Джоана Линдзи
Твоята магия (7)

Глава седма

— Къде изчезна снощи, Джереми?

Ейми зададе въпроса още с влизането на братовчед й в трапезарията. Въпреки че беше два часа следобед, им сервираха закуска, защото никой не си бе дал труда да се събуди по-рано и когато Ейми най-сетне беше изпълзяла от леглото си, бе поръчала именно това.

— Не мислех, че ще дойдеш отново тук толкова скоро — отбеляза Джереми, отбягвайки въпроса й.

— Всъщност не съм си тръгвала — каза тя и понечи да му налее чаша кафе, но се спря, за да попита: — Чай ли предпочиташ?

— Каквото ми сипеш, нямам претенции. Какво искаш да кажеш с това „не съм си тръгвала“? Нали не означава, че не си спала?

Като се имаше предвид, че Ейми носеше муселинена рокля с цвят на праскова, различна от тази, с която бе облечена през нощта, и че самата тя изглеждаше свежа като праскова, объркването му бе напълно разбираемо.

— Обещах на леля Джордж, че ще остана да се грижа за къщата, докато тя се възстанови. Нали старата ви икономка напусна миналия месец, а новата въобще не работеше и бе уволнена преди седмица? Все някой трябва да се грижи за нещата тук. Или може би ти смяташ да се захванеш с това?

Джереми изсумтя:

— Дума да не става. Но ти не си ли малко млада…

— След като повечето момичета на моята възраст попадат в оковите на брака, напълно подготвени да въртят своите домашни огнища, нима смяташ, че единствено аз съм неспособна да се справя?

Под настойчивия й поглед, който имаше същия цвят като неговия собствен, Джереми се изчерви.

— Не съм казал това.

— Толкова по-добре за теб — отвърна Ейми. — Иначе щях да ти зашия един шамар.

Той й отправи една от най-очарователните си усмивки, за да я омилостиви. Тези нейни заядливи настроения рядко бяха насочени срещу него, но тя все пак беше Малъри, а повече от половината от членовете на семейството бяха прочути с мъчния си нрав. Това, че бащата на Ейми правеше изключение от правилото, не означаваше, че същото важи и за нея. А и Джереми вече бе станал един от най-близките й приятели и с всеки изминал ден я опознаваше все по-добре.

Той реши да подхвърли с престорена изненада:

— Ако се преместиш да живееш у дома… мили боже, това няма да означава, че всички онези проклети контета, които от една седмица насам се тълпят у вас, ще заприиждат тук, нали?

— Няма, ако си държиш езика зад зъбите и не казваш на никого къде съм.

Сега Джереми наистина беше изненадан.

— Нима не искаш да пожънеш плодовете на своя успех в обществото?

— Небеса, разбира се, че искам. Но това, което очаквах с такова нетърпение, не бяха обичайните последици от дебюта, а да започнат да ме третират като възрастен човек. Сестрите ми може и да са си издълбавали резки в стената за всеки нов ухажор, но аз ни най-малко не се интересувам…

— Защо не? — прекъсна я нетърпеливо той. — Не искаш ли да се омъжиш?

— Естествено, че искам и съм твърдо решена да го направя.

— А-ха — каза Джереми, смятайки, че е проумял накъде бие тя. — Ти просто още не си срещнала подходящия човек и сега изчакваш.

— Всъщност… точно така — излъга Ейми. Не искаше все още да признава кого бе избрала, дори пред любимия си братовчед.

— И затова си си предложила услугите на Джордж, нали? За да можеш да се скриеш?

— Ако искаш да знаеш, аз съм много привързана към твоята мащеха, Джереми. Щях да й предложа помощта си, дори ако имаше още десетки неща, които бих предпочела да правя. Лекарят каза, че тя трябва да остане на легло поне една седмица. Понеже аз съм единственият човек в семейството, който няма други задължения в момента, ми се стори логично…

— Няма нужда да се горещиш толкова много — каза той. Беше му неудобно, задето явно бе наранил чувствата й. — Разбрах подбудите ти. — Сетне се усмихна, за да смекчи резките си думи. — Ще ми бъде приятно да си наоколо.

Ейми вдигна едната си черна вежда, с което му напомни за своя баща и за чичо си. Самите те бяха изпипали тази гримаса до съвършенство.

— Наистина ли? Дори при положение, че няма да ти позволявам да отбягваш въпросите, които се опитваш да отбегнеш?

— Значи си забелязала?

— Нямаше начин да пропусна — сухо отговори тя.

Джереми се засмя.

— И какъв беше въпросът?

— Къде изчезна снощи? Помислихме, че си отпрашил лично към Хавърстън, за да доведеш Кони.

— Изпратих Арти, макар че този стар морски вълк би могъл да намери пътя до имението на Кони по суша само с много късмет. Ако се е загубил някъде по друмищата, вината ще е изцяло у Джордж. Ако просто бе изчакала до следващата седмица, както бе планирано, Кони щеше да е тук. Той възнамеряваше да се върне в Лондон за раждането.

— А какво въобще прави в провинцията?

— Проверява дали все още може да се спаси нещо от малкия чифлик, който притежава близо до Хавърстън. Толкова дълго не се е връщал там, че очакваше всичко да е потънало в бурени и развалини. Разбира се, Кони има достатъчно време и пари, за да го възстанови, след като и той не смята да плава повече.

— А на теб, Джереми, няма ли да ти липсват плаванията с твоя баща?

— Какво толкова има да ми липсва? Никога не съм прекарвал достатъчно дълго време на „Мейдън Ан“, за да свикна с това. Още в първата морска битка ме раниха, а татко и Кони ги прибраха в Западните Индии. Освен това — добави той с определено лукав кикот, — напоследък се забавлявам дяволски добре, за да ми липсва каквото и да било.

— Не се и съмнявам, като гледам колко често те изключват от училище.

— Дявол да го вземе, нали няма да започнеш да ми опяваш като Джордж? Не ми ли стигат хоканията на Кони и татко, та и тя да ми пълни главата с поученията си? Човек би си помислил, че са забравили какво е да си на осемнадесет години.

Ейми се усмихна на неговите оплаквания.

— Сигурна съм, че баща ти не е забравил. Нали е бил приблизително на толкова, когато те е заченал, нищо, че го е разбрал години по-късно. Чувала съм, че в дните, когато е бил най-прочутият нехранимайко в цял Лондон, е бил с различно момиче сутрин, обед и вечер — и това всеки ден. За такива забавления ли ми говориш?

— Мътните да го вземат, Ейми — извика той. — Не би трябвало да говориш за такива неща… И откъде, по дяволите, си чула това?

Тя се засмя, защото Джереми се беше изчервил.

— От Реджи, естествено. Знаеш колко обича да се фука с двамата си любими чичовци. Разбира се, чичо Джейсън и татко никога не са можели да се похвалят с пикантни приключения, макар че аз зная едно-две неща за чичо Джейсън, които никой друг не знае.

— И какви са те?

— Не мога да ти кажа.

— Хайде, Ейми, знаеш, че ще ги измъкна от теб рано или късно, така че защо не се предадеш още сега?

— Не, няма да можеш. Обещала съм.

— Хм, много добре — намуси се Джереми. — Аз ти разкривам всичките си тайни…

Ейми го прекъсна с рязко изсумтяване.

— Не ми разкриваш и половината от тях. Това, което пак успя да направиш, обаче, е да не ми отговориш къде си бил снощи. Не смяташ ли, че щеше да е по-добре за баща ти да присъстваш в такъв момент? Той наистина имаше нужда от повече близки хора в това обкръжение.

— Нали Тони беше тук — защити се Джереми. — А доколкото знам, твоят баща също може да нанесе някой и друг добър удар, ако му се наложи.

— Така ли? — изненадано попита тя. — Кой, по дяволите, ти каза това?

— Няма значение — отговори братовчед й, доволен, че й го е върнал, задето бе отказала да му разкаже за Джейсън. — Освен това забравяш, че баща ми вече си е имал вземане-даване с братята на Джордж и може да надвие всеки от тях, стига да се бият честно, а не да се нахвърлят вкупом върху него.

— Защо говориш за бой? Не това имах предвид, като казах „това обкръжение“.

— Защото го познавам. Той гореше от желание да си го изкара на някого, а аз винаги съм бил удобна жертва. Никак не ми се искаше да бъда на топа на устата при положение, че толкова се радвах за него. Така че излязох.

— В действителност той се държа много добре — каза Ейми. — Макар че беше близо до избухването.

— Не можеш да си представиш колко близо. Не съм го виждал да изглежда така, откак беше вдигнал мерника на Никълъс Идън.

Ейми никога не бе чувала цялата история; знаеше само откъси.

— Наистина ли бяха чак толкова смъртни врагове?

Джереми се ухили.

— Не. Баща ми просто смяташе малко да го понатупа. Но междувременно Никълъс взе, че се ожени за нашата братовчедка. Не мисля, че татко някога ще му прости това.

Тя беше ставала свидетел на няколко словесни престрелки между Джеймс и съпруга на Реджи, така че бе склонна да се съгласи с Джереми. Разбира се, сега чичо й имаше нови обекти за словесни битки. Всичките петима братя на Джорджина.

Ейми си спомни как бе наблюдавала Уорън без той да забележи. Беше й доставило истинско удоволствие, макар че би предпочела обстоятелствата да бяха други, защото той беше не по-малко разстроен от Джеймс. Очевидно Уорън обичаше много своята сестра, тоест, беше способен на такива нежни чувства, въпреки всички знаци, които сочеха на противното.

— Преча ли?

От устните на Ейми се изтръгна въздишка. Беше познала този дълбок глас. Той бе тук, стоеше на прага — почти два метра красота, от която ти спира дъхът. Сърцето й заби в нов ритъм. Езикът й отказваше да помръдне.

Отговори Джереми, при това доста развеселено:

— Съвсем не, янки. Тъкмо си тръгвах.