Джоана Линдзи
Твоята магия (14)

Глава четиринадесета

Ейми не знаеше със сигурност защо направи това. Може би защото Уорън не познаваше Лондон много добре и можеше лесно да се загубят. Или защото колкото повече вървяха, толкова по-ядосан изглеждаше той, понеже не се появяваше нито един файтон, който да го освободи от нежелания товар. А след като беше така ядосан, тя знаеше, че няма да постигне нищо повече тази вечер. Ето защо най-накрая, когато вече бяха се отдалечили на няколко преки от странноприемницата, Ейми призна, че каретата, с която е дошла, би могла все още да се намира някъде около „Адът и хрътката“.

Уорън не прие вестта много добре, разбира се. Всъщност той, меко казано, изпадна в гневен пристъп. Обвини я в лъжа, в заговорничество и още в куп други измами. Тя не си направи труда да отрича; как би могла, след като това донякъде беше вярно? Пък и без това Уорън не й остави възможност да каже каквото и да било със своите непрекъснати крясъци и ругатни по обратния път.

Когато стигнаха до каретата, която наистина все още чакаше зад ъгъла на странноприемницата, Ейми вече беше напълно сигурна, че той ще я натика вътре и всичко ще се свърши. Уорън действително направи това, но и още нещо — качи се след нея и изръмжа към кочияша да кара към дома на чичо й.

Докато каретата се движеше, двамата седяха един срещу друг в гробно мълчание, защото след затварянето на вратата той не бе произнесъл повече от една дума и очевидно не възнамеряваше да го прави. Ейми нямаше нищо против виковете и крясъците. Самата тя бе доста добра, когато я предизвикаха. Но немирната й природа не можеше да понесе тишината по-дълго от няколко минути. Освен това, в интерес на истината, Уорън я изнервяше много повече със своето мълчание, отколкото със сърдитите си крясъци — тогава Ейми поне знаеше какви мисли се въртят в главата му.

Ето защо тя остана вярна на природата си. За нещастие в нейната собствена глава все още имаше само една мисъл, затова думите й не успяха да прозвучат толкова закачливо, колкото й се щеше, поне не и за Уорън.

— Просторни карети като тази предлагат чудесни удобства, нали? Само си помисли — едва ли друг път ще ни се случи да бъдем в такова уединение; освен ако не се предадеш и не ме заведеш в хотелската си стая.

— Млъкни, Ейми.

— Напълно ли си сигурен, че не искаш да се възползваш от тези хубави, меки седалки? Знам, че по-младите ми чичовци никога не биха пропуснали подобна възможност.

— Млъкни, Ейми.

— Нито пък братовчедите ми. Дерек и Джереми досега да са вдигнали полите на дамата…

— Ейми!

— Ами да — увери го тя. — И понеже са на път да станат истински развратници, нямаше да се занимават с разни дреболии като възраст или девственост или липсата на такива.

— Аз не съм развратник.

— Досетих се и сама. Много жалко. Ако беше, сега нямаше да си седя насреща ти сам-самичка, нали? Щях да съм в скута ти, може би полата ми вече щеше да бъде вдигната или пък ръцете ти щяха да се опитват да я вдигнат, без да забележа, докато…

Той изпъшка и захлупи с длани очите си. Ейми се усмихна на себе си, доволна, че отново го е смутила. Но Уорън само каза подигравателно:

— Дори нещата, които знаеш, те издават.

— О, глупости. Просто в семейството ми има много млади женени хора, които понякога забравят, че аз не съм. Дори твоята сестра ми е казвала едно-две неща за чичо Джеймс, които ми се сториха доста интересни. Знаеше ли, например, че той я е влачил от квартердека до каютата си посред бял ден, за да…

— Не е вярно, по дяволите!

— Напротив — настоя тя. — И това е било преди да се оженят.

— Не искам да слушам за това.

Ейми цъкна с език.

— Все повече заприличваш на скромна девица, Уорън.

Той не й остана длъжен.

— А ти все повече заприличваш на пристанищна курва.

— Ами, опитвам се — глухо каза тя. — Нали в крайна сметка това търсеше тази вечер? Просто изпълнявам твоите желания.

Уорън не отвърна нищо, но отново я гледаше гневно. За момент на Ейми й се стори, че ще протегне ръце към нея. А тя желаеше това. Дори ако намеренията му бяха да я накаже за последните й думи, Ейми не се боеше. Защото отново щяха да се докосват, а когато се докосваха, нещо магическо се случваше с двама им. Но той не помръдна, не направи нищо, за да скъси разстоянието помежду им. Този мъж без съмнение си играеше дяволски добре с нейното самомнение.

— Знам за какво си мислиш — каза тя. В гласа й се прокрадна недоволство. — Забрави за това. Ще ти се наложи да излезеш далеч извън града, за да намериш хубава пръчка. А аз ще ти проглуша ушите с писъци, ако посмееш да ме докоснеш с друга цел, а не за да ми доставиш удоволствие. Разбира се — отбеляза Ейми замечтано, — бих могла да ти проглуша ушите с писъци и когато дойде удоволствието. Не знам, още не съм изпитвала това. Ще трябва да почакаме, за да видим как ще реагирам, нали?

Този път той се наведе напред. Юмруците му бяха стиснати. За пръв път Ейми забеляза малкият белег на бузата му да пулсира. Искаше й се да знае дали най-сетне се бе решил да я люби или да я напердаши. Определено беше го тласнала достатъчно далеч в една от двете посоки, но понеже не бе сигурна в коя точно, не се осмели да рискува и да разбере.

— Добре, печелиш — бързо обеща тя. — Щом искаш мълчание, ще го имаш.

Извърна глава настрани и се загледа през прозореца, затаила дъх с надеждата, че това ще го задоволи. Трябваше да изминат няколко мъчителни минути, преди да чуе, че той се обляга назад на седалката. Ейми въздъхна с облекчение. Но съзнаваше, че едва й се беше разминало, а това бе твърде обезпокоително. Проклетата му избухливост определено беше проблем, който щеше да затрудни нещата за известно време. Но не за дълго. Щом Уорън я обикнеше, тя нямаше повече да се тревожи за характера му. Дотогава щеше да го познава достатъчно добре, за да е намерила начин да го преодолее, да го укроти, или просто да не му обръща внимание. И преди всичко щеше да направи така, че самата тя да няма причини да се страхува от него. Съгласна бе от време на време да слуша сърдитите му викове, но физическа разправа — не, никога.

Ейми беше абсолютно убедена, че всичко между нея и Уорън ще бъде чудесно… в крайна сметка. Междувременно се налагаше да разбере докъде може да го провокира, преди да стане опасно за нея самата, както се бе случило току-що. Но не биваше просто да се оттегля като сега, защото не искаше да прилича на всички останали жени, които покорно се съобразяваха с неговите настроения и гледаха единствено да не го раздразнят.

Джорджина й бе казвала, че Уорън привличал жените, независимо от това, че ги карал да се боят от него. Той бе живял твърде дълго по този начин — затова сърцето му продължаваше да е обградено от толкова здрава стена. Ейми искаше да изглежда различна в неговите очи. Трябваше да разруши тези защитни прегради, а нямаше как да успее, ако му позволяваше да я плаши така, както бе съумявал да изплаши всяка друга жена, дръзнала да се доближи до него.

Освен това трябваше да се любят. Явно, че бе наложително, след като имаха толкова малко време на разположение. В началото Ейми смяташе, че ще е достатъчно само да го накара да я желае, но очевидно не беше така. Неговата воля бе прекалено силна. Не, сексът беше единственият начин да се доближи до него достатъчно, за да му покаже, че с нея ще бъде различно, че не е като Мариан, че никога няма да го нарани, че може да го направи щастлив. В продължение на осем години Уорън беше страдал и беше си внушил, че това му харесва. Сега Ейми бе твърдо решена да му докаже, че може да се живее и по друг начин, да върне любовта и смеха в живота му.

Внезапно някаква вдлъбнатина или друга неравност на пътя накара каретата да подскочи, което откъсна Ейми от мислите й и я върна към реалността и към гледката през прозореца. За миг тя се намръщи объркано, после я полази тревожна тръпка — не за самата нея, а поради простия факт, че нейният компаньон никак нямаше да хареса това, което ставаше. За нещастие се налагаше тъкмо тя да му съобщи лошата новина.

Нямаше избор. Той трябваше да бъде подготвен, а и да знае, че опасността не е чак толкова сериозна.

— Хм… Уорън? Не мисля, че тази карета се движи в посоката, в която трябваше да се движи.

Той надзърна през прозореца, но понеже не познаваше Лондон, гледката не му говореше нищо.

— Тогава къде сме?

— Ако не греша, дърветата, които преминават покрай нас, не принадлежат на никой от нашите прекрасни паркове. Този път води извън Лондон и по него няма как да стигнем до Бъркли Скуеър.

Невероятно, но гласът му бе съвършено спокоен.

— Възможно ли е кочияшът да не ме е разбрал правилно?

— Съмнявам се.

Внезапно очите му се присвиха и подозрително се втренчиха в нея.

— Това не е поредната твоя идея, нали? Някое удобно любовно гнезденце, скрито в покрайнините на града, което се надяваш да използваш тази нощ?

Ейми се усмихна, просто не успя да се въздържи.

— Съжалявам, но мечтите ми не са стигали по-далеч от леглото в твоята хотелска стая.

— Тогава какво означава всичко това?

— Един от добрите възможни отговори е, че ще бъдем ограбени.

— Глупости. Доколкото знам, в този град обирите са твърде често срещано явление. Няма причина да ни откарват чак извън Лондон.

— Вярно е, но този тип обири също се извършват доста често, защото така крадците могат да отмъкнат и конете, и каретата, и нашите портфейли. Разбира се, уличните файтони обикновено не са обект на подобни кражби — конете им не са добри, нито пък каретите, така че не могат да бъдат препродадени срещу висока цена. Но този файтон е престоял доста дълго пред странноприемницата. Може да са разпитали кочияша и той да се е изтървал, че му е обещана солидна сума, за да чака.

— Значи според теб това отпред не е твоят кочияш? — попита той.

— Много се съмнявам. Сигурно са го свалили, а палтото му е облечено от някой със същия ръст, за да не буди подозрения. Освен това, колкото и да не ми се иска да го казвам, най-вероятно ще си имаме работа с повече от един крадец. Тези разбойници обикновено действат по двама или по трима — останалите или лежат върху покрива, така че да не ги забележим при качването, или ни чакат на някоя затънтена поляна. Надявам се поне само да са набили кочияша, а не да са го убили.

Сега вече Уорън се намръщи.

— На твое място щях да се тревожа преди всичко за себе си.

— Всъщност аз не мисля, че сме в кой знае каква опасност. Не знам за вашите американски крадци, но нашите се стараят да не убиват благородници, доколкото това може да се избегне. В противен случай се започва ужасна гонитба, а това е лошо за всички бандити. Понякога те дори сами изпращат извършителя на бесилката, само и само нещата да утихнат.

— Ейми, защо ми е трудно да ти повярвам?

— Може би защото не си знаел колко изобретателни са нашите крадци?

Сърдитият поглед на Уорън показваше, че точно в момента не му е до нейните шеги.

— Предпочитам да смятам, че кочияшът просто не е чул добре адреса и че това може да се поправи.

И за да го поправи, той почука по покрива, с цел да привлече вниманието на кочияша, сетне отвори вратата и извика на мъжа да спре. Вместо това обаче, каретата рязко набра скорост, при което Уорън бе тласнат назад върху седалката си. Вратата се затръшна.

— Хм, това вече със сигурност свърши работа — отбеляза Ейми с ироничен тон.

— Проклятие, ако не беше ти, просто щях да скоча — отговори той.

— Точно така, аз съм виновна, задето ти преча да си строшиш врата.

— Достатъчно си виновна за това, че съм тук.

— Нима би предпочел да бях сама в тази ситуация? — попита тя, вдигнала вежда.

— Бих предпочел да си беше стояла у дома — така никой от нас нямаше да е тук.

Искаше й се да може да намери достоен отговор, но не можеше, затова мислите й се насочиха към друг проблем.

— Не носиш много пари, нали?

— Като знам къде отивам? Не съм глупак.

— Тогава недей да вдигаш толкова много врява — мъдро предложи Ейми. — Всичко е много просто. Даваш им парите и те не те закачат.

— Това не е начинът, по който действам аз, малката.

За пръв път тя почувства истински страх.

— Уорън, моля те, знам, че се надяваше да се сбиеш с някого тази нощ, но ако обичаш, не го прави с тези момчета. Те ще бъдат въоръжени…

— Аз също.

Ейми преглътна.

— Наистина ли?

Той се наведе и извади от единия си ботуш пистолет, а от другия — нож със зловещо проблясващо острие. Сега вече Ейми изпадна в същинска паника.

— Веднага ги остави!

— Никога — отговори Уорън.

— Американци! — възкликна тя. Тонът й не оставяше никакво съмнение в нейното не твърде високо мнение за тях в момента. — Нямам желание да попадна сред престрелка, докато ти се правиш на герой. А ако случайно те ранят, много е възможно да свърша някоя глупост — например, да тръгна да отмъщавам за теб. А нямам желание да бъда убита тази нощ, благодаря.

— Ти ще стоиш в каретата — бе всичко, което той каза в отговор.

— Няма.

— Ще стоиш.

— Обещавам ти, че няма. Ще бъда толкова близо до теб, че всеки куршум, изстрелян срещу твоето тяло, да може да улучи и мен. Това ли искаш, Уорън Андерсън?

— Триста дяволи, защо не проявиш здрав разум като една нормална жена и не се опиташ да се скриеш под седалката? Не бих имал нищо против дори да изпаднеш в истерия.

— Глупости — изсумтя тя. — Мъжете мразят истериите, а и в семейство Малъри няма истерици.

Преди Уорън да успее да отговори, каретата спря, и то толкова рязко, че той за малко не се озова на пода. Пистолетът изхвръкна от ръката му и Ейми посегна да го сграбчи. Но Уорън я изпревари.

— И какво, ако смея да попитам, се канеше да правиш ти с него? — попита той.

— Щях да го хвърля през прозореца. — Възмутеното му възклицание ясно показа какво мислеше за тази идея, затова Ейми бързо добави: — Виж, ако оставиш оръжието, ще направя всичко, което поискаш.

По-късно щеше да измисли как да се измъкне от това обещание. Защото много добре знаеше какво ще поиска Уорън — никога повече да не я вижда. Той помисли върху предложението й за миг. Нямаше време за повече.

— Всичко? — Явно искаше да бъде сигурен.

Ейми кимна.

— Да.

— Много добре. — Уорън тикна ножа обратно в своя ботуш, но пистолета той затъкна на хълбока си, така че да бъде скрит под палтото, но същевременно да му е под ръка в случай на нужда. — И си вдигни проклетата качулка — сопна се той, очевидно не съвсем доволен от току-що сключената сделка. — Няма защо да демонстрираш красотата си.

Във всеки друг момент този скрит комплимент би я развълнувал, но сега тя просто се подчини. И тъкмо навреме. Вратата рязко се отвори и се показа дуло на пистолет, много по-голям и по-стар от този на Уорън.

— Излизайте! — беше единствената дума, произнесена от крадеца, чието лице бе покрито с шал; много повече говореше неговият пистолет, размахан нетърпеливо в знак, че трябва да побързат.

Уорън слезе пръв, без изобщо да бърза, проклетникът. Нещо повече, движенията му бяха прекалено бавни. Без съмнение се надяваше да намери повод, какъвто и да било повод, за да стреля. Типичното американско необмислено твърдоглавие. Но крадците явно нямаха намерение да му предоставят такъв повод. Те нито веднъж не го подканиха да побърза, така че той нямаше друг избор, освен да свали Ейми от каретата. По-точно имаше избор, но просто засега изпълняваше нейната молба и тя му беше признателна за това, особено след като видя, че разбойниците бяха четирима.

Двама явно бяха чакали каретата тук. Никой от тях не бе кой знае колко едър и забележителният ръст на Уорън вероятно ги беше разколебал. Но понеже всички размахваха оръжие в ръце, колебанието им не трая дълго.

— Няма защо да се мотаеш, господарю. Само дай парите и ти и твоята лейди можете да си ходите.

— А ако не поискам да ви ги дам? — грубо попита Уорън.

Вътре в себе си Ейми изпъшка. За миг се възцари мълчание, после първият мъж отвърна:

— Е, хайде, всички знаем какъв е отговорът, нали?

Думите му бяха последвани от кикот — идваше от останалите мъже. Този звук изобщо не се понрави на Ейми. Може би бе сгрешила, когато уверяваше Уорън, че няма да има проблеми. Ами ако в крайна сметка бяха извадили лошия късмет да попаднат на крадци, които не спазват правилата?

Тя веднага им хвърли своята чантичка, която вече бе свалила от кръста си. Един от мъжете се пресегна да я вземе и Ейми почти усети неговата усмивка, когато ръката му прецени тежестта.

— Много съм ви признателен, милейди — каза бандитът.

— Няма защо — отвърна учтиво тя.

— По дяволите — измърмори Уорън, възмутен от нейното поведение в момент като този.

Ейми бе не по-малко възмутена от неговото и му го показа с едно сръгване с лакът в ребрата. Вперил сърдит поглед в нея, Уорън пъхна ръце в джобовете си, за да извади монетите, които му бяха останали и да ги хвърли на крадците. Или по-точно — да замери неприятелите си с тях.

На Ейми отново й се дощя да го удари, но той още не беше свършил с предизвикателствата.

— Не съм предполагал, че ще попадна на някакви си смрадливи плъхове. Съжалявам, но това е всичко, което ще получите от мен.

Най-накрая ги бе раздразнил, поне главатаря им.

— Ако поискаме, можем да свалим и дрехите от гърба ти, господарю — предупреди той.

Друг крадец се обърна към Ейми.

— Какво прави благородна лейди като теб с един проклет янки?

— Замисля убийство — отговори тя и разбойниците избухнаха в смях. — Така че, ако ни извините, господа, ще се заема с това.

Без да дочака тяхното позволение, Ейми дръзко сграбчи Уорън за ръката и го повлече след себе си в посоката, от която бяха дошли.

За миг й се стори, че им се е разминало, но главатарят се провикна зад гърба й:

— Сигурна ли си, че нямаш някое и друго украшенийце да добавиш в касата, милейди?

Тя настръхна. Но уплахата й бе нищо в сравнение със свирепия гняв, който — Ейми почувства това — изпълни Уорън. Бездействието наистина го влудяваше. Очевидно не беше в неговия характер да отстъпва без бой, дори срещу четири пистолета, насочени в сърцето му.

Но характерът на Ейми бе доста по-миролюбив, затова преди Уорън да е в състояние да направи каквото и да било, тя извика:

— Не, нямам. А ако вие нямате достатъчно смелост да се разправяте с лордовете Малъри от Хавърстън, трябва да сте доволни и от това, което вече получихте.

Може и да не бяха чували за Хавърстън, но само името Малъри бе достатъчно известно, дори сред най-пропадналите жители на Лондон. Антъни Малъри се бе погрижил за това в разгулните си години на разврат, комарджийство и многобройни утринни дуели.

Явно бе сполучила със заплахата, защото крадците не издадоха и звук повече. Но Ейми не спря да дърпа Уорън след себе си. Нямаше да може да диша спокойно, докато не се отдалечаха достатъчно от това място.

Сигурно бяха изминали повече от половин миля, преди той най-сетне да се обади:

— Можеш да престанеш да ми извиваш ръката, малката. Няма да се върна обратно.

— Най-после нещо смислено да излезе от неговата уста — измърмори Ейми на себе си.

— Моля?

— Нищо.

Тя го пусна, но продължи да върви пред него; всъщност почти тичаше в нетърпеливото си желание да се върне в града. По нейна преценка им оставаха няколко мили само до предградията, а докато стигнеха до дома й… Не искаше и да мисли за това. Не бе предвидила, че ще отсъства толкова дълго. Беше казала на Арти, че си ляга и се надяваше на никого да не му е хрумнало да я потърси. Но все пак трябваше да се промъкне в къщата, а колкото по-късно ставаше, толкова по-тих щеше да е домът и толкова по-лесно можеха да я чуят.

— Наоколо има много подходящи пръчки за бой. Да не би това да е причината най-сетне да млъкнеш? — долетя иззад гърба й, след като бяха извървели още около миля. Искаше й се да се надява, че това е някакъв закъснял проблясък на чувство за хумор, но се съмняваше.

— Прясно откъртената пръчка не върши работа — отбеляза тя, без да се извръща, за да види реакцията му. — Необходимо й е закаляване, каквото само времето…

— Една прясно откъртена пръчка ще свърши чудесна работа. Не се съмнявам в това.

Този път Ейми се обърна.

— Остави това, Уорън. Не съм направила нищо, с което да заслужа…

— Нима? Ако не беше ти, тялото ми нямаше все още… да изпитва нужда. Нямаше да ме ограбят. Нямаше да се намирам насред този ужасен път.

— Какво толкова? Ходенето си е чудесна тренировка; освен това ти не носеше много пари. А за другия ти проблем — знаеш, че можеш да го решиш… стига да не беше проклетият ти инат.

— Достатъчно.

Той свърна встрани от пътя, право към храстите, за които беше говорил. Ейми не чака да види как ще откъсне пръчката, а хукна с все сили напред.