Джоана Линдзи
Твоята магия (20)

Глава двадесета

Докато Анри складираше куфарите на мисис Хилъри на тавана — новопостъпилата бавачка току-що се бе нанесла в стаята, съседна на детската — Ейми за пореден път отвори входната врата, за да посрещне петимата братя Андерсън. Сега обаче ги очакваше. Джорджина ги бе поканила на вечеря и възнамеряваше да я сподели с тях в трапезарията. Това нейно решение беше предизвикало кратка свада с Джеймс, защото той настояваше, че съпругата му все още не е готова да напусне стаята си, но в крайна сметка се бяха споразумели да я пренесе на ръце до долу.

Този път Ейми беше подготвена, спокойна и доволна да види, че Уорън не е отказал поканата от желание да избегне срещата с нея. Защото това определено бе възможно и ако се бе случило, тя щеше да се почувства ужасно. Но Уорън очевидно бе решил да се преструва, че вчерашният ден не е съществувал, като не й обръща никакво внимание. Докога ли щеше да издържи, при положение, че самата Ейми изобщо не се канеше да не му обръща внимание?

За момента обаче Дрю отклоняваше мислите й от Уорън. Докато останалите преминаха покрай нея и се отправиха към салона, той улови ръката й и се наведе галантно, за да докосне с устни пръстите й. Едва когато изправи глава, Ейми забеляза насиненото му око. След като вече бе видяла и раната върху устната на Уорън, за нея не беше трудно да се досети какво се е случило.

— Боли ли? — попита тя състрадателно.

— Ужасно — ухили й се Дрю, за да опровергае собственото си твърдение. — Но можеш да го целунеш, за да оздравее.

Ейми му отвърна с палава усмивка:

— Мога да ти цапна един за симетрия.

— Хм, къде ли съм чувал вече това?

Погледът, който хвърли към Уорън, казваше точно къде го е чувал, но на Уорън въобще не му беше забавно. Преди обаче да се сбият отново, Ейми отбеляза:

— Надявам се, че сте измислили подходящо обяснение за пред сестра си. Сега не е най-подходящото време за нея да се тревожи за братята си.

— Няма страшно, сладурче. Джорджи е свикнала с нашите драскотини и синини. Вероятно дори няма да забележи. Но за всеки случай — обърна се той към Уорън, който още не беше последвал братята си в салона, — какво ще кажеш да сме паднали по едни и същи стълби?

— Обвини този, когото трябва, Дрю. Джорджи не очаква нещо добро от мен.

— Добре, напълно съм съгласен. Особено след като единственото, което направих, беше да отбележа, че… какво, по дяволите, отбелязах, за да те извадя от равновесие снощи?

— Не си спомням — излъга Уорън.

— Добре де, ето какво ще кажем — че и двамата сме били пияни. Тя отлично ще разбере това, но по-добре аз да й го кажа. Ти ще започнеш да се защитаваш и ще провалиш цялата вечер.

И Дрю се отправи към салона. Ейми бе изумена, че остава насаме с Уорън. Беше готова да се закълне, че той ще положи всички усилия да избегне това, но на практика Уорън не последва брат си.

Тя го погледна с очакване, но тъй като той не казваше нищо, реши да го подразни.

— Срамота — сгълча го тя меко. — Трябваше ли да си го изкарваш на него?

— Не знам за какво говориш.

— Напротив, знаеш. Много повече би предпочел да удушиш мен, вместо брат си.

— Доколкото си спомням — каза той лаконично, — това, което имах намерение да направя, беше да те напердаша.

— Глупости. — Ейми му се усмихна. Тази точно заплаха вече не можеше да я смути. — Онова, което наистина искаше и което почти стори, бе да правиш любов с мен. Искаш ли пак да поиграем на гоненица и да видим какво ще стане?

Лицето му потъмня — явен знак, че разговорът не се развива така, както би желал. Той реши да поправи това доста грубичко.

— Идвах тук по-рано днес, за да ти напомня за обещанието, което ми даде.

Ейми се намръщи недоумяващо.

— Какво обещание?

— Че ще направиш това, което поискам от теб. Искам да ме оставиш на мира.

Умът й трескаво се завъртя. Беше забравила за това и не бе измислила как да се измъкне от сделката, която бяха сключили. Това обещание беше дадено, за да го предпази от беда. Наистина бе твърде подло от страна на Уорън да го използва сега срещу нея. Но тя знаеше, че точно това трябваше да се очаква от такъв твърдоглав мъж.

Най-накрая Ейми скалъпи отговора, въпреки че не беше никак честно да се измъква по този начин. Утешаваше я единствено мисълта, че бе не по-малко нечестно от негова страна да й припомня обещания, дадени в момент на паника, и то за негово добро.

— Но аз вече изпълних твое желание — каза му тя.

— Не си, по дяволите.

— Напротив. Снощи ти поиска от мен да си вдигна качулката — още когато прибра оръжията си. И аз го направих.

— Ейми…

— Така че съм спазила своето обещание.

— Вещица. Много добре знаеш, че…

— Не се сърди, Уорън. Как бих могла да те поведа по пътеката на щастието, ако ме караш да се откажа от опитите си да го направя?

Той не отвърна нищо. Беше твърде разгневен, за да каже каквото и да било.

Когато Уорън се отдалечи, Ейми изпъшка. Бе изгубила ценна точка. За него тя беше лъжкиня, не заслужаваше доверие, бе затвърдила мнението му за всички жени. Дявол да го вземе, нима можеше да има нещо по-лошо от това?

Вечерта вървеше изненадващо добре, въпреки мрачното мълчание на Уорън. Джеймс му хвърли един поглед, но реши, че днес е изпитал достатъчно удоволствие от заяждането с него, затова го остави на мира. Джорджина му се мръщеше от време на време. Трябваше да проведе още един разговор на четири очи с него, но не тази вечер.

На Ейми й беше трудно да бъде весела след това, което бе направила. Не можеше да измисли никакъв друг начин да се извини на Уорън, освен да изпълни молбата му, а точно това тя нямаше намерение да прави. Беше твърде оптимистична по природа, за да се откаже от него, а и облогът с Джереми засилваше увереността й в успеха. Но точно в момента нещата далеч не изглеждаха обещаващи.

Този следобед от провинцията се бе завърнал Конрад Шарп. Той и Джереми, заедно с Джеймс, който от време на време пускаше по някоя и друга хаплива забележка, поддържаха разговора с останалите четирима братя Андерсън доста оживен. Покрай другото обсъдиха и новата кантора на „Скайларк“. Ейми за пръв път чуваше за това, но за нейно изумление научи, че Уорън ще остане в Лондон по-дълго, отколкото бе смятала, за да се занимава с управлението на кантората, докато изпратят заместник от Америка. Тази новина я развълнува силно — нали облекчаваше значително задачата й да стори чудо за толкова малко време — докато Джорджина не изтъкна, че макар „Скайларк“ да е американска компания, за лондонската кантора ще е по-добре да назначат управител — англичанин, който би работил по-лесно със своите сънародници.

Уорън очевидно никак не хареса тази идея, но Клинтън каза, че ще я обмисли, а Томас направо се съгласи със сестра си. Но каквото и да решаха в крайна сметка, важното бе, че засега Уорън оставаше в Лондон, а това определено беше плюс за Ейми. Все едно дали щеше да получи една седмица или два месеца — тя имаше нужда от всеки миг в повече.

— Между другото, Ейми — внезапно я въвлече в разговора Джеймс, — днес се видях с баща ти и той ми спомена, че след няколко дни двамата с майка ти заминават за Бат, за да се порадват на морето, а след това — за Къмбърланд^[1]. Там имало някаква мина, която Еди искал да проучи, за да реши дали да инвестира в нея.

Ейми знаеше за това.

— Да, той иска да се срещне лично със собствениците и с управителите, защото първите му впечатления винаги са много точни. Именно въз основа на тях татко преценява какви инвестиции или препоръки да направи.

— Така разбрах и аз — отговори Джеймс. — Както и да е, родителите ти ще отсъстват няколко седмици, скъпа. Разбира се, ще се радвам да останеш у нас, докато се върнат. Но ако предпочиташ да отидеш с тях, те са готови да отложат пътуването си.

Ейми изпита огромно задоволство, че се допитваха до нейното мнение. Само допреди няколко седмици изобщо нямаше да се съобразят с плановете й, а направо щяха да й съобщят какво са решили. Разбира се, тя нито за миг не се поколеба. Нямаше да напусне Лондон, докато Уорън все още бе тук.

— Ще остана тук, ако не ви притеснявам — каза тя.

— Какво ти притеснение? — вметна Джорджина. — Със своето магическо присъствие ти ми носиш единствено облекчение. Ами да, дори Арти и Анри се изпотрепват да изпълнят и най-дребното ти желание, докато аз трябва едва ли не да ги набия, за да свършат това, за което съм ги помолила. Бих те задържала тук, докато се омъжиш, ако майка ти няма нищо против, но тя, естествено, ще има.

— Значи се разбрахме — каза Джеймс.

— Не съвсем — отвърна Джорджина. — Ейми, ако останеш у дома, настоявам да започнеш отново да приемаш ухажорите си. Чичо ти няма да има нищо против суматохата. Всъщност дори смятам, че той ще се радва да поуплаши всичките ти кавалери. — Тя се ухили. — Трябва да се упражнява, нали разбираш — заради Джаклин. Но трябва да се съгласиш, че не можеш да продължаваш още няколко седмици да се криеш от многобройните завоевания, които направи при дебюта си.

Преди да отговори, Ейми погледна към Уорън. Една дума от него, дори един изразителен поглед, и тя щеше да измисли нещо, с което да обясни, че иска да се скрие още за известно време. Но той преднамерено се извърна, за да й покаже, че ни най-малко не се интересува от отговора й.

— Да, предполагам, че ще го направя — каза тя накрая.

Но беше задържала погледа си върху Уорън твърде дълго. Когато го отмести, срещна прекалено проницателните очи на Джереми и този мерзавец изстреля:

— Мили боже, не той!

Руменината й потвърди обвинението, независимо дали тя възнамеряваше да го отхвърли или не. За щастие, никой друг, освен Джереми не видя гъстия цвят, плъзнал по бузите на Ейми, защото братовчед й бе приковал вниманието на всички върху себе си и върху основния въпрос, който долетя като ехо от всички страни:

— Не кой? — Беше баща му. — За какво, по дяволите говориш, момко?

Погледът, който Ейми отправи към Джереми, обещаваше страховито отмъщение в случай, че тайната й бъде разкрита. Разбира се, братовчед й нямаше да си държи езика зад зъбите, ако не беше голямото приятелство между двамата. Но слава богу, то съществуваше и принуждаваше Джереми да поправи грешката си, поне за момента.

— Съжалявам — каза той и дори съумя да си придаде глуповат вид. — Боя се, че мислите ми се бяха зареяли нанякъде. Просто си спомних, че Пърси възнамеряваше да ухажва нашето скъпо момиче.

— Пърси? От Пърсивал Олдън? — поиска пояснение Джеймс и когато Джереми кимна, додаде: — Само през трупа ми.

Думите бяха произнесени спокойно, почти като констатация. Джереми се ухили, без да си направи труда да спомене, че той и Дерек вече са предупредили Пърси за тази вероятност.

— Предполагах, че ще погледнеш така на нещата — беше единственото, което Джереми каза на баща си.

Но от другата страна на масата Ейми простена в себе си. Ако чичо й реагираше така на безобидния Пърси, тръпки я побиваха, като си помислеше как би откликнал на собствения й избор. Тя хвърли крадешком бърз поглед към Уорън, за да открие, че зелените му очи блестят неочаквано гневно, вперени в Джеймс. Ейми потисна възклицанието, което едва не се изтръгна от устните й при внезапно хрумналата й мисъл. Как не се беше сетила досега? Като се вземеше предвид враждебността между двамата, ако Джеймс кажеше на Уорън да стои настрана от Ейми, нямаше ли Уорън да стори тъкмо обратното? Ако не за друго, поне за да вбеси омразния си зет?

Тя провери новата си теория по възможно най-лукавия начин.

— Изглежда, че можеш да си отдъхнеш, Уорън. Чичо никога няма да ми позволи да те имам.

Никой не възприе думите й насериозно, естествено. Те предизвикаха само кикот, дори от страна на Джеймс. На Джереми обаче не му беше до смях. Нито пък на Уорън, ако се съдеше по изражението му. Малкият белег пулсираше; ръката върху масата се бе свила в юмрук. Ейми вече разпознаваше безпогрешно тези знаци и затаи дъх в очакване дали той ще обърне шегата й срещу нея или ще я подмине.

— Аз съм съсипан, разбира се.

Не, Уорън в никой случай не беше лицемер. Каза го толкова хладно, че Джеймс се развесели още повече, а съпругата му учудено смръщи вежди:

— Дръж се любезно, Уорън — меко сгълча Джорджина. — Тя само се шегуваше.

Той просто се усмихна със свити устни, с което накара сестра си да въздъхне и да насочи разговора в друга посока.

Скоро след това вечерята приключи. Не беше изненадващо, че Ейми и Уорън се позабавиха, за да останат последни в трапезарията. Същото обаче направи и Джереми.

Все пак, той се задоволи с това да хвърли един поглед към американеца и да каже:

— Хм, виждам, че аз ще трябва да почакам.

В мига, когато Джереми излезе, Уорън се обърна към Ейми.

— Не го прави повече.

Тя потръпна от яростта, скрита под кроткия му тон.

— Още си бесен заради проклетото обещание, което си мислиш, че съм нарушила, нали? Но много добре знаеш, че ако бе получил това, което искаше, нямаше да бъдеш щастлив.

— Напротив, бих изпаднал в екстаз.

— Тогава стой надалеч от мен за няколко дни и виж дали няма да ти липсвам — предложи Ейми.

— Няма да ми липсваш.

— Ще ти липсвам. Виждаш ли, аз пленявам хората. Карам ги да се усмихват, дори когато са тъжни. Те обичат да бъдат с мен. А за теб отсъствието ми ще бъде още по-непоносимо, защото знаеш, че те желая. Със своята любов аз ще променя живота ти… постепенно. Знаеш и това. И ще дойде ден, когато няма да можеш да живееш, без да съм до теб — денем или нощем.

— Детски фантазии — каза той, но думите му бяха процедени през зъби. Тя го впримчваше… отново.

— Твърдоглавец — поклати глава Ейми. — Но вече е време да бъдеш щастлив, Уорън Андерсън. Имаш късмет, че съм наследила инстинктите на баща си и че мога да бъда по-твърдоглава и от теб.

— Не смятам това за късмет.

— Ще го сметнеш — обеща тя.