Стивън Кинг
Куджо (11)

* * *

В съня й бе дошъл Вик.

Той просто вървеше по пътеката към „Пинто“-то и като стигна до колата, отвори вратата откъм нейната страна. Беше облечен в най-хубавия си тъмносив костюм с жилетка. (Винаги когато го слагаше, Дона го занасяше, казвайки му, че прилича на Джери Форд, само че с коза). „Хайде, влизайте, вие двамата“, каза той с обичайната си закачлива усмивка. „Време е да се прибирате вкъщи, преди да са излезли вампирите“.

Дона се опита да го предупреди, че кучето е бясно, но от устните й не излезе нито звук. Изведнъж Куджо изскочи от тъмното и тръгна към тях с наведена глава и непрекъснато ниско, гърлено ръмжене. „Внимавай!“ искаше да извика Дона. „Едно ухапване значи смърт!“. Но отново не издаде нито звук.

Преди обаче Куджо да се хвърли върху Вик, Вик се обърна и посочи с пръст кучето. Козината на Куджо в миг се вкамени и побеля. Червените му, слузести очи паднаха навътре в главата му като стъклени топчета в купа. Муцуната му се откъсна и падна върху чакъла на пътеката, където се разби на парчета, сякаш че беше от черно стъкло. Миг по-късно пред гаража остана само една развяна кожа.

„Не се безпокой“, казваше Вик в съня. „Не се страхувай от това старо куче. То е просто един кожен търбух. Получи ли пощата? Не обръщай внимание на кучето, пощата пристигна. Пощата е важна! Нали? Пощата…“

Гласът му глъхнеше в някакъв тунел като ставаше все по-далечен и ехтящ. И изведнъж това вече не бе гласът на Вик, а само спомен за сън. Дона бе будна, а страните й бяха мокри от сълзи. Тя бе плакала в съня си. Погледна часовника си и едва успя да разбере колко е часът: беше един и четвърт. Дона погледна към Тад, който дълбоко спеше, засмукал палеца си.

„Не обръщай внимание на кучето, пощата пристигна. Пощата е важна!“

И изведнъж значението на пакета, закрепен върху пощенската кутия, проблясна в мислите й, като светкавица изпратена от подсъзнанието й — идея, която преди тя не можеше напълно да осъзнае. Може би защото беше толкова значимо, толкова лесно и „толкова елементарно, драги ми Уотсън“. Вчера беше понеделник и пощата беше дошла. Пакетът на „Джей Си Уитни“ беше достатъчно доказателство за това.

Днес беше вторник и пощата пак щеше да дойде.

От очите й бликнаха сълзи на облекчение и отново овлажниха още неизсъхналите й страни. Всъщност Дона едва се въздържа да не раздруса Тад, да го събуди и да му каже, че всичко ще бъде наред най-късно до два часа. През този следобед и най-вероятно към един или единадесет часа сутринта. Ако разнасянето на писмата станеше точно навреме, както на повечето места в града, този кошмар щеше да свърши.

Пощальонът щеше да дойде, дори да нямаше пощата Кембърови, а това беше най-хубавото от всичко. Едно от задълженията му бе да види дали знаменцето е вдигнато, тоест дали Кембърови имаха писма за изпращане. И той трябваше да дойде до тук — последната спирка на шосе номер три, за да провери. Но днес щеше да бъде посрещнат от полуистерична от радост и облекчение жена.

Дона хвърли поглед към кутията на Тад с храната. Тя си помисли как предвидливо бе запазила част от нея в случай, че… е, за всеки случай. Сега вече не беше толкова важно, макар че Тад сигурно сутринта щеше да бъде гладен. Дона изяде остатъците от краставичките, Тад без друго не ги обичаше. „Закуската му ще бъде доста особена“, помисли си тя и се усмихна. „Сладкиши със смокинов пълнеж, маслини и една-две бисквити «Слим Джим».“

Докато дъвчеше последните парчета краставички, Дона осъзна, че от всичко най-много я бяха уплашили съвпаденията. Цяла поредица от съвпадения — напълно случайни, но наподобяващи една неумолима фаталност, бяха направили кучето толкова ужасяващо многозначително, толкова… толкова решено да я унищожи — нея, лично!

Вик да го няма вкъщи десет дни — това бе съвпадение номер едно. Вик се обажда по телефона по-рано — съвпадение номер две. Ако тогава не ги беше намерил, щеше да опита по-късно отново, щеше да звъни непрекъснато и да започне да се чуди къде са. Фактът, че и тримата Кембърови отсъстваха, поне за едно денонощие, както сега изглеждаше, беше съвпадение номер три. Майката, бащата и синът. И тримата отсъстваха. Обаче бяха оставили кучето си. О, да! Бяха оставили…

Внезапно една ужасяваща мисъл й мина през ума и я вцепени — устата й замръзна върху последното парченце краставица. Дона се опита да я пропъди, но тя просто не я напускаше, защото си имаше своя собствена, фантастична логика.

Ами ако и тримата в гаража бяха мъртви?

Представата веднага изникна в ума й, с онази нездрава яркост и отчетливост на виденията, спохождащи ни понякога в малките часове на нощта. Трите трупа там се въргаляха на пода като разхвърляни играчки, дървените стърготини наоколо са аленочервени, напоени с кръв, прашните им очи са втренчени в тъмното, там, където лястовиците чирикат и пърхат, дрехите им са раздрани, разкъсани, части от тях…

„О, това е лудост! Това е…“

Може би звярът първо е нападнал момчето. Другите двама са някъде в кухнята и набързо се „оправят“. После чуват писъци, тичат навън…

(престани, няма ли да престанеш)

… втурват се навън, но момчето вече е мъртво. Кучето е разпрало гърлото му. И докато те все още са зашеметени от смъртта на сина си, огромният Сан Бернар изскача от сенките — една стара и ужасна машина за убиване!!! Да, старото чудовище излиза от сенките, бясно и озъбено. То първо се хвърля към жената, а мъжът се опитва да я спаси…

(не, той би взел пушката, или би го цапнал по главата с някое желязо, но къде е колата? Преди тук имаше кола — преди да заминат на семейно пътешествие. Чуваш ли? Семейно пътешествие. Взели са колата, оставили са камиона!)

Тогава защо никой не идва да храни кучето?

Логиката на нещата беше част от това, което я плашеше.

Защо никой не бе дошъл да нахрани кучето? Защото ако човек заминава за ден-два или за повече, то той се споразумява с някого. Този някой идва да ти храни кучето, а пък ти му храниш котката, рибата, папагала или каквото и да е там, когато той замине за някъде. Така че къде…

А и кучето все се връщаше в гаража?

Там ли ядеше?

„Това е отговорът“, казваше съзнанието й с облекчение. „Не е могъл да се споразумее с някого да му храни кучето и затова е напълнил с храна цяло корито: «Гейнс Мийл» или нещо подобно…“

Но тогава Дона се натъкна на нещо, което по-рано бе притеснило и самия Джо Кембър през този безкраен ден. Едно голямо куче ще излапа храната наведнъж, а след това ще ходи гладно. Естествено, че ако заминаваш, би било по-добре да уредиш някой приятел да ти храни кучето. От друга страна пък, те може би са били задържани. Наистина е възможно да е имало семейно тържество, Кембър да се е напил и да е припаднал. Може да е това, може да е онова, всичко може да е.

„Кучето яде ли в гаража?“

(какво яде? „Гейнс Мийл“? или хора?)

Дона изплю последното парче краставица в шепата си и усети как стомахът й се обърна, опитвайки се да изхвърли всичко, което беше яла до този момент. Тя съсредоточи цялата си воля за да задържи храната в стомаха си и тъй като, когато пожелаеше, можеше да бъде много решителна, Дона успя да се удържи да не повърне. Бяха оставили храната на кучето и бяха заминали с колата. Не беше нужно да си Шерлок Холмс, за да стигнеш до такова заключение. Останалото беше тежък случай на внушение.

Но представата за смъртта непрекъснато й се явяваше. Доминиращата картина беше тази с дървесните стърготини, които вече бяха потъмнели и добили естествения цвят на надениците.

„Престани! Мисли за пощата, щом трябва да мислиш за нещо. Мисли за утре. Мисли, че ще бъдеш спасена.“

Откъм нейната страна на колата се чу леко стържене и драскане.

Не желаеше да погледне и все пак не бе способна да се възпре. Започна да извръща глава, сякаш задвижвана от невидими и все пак мощни ръце. Дона усети тихо скърцане на сухожилията на врата си. Куджо беше там и я гледаше, лицето му беше на около петнадесет сантиметра от нейното. Разделяше ги само стъклото на прозореца. Тези кръвясали, замъглени очи се втренчиха в нейните. Зурлата му изглеждаше така, сякаш беше обилно насапунисана и после оставена да изсъхне.

Куджо й се хилеше.

Дона усети как в гърдите й се надига вик и се качва към гърлото й като желязна стрела, защото тя усети мислите на кучето, което й казваше: „Ще те пипна, миличка. Ще те пипна и теб, детенце. Мисли си за пощальона, колкото искаш. И него ще убия, щом трябва, както убих тримата Кембърови, както ще убия и тебе, и сина ти. По-добре свикни с тази мисъл. По-добре…“

Викът напираше в гърлото й, бореше се, сякаш беше диво животно и изведнъж всичко нахлу в съзнанието й: Тад, който иска да се изпишка, а тя отваря прозореца десетина сантиметра и го изправя, за да може да се изпикае навън, като през цялото време се оглежда за кучето; Тад дълго време не може да се изпикае, ръцете я заболяват; после сънят, после представите за смъртта, а сега това…

Кучето й се хилеше, надничайки вътре; то й се хилеше. Името му беше Куджо, а ухапването му бе смърт.

Викът трябваше да се изтръгне,

(но Тад)

иначе щеше да полудее.

(спеше)

Дона стисна устни, за да удави вика си, така както бе стиснала гърлото си преди няколко минути, за да не повърне. Тя се бореше. Бореше се с всички сили. Най-после сърцето й забави ритъма си и тя разбра — беше го победила.

Усмихна се на кучето, стисна ръцете си в юмруци и вдигна двата си средни пръста. Допря ги до стъклото, което сега бе замъглено от външната страна от дъха на Куджо.

— Върви на майната си! — прошепна Дона.

След може би цяла вечност Куджо смъкна двете си предни лапи на земята — и се върна в гаража. Мислите на Дона отново поеха своя мрачен път,

(какво яде там?)

Докато най-накрая тя затръшна една врата в съзнанието си.

Но вече нямаше да има сън, още дълги, дълги часове. А до зората имаше толкова много време. Тя седеше изправена зад волана, цялата разтреперана и повтаряща непрекъснато сама на себе си, че е смешно, направо смешно да мисли за кучето като за някакъв отвратителен кръволок, излязъл от килера на Тад и знаещ за ситуацията много повече, отколкото тя.

* * *

Вик се събуди, стреснат. Наоколо тъмнината бе плътна. Дъхът му бе накъсан и сух, сякаш гърлото му бе посипано със сол. Сърцето му блъскаше като чук в гърдите и той нямаше никаква представа къде се намира. Загубата на чувството му за ориентация бе толкова цялостна, че за миг му се стори да пада и трябваше с две ръце да се хване за леглото си.

Вик затвори очи за секунда, после с усилие на волята подтисна паниката и се овладя.

(ти си в)

Отвори очи и видя прозорец, легло, лампа.

(хотел Риц-Карлтън в Бостън, Масачузетс)

отпусна се. С тази опорна точка всичко — щрак! — си дойде на мястото и той се зачуди как е могъл макар и само за миг да бъде толкова дезориентиран и безпомощен. Сигурно поради смяната в обстановката, мислеше си Вик. А пък и кошмарът.

Какъв кошмар само! От времето на ранния си пубертет не можеше да си спомни да е имал такъв лош сън — тогава от време на време сънуваше, че пропада. Пресегна се за пътническия будилник, взе го в ръце и го поднесе към очите си. Беше един часа и двадесет минути. Роджър леко похъркваше в другото легло и сега, след като вече бе свикнал с тъмнината, Вик видя, че той спи, легнал по гръб. Беше изритал чаршафа от леглото. Бе облечен в смешна пижама, цялата в някакви малки колежански емблеми.

Вик провеси крака от леглото, стана тихо и отиде в банята, затваряйки вратата след себе си. Цигарите на Роджър бяха върху полицата и той си взе една, имаше нужда. Седна върху клозетната чиния и запуши, тръскайки пепелта в умивалника.

Кошмар от нерви, както би казала Дона. А и сам господ знаеше, че Вик имаше за какво да е нервен. Все пак си беше легнал в десет и половина, в много по-добро настроение, отколкото бе имал през цялата изминала седмица. След като се върнаха в хотела, той и Роджър прекараха около половин час в бара „Риц-Карлтън“ и поговориха още много за извинението на Професора. Тогава от вътрешността на огромния си, стар портфейл Роджър извади листче с телефонния номер на Янси Харингтъм. Харингтъм беше актьорът, който играеше Професора по тестени изделия „Шарп“.

— Нека първо да видим дали ще може да го направи — каза Роджър, вдигна слушалката и набра номера на Харингтъм, който живееше в Уеспорт, Кънектикът.

Вик не знаеше какво точно да очаква. Ако трябваше да даде все пак мнението си, той би казал, че Харингтъм сигурно ще иска да го поухажват, тъй като направо беше съсипан от аферата с Пралините и щетите, които те бяха нанесли върху неговия имидж.

Обаче и Вик, и Роджър бяха доста приятно изненадани. Харингтъм се съгласи на секундата. Той възприемаше ситуацията такава, каквато е, и знаеше, че с Професора е свършено („Горкото професорче е бита карта“, беше казал Харингтъм мрачно). Но мислеше, че последната реклама би помогнала реабилитирането на компанията, да стъпи отново на краката си, така да се каже.

— Дрън-дрън — рече Роджър, след като затвори телефона. — Просто му харесва идеята за още един „бис“. В рекламния бизнес актьорите, на които се пада такъв шанс, не са много. Ако бяхме поискали, сигурно щеше и сам да си плати билета до Бостън.

И тъй Вик си бе легнал щастлив и беше заспал веднага. После — сънят. Той стои пред килера, казва на Тад, че вътре няма нищо, абсолютно нищо. „Ще ти покажа веднъж завинаги“, казва Вик. Отваря вратата на килера и вижда, че дрехите и играчките на Тад са изчезнали. В килера расте гора от стари борове, смърч и вековни широколистни дървета. Подът е покрит с ароматни борови игли и шума. Вик разравя с крак, за да види дали отдолу има дъсчен под, ала вместо това се показва богата и черна горска почва.

Вик влиза в килера и вратата зад него се затваря. Но няма значение. Достатъчно светло е и се вижда. Открива пътека и тръгва по нея. Изведнъж усеща раница на гърба си и манерка, преметната през рамо. Сред боровете се чува тайнственото нашепване на вятъра и далечни птичи гласове. Преди седем години, много преди „Ад Уъркс“, през една от отпуските си веднъж четиримата бяха отишли на екскурзия до Апалачиън Трейл^[1]. Онази земя тогава приличаше много на тази от съня му сега. Бяха отишли там само веднъж, а след това ходеха все на море. Вик, Дона и Роджър бяха прекарали чудесно, но Алти Брейкстоун мразеше екскурзиите и се върна на всичкото отгоре със силен обрив подир алергия от дъбова шума.

Първата част на съня бе доста приятна. Мисълта, че всичко това е в килера на Тад, бе прекрасна, по свой собствен, странен начин. После Вик стигна до една поляна и вижда… но вече сънят се разпада, както изобщо става със сънищата преди събуждане.

Другият край на поляната е само сива стена, издигаща се на четиридесет метра нагоре в небето. На шест метра от земята има пещера… не, всъщност не е толкова дълбока, че да е пещера. По-скоро е нещо като ниша, или вдлъбнатина в скалата. Вдлъбнатината има равен под. Дона и Тад са се сгушили вътре. Крият се от някакво чудовище, което се опитва да ги достигне. Да се добере до тях! Да ги изяде!

Както е онази сцена от истинския „Кинг Конг“, в която гигантската маймуна събаря от дървото евентуалните спасители на Фей Рей и се опитва да пипне единствения оцелял. Ала човекът се е свил в една дупка и Конг няма как да се добере до него.

Чудовището в неговия сън не е гигантска маймуна. То е… какво? Дракон ли? Не, нищо подобно. Не е дракон, не е динозавър, не е трол^[2]. Не може да разбере какво е. Каквото и да е, то не може да влезе в дупката и да вземе Дона и Тад, а само чака отвън, както котка чака с ужасяващо търпение да хване мишката.

Вик започва да тича, но въпреки че тича много бързо, все не може да стигне до другия край на поляната. Чува как Дона вика за помощ, но когато отвръща на вика й, думите му заглъхват на метър от него. Най-после Тад го чува.

„Не действат!“ — крещи Тад отчаяно и жално, което вледенява сърцето на Вик от ужас. „Татко, Думите за Чудовището не действат! О, татко, те не действат и никога не са действали! Ти излъга, татко! Ти излъга!“

Вик продължава да тича, но не напредва — като че ли е в някаква огромна въртележка, която задвижва с краката си. Той поглежда надолу и в основата на високата, сива стена вижда огромна купчина от стари кости и хилещи се черепи, някои от които са покрити със зелен мъх.

В този миг се събуди.

Какво беше това чудовище, все пак?

Вик не можеше да си спомни. А и самият сън вече изглеждаше като сцена, наблюдавана през обратната страна на телескоп. Той хвърли цигарата в тоалетната чиния, дръпна водата, лисна вода в умивалника и изми пепелта. Уринира, загаси лампата и се върна в леглото. Като лягаше погледна към телефона и изведнъж почувства силно и неразумно желание да позвъни вкъщи. Неразумно ли?! Меко казано! Беше два без десет сутринта. Не само щеше да я събуди, но щеше навярно да я изплаши до смърт. Сънищата не се тълкуваха буквално: всеки го знаеше. Когато и бракът, и работата ти заплашват да излязат от релсите, не е никак изненадващо, че мозъкът ти е сглобил в едно няколко мрачни главоблъсканици, нали?

„Все пак, само да чуя гласа й, да зная, че е добре…“

Вик се извърна от телефона, тупна два-три пъти възглавницата си и решително затвори очи.

„Обади й се сутринта, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре. Обади й се веднага след закуска.“

Това го успокои и много скоро Вик отново заспа. Този път не сънува… или дори да беше сънувал, сънищата не оставиха никаква следа в съзнанието му. И когато сутринта, във вторник, будилникът иззвъня, той напълно бе забравил за съня си и за чудовището на поляната. Имаше съвсем смътен спомен, че беше ставал през нощта. Вик не се обади вкъщи през този ден.

* * *

Онзи вторник Черити Кембър се събуди точно в пет сутринта и също не можа да разбере къде се намира — жълти тапети, вместо дървена ламперия, цветни зелени пердета от басма, вместо бели, тясно, единично легло, вместо голямо двойно, леко хлътнало в средата.

Тогава изведнъж разбра къде е — Стратфорд, Кънектикът! — и почувства радостна възбуда. Имаше на разположение целия ден да говори със сестра си за едно време, за това какво е правила Холи през последните няколко години. А Холи й беше споменала, че ще ходи в Бриджпорт на пазар.

Черити се бе събудила час и половина по-рано от обичайното си време и навярно два-три часа преди времето, когато хората в къщата се разшетваха насам-натам. Но човек трудно спеше в чуждо легло и свикваше в него едва на третата вечер — поне така твърдеше майка й. Оказа се вярно.

Докато Черити лежеше и се ослушваше, тишината отстъпи пред тихите и едва забележими шумове. Тя гледаше бледата светлина, струяща между полудръпнатите пердета… първата светлина на зората — винаги толкова бяла, чиста и нежна. Черити чу проскърцването на дъска… Някаква сойка, запърхала рано-рано… Първият влак за деня тръгваше за Уестпорт, Грийнич и Ню Йорк Сити.

Дъската пак изскърца.

И пак.

Не беше просто домашен шум. Бяха стъпки.

Черити се изправи и седна в леглото. Одеялото и чаршафът се смъкнаха до кръста й и откриха горната част на благопристойната й розова нощница. Сега стъпките слизаха бавно надолу. Чуваше се лек шум от нечии стъпки — боси или обути в чорапи. Беше Брет. Когато човек живееше с хора, то той разпознаваше стъпките им. Просто бе едно от онези тайнства, които се извършваха с течение на годините — както падналият от дървото лист оставя отпечатъка си в скалата.

Черити отхвърли завивката си, стана и отиде до вратата. Стаята й беше на втория етаж, точно срещу площадката на стълбището и тя зърна как Брет слиза надолу.

Черити тръгна леко след него.

Когато тя стигна най-горното стъпало, Брет вече завиваше по коридора, който минаваше през цялата къща — от входната врата до кухнята. Черити отвори уста да го извика… но после пак я затвори. Плашеше я спящата къща, която не беше нейна. Нещо в походката на Брет… в стойката му… но имаше години откакто…

Бързо и безшумно Черити слезе по стълбите. Беше боса. Тя последва Брет в кухнята. Той бе само по долнището от синята си пижама. Бялата връв, с която се стягаха панталоните, стигаше чак до добре оформения му чатал. Макар че бе едва средата на лятото, Брет бе вече доста загрял. Беше естествено мургав, като баща си, и леко червенееше.

Застанала на прага, Черити го видя в профил. Същата чиста и нежна утринна светлина струеше върху тялото му, докато той търсеше нещо върху полицата с чашите над печката, кухненския плот и умивалника. Сърцето на Черити се изпълни с удивление и боязън. „Красив е“, помисли си тя. „Всичко, което е красиво в нас, или някога е било, е в него сега“. Беше миг, който Черити никога не забрави — виждаше сина си, облечен само в долнището на пижамата му и в този момент тя бе проникната от неясното вълшебство на момчешките му години, които скоро щяха да бъдат минало. Майчиният й взор с любов оглеждаше леката извивка на още неукрепналите му мускули, линията на стройните му хълбоци и чистите му меки стъпала. Виждаше й се… напълно съвършен.

Тя го гледаше спокойно, защото Брет не беше буден. Като дете понякога ходеше насън: най-много двадесетина пъти в периода между четири — и осемгодишната му възраст. Накрая Черити толкова се обезпокои… толкова се уплаши… че най-после се консултира с доктор Грешъм (без да знае Джо). Тя не се боеше, че Брет ще се побърка (всеки, който го познаваше, виждаше, че е умно и нормално момче), ала се боеше, че докато е в това състояние, може да се нарани. Доктор Грешъм й каза, че това е твърде малко вероятно и че повечето от представите на хората за сомнамбулизма идвали от евтините и грубо скалъпени филми.

— Съвсем малко знаем за ходенето насън — рече той, — но знаем че е по-често срещано при децата, отколкото сред възрастните. Взаимодействието между мозъка и тялото, мисис Кембър непрекъснато нараства и се усъвършенства и мнозина, които са изследвали явлението, вярват, че ходенето насън е навярно симптом на временно и не особено важно несъответствие между двете.

— Като болки на растежа ли? — попита Черити със съмнение.

— Да, нещо такова — отвърна доктор Грешъм и нарисува върху лист хартия диаграма, показваща, че сомнамбулизмът на Брет ще достигне известен връх на развитие, ще се задържи така известно време, после ще започне да изчезва, докато накрая изчезне напълно.

Черити си отиде малко поуспокоена от сигурността, с която докторът й каза, че Брет не би паднал от прозореца по време на нощните си разходки, нито пък би излязъл по средата на някоя магистрала, ала не можа да научи много за сомнамбулизма. Седмица по-късно тя заведе Брет при доктор Грешъм. Преди месец-два момчето тъкмо бе навършило шест години. Грешъм го прегледа цялостно и заяви, че момчето е нормално във всяко отношение. И наистина той се бе оказал прав. За последен път, доколкото си спомняше Черити, Брет бе ходил насън преди две години.

За последен път преди този.

Брет отваряше шкафовете един след друг, като прилежно ги затваряше, прехвърляйки се на всеки следващ. Показаха се тиганите и тенджерите на Холи, резервните й части за готварската й печка, сгънати хавлиени кърпи за бърсане на съдове, сметана за кафе и чай, все още непълният й комплект от дуралексови съдове. Очите на Брет бяха широко отворени, но невиждащи и Черити бе обхваната от хладната увереност, че синът й вижда други шкафове на друго място.

Тя почувства предишния безпомощен страх, почти напълно забравен, който родителите изпитват от безпокойствата и болките на своите деца, когато те са още малки: никненето на зъби, ваксината, довела до изключително висока температура като някакъв допълнителен акцент, силната кашлица круп, възпаление на ухото, или пък ръка, или крак, подул се без причина от вътрешен кръвоизлив. „Какво си мисли?“, рече си Черити. „Къде ли е? И защо сега, след две спокойни години?“ Дали защото бе на непознато място? Ала Брет не изглеждаше прекалено възбуден от това… поне не до този момент.

Той отвори последния шкаф, взе една голяма розова купа за сос и я постави върху кухненския плот. Като някой мим, Брет започна да загребва въздуха с ръце и да го изсипва в купата. Кожата по ръцете на Черити изведнъж настръхна, когато разбра къде бе синът й и какво означаваше тази пантомима. Беше обичайното действие, което той извършваше у дома всеки ден. Брет хранеше Куджо.

Тя неволно пристъпи напред и спря. Не вярваше на бабешките приказки, че нещо лошо може да се случи, ако човек събуди някого, като ходи в съня си: че душата щяла завинаги да остане откъсната от тялото, че това можело да доведе до лудост или внезапна смърт. На Черити не й беше нужно доктор Грешъм да я убеждава в това. Тя бе взела под наем една книга от градската библиотека в Портланд… но дори тя не й бе необходима. Нейният собствен здрав разум й казваше, че когато събудиш някого, който ходи в съня си, то той просто се събужда и нищо друго. Можеше да има сълзи, дори лека истерия, но такава реакция би била резултат от най-обикновена липса на ориентация.

Все пак Черити никога не бе събудила Брет по време на нощните му разходки. Не се осмели да го направи и сега. Добрият здрав разум беше едно нещо, а нейният собствен необясним страх — съвсем друго. Внезапно тя изпита ужас, без да знае защо. Какво бе толкова ужасно в съня на Брет, представящ си, че храни кучето? Беше съвсем естествено, след като така се безпокоеше за Куджо.

Брет се наведе с купата в ръка, а бялата връв на панталона му образува прав ъгъл с равната повърхност на пода, покрит с червено-черен линолеум. Лицето му, като в забавена пантомима, изразяваше скръб. В този миг той проговори, измърморвайки думите гърлено, бързо, почти неразбираемо, както често правеха лунатиците. В тях нямаше чувство — то бе вътре, в паяжината на този сън, който бе достатъчно ярък, за да го накара да тръгне след цели две спокойни години. В словата, изговорени сънено, бързо и сякаш на един дъх, нямаше нищо особено драматично, но Черити притисна гърлото си с ръка. Кожата й бе студена, студена.

— Куджо не е гладен вече — каза Брет, а думите сякаш излизаха с въздишка. Той отново се изправи, този път придържайки купата към гърдите си. — Никога няма да е гладен. Никога.

За миг Брет застана неподвижен до кухненския плот, а Черити спря на вратата. По лицето на Брет се стичаше една единствена сълза. Той сложи купата до умивалника и тръгна към вратата. Очите му бяха отворени, ала невиждащи и погледът му с безразличие се плъзна покрай майка му. Брет спря и се обърна.

— Погледни в тревата — каза той на някого, който не беше в стаята.

После Брет отново тръгна към майка си. Тя отстъпи, с ръка все още върху гърдите. Той мина покрай нея, стъпващ безшумно с босите си ходила и изчезна в коридора, водещ към стълбището.

Черити се обърна с намерение да го последва, ала си спомни за купата, която стоеше в средата на готовия за деня кухненски плот, като фокусна точка в някаква странна картина. Тя я взе, но купата се изплъзна от пръстите й — Черити не бе усетила, че дланите й са хлъзгави от пот. Ловко я прихвана представяйки си трясъкът, който щеше да се чуе в спящата, притихнала къща. В миг тя улови съда здраво с двете си ръце, после го постави обратно на полицата, затвори вратата на шкафа и застана неподвижно, усетила тежките удари на сърцето си.

Стигна на прага на стаята му тъкмо навреме, за да види как Брет си ляга. Той се покри с чаршафа и се обърна на лявата си страна, както обикновено спеше. Макар и да знаеше, че нощната разходка е приключила, тя постоя там още малко.

Някой, някъде долу се изкашля, напомняйки й отново, че тази къща не беше нейната. Черити бе обхваната от силен копнеж по дома си: за няколко секунди тя усети стомаха си така, сякаш бе пълен с обезболяващ газ, какъвто използваха зъболекарите. На фона на нежната и спокойна светлина на утрото мислите й за развод й се видяха така назрели и така нецелесъобразни с действителността, както мислите на дете. Лесно беше да разсъждаваш по този начин тук. Това не беше нейната къща, не беше нейният дом.

Защо пантомимата, представляваща храненето на Куджо и тези забързани думи, произнесени сякаш като въздишка я изплашиха толкова много? „Куджо вече не е гладен. Никога няма да е гладен.“

Черити се върна в своето легло и лежа така, докато слънцето се издигна високо и ярка светлина изпълни стаята. На закуска Брет не изглеждаше по-различно от друг път. Той не спомена за Куджо и очевидно бе забравил да позвъни отново вкъщи. Поне засега. След известна вътрешна борба Черити реши да остави нещата така.

* * *

Беше горещо.

Дона смъкна прозореца си още малко — едно съвсем леко завъртане на дръжката, една четвърт от онова, на което би се решила. После тя се пресегна през Тад, за да смъкне и неговия прозорец. Точно тогава забеляза в скута му измачкан и жълтеникав лист хартия.

— Какво е това, Тад?

Той вдигна поглед към нея. Под очите му имаше мръснокафяви кръгове.

— Думите за Чудовището — отвърна той.

— Може ли да видя?

Тад сграбчи листа за момент, но после й го подаде. Върху лицето му се изписа напрежение, някакво дебнещо собственическо чувство, и Дона почувства мигновена ревност. Беше само за миг, но беше много силно. До тук тя бе успяла да го запази жив и здрав, а той се интересуваше единствено от фокусите на Вик. После това чувство изчезна, преминавайки последователно през объркване, тъга и себеотвращение. Нали тъкмо тя го бе поставила в това положение? Ако не беше отстъпила пред молбите му за бавачката…

— Сложих ги в джоба си вчера — рече Тад. — Преди да излезем на пазар. Мамо, ще ни изяде ли чудовището?

— Това не е чудовище, Тад, а просто куче и няма да ни изяде! — рече майка му по-рязко, отколкото възнамеряваше. — Казах ти, че като дойде пощальонът, ще можем да си отидем у дома.

„Казах му също, че колата ще тръгне след малко, казах му, че някой ще дойде и че Кембърови скоро ще се приберат…“

Но каква полза имаше от тези мисли?

— Може ли да ми върнеш Думите за Чудовището? — помоли Тад.

За миг Дона бе обзета от напълно безумното желание да накъса на парчета овлажнелия от пот, жълтеникав и измачкан лист хартия и да ги изхвърли през прозореца си — просто малки, пърхащи конфети! После му подаде обратно листа и прокара и двете си ръце през косата му, засрамена и изплашена. Какво й ставаше за бога?! Такава садистична мисъл! Защо да влошава положението му?! Заради Вик ли? Или заради себе си? За какво?

Беше твърде горещо. Твърде горещо, за да може да мисли. Потта се стичаше по лицето й, а също и по бузите на Тад. Косата бе залепнала за главата му на грозни кичури и изглеждаше два пъти по-тъмна от обикновения й тъмно-рус цвят. „Трябва да му измия главата“, помисли си Дона съвсем неочаквано, представяйки си шишето нелютив, детски шампоан „Джонсън“ („Край на сълзите!“), застанало на разумно и сигурно място, върху полицата в банята и очакващо някой да го вземе и да изсипе една-две дози в шепата си.

(не губи самообладание)

Не, разбира се, че не. Нямаше никакви причини да губи контрол над себе си. Всичко щеше да се нареди, нали така? Непременно! Кучето дори не се виждаше — нямаше го повече от час. А и пощальонът. Беше вече почти десет часа. Пощальонът скоро щеше да дойде, а после изобщо нямаше да има значение, че в колата е толкова горещо. Наричаха го „парников ефект“. Някъде, в някакво указание Дона беше чела защо човек не трябва да затваря кучето си в колата за по-дълго, когато е така горещо. Парниковият ефект. В брошурата се казваше, че температурата в колата, паркирана на слънце, може да достигне до сто и четиридесет градуса по Фаренхайт^[3], ако прозорците са вдигнати. Така че би било жестоко и опасно да затворите своя любимец в колата си, докато пазарувате, или сте на кино. От Дона се изтръгна кратък и хрипкав кикот тук със сигурност нещата бяха тъкмо наопаки, нали? Не друг, а кучето държеше хората, затворени в колата.

Е, пощальонът щеше да дойде. Пощальонът щеше да дойде и всичко щеше да свърши. Нямаше да има значение вече, че сега имаха само четвърт термос мляко или пък че рано тази сутрин Дона искаше да отиде до тоалетната и използва за тази цел малкия термос на Тад. По-точно — опита се да го използва. Той бе прелял и сега в „Пинто“-то миришеше на урина — неприятна миризма, която все повече се усилваше от жегата. Дона бе затворила термоса и го бе изхвърлила през прозореца. После чу как той се разби на парчета върху чакъла и заплака.

Но всичко това беше без значение. Беше унизително и жалко да се опитваш да пикаеш в термос. Да, разбира се, че беше. Но нямаше значение, защото пощальонът щеше да дойде… той дори вече товареше синьо-бялата си камионетка до обвитата с бръшлян, тухлена сграда на пощата на Карбайн Стрийт… или може би вече бе започнал ежедневната си обиколка и караше по шосе № 117 на път за Мейпъл Шугър Роуд. Скоро щеше да свърши. Дона щеше да прибере Тад у дома и двамата щяха да се качат горе. Щяха да се съблекат и да се пъхнат под душа, но преди да влезеше във ваната с него, а после под душа, Дона щеше да вземе онова шише шампоан от полицата, да постави внимателно капачето му на ръба на умивалника и да измие първо косата на Тад, а после своята.

Тад отново зачете думите от пожълтелия лист, движейки беззвучно устни. Не както се четеше истински, или както щеше да чете след няколко години („ако някога се измъкнем оттук“, безсмислено, но веднага добави коварното й съзнание), а както се казва нещо, научено наизуст. Както в курсовете за шофьори подготвяха неграмотните за писмения изпит. Това също бе чела някъде, или видяла навярно по телевизията в някакво предаване. И не беше ли изумително колко много глупости побираше човешкия мозък? Не беше ли изумителен начинът, по който той веднага избълваше всичко това, щом нямаше с какво друго да бъде ангажиран? Като изхвърляне на боклуци от подсъзнанието в обратна посока.

Това й припомни нещо, което се бе случило в къщата на родителите й по времето, когато тази къща бе и неин дом. Около два часа преди започването на един от прочутите коктейли на майка й (както обичаше да ги нарича бащата на Дона със злостна ирония — същата тази ирония, която понякога влудяваше Саманта), отходният канал на кухненския умивалник се запуши и всички нечистотии се насочиха някак си към умивалника на бара. Когато майка й врътна кранчето в желанието си да се освободи от отпадъците, проклетият канал запрати силна струя помия право към тавана. По онова време Дона беше горе-долу на четиринадесет години и добре помнеше как до смърт я изплаши невероятната, истерична ярост на майка й. Изплаши се така, че чак й прилоша, защото Саманта разиграваше този панаир пред хората, които толкова я обичаха и се нуждаеха от нея, заради мнението на няколко случайни познати, идващи тук, за да се наливат безплатно с алкохол и да се тъпчат с безплатни сандвичи. Дона бе изплашена, защото тя не виждаше логика в цирка, който Саманта разиграваше… и заради израза в очите на баща й. Беше нещо като примирена погнуса. Тогава за пръв път Дона повярва… повярва и някак вътрешно усети, че тя щеше да порасне, да стане жена: жена, която щеше поне да има шанса да се бори да стане ПО-ДОБРА от майка си, изпадаща в такива ужасяващи състояния, заради такава дреболия…

Дона затвори очи и се опита да подтисне целия този порядък на мисли, притеснена от силните чувства, които предизвикваше споменът. Брошури, парников ефект, отходен канал, после какво? Как загубих Девствеността си? Шест Чудесни Ваканции? Пощальонът — ето за какво трябваше да мисли: проклетият пощальон.

— Мамо, колата може би ще тръгне сега.

— Миличък, страхувам се да опитам, защото акумулаторът е почти изтощен.

— Но ние просто седим тук — рече Тад раздразнен, уморен и сърдит. — Какво значение има дали акумулаторът е изтощен или не, щом само седим тук? Опитай!

— Я не ми нареждай, дете, за да не те напердаша по задника!

Тад се сви от страх при грубия й и сърдит глас и тя отново се изруга наум. Той беше намусен и сърдит… кой можеше да го вини за това? Най-после беше прав. Ето кое я бе разгневило всъщност. Ала Тад не разбираше. Истинската причина, поради която Дона не смееше да опита да пали мотора, бе, че кучето отново ще дойде и това я плашеше. Боеше се, че Куджо ще дойде, а това тя не желаеше за нищо на света.

Със сурово изражение Дона завъртя ключа на стартера. Този път моторът избухтя много забавено, издавайки протяжен и сърдит звук. Изкашля се два пъти, но не запали. Дона изключи и натисна клаксона. Чу се неясен и измъчен сигнал, който едва ли стигаше на повече от петдесет метра, да не говорим за къщата в подножието на хълма.

— Ето! — каза тя троснато и с жестокост в гласа. — Доволен си, нали? Добре!

Тад започна да плаче. Заплака така, както го помнеше още от бебе: устата му се превърна в трептяща дъгичка, а сълзите се търкулнаха по бузите му още преди да изхлипа. Тогава Дона го придърпа към себе си и му каза, че съжалява, каза му, че всичко ще свърши, щом дойде пощальонът, че тя ще го отведе вкъщи и ще му измие косата. После си помисли: „Шанс да се бориш да бъдеш по-добра от майка си. Разбира се. Разбира се, детето ми. Ти си точно като нея. Тя щеше да каже същите думи в ситуация като тази. Когато се чувстваш зле, какво правиш ти? Прехвърляш лошото си настроение върху другите, споделяш богатството. Е, като майка, като дъщеря, нали? А може би като порасне, Тад ще мисли също като тебе, което ти мислиш за…“

— Защо е толкова горещо, мамо? — попита безизразно Тад.

— Парников ефект — отвърна Дона, без дори да мисли. Тя не беше дорасла за това и го знаеше. Ако тази ситуация бе в известен смисъл последен изпит по майчинство… или по зрялост… то тя нямаше да го издържи. От колко време бяха заседнали тук? Най-много петнадесет часа. И тя вече не издържаше, сриваше се.

— Мамо, може ли да изпия една чаша зеленчуков сок, когато се приберем у дома?

Листът с Думите за Чудовището, овлажнен от пот и измачкан лежеше унило в скута на Тад.

— Колкото искаш — отвърна Дона и силно го притисна към себе си, но усети с уплаха, че тялото му не се поддава на прегръдката й. Не трябваше да му викам, помисли разсеяно Дона. Как ми се иска да не бях му викала.

„Ще се държа по-добре“, обеща си Дона. Защото скоро щеше да дойде пощальонът.

— Мисля, че чуд… че кученцето ще ни изяде — рече Тад.

Дона понечи да му отговори, ала се сепна и замълча. Куджо още го нямаше. Включването на стартера не бе успяло да го привлече. Навярно бе заспал. Или пък бе получил гърч и бе умрял. Би било чудесно… особена ако бе бавен гърч. И болезнен! Тя отново погледна към задната врата. Беше толкова изкусително близо. Бе заключена. Дона бе вече сигурна в това. Когато някой заминаваше, то той заключваше. Щеше да е велика глупост да се опита да влиза през задната врата, когато съвсем скоро щеше да дойде пощальонът. „Действай така, сякаш всичко е наистина“, казваше понякога Вик. Така и щеше да направи, защото всичко си беше истина. По-добре да приеме, че кучето е още живо и лежи зад полуотворените врати на гаража. Лежи на сянка.

Мисълта за сянка докара слюнка в устата й.

В този миг бе почти единадесет часа. А около четиридесет и пет минути по-късно Дона забеляза нещо в тревата отвъд пътеката, откъм страната на Тад. След още петнадесет минути оглед на мястото тя бе убедена, че там лежи стара бейзболна бухалка облепена със скоч-лента и полускрита сред стеблата на омайничето и овчарската торбичка.

Няколко минути след това, малко преди да пладне, Куджо се измъкна от гаража и премигна глупаво с кръвясалите си, слузести очи на светлината на жаркото слънце.

„Когато дойдат да те вземат,

те карат черната кола.

Когато дойдат да те викат,

те ще те спуснат във земята…“

Думите на Джери Гарсия, леещи се с лекота и все пак някак унило, се дочуваха от коридора, усилени и леко размазани от нечий транзистор, докато накрая прозвучаха така, сякаш гласът излизаше от дълга, стоманена фуния. Наблизо някой стенеше.

* * *

Онази сутрин, когато той отиде в миризливата обща баня, за да се избръсне и да вземе душ, в една от тоалетните чинии някой беше повърнал, а в един от умивалниците имаше огромно количество засъхнала кръв.

„Давай, давай, захарче“ пееше Джери Гарсия „само не им казвай, че ме познаваш“.

Стийв Кемп стоеше до прозореца в стаята си на петия етаж в МХА, гледаше към Спринг Стрийт и се чувстваше зле, без да знае защо. Болеше го глава. Мислеше си за Дона Трентън и как я беше прекарал… прекарал я беше, а сега се навърташе наоколо. Навърташе се за какво? Какво, майната му, беше станало?

Искаше му се да е в Айдахо сега. Все Айдахо му се въртеше в главата напоследък. Защо ли просто не си вдигнеш чуковете и не си тръгнеш оттук? Стийв не знаеше. Пък не обичаше да не знае. Не обичаше всички тия въпроси, които му разкатаваха майката на главата. Въпросите бяха контрапункт на ведростта и спокойствието, а ведростта и спокойствието бяха необходимост за развитието на един човек на изкуството. Тази сутрин той се погледна в едно от изпръсканите с паста за зъби огледала и си помисли, че изглежда стар. Наистина стар. Когато се върна в стаята, видя как една хлебарка чевръсто прибяга на зигзаг по пода. Лоши поличби!

„Тя не ми даде четката си, защото съм стар“, мислеше си Стийв Кемп. „Не съм стар. Направи го, защото й бях начесал сърбежа вече, защото тя е кучка и защото й дадох пълна лъжица от лекарството, което й бе нужно. Как се хареса на Красивото ти Мъжле моята любовна бележчица, Дона? Дали му се понрави?“

А дали Мъжлето бе получило любовната бележчица?

Стийв смачка аса си в капачката на буркана, който служеше за пепелник на цялата стая. Това всъщност бе главният въпрос, нали така? Ако на него се знаеше отговорът, останалите отговори си идваха на мястото. Преди всичко… преди абсолютно всичко изчезваше омразната власт, която Дона имаше над него, казвайки му да изчезва, преди още той да бе готов за сложи край на връзката (тя го бе унижила, мамка й!).

Внезапно той се сити какво да направи и сърцето му силно заби от радостна възбуда. Бръкна с ръка в джоба си и подрънка дребните монети в него. После излезе навън. Тъкмо минаваше пладне и пощальонът, за който Дона се надяваше, бе започнал вече обиколката си по Мейпъл Шугър Роуд и шосе № 3.