вик изпръхтя и задържа сълзите си, после прекара ръка по лицето си. Мина му през ума, че Куджо бе отговорен за смъртта на поне трима души, включително и Тад, а може би дори и повече, ако се окажеше, че Кембърови са също между жертвите. Дали полицаят, когото Вик бе покрил с одеялото, имаше жена и деца? Вероятно.

„Да бях дошъл поне час по-рано… Да не бях лягал да спя…“

„Бях толкова сигурен, че е Кемп! Така уверен!“, крещеше съзнанието му.

„Ако бях дошъл тук само петнадесет минути по-рано щеше ли да е достатъчно? Ако не бях говорил с Роджър толкова дълго, щеше ли Тад да е жив сега? Случило ли се е това изобщо? И как да живея с него до края на дните си, без да полудея? Какво ще стане с Дона?“

Още една кола спря на пътечката. Някакъв полицай слезе и заговори с един друг, който чакаше Вик. Чакащият полицай пристъпи напред и каза тихо:

— Мисля, че трябва да тръгваме, мистър Трентън. Куентин тук казва, че по пътя имало репортери. Точно сега не искате да говорите с репортери, нали?

— Не — съгласи се Вик и се надигна. Докато ставаше обаче, с периферното си зрение той улови някакво жълто петно — жълтеникав лист хартия, подаващ се изпод седалката на Тад. Вик го издърпа и видя, че бяха Думите за Чудовището, които беше написал, за да успокоява мислите на Тад преди съня. Листът бе измачкан, скъсан на две места и силно изцапан от пот. По ръбовете на сгъване бе ставал почти прозрачен.

„Чудовища бягайте вън!

Тук нямате работа вие.

Под леглото на Тад няма нищо —

там тясно е. Кой ще се скрие?

В килера ли? Никой няма там!

Там също е толкова тясно.

Отвън зад прозореца

пак няма нищо!

Вампири, зверове

таласъми,

вие нямате работа тук!

Никой не ще пипне Тад

и никой не ще…“

Вик не можа да чете по-нататък. Смачка хартията на топка и я хвърли върху трупа на кучето. Тези думи бяха една сантиментална лъжа, също толкова неустойчива, колкото и цвета на онези тъпи червени Пралини. Всичко беше лъжа. Светът бе пълен с чудовища и те винаги хапеха невинните и кротки хора.

Вик се остави да го поведат към полицейската кола. Откараха го така, както бяха откарали преди него Джордж Банърман и Тад, а после Дона Трентън. След малко в дълъг, закрит камион пристигна и една ветеринарна лекарка. Тя погледна към мъртвото куче, нахлузи дълги, гумени ръкавици и извади циркуляр за рязане на кости. Като усетиха какво ще прави лекарката, ченгетата се извърнаха.

Тя отряза главата на Сан Бернара и я сложи в голяма, бяла, найлонова торба за боклук. По-късно през деня на Председателя на Държавната комисия по животните бе съобщено къде точно мозъкът ще бъде изследван за бяс.

И Куджо вече го нямаше.

Бележки

[1] Старческа болест на очите, нарича се още „перде“. — Б.пр.

[2] Свиреп, хищен звяр — гр. мит. — Б.пр.