Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cujo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 95 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2009)
Корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателска къща „Плеяда“, 1993

Художник: Петър Станимиров

ISBN 954-526-0-327

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

* * *

Вик, Роджър и Роб Мартин прекараха вторник сутринта в „Имидж-Ай“, а после влязоха за по някой сандвич с бира. Няколко сандвича и доста повече бира по-късно. Вик внезапно осъзна, че е много по-пиян отколкото, след който и да било служебен обяд в живота си. Той обикновено пиеше по един коктейл, или чаша бяло вино. Беше видял не един кадърен рекламен агент в Ню Йорк да се налива с алкохол в онези тъмни бардаци оттатък Медисън Авеню и да говори с приятелите си за рекламни кампании, които той никога нямаше да оглави… или ако се напиеше доста, да говори с бармана на някой от бардаците за романа, който той със сигурност никога нямаше да напише.

Поводът беше особен. Празнуваха полупобеда и полуотрезвяване. Роб ги бе поздравил за идеята им относно последния рекламен клип на Професора по тестените изделия „Шарп“ с умерен ентусиазъм. Каза им, че би могъл да опита… при условие, естествено, че му се даде шанс. Това бе и отрезвяването. Без одобрението на стария Шарп и легендарното синче и най-великият клип на света не би им донесъл никаква полза. Щяха да се озоват на улицата.

При дадените обстоятелства Вик сметна, че си струваше човек да се натряска.

В този момент, тримата седяха само по ризи в едно ъглово сепаре пред маса, отрупана със сандвичи върху непромокаема хартия, цял куп тенекиени кутии от бира и препълнен пепелник. Вик си спомни деня, в който той и Роджър бяха обядвали в „Жълтата Подводница“ в Портланд и бяха обсъждали това малко сафари. Там в Портланд… когато всичко нередно беше само в бизнеса. Невероятно, но той бе обхванат от носталгия по онзи ден и се запита какво ли правеха Тад и Дона в момента. „Ще им се обадя довечера“, помисли си Вик. „Тоест, ако съм достатъчно трезвен, за да не забравя.“

— Е, и какво сега? — попита Роб. — Ще поостанете ли в Бостън или заминавате за Ню Йорк? Момчета, мога да ви взема билети за мача между Бостън и Канзас Сити, ако искате. Може да ви подейства ободрително да погледате как Джордж Брет прави пробив в лявото крило.

Вик погледна Роджър, който сви рамене и каза:

— Заминаваме за Ню Йорк. Благодарни сме ти, Роб, но никой от нас не е настроен за бейзбол.

— Няма какво повече да правим тук — съгласи се Вик. — В програмата си бяхме предвидили повече време за обсъждане, но мисля, че се споразумяхме относно идеята за последен клип с Професора.

— Има още да се дооглежда — рече Роб. — Не се възгордявайте толкова.

— Ще огладим грапавините — каза Роджър. — Трябва да го направим някой ден с хората от маркетинга, предполагам. Съгласен ли си, Вик?

— Може да ни отнеме два дни — рече Вик. — Все пак, не виждам защо да не сглобим нещата много по-рано, отколкото предвиждахме.

— А после какво?

Вик мрачно се ухили.

— После ще се обадим на стария Шарп и ще си определим среща. Предполагам, че най-късно от Ню Йорк ще отидем направо в Клийвланд. Магическият, мистериозен тур[1].

— Виж Клийвланд и умри — каза Роджър мрачно и изля остатъка от бирата в чашата си. — Направо умирам да се срещна с онзи дърт пръч.

— Не забравяй младия пръч — рече Вик и леко се усмихна.

— Как мога да забравя малкия пикльо? — отвърна Роджър. — Господи, предлагам още един рунд!

Роб погледна часовника си.

— Наистина трябва да…

— Още един, последен рунд! — настоя Роджър. — „За доброто старо време“, ако искате.

Роб сви рамене.

— Добре. Но все пак работа ме чака. Не забравяйте. Макар че без тестените изделия на „Шарп“ ще имам достатъчно свободно време за многобройни и дълги обеди.

Роб вдигна чашата си, размаха я, докато един сервитьор го видя и му кимна.

— Кажи ми какво е действителното ти мнение — каза Вик на Роб. — Ама без глупости. Мислиш ли, че ще успеем с това?

Роб го изгледа сякаш се канеше да заговори, но изведнъж поклати глава.

— Не, не! Давай! — рече Роджър. — Всички сме в една и съща пробита лодка. Или клипът с Червените Малини-Пралини, или нищо. Мислиш, че няма да успеем, нали?

— Мисля, че няма никакъв шанс, майка му стара! — отвърна Роб. — Вие ще направите добро представяне… както винаги. Основната работа ще я свършите в Ню Йорк и имам чувството, че всичко, което могат да ви кажат момчетата от маркетинговия отдел за толкова кратко време, ще е във ваша полза. А Янси Харингтъм… мисля, че направо ще му се пръсне сърцето, неговата кожа! Неговата велика предсмъртна сцена. Той ще бъде толкова добър — би могъл да накара Бет Дейвис от „Мрачна победа“ да изглежда като Али МакГро от „Любовна история“.

— О, но изобщо не става въпрос… — започна Роджър.

Роб сви рамене.

— Да, може да е малко несправедливо. Добре. Наречете го тогава още един бис. Както искате го наречете. Достатъчно време съм вече в този бизнес, за да зная, че всички ще се просълзят след едно три или четириседмично представяне на рекламата. Всички ще изпаднат в захлас. Но…

Дойдоха бирите им. Сервитьорът каза на Роб:

— Мистър Джонсън ме помоли да ви кажа, че очаква да дойдат няколко тройки, мистър Мартин.

— Хм, изтичай и кажи на мистър Джонсън, че момчетата пият последните си бири и да внимава да не си подмокри гащите. Разбра ли, Роки?

Сервитьорът се усмихна, изпразни пепелника, кимна и ги остави.

Роб се обърна отново към Вик и Роджър.

— Та, докъде бях стигнал? Да, вие сте умни момчета. И не ви е нужен някой куц оператор, налян до козирката с бира, за да ви каже, че работата е осрана.

— Шарп просто няма да се извини — каза Вик. — Това мислиш, нали?

Роб вдигна бирата си в знак на поздрав.

— Ти си отличник!

— Не става въпрос за извинение — плачливо рече Роджър, — а за едно скапано обяснение.

— Ти го виждаш така — отвърна Роб. — А той? Запитай се. Виждал съм дядката няколко пъти. Той ще погледне на нещата така все едно, че е капитан, напускащ кораба преди жените и децата, или отказващ се от ролята на спасител, или друго подобно нещо. Не, ще ви кажа какво смятам, че ще се случи, приятели. — Роб вдигна чашата си и бавно отпи от нея. — Мисля, че една ценна, но и доста краткотрайна връзка ще бъде прекъсната и то много скоро. Старият Шарп ще изслуша предложението ви, ще поклати глава и ще ви покаже вратата. Завинаги. И следващата рекламна фирма ще бъде избрана от неговия син, който ще направи избора си въз основа на това коя фирма според него ще му даде най-голяма свобода да осъществи смахнатите си идеи.

— Може би — рече Роджър — Но може би той ще…

— Няма никакво „може би“, мама му стара! — избухна Вик. — Единствената разлика между добрия рекламен агент и добрия охлюв-продавач е, че добрият рекламен агент прави най-доброто, което може, с подръчни материали… без да пристъпва границата на честността. За това става въпрос в тази реклама. Ако той я отхвърли, то той отхвърля най-хубавото от нашата работа. И това е краят. Ту фини.

Вик смачка цигарата си и едва не бутна почти пълното шише бира на Роджър. Ръцете му трепереха.

Роб кимна.

— Ще пия за това — каза той и вдигна чашата си. — Тост, господа!

Вик и Роджър също вдигнаха чашите си.

Роб помисли малко, после рече:

— Нека нещата да се наредят добре, дори възможността да е едно на хиляда.

— Амин — рече Роджър.

Те се чукнаха и пиха. Като глътна докрай бирата си, Вик осъзна, че отново мисли за Дона и Тад.

* * *

Джордж Миара, пощальонът, повдигна единия си крак, стегнат в униформения сиво-син панталон, и… пръдна. Съвсем скоро той доста усилено пърдеше и това леко го тревожеше. Като че ли храната нямаше значение. Снощи той и жена му ядоха шаран със сметана върху препечен хляб и той бе пърдял. Тази сутрин изяде едно от рулата на „Келог“ (продукт № 19) с бананов резен вътре… и пак пърдя. Днес на обяд в „Мелоу Тайгър“ в града — два хамбургера с майонеза… също пърдене.

Джордж бе прочел за симптомите в „Домашна медицинска енциклопедия“ — една безценна книга в дванадесет тома, които жена му купуваше един по един, спестявайки талончетата си от магазина „Шоп-ън-Сейв“[2] в Саут Перис. Това, което Джордж Миара бе открил под заглавието УВЕЛИЧЕНО ИЗПУСКАНЕ НА ГАЗОВЕ не бе особен окуражаващо. Би могло да е симптом на стомашно неразположение. Можеше да означава, че вътре му се оформя една прекрасна язвичка. Може да е и заболяване на червата. Можеше дори да е голямо Р[3]. Ако продължаваше така, той трябваше да отиде при стария доктор Куентин, а доктор Куентин щеше да му каже, че пърди много, защото остарява и толкова.

Смъртта на леля Еви Чалмърс през изминалата пролет доста разстрои Джордж — много повече, отколкото той би помислил. И съвсем отскоро Джордж просто не искаше да мисли за това, че остарява. Предпочиташе да мисли за Златните години на пенсионерството, които той и Кейти щяха да прекарат заедно. Никога повече нямаше да става в шест и половина. Нямаше да мъкне торби с писма и да слуша онзи задник Майкъл Фурние, който беше началник на пощата в Касъл Рок. И нямаше вече да му мръзнат яйцата през зимата и да става луд с отпускарите, които искаха да им носят писмата в палатките или във вилите им, когато дойдеха горещините. Вместо това щеше да ползва услугите на „Уинибаго“, фирма за „живописни пътувания през Ню Ингланд“, щеше да има „Излежаване в Градината“, „Някое Ново Хоби“, но най-много щеше да има „Почивка и Спокойствие“. И някак си мисълта да пропъди в края на своите шестдесет и началото на седемдесетте си години, като някоя дефектирала ракета, ни най-малко не се покриваше с романтичната му представа за Златните Години на Пенсионерството.

Джордж сви бяло-синята си камионетка по шосе № 3, премижавайки с очи срещу светлината, блеснала за миг в предното стъкло. Лятото се бе оказало твърде горещо, както леля Еви бе предсказала… и дори нещо повече. Той чуваше как щурците свирят сънливо сред високата, лятна трева и в съзнанието му за миг изникна картина със следното заглавие: „Джордж си почива в хамака в задния двор.“

Джордж спря пред къщата на Маликънови и пъхна една рекламна брошура в кухнята им, заедно със сметката за електричеството. Днес трябваше да раздаде всички сметки за консумацията на енергия, ала той хранеше надеждата, че хората от електроснабдяването нямаше да си губят времето да чакат Малинкънови да им пратят чека. Те бяха бедняци, бяла измет, като онзи Гари Първиър в горния край на пътя. Беше направо срамота да гледа какво ставаше с Първиър, човекът, който някога бе спечелил специално отличие за храброст. Ами Джо Кембър? И той бе същата мърда. И двамата отиваха по дяволите. Джон Мъликън беше навън, седнал отстрани на къщата и поправяше нещо, което приличаше на брана. Джордж му махна с ръка, а Мъликън вдигна палец в отговор, преди отново да се залови с работата си.

„Ето ти една и на тебе, работни ми господинчо“, помисли си Джордж Миара, повдигна единия си крак и наду тромбата. Ужасна работа беше това пърдене! Човек трябваше много да внимава, когато е в компания.

Той подкара нагоре по пътя към къщата на Гари Първиър, извади още една брошура, още една сметка за консумирана енергия, някакво писмо и ги пъхна в пощенската кутия. После даде на заден ход в алеята на Гари и потегли обратно. Нямаше нужда да продължава до Кембър днес. Джо се беше обадил в пощата вчера сутринта някъде към десет часа и ги бе помолил да задържат писмата му няколко дни. Майк Фурние, голямото плямпало, който отговаряше за работата в Пощата на Касъл Рок по навик извади картичка, върху която бе написано: „Пощата да се задържи до поискване“, и я закрепи над мястото, обозначаващо района на Джордж.

Фурние каза на Джо Кембър, че да беше се обадил само петнадесетина минути по-рано, щяха да задържат и понеделнишката му кореспонденция, ако това е било намерението му.

— А, бе нищо — отвърна Джо. — За днес ще мога да си прибера пощата.

Когато Джордж сложи пратките за Гари в пощенската му кутия, той забеляза, че списанието от понеделник — „Механика за всеки“, и едно писмо, просещо средства за отпускане на провинциални стипендии, не бяха взети. Като се върна, Джордж видя през вратата големия, стар Крайслер на Гари и проядения тук-там от ръжда автомобил на Джо Кембър, паркиран точно зад него.

— Запилели са се заедно — измърмори високо Джордж. — Двамата глупаци вилнеят някъде.

Той повдигна крака и отново пръдна.

Заключението на Джордж беше, че двамата вероятно пиянстват и мърсуват, използвайки пикапа на Джо Кембър. Не му дойде наум да се запита защо ще вземат камионетката на Джо, когато под ръка имаше две много по-удобни превозни средства, а и той не забеляза кръвта по стълбите, нито пък голямата дупка в долната част на вратата.

— Двамата глупаци вилнеят някъде — повтори Джордж. — Добре, че поне Джо Кембър се сети да предупреди да не му се носи пощата.

И той подкара обратно по пътя, по който беше дошъл, обратно към Касъл Рок, като от време на време повдигаше крака си, за да пусне малко газ.

* * *

Стийв Кемп отиде с колата до „Деъри Куийн“ в съседство със супермаркета „Уестбрук шопинг мол“, за да си купи няколко хамбургера и един шоколадов десерт. Сега той седеше в пикапа си, ядеше и гледаше Брайтън Авеню, без всъщност да вижда пътя, или да усеща вкуса на храната.

Беше звънял по телефона на Красивото Мъжле в офиса му и се беше представил за Адам Суолоу, когато секретарката бе поискала да узнае името му. Каза, че е директорът на отдела по маркетинг в „Хаус-ън-Лайтс“ Инкорпурейтед и че иска да говори с мистър Трентън. Устата на Стийв бе пресъхнала от вълнение. А барнеше ли веднъж Трентън слушалката, те двамата можеха да намерят по-интересна тема за разговор от маркетинга: като например, какъв беше онзи белег по рождение на малката госпожичка отдолу и на какво можеше да се оприличи, и как го беше ухапала тя веднъж, когато беше получила толкова силен оргазъм, та щеше и кръвта му да изсмуче чак, и как се бяха развили нещата за Принцесата Кучка, откакто Красивото Мъжле бе разбрало, че тя не си пада много по това, което предлага брачното ложе.

Но не стана така, както очакваше. Секретарката каза:

— Съжалявам, но мистър Трентън и мистър Брейкстоун няма да бъдат тук тази седмица. Вероятно няма да се върнат и през следващата. Мога ли с нещо да ви помогна…?

Гласът й се извиси нагоре в очакване и надежда. Тя наистина искаше да помогне. Беше големият й шанс да свали богато гадже, докато босовете се грижеха за работата в Бостън или може би Ню Йорк (не можеше и въпрос да става за такова екзотично място като Лос Анджелис! Не и такава лайняна фирма като „Ад Уъркс“!) така че, танцувай малка госпожичке — сега ти е паднало!

Стийв й благодари и каза, че ще позвъни отново към края на месеца. Затвори, преди секретарката да го попита за телефона му, защото офисът на „Хаус-ъв-Лейт“ Инкорпорейтед се намираше в една телефонна кабина на Конгрес Стрийт срещу магазина за цигари на Джо.

Сега Стийв Кемп ядеше хамбургери и се чудеше какво да направи. „Като че ли не знаеш“, шепнеше вътрешният му глас.

Той тръгна с пикапа нагоре по шосето, в посока Касъл Рок. Като приключи с обеда си (шоколадовият десерт се бе разтопил и втечнил от жегата), Стийв беше вече в Норт Уиндъм. Хвърли отпадъците върху пода на пикапа, където се въргаляха и други подобни неща — пластмасови шишета от бира и газирана вода, празни цигарени опаковки. Замърсяването с отпадъци беше антисоциално и природонесъобразно действие и Стийв Кемп нямаше да го допусне.

* * *

Той спря пред къщата на Трентънови точно в три и половина на онзи горещ и ярък следобед. Действайки свръхпредпазливо, Стийв мина покрай къщата, без да намали и паркира зад ъгъла, в една странична улица на около четиристотин метра от къщата. После се върна до нея пеша.

В алеята не се виждаше кола и той почувства остро жегване на мъжа и разочарование. Стийв не бе признал дори пред себе си (особено сега, когато, както изглеждаше, тя не си бе вкъщи), че беше възнамерявал да й даде малко от онова, което тя така много искаше през пролетта. Въпреки всичко, той бе карал от Уестбрук до Касъл Рок с полуизправен пенис, който едва сега бе спаднал окончателно.

Нямаше я.

Не — колата я нямаше. Едното не предполагаше непременно и другото, нали?

Стийв се огледа.

Това, което виждаше тук, дами и гос’да, е една тиха улица от предградията в един летен ден, когато повечето хлапета спят, женичките или правят същото, или са залепнали пред телевизорите си и следят „Жажда за живот“ или „В търсене на утрешния ден“. Всички Красиви Мъжлета се трудят да се издигнат на по-високо стъпало, където ще плащат и по-високи данъци и откъдето вероятно ще се озоват в някое легло на Спешно Отделение в Медицинския център на източен Мейн. Две деца играеха на дама, разчертана с тебешир и вече замазана върху паважа. Те бяха само по бански гащета и обилно се потяха. Една възрастна и оплешивяваща жена влачеше голяма телена, пазарска кошница, връщайки се от града. И жената, и кошницата бяха сякаш от най-фин, костен порцелан. Жената мина на разстояние от децата, играещи на дама.

Накратко казано: животът бе замрял. Улицата дремеше в горещината.

Стийв тръгна нагоре по стръмната алея, като че ли беше съвсем естествено да е тук. Първо погледна в малкия гараж. Той знаеше, че Дона не го използва. Тя му бе казала, че се страхува да вкарва колата си в него, защото входът бе толкова тесен. Ако ожулеше колата, Красивото Мъжле щеше да й разгони фамилията… никакви „ама, моля ти се извинявай“! Щеше да я разкатае!!!

Гаражът беше празен. Нямаше го „Пинто“-то, нямаше го и старият ягуар. Красивото Мъжле на Дона беше стигнало климактериума и нямаше слабост към спортните коли. Не й беше приятно, когато Стийв го споменаваше, но той не бе виждал по-очебиещ случай.

Стийв остави гаража и изкачи трите стъпала на задния вход. Натисна дръжката на вратата. Тя се оказа отворена. Той влезе вътре, без да почука, хвърляйки нехаен поглед наоколо, за да се убеди, че наблизо нямаше никой.

Стийв затвори вратата и бе обгърнат от тишината в къщата. Сърцето му още веднъж лудо заблъска, сякаш се канеше да изхвръкне от гръдния му кош. И още веднъж той не признаваше нещата пред себе си. Не беше нужно дори да ги признава. Те просто си бяха факт.

— Хей! Има ли някой тук?

Гласът му бе силен, честен, приятен, питащ.

— Хей!

Вече беше по средата на коридора.

Очевидно нямаше никой. В къщата цареше атмосфера на тихо, знойно очакване. Една чужда, безлюдна къща, пълна с мебели, винаги бе в състояние да го притесни. Струваше му се, че го дебнат.

Стийв опита за последен път:

АЛО! ИМА ЛИ НЯКОЙ ТУК?

„Тогава направи нещо такова, че да те запомни. И скъсай.“

Той влезе във всекидневната и се огледа. Ръкавите му бяха навити, а ръцете му леко лъщяха от потта. Сега вече можеше да признае пред себе си: как му се искаше да я убие, когато тя го нарече копеле и изпръска лицето му със слюнката си, как му се искаше да я убие за това, че го бе накарала да се почувства стар и уплашен и вече неспособен да командва положението. Писмото беше нещо, да, ала не бе достатъчно.

Вдясно от него се върху стъклени полици бяха наредени порцеланови статуетки. Стийв се извърна, силно ритна с крак най-долната полица и тя се срути. Рамката се заклати и после падна върху разбитото стъкло както и малките, порцеланови котки и овчарчета и всичкия този бълвоч на дребнобуржоазния разкош. В средата челото му пулсираше. Лицето му бе сгърчено в гримаса, но той не го усещаше. Стийв съсредоточено стъпка на прах всички оцелели фигурки. Свали от стената един семеен портрет, изгледа за миг с любопитство усмихнатото лице на Вик Трентън(Тад седеше в скута му, обгърнал с ръка майка си през кръста), а после го пусна върху пода и силно стъпка с крак стъклото.

Стийв се огледа — дишаше тежко, като след състезание. Изведнъж той се нахвърли върху стаята, сякаш тя беше нещо живо, нещо, което жестоко го бе наранило и трябваше да бъде наказано. Сякаш самата стая бе причина за болката му. Стийв дръпна падащото легло на Вик. Прихвана горния край и за миг кушетката се задържа изправена, клатушкайки се несигурно, а после се сгромоляса с трясък, разбивайки на пух и прах малката, стъклена маса, изпречила се на пътя й. Той извади всички книги от рафтовете като при това полугласно ругаеше лайняния вкус на хората, които ги бяха купували. Вдигна поставката за списания и я хвърли по посока на огледалото над камината. То също се разби на парчета. Големи огледални отломъци с тъмно покритие от едната страна се посипаха по пода като парчета от картинна главоблъсканица. Стийв се бе разпенявил и пръхтеше като побеснял бик. Слабите му скули бяха станали почти виолетови.

Влезе в кухнята през малката трапезария. Като мина покрай кухненската маса, купена от родителите на Дона като сватбен подарък, Стийв протегна ръка и с един замах смъкна всичко на пода: голямата кутия с подправките (наречена „Мързеливата Сюзън“), стъклената, инкрустирана ваза, която Дона беше купила миналото лято за долар и четвърт в големия магазин за порцелан в Бриджтън, бирената халба на Вик от абсолвентския му бал. Керамичните солнички се пръснаха като малки бомби. Стийв отново получи ерекция, поради възбудата от гнева. Всяка мисъл да бъде предпазлив, за да не го открият, напусна съзнанието му. Той бе някъде вътре в нещото. Беше притиснат в миша дупка.

В кухнята Стийв отвори докрай най-долната камера на печката и разхвърля тигани и канчета навсякъде. Вдигна се ужасен шум, но само ужасният шум не му стигаше. Трите стени на кухнята бяха заети с шкафове от край до край. Той ги отваряше един по един, загребвайки с две ръце чинии и стоварвайки ги на пода. Порцеланът мелодично звънтеше. Помете и чашите, а когато те се разбиваха на парчета, Стийв изръмжаваше. Между тях имаше и сервиз от осем крехки и елегантни, високи винени чаши, които бяха притежание на Дона откакто беше навършила дванадесет години. В някакво списание беше прочела за „скриновете с чеиз“ и бе решила твърдо и тя да има такъв скрин. Обаче се оказа, че в него тя успя да сложи само винените чаши, защото скоро той й омръзна (първоначалното й намерение беше да отдели достатъчно, за да може да обзаведе цялата си младоженска къща или апартамент). Повече от половината си живот Дона бе притежавала тези чаши и ги къташе като много ценни.

Сосиерата отиде на кино. Също и големият поднос. Радиокасетофонът се стовари с трясък на пода. Стийв Кемп се качи отгоре му и започна бясно да танцува буги-вуги. Пенисът му, корав като камък, пулсираше в гащите му. По същия начин и съответно пулсираше и вената в средата на челото му. Откри няколко бутилки алкохол под малкия, хромиран умивалник в ъгъла. Той награби няколко наведнъж с двете си ръце (някои бутилки бяха три четвърти пълни, други наполовина) и започна да ги запраща една по една с все сила към вратата на затворения кухненски шкаф. На следващия ден дясната му ръка сигурно щеше да бъде схваната и оболяла, та едва ли щеше да може да я повдигне. Не след дълго вратата на синия кухненски шкаф плувна в скъп джин, коняк, уиски, сладка зелена ментовка и кампари, която бе коледен подарък от Роджър и Алти Брейкстоун. Стъклото приятно звънтеше в горещия следобед на ярката светлина, струяща през прозореца над умивалника.

Стийв се втурна в пералното помещение, където намери кутии с избелващи препарати, синка, омекотител на твърда вода (в голяма синя, пластмасова бутилка), препарат за почистване на петна, течен препарат за пране на фини и вълнени дрехи и три вида обикновен прах за пране. Стийв сновеше напред-назад, профучавайки през кухнята от време на време като някакъв трескав лунатик в навечерието, преди да настъпи новата години, ръсейки навсякъде с въпросните препарати.

Тъкмо беше изпразнил и последната кутия (огромна кутия от праха за пране „Тайд“, която бе почти пълна), когато Стийв забеляза изреченията върху дъската за съобщения с неясния почерк на Дона, който не можеше да бъде сбъркан: „Тад и аз отиваме до гаража на Джо Кембър за «Пинто»-то. Ще се върнем скоро“.

Това изведнъж го свести, сякаш действителността се стовари право върху главата му. Той беше вече тук от половин час, а може би и повече. Времето бе минало незабелязано зад червената завеса, спуснала се над очите му, и му беше трудно да определи с точност. Колко време преди неговото идване бе заминала Дона? За кого бе оставено съобщението? За всеки, който би могъл да се отбие, или за определен човек? Стийв трябваше да се маха оттук… но имаше още едно нещо, което се налагаше да свърши преди това.

С едно бръсване на ръкава си той изтри съобщението и написа с големи печатни букви:

Оставих горе нещо за тебе, миличко.

Стийв се втурна нагоре по стълбите, взимайки по две стъпала наведнъж и влезе в спалнята им, която беше на втория етаж. Сега вече той се чувстваше ужасно притеснен, беше почти сигурен, че някой ще позвъни (най-вероятно някоя щастлива женичка), щеше да надникне през задната врата и да извика (както бе направил и той самия): „Хей! Има ли някой тук?“

Но по някакъв странен начин, точно това придаде допълнителна пикантност на случилото се. Стийв разкопча колана си, смъкна ципа си и остави дънките му да се смъкнат до коленете. Не носеше гащета, всъщност почти никога не носеше. Изведнъж пишката му щръкна насред гора от жълтеникаворижи косми. Не му трябваше много време, защото беше твърде възбуден. Две-три бързи движения напред-назад със свита длан и оргазмът му дойде — внезапен и неистов. Гърчейки се, Стийв изхвърли спермата си върху покривката на леглото.

Той дръпна нагоре дънките си, дръпна и ципа си (като едва не захапа главата на пениса си и едно от малките жълти зъбчета — голям смях щеше да бъде!) и се втурна към вратата, закопчавайки отново колана си. Щеше да се сблъска с някого на излизане — беше сигурен в това. Като че ли всичко бе предначертано. Някоя щастлива съпруга щеше само за част от секундата да зърне зачервеното му лице, ококорени очи и издути отпред дънки и да записка като луда.

Стийв се опита да се приготви за такава среща, като отвори задната врата и излезе навън. Обръщайки мислено поглед назад, му се струваше, че бе вдигнал такъв шум, та и мъртвите биха го чули… ония ми ти чинии! И защо му беше да хвърля тия скапани чинии! Какво, по дяволите, си мислеше?!сигурно всички наоколо бяха чули.

Но нито в двора, нито в алеята имаше някой. Покоят на следобеда бе съвършен. Оттатък улицата, в средата на поляната една пръскачка невъзмутимо цвъртеше. Мина и едно дете на ролкови кънки. Право напред се виждаше висок жив плет, който отделяше къщата на Трентънови от съседната. Наляво от задния вход в далечината се виждаше градът, сгушен в подножието на планината. Стийв дори различи съвсем ясно пресечката на шосе № 117 и Хай Стрийт и градската мера, сгушена в една от ъглите, образувани от пресичането на двата пътя. Той стоеше на задното стълбище, опитвайки се да се съвземе. Дишането му се поуспокои и Стийв започна да вдишва и издишва все по-нормално. Успя да скалъпи най-после някаква приятна физиономия за следобеда и я надяна върху лицето си. Всичко това не му отне много време — толкова колкото светофарът да мине от червено през жълто и зелено и отново да светне червено.

„Ами ако тя точно в този момент завие с колата по алеята?“

Това отново го подсети, че трябва да бяга оттук. Беше оставил визитната си картичка. Не искаше да си има никакви неприятности с нея сега, като капак на всичко. Но пък и тя нищо не можеше да направи, освен ако извикаше ченгетата. Стийв обаче не вярваше тя да го направи. Твърде много неща искаше да каже той: „Сексуалния живот на Великата Американска Щастлива Съпруга в Естествено Обсъждане“. Но онова, което беше направил горе, бе лудост. По-добре да се измита и да увеличи разстоянието между себе си и Касъл Рок. Можеше по-късно да й се обади. Да я попита как й се бе харесало творението му. Щеше горе-долу да се позабавлява.

Стийв тръгна надолу по алеята, зави наляво и се върна при пикапа си. Никой не го спря. Никой не му обърна особено внимание. Едно дете на ролкови кънки избръмча покрай него и му извика „Здрасти!“. Мигновено Стийв му отвърна със същото.

Качи се в пикапа си и потегли. Подкара нагоре по шосе № 117 на път за № 308, а когато стигна, подкара по него и кара дотогава, докато се озова на вътрешнощатския път № 95 в Портланд. Съзнанието му бе започнало да го гложди за това, което бе направил: кървавочервеният гняв на разтухата, който го бе обзел, когато бе видял, че няма никой в къщата. Беше ли наказанието твърде тежко за постъпката? Тя не искаше да го прави повече с него — добре, и какво от това? Беше направил на пух и прах почти цялата къща. Не доказваше ли това, че той навярно не беше с всичкия си?

Стийв започна да работи по малко върху всеки от тези въпроси, както правят повечето хора, прекарвайки цяла поредица от обективни факти през баня от различни химикали, които когато се вземат заедно, представляват сложния човешки механизъм на възприятията, известен като субективизъм. Като първокласник, който внимателно действа с молива, а после — с гумата и след това пак с молива, той срина всичко, което се бе случило, а после внимателно го изгради отново (нарисува го повторно в съзнанието си), докато най-накрая и фактите, и неговите възприятия за тях се съчетаха в едно цяло така, че Стийв вече можеше да се чувства спокоен.

Когато стигна шосе № 495, той сви на запад — посока Ню Йорк и местността, простираща се наоколо, чак до тихите кътчета на в Айдахо, където навремето се бе оттеглил Папа Хемингуей, стар и смъртно ранен. В сърцето си Стийв почувства онази особена приповдигнатост, която обикновено идва с прекратяването на стари връзки и поемането към нещо ново — онова чудно нещо, което приятелчето Хък бе нарекло „разчистване на нови завоевания“. В такива моменти Стийв се чувстваше почти като новороден, чувстваше, че притежава най-голямата свобода — свободата да се самовъзстановява. Той не би бил в състояние да разбере значението на този факт, ако някой друг му бе казал, че дали ще е в Мейн или в Айдахо, Стийв винаги щеше да захвърля ракетата си отчаян и бесен от това, че е загубил игра на тенис. И винаги щеше да отказва да се здрависа с противника си над мрежата, когато губеше. Здрависваше се, само когато печелеше.

Спря да пренощува в малкия градец Туикънхам. Спа спокойно. Беше успял да убеди себе си, че опустошаването на къщата на Трентънови не бе акт на дива ревност, а просто революционен анархизъм — заклеймяване на две буржоазни свини, и то от онези, които даваха възможност на богаташите-фашисти да останат на власт, защото свините безропотно и сляпо си плащаха данъците и сметките. По този начин Стийв казваше: „Цялата власт на народа!“ — идея, която той се мъчеше да вложи във всичките си стихотворения.

Въпреки това, Стийв все още размишляваше, малко преди да заспи. Обръщайки се на една страна в тясното хотелско легло, той се питаше какво ли си е казала Дона, когато се е прибрала с детето вкъщи. С тази мисъл той веднага заспа и върху устните му се появи блажена усмивка.

* * *

В три и половина следобед на онзи вторник Дона се беше отказала вече от идеята за пощальона.

Тя седеше, леко обгърнала с една ръка Тад, който бе изпаднал в полудрямка, устните му бяха жестоко напукани от горещината, а лицето му бе трескаво и зачервено. От млякото бе останало съвсем малко и скоро тя щеше да му го даде. През последните три часа и половина (което вкъщи бе обедно време) слънцето бе жестоко и неумолимо. Въпреки че нейния прозорец и този на Тад бяха дръпнати надолу на около десет сантиметра, температурата в колата бе сигурно сто градуса[4], а може би и повече. Просто така ставаше с колите, когато биваха оставяни на слънце. Освен че при нормални обстоятелства, когато колата ти е на слънце, ти просто отваряш докрай и четирите прозореца, пускаш духалките и се разхлаждаш. Хайде да се разхладим! Колко омайно звучаха само тези думи!

Дона облиза устните си.

От време на време тя отваряше за малко прозорците докрай, за да направи течение, но се боеше да ги остави така. Можеше да задреме. Дона се плашеше от горещината — плашеше се за себе си и дори повече за Тад, за това как би му подействала тя. Обаче най-много я плашеше лицето на кучето — с пяна по муцуната и втренчени в нея кръвясали, злобни очи.

За последен път беше отворила прозорците до долу, когато Куджо се бе скрил на сянка в гаража. Но сега Куджо бе отново тук.

Той седеше в сянката на големия гараж, която все повече се удължаваше, с глава ниско над земята и поглед, вперен в синьото „Пинто“. Земята между двете му предни лапи се бе разкаляла от непрекъснато течащите му лиги. От време на време Куджо изръмжаваше и се зъбеше на въздуха, сякаш имаше халюцинации.

„Колко още? Колко още ще живее?“

Дона беше разумна жена. Тя не вярваше в неща, които не можеше да види или пипне. Нямаше нищо свръхестествено в един олигавен и грохнал Сан Бернар, клекнал в сянката на гаража. Той беше просто едно болно животно, което е било ухапано от заразена с бяс лисица, скункс или нещо подобно. Куджо не я преследваше лично. Не беше Преподобният Димсдейл, нито пък Моби Дог[5]. Той не беше Злата Съдба на четири крака.

Но… Дона тъкмо се бе решила да хукне към задната врата на Кембърови, когато Куджо, залитайки тромаво, се показа от тъмната паст на гаража.

Тад! Тад беше важното нещо. Тя трябваше да го измъкне оттук. И без да го усуква повече. Той вече не отговаряше много свързано — сякаш действителността стигаше до него съвсем откъслечно. Очите му занесено се извръщаха към нея, когато му говореше, като очите на боксьор, който е бил удрян, удрян и пак удрян и който е загубил връзка със света, заедно с гарда си, чакащ само последния залп от удари да го повали безчувствен на земята. Тези неща ужасиха Дона и събудиха цялото й майчино чувство. Тад беше важното нещо! Да беше сама, отдавна да бе хукнала към вратата. Не друг, а именно Тад я бе задържал, съзнанието й непрекъснато се връщаше към мисълта, че Куджо ще я повали на земята, а Тад ще остане сам в колата.

Все пак, преди да се появи Куджо, Дона се бе подготвяла психически да се втурне към вратата. Тя непрекъснато прехвърляше в ума си тази представа, като домашен видеофилм, и си го представяше непрекъснато, толкова дълго време, та най-накрая й се стори, че вече се бе случило наистина. Тя трябваше да раздруса Тад и напълно да го събуди (да го събуди с плесници, ако трябваше), да му каже, че не трябва да излиза от колата и да тръгва след нея при никакви обстоятелства и без значение какво щеше да се случи. Тя щеше да изтича от колата до задната врата и да натисне дръжката на бравата. Ако беше отключена, всичко щеше да се подреди добре. Но Дона бе подготвена и за съвсем реалната възможност вратата да е заключена. Тя бе съблякла блузата си и сега седеше зад кормилото само по белия си памучен сутиен — блузата бе в скута й. Когато тръгнеше, Дона щеше да увие блузата около ръката си. Нямаше да е кой знае каква защита, но все пак бе по-добре от нищо. Щеше да счупи стъклото, което бе непосредствено до бравата и да се промъкне в задното антре. А ако и вътрешната врата беше заключена, то тя щеше да се справи с това. Някак си.

Ала Куджо се бе появил отново и стръвта й се бе изпарила.

„Няма значение. Той пак ще влезе. Така направи и преди“.

„Дали?“, шепнеше подсъзнанието й. „Не е ли всичко прекалено нагласено?“ Кембърови заминават и като дори граждани се сещат да предупредят в пощата да им задържат там пратките. Вик го няма и почти е сигурно, че няма да се обади преди утре вечер, просто защото ще струва много скъпо, ако се обажда всяка вечер. А пък обади ли се, то той ще го стори рано. Когато никой не му отговори, ще предположи, че сме отишли да похапнем в пицарията на Марио, или да изядем по някой сладолед в „Тейсти Фрийз“. А по-късно няма да се обади, защото ще си мисли, че сме заспали. Ще реши, че е по-добре да се обади утре. Тактичният, внимателен Вик. Да, всичко е прекалено хубаво. Нямаше ли куче в онзи разказ за лодкаря, плаващ по река Чарън — то беше най-отпред на лодката? Кучето на боцмана. Наричайте ме просто Куджо. Всички сте за Долината на Смъртта. „Влизай вътре“, мислено му внушаваше Дона. „Влизай, обратно в гаража, твойта кожа!“

Куджо не помръдна.

Тя облиза устните си, които й се струваха точно толкова напукани, колкото изглеждаха устните на сина й.

Дона бръсна един кичур от челото на Тад и каза тихо:

— Как се чувстваш, Тадър?

— Шшшт — промърмори Тад разсеяно. — Патиците…

Тя го раздруса.

— Тад, мили! Добре ли си? Кажи нещо?

Клепачите на Тад се повдигнаха малко един след друг и той се огледа наоколо — едно учудено, плувнало в пот дата, което бе ужасно изморено.

— Мамо, няма ли да си тръгваме вече? Толкова ми е горещо…

— Ще си тръгнем — успокои го Дона.

— Кога, мамо? Кога?

Тад жално заплака.

„О, Тад, запази тази влага“, помисли си тя. „Може да ти потрябва“. Какви глупости си мислеше само?! Но не беше ли цялата ситуация толкова абсурдна, та чак идиотска? Мисълта, че едно малко момче може да умре поради обезводняване,

(престани, той не умира)

на не повече от десетина километра от най-близкия достатъчно голям град, бе лудост.

Но положението е такова, каквото е, припомни си грубо тя. И не си мисли разни други работи, миличка. Сега е като на война, само че в по-малък мащаб, и всичко, което е изглеждало малко преди, в този миг изглежда голямо. Най-лекото помръдване на въздуха през полуотворените прозорци е като зефирът. Разстоянието до задната врата е цял километър през ничия територия и ако ти се иска да вярваш, че кучето е самата Съдба, или някой Призрак на Вечния грях, или дори превъплъщение на Елвис Пресли, то вярвай си го. В тази странно умалена обстановка, в това положение на живот и смърт, ходенето по нужда беше истинска схватка.

„Ние ще се измъкнем! Никое куче на света не може да причини такова нещо на сина ми!“

— Кога, мамо?

Тад вдигна поглед към нея с овлажнели очи и лице, бяло като сирене.

— Скоро — рече тържествено Дона. — Много скоро.

Тя махна косата от челото му и го притисна към себе си. Погледна през прозореца на Тад и отново онова нещо във високата трева, омотано със скоч-лента, прикова погледа й.

„Как ми се иска да ти смажа главата с това!“

Вътре в къщата телефонът иззвъня.

Дона рязко извърна глава, изпълнена с безумна надежда.

— За нас ли е, мамо? За нас ли се обаждат?

Тя не му отговори. Не знаеше за кого е. Но ако имаха късмет (а късметът им най-сетне трябваше да се прояви, нали?) позвъняването беше от някой, който имаше причина да се запита защо толкова време никой не вдига телефона у Кембърови. Някой, който щеше да дойде и да провери.

Куджо вдигна глава и я наклони на една страна. За миг той безумно заприлича на Нипър, кучето на Асоциацията на червения кръст, наклонило ухо към грамофонната фуния. Куджо несигурно се изправи и тежко се затътри към къщата и звънящия телефон.

— Може би кученцето ще вдигне телефона — рече Тад. — Може би…

С бързина и сръчност, които бяха ужасяващи, огромното куче смени посоката на движението си и се хвърли към колата. Тромавата походка изведнъж изчезна, сякаш не бе нищо друго, освен една коварна преструвка. Звярът не лаеше — той просто ревеше и виеше! Червените му очи горяха! Куджо удари силно колата и отскочи. Чу се тъп звук. Вцепенена, Дона видя, че откъм нейната страна вратата на колата всъщност е леко огъната. „Той трябва да е умрял вече“, мислеше си тя изпаднала в истерия, „сигурно главата и гръбнакът му са сплескани, дълбокото мозъчно сътресение трябва да е ТРЯБВА ДА Е…

Куджо отново се изправи. Муцуната му бе обляна с кръв. Очите му отново бяха кухи и блуждаеха. Телефонът в къщата звънеше ли звънеше. Кучето понечи да тръгне по посока на звъненето, ала изведнъж стръвно захапа хълбока си, сякаш ухапано от нещо, извъртя се и скочи върху прозореца на Дона. Чу се нов мощен и кух удар право пред лицето й. По стъклото писна кръв, появи се тънка сребърна пукнатина. Тад изпищя и покри с длани лицето си. Започна да дърпа бузите си и да ги дере с нокти.

Звярът отново скочи. Тънки струи от пяна и лиги се проточиха от кървавата му муцуна. Дона виждаше зъбите му — масивни и тежки като от стара и пожълтяла слонова кост. Ноктите му тракаха върху стъклото. Беше се срязал между очите и мястото кървеше. Очите на Куджо не изпускаха нейните. Неговите бяха кухи, празни, но все пак… Дона би могла да се закълне в това… все пак в тях имаше нещо — някакво познание. Той знаеше нещо за нея и злобно го таеше.

Махай се оттук! — изкрещя тя.

Куджо отново се хвърли върху вратата на колата под прозореца й. И пак… и пак. Сега вече вратата хлътна силно навътре. Всеки път, когато стокилограмовият звяр се мяташе върху колата, тя се заклащаше заплашително на ресорите си. Всеки път, когато Дона чуеше този тежък и кух звук, тя бе сигурна, че животното се е убило или поне е изпаднало в несвяст. И всеки път то изтичваше до къщата, обръщаше се и отново се нахвърляше. Лицето на Куджо бе маска от кръв и сплъстена козина, през която с тъпа ярост надничаха някога благите му, кафяви очи.

Дона погледна към Тад и видя, че той е изпаднал в шок — беше се свил на седалката, подобно на ембрион, с ръце кръстосани върху тила му и свит гръден кош.

„Може би така е по-добре. Може би…“

Вътре в къщата телефонът престана да звъни. Куджо, който тъкмо се канеше да се извърне и отново да се втурне към колата изведнъж спря. Отново наклони главата си по същия странен, многозначителен начин. Дона затаи дъх. Тишината й се струваше огромна. Куджо клекна на задните си крака, вдигна към небето ужасно обезобразената си муцуна и нададе един-единствен вой, така мрачен и самотен, че Дона потрепери. Не чувстваше вече горещината. Беше студено като в гробница. В този миг тя разбра (не просто усети или помисли), разбра, че животното бе нещо повече от едно обикновено куче.

Мигът отмина. Уморено и едва-едва Куджо се изправи на краката си и отиде до предницата на колата. Сигурно легна на земята, защото Дона не виждаше вече гърба и опашката му. Въпреки това обаче, тя постоя още малко в напрежение, психически готова за ново нападение, в случай че кучето скочеше върху капака, както беше правило вече. Обаче нищо такова не стана. Цареше единствено тишината.

Дона взе Тад в прегръдките си и започна тихичко да му припява.

Бележки

[1] Magical Mystery Tour — дългосвиреща плоча на популярния английски състав „Бийтълс“ — Б.пр.

[2] Shop’n Save (англ.) — пазарувай и пести — Б.пр.

[3] Има се предвид болестта рак. — Б.пр.

[4] Приблизително 38 градуса по Целзий — Б.пр.

[5] Преиначено от „Моби Дик“, психологически роман от Х. Мелвил — Б.пр.