Джоана Линдзи
Твоята магия (13)

Глава тринадесета

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Гръмовният глас на Уорън накара Ейми да потрепери. Искаше й се да може да му даде някакво разумно обяснение, но не можеше да измисли нищо, така както не бе успяла да измисли подходящо съобщение, за да го накара да напусне това място. Беше се опитала, наистина беше. Но не й бе хрумнало нищо, което да свърши работа и заедно с това да не предизвика у него силното желание да я удуши в мига, в който той разбереше, че съобщението е изпратено от нея и че на всичко отгоре не отговаря на истината.

Но въпреки това май не трябваше да идва лично. Дори в собствените й очи постъпката й бе твърде импулсивна, а и опасна и безотговорна при това. Защо не беше помислила за всичко това, преди да прекрачи прага на „Адът и хрътката“?

Глупава ревност — да я тласне към такова безумие! Та Уорън имаше пълното право да спи с колкото жени си поиска; поне докато не й дадеше по-обещаващ отговор от „Стой настрана“. Виж, след като се оженеха, Ейми щеше да има основания да извърши нещо толкова глупаво, ако той й изневеряваше. Но не и сега, когато Уорън още не бе неин.

Но вече беше дошла, и то тъкмо навреме. Не бе й се наложило да го търси сред задимения салон — видя го веднага, щом влезе през вратата. Той се качваше по стълбите в ъгъла, а някаква закръглена сервитьорка го дърпаше за ръката да побърза, смееше се, обещавайки незнайни удоволствия. Пред очите на Ейми се беше спуснала кървава, или по-скоро зелена пелена, и тя се бе втурнала по стълбите след Уорън, без да обръща внимание на стреснатите възгласи на няколкото клиенти, които я бяха забелязали. Бе успяла да изкрещи името му точно когато той прекрачваше прага на стаята на сервитьорката. Всъщност и веднага бе привлякъл неговото внимание и в същото време бе накарал момичето да затръшне вратата под носа му, очевидно решило, че това е разярената съпруга на клиента.

Ейми можеше само да благодари на сервитьорката — така щеше да му обясни всичко насаме, в този слабо осветен коридор, а не долу, пред всички онези пияни мъже. А Уорън очакваше нейното обяснение. Беше се съвзел от първоначалния шок и сега гореше от нетърпение, а и от гняв.

— Ще ми отговориш ли, или ще продължаваш да стоиш тук и да кършиш ръце?

Беше дошъл моментът да вземе голямото решение. Дали да стигне до крайност, или да продължи така, както бе започнала? Но всичко опитано досега бе претърпяло неуспех. Значи до крайност и точка.

— Това, за което си дошъл тук, можеш да получиш от мен.

Ето, каза го и нямаше да си вземе думите назад. Но Уорън не изглеждаше ни най-малко изненадан от нейното тъй важно решение. Всъщност, не изглеждаше и съвсем трезвен. Приближи се бавно до нея и гневното му изражение се смени с подигравателна усмивка.

— Знаеш ли за какво съм дошъл тук? О, да, разбира се, че такава палава хубостница като теб ще знае.

Той отметна назад виолетовата пелерина, с която Ейми бе загърнала оскъдните си одежди, и разкри тъмно пурпурния сатенен хастар и скромната й бледолилава нощница. Едва ли това беше облекло, подходящо за прелъстителка. Но въпреки това чистата красота на Ейми го правеше съблазнително. Качулката на пелерината се бе свлякла леко назад, така че лицето й вече не беше забулено в сянка. Сините й очи също изглеждаха виолетови в отблясъка от пурпурния сатен. Ако Ейми бе облякла нещо само малко по-прозирно, Уорън никога не би бил в състояние да продължи с агресивната си насмешливост.

— Значи искаш да заемеш мястото на проститутката, така ли? А, да, но със съответното обвързване, нали? Първо проклетият годеж. — Той бавно прокара опакото на пръстите си по бузата й. В ласката му се долавяше съжаление. — Не, благодаря, предпочитам да остана при уличницата, която очаква от мен само някоя и друга монета. Твоята цена е дяволски висока, лейди Ейми.

— Без обвързване — прошепна тя, останала без дъх. — След като вече ти се обясних…

— Не си.

— Естествено, че го направих. — Нима той не беше разбрал? — Казах, че искам… тоест, казах ти, че те искам.

— Да, каза, че искаш. Но не каза какво има тук вътре. — Той постави ръка на сърцето й, въпреки че помежду беше меката извивка на нейните гърди. И двамата го забелязаха. — Обичаш ли ме?

— Не знам.

Не това очакваше да чуе Уорън от момичето, което твърдеше, че иска да се омъжи за него. Беше смаян.

— Не знаеш?

Ейми каза забързано:

— Бих искала да имаше повече време, за да разбера това, но няма. Ти няма да си тук толкова дълго, Уорън. Но знам, че те искам. В това няма никакво съмнение. Знам още, че никога не съм изпитвала това, което изпитвам към теб. Знам също, че се побърквам при мисълта да си с друга жена. Но все още не съм сигурна дали те обичам.

Уорън вече беше изпил достатъчно алкохол, за да се занимава с лейди Ейми и нейните объркани съмнения и увереност. Той отмести ръка от гръдта й и каза рязко:

— Върви си.

Ейми сведе поглед.

— Не мога. Отпратих каретата.

Той избухна.

— За какво, по дяволите, си направила това?

— За да трябва ти да ме отведеш у дома.

— Измислила си всичко, освен дали ме обичаш; значи, можеш да се оправиш дяволски добре и сама.

— Много добре.

Тя се извърна, за да си тръгне, но Уорън я сграбчи и я дръпна назад.

— Дявол да го вземе, къде си мислиш, че отиваш?

— Вкъщи.

— Как?

— Но ти каза…

— Млъкни, Ейми. Просто млъкни и ме остави да помисля. Не мога да го направя, ако продължаваш непрекъснато да бърбориш.

Тя и без това не беше казала кой знае какво, но когато помежду им легна тишина, а лицето му започна да стана все по-намръщено, Ейми се почувства неудобно и реши да предложи:

— Вероятно някой от братята ти би могъл да ме заведе у дома?

— Те не са тук.

И през ум не й беше минало, че може да е така — затова бе предложила това разрешение, което й се струваше безопасно. Вярно, че не бе зърнала в салона нито един от останалите братя, но пък и не беше се оглеждала, защото взорът й веднага бе попаднал върху Уорън. Всъщност на път за странноприемницата Ейми дори се беше притеснявала, че може да й се наложи да се оправя и с другите Андерсън.

Но трябваше да се досети, че Клинтън и Томас не биха дошли на място като това, че двамата по-млади братя също биха предпочели някой по-безопасен терен за забавление. Само на Уорън му беше все едно. Може би дори нарочно бе дошъл тук с надеждата, че ще намери не само жена, но и някого, с когото да се сбие. Джорджина бе разказвала на Ейми, че когато брат й е ядосан, търси да си го изкара на някого, без значение на кого.

А сега той определено беше ядосан. Ако разбереше, че Ейми само бе изпратила каретата да я чака зад ъгъла, сигурно щеше да я убие… не, щеше да я хвърли вътре и да се върне веднага при своята уличница. Малката й лъжа щеше да го задържи настрана от сервитьорката поне засега, макар че най-вероятно не и за цялата нощ. Уорън се нуждаеше от жена, иначе нямаше да е тук. Мътните го взели, какво трябваше да стори Ейми, за да го накара да предпочете нея?

— По дяволите — каза той най-накрая. Очевидно бе решил какво да прави с нея, защото я сграбчи за ръката и я повлече по коридора.

— Къде ме водиш? — Не отиваха там, откъдето бяха дошли, и за миг Ейми се изпълни с надежда, която той попари само с две думи:

— У вас.

Слязоха по някаква задна стълба, която водеше до склад, а оттам — до една от улиците навън. Слава богу, Уорън не беше оставил карета да го чака. Улицата бе пуста. Ейми си каза, че трябва да му признае за своята карета, но това означаваше край на времето, прекарано с него, а колкото по-дълго останеха заедно тази нощ…

— Не предпочиташ ли да ме заведеш в твоя хотел?

— Не — изръмжа той.

После я задърпа след себе си към улицата. Вървеше бързо и Ейми трябваше да подтичва, за да не изостава. Не знаеше какво щеше да прави, ако Уорън поемеше към пресечката, където бе спряна каретата, особено ако кочияшът кажеше нещо, с което да даде да се разбере, че чака нея — а той сигурно щеше да го стори, защото беше му обещала солиден бакшиш.

За нейно облекчение, когато излязоха навън, Уорън се отправи в обратната посока. Наоколо не се мяркаше никакъв файтон… засега. Но при скоростта, с която се движеха, без съмнение за нула време щяха да намерят някой.

Ейми реши да предложи друго.

— Би ли намалил темпото, Уорън.

Поредното „Не“, също толкова рязко.

— Ако не го направиш, много вероятно е да си изкълча глезена. Тогава ще трябва да ме носиш.

Той мигновено забави крачка. Проклетник, сигурно умираше от яд, задето просто я държеше за ръката, и то за да я влачи след себе си. За бога, та той трябваше да я прегърне.

Сега обаче, когато Ейми вече можеше да ходи, вместо да тича, макар че все пак изоставаше, и когато скоростта му бе почти нормална, мисълта на Уорън явно отново беше проработила, защото той изведнъж попита:

— Чичо ти знае ли, че ходиш по кръчми?

Тя отбягна отговора.

— Кой от чичовците ми?

Уорън й хвърли кръвнишки поглед.

— Този, при когото живееш в момента.

— Но аз не ходя по кръчми.

— А какво е според теб „Адът и хрътката“?

— Ужасно име.

Той спря и се извърна към нея. За миг на Ейми й се стори, че ще я сграбчи за гърлото, но вместо това той я пусна и зарови и двете си ръце в косата си — знак, че го беше вбесила малко повече, отколкото бе необходимо.

Тя реши да си признае.

— Май не се справих много успешно с първия си изблик на ревност. Но като се поупражнявам, ще бъде по-добре. — От устните му се изтръгна нещо средно между сумтене и смях, и Ейми си позволи да си помисли, че го е развеселила. Затова каза: — Можеш да се засмееш. Обещавам да не казвам на никого.

Уорън сграбчи ръката й и отново закрачи напред. Пак трябваше да бяга, за да го настига.

— Ами глезенът?

— Ще рискувам — сряза я той.

Това бе то. Бъдещият й съпруг беше безнадежден — никакво чувство за хумор, никакво чувство за романтика… никакво чувство въобще. Е, достатъчно бе търпяла неговата грубост. Може и тя да беше причината за сегашното му настроение — глупости, той просто нямаше друго настроение — но нямаше защо да се примирява повече с него.

Ейми се изтръгна от хватката му и отказа да направи и крачка повече. Това го принуди отново да се обърне и да застане с ръце на хълбоците.

— Сега пък какво? — поинтересува се той.

— Нищо — каза тя разпалено. — Връщай се при твоята уличница, Уорън. Благодаря ти, но мога и сама да намеря пътя до къщи и да се прибера непокътната.

— Нима беше планирала да се прибереш у вас непокътната?

Саркастичният му тон очевидно се отнасяше до последното й предложение, но Ейми бе твърде ядосана, за да се засрами. Вместо това тя реши да му го върне.

— Всъщност планът беше след тази нощ вече да съм загубила девствеността си, но след като още не си готов да ми я отнемеш…

— Престани! Ако бях повярвал дори за секунда, че си девствена, сигурно щях да взема една пръчка и да ти хвърля здрав пердах за твоето изключително неуместно поведение. Отдавна е трябвало някой да го направи, за да те предпази от традиционната за Малъри развратност… Ейми, върни се тук!

Шегуваше ли се? След такова скастряне и при такава страховита заплаха, да не говорим за обидата към нейното семейство? Ейми привдигна полите си и побягна още по-бързо обратно към странноприемницата и към очакващата я карета, а Уорън Андерсън да върви по дяволите. Да я напердаши, така ли, просто защото тя го искаше? Сякаш намеренията й не бяха почтени? Сякаш постоянно се опитваше да прелъсти всеки мъж, който й попаднеше? Мътните да го вземат, как по друг начин се предполагаше, че би могла да разтопи ледения блок, в който бе затворено сърцето му? Той не беше нормален мъж, с когото човек можеше да се държи нормално. Мразеше жените, не им се доверяваше, използваше ги, без да им позволява да се доближат до него.

Безчувствен, студен, груб; трябва да е била луда, за да се надява, че би могла да промени всичко това. Липсваше й опит, макар че Уорън явно си мислеше обратното. Не била девствена, а? Нищо чудно, че не я желаеше… не, всъщност сигурно не беше точно така. Ейми беше смятала, че нейната невинност го кара да се дърпа, но ако наистина той не я считаше за девица, защо да отказва това, което му предлагаше, освен ако… освен ако наистина не я желаеше.

При тази мисъл стъпките й станаха колебливи. Тя погледна назад и видя, че Уорън се приближава все повече и повече. Но никога нямаше да я хване. Години наред Ейми бе надбягвала своите братя, а те не бяха толкова едри и тромави, колкото бе Уорън, нито пък толкова замаяни. Само дето не бе предвидила, че ще налети право върху един от редовните клиенти на „Адът и хрътката“.

Блъсна го толкова силно, че почти го събори. Ръцете му инстинктивно се вкопчиха в нея, но за щастие той съумя да запази равновесие преди и двамата да се строполят на земята. За нещастие, обаче, мъжът забеляза какво държи.

— О-хо — каза той с явна възбуда. — Сега какво ще…

Но нямаше възможност да продължи, понеже Уорън настигна Ейми и юмрукът му прелетя точно над рамото й, забивайки се в лицето на мъжа. Този път нахалникът наистина беше съборен на земята. Ейми изпищя, защото при удара той бе стегнал хватката си и бе тупнал тежко долу заедно с нея. Но преди дори да се опита да се изправи, тя се озова във въздуха. Ръката на Уорън бе я сграбчила през кръста и я стискаше толкова здраво, че Ейми едва успяваше да диша.

Мъжът, който все още лежеше на земята, вдигна поглед към Уорън и попита:

— За какво, мътните да го вземат, беше всичко това?

— Дамата не е свободна.

— Можеше просто да ми кажеш — изръмжа човекът и потърка бузата си.

— Казах ти го, по свой начин — отвърна Уорън. — А сега, ако съм на твое място, бих си стоял на земята. Освен ако не ти се иска още.

Мъжът тъкмо се бе наканил да се изправи. Но при страховитата заплаха бързо легна отново. Уорън си беше доста внушителен мъж, докато англичанинът изглеждаше по-скоро мършав. А и в този момент Уорън очевидно бе способен да упражни много сериозно насилие. Ейми, притисната здраво до хълбока му, усещаше това, както и неговото разочарование от факта, че човекът явно не искаше да се забърква в схватка.

Уорън се отдалечи с разярена стъпка. Ейми започна да се пита дали не е забравил, че я мъкне под мишница. Тъкмо беше решила да му напомни за своето присъствие, когато зад гърба им се чу ръмжене:

— Проклет американец. — Човекът се бе досетил по акцента на Уорън. — Не си ли чувал, че войната свърши? — После гласът му се извиси. — Щяхме да ви размажем, ако бях там!

Уорън се изви рязко назад. Но мъжът се изправи тромаво и удари на бяг. Ако на Ейми й беше останал някакъв дъх, тя щеше да избухне в смях. Тази вечер бъдещият й съпруг не успяваше да получи удовлетворение отникъде. Не му оставаше нищо друго, освен да тръгне обратно в посоката, по която бе поел първоначално.

В името на своя стомах Ейми трябваше да привлече вниманието му.

— След като ще ме носиш, би ли ме обърнал обратно, за да мога поне да се насладя на това?

Той я пусна. Проклетникът му с проклетник, пусна я на земята! Във всеки друг случай яростта на една истинска Малъри, каквато бе Ейми, би избухнала с пълна сила. Но когато вдигна очи към Уорън, той изглеждаше не по-малко изненадан от самата нея да я види седнала насред улицата.

— Предполагам, че това означаваше „Не“?

— По дяволите, Ейми, никога ли не можеш да бъдеш сериозна?

— Ти не би искал да бъда сериозна в този момент, освен ако не ти харесва да гледаш как една жена плаче. Макар че, като си помисля, сигурно точно това ти харесва — каза тя с възмущение.

— Какво трябваше да значи това? — попита Уорън, като я изправи на крака. Но в този миг видя как тя трепна и бързо добави: — Нараних ли те?

— Не се преструвай, че си загрижен за гърба ми. Нали толкова ти се искаше да го напердашиш с пръчка?

— Не исках — измърмори той.

— Моля?

— Не бих те наранил.

— И това го казва човекът, който е убеден, че жените никога не са достатъчно стари, та да не могат да бъдат напляскани — присмя му се тя.

Уорън се намръщи.

— Ти май си станала прекалено близка приятелка на сестра ми.

— Ако искаш да кажеш, че знам за теб неща, които вероятно би предпочел да не знаех — да, така е. Можеш само да се радваш, защото тъкмо те ме карат да смятам, че не си съвсем загубена кауза… много си близо до това, но все пак наистина притежаваш едно-две качества, които те спасяват.

— Така ли? Предполагам, че ще ми кажеш кои са те.

— Не, няма. — Ейми се усмихна закачливо. — Оставям ти да отгатнеш какво ме впечатлява у теб.

— Предпочитам да ме смяташ за загубена кауза.

— Да, знам. — Тя въздъхна. — Преди няколко минути без съмнение щях да ти доставя това удоволствие.

— А какво, ако смея да попитам, те накара да промениш решението си?

— Твоята великолепна проява на ревност преди малко — отвърна Ейми с неприкрито самодоволство.

— О, господи — изпъшка той. — Това не беше ревност.

— Естествено, че беше, и с нищо не можеш да ме убедиш в противното. Искаш ли да знаеш защо?

— Боя се да попитам.

Така или иначе, тя му отговори.

— Защото аз ти се обясних. Твоя съм, стига да го пожелаеш, и дълбоко в теб собственическите инстинкти са приели това, дори ако не искаш да го признаеш — пред мен или даже пред себе си.

— Що за глупост — изсумтя Уорън. — Просто ми се прииска да ударя онзи мъж. Иска ми се да ударя някого още откакто слязох на брега. Но всъщност винаги се чувствам така, когато знам, че трябва да се държа добре със зет си.

Ейми се засмя.

— Сигурна съм, че чичо Джеймс ще се радва да чуе това. Но ти реши да удариш тъкмо този мъж, защото аз бях в ръцете му.

Той се опита да се престори на безразличен.

— Мисли каквото си искаш.

— О, разбира се, Уорън. Разчитай на това. Между другото — каза тя с прелъстителен глас, — относно моята девственост и твоето твърдение, че от нея е останал само спомен… Ти знаеш как можеш да провериш дали е така, нали?

Дали заради пламенния й тон или заради очевидното предизвикателство в тези думи, но Ейми получи това, от което вече почти се бе отказала. Ръцете на Уорън обгърнаха лицето й така здраво, че тя трябваше да приеме неговата целувка, независимо дали искаше или не. Но тя искаше, и още как. Незабавният й отговор, жаден и необуздан, не оставяше място за съмнение.

Ръцете й се плъзнаха около него, за да го обгърнат на свой ред в нежния си обръч, докато езиците им се сплетоха с някакво отчаяно безумие, сякаш бяха затворници, откраднали няколко мига свобода. Беше като водовъртеж от плам и копнеж, от безнадеждност и неопитност, събрани в сладката тръпка на страстта.

Времето и пространството изчезнаха в този еротичен вихър. Но това бе един непостоянен вихър — еднакво лесно беше както да се усили, така и рязко да спре. Когато ръцете на Уорън се промъкнаха надолу, за да наместят Ейми към неговата мъжествена твърдост, тя изстена от удоволствие и това развали магията.

Двамата бързо се откъснаха един от друг; трябваше да бъдат на разстояние, защото огънят на страстта все още гореше твърде силно. Уорън й обърна гръб, сякаш ако я гледаше, щеше отново да загуби и малкото разум, който му беше останал. Ейми стоеше, стиснала отчаяно юмруци, и се мъчеше да укроти учестеното си дишане и желанието си да падне на колене и да го умолява да не я оставя. Но тя осъзнаваше, че не бива да настоява. Неговите страсти бяха бурни, но и променливи, затова Ейми явно трябваше да действа внимателно, за да възбуди тъкмо тази, която желаеше. И щеше да успее. Сега вече беше съвсем сигурна в това. Проблемът бе там, че търпението далеч не попадаше сред добрите й страни.

— Исусе! Щеше да ми позволиш да те любя тук, насред улицата, нали?

Дори не се обърна, за да зададе въпроса си. Тя пренебрегна тона му, който едва ли можеше да се нарече любезен, и отговори съвсем искрено:

— Изглежда, че щом става въпрос за теб, губя всякакво чувство за свян. — Усети как Уорън се наежи, затова мигновено премина към най-заядливия си тон: — Май не мога да се надявам, че си променил намеренията си и ще ме заведеш в твоя хотел?

— Не! — изрева той така, че Ейми потръпна.

— А в някой друг хотел?

— Ейми!

— Шегувам се, за бога. Честно казано, Уорън, трябва да направим нещо за твоето чувство за хумор.

Той се извърна, за да отговори рязко:

— Проклето да е чувството ми за хумор; това, което е ужасно, е твоето чувство за собственост. Освен това ми се струва, че моето „твърдение“, както ти го нарече, беше доказано несъмнено. Не може да си такава сладострастница и все още да си девствена.

— Защо не? Аз съм млада, здрава, и инстинктите ми са съвсем наред. При това не съм виновна аз, глупчо. Ти си този, който възбужда у мен такова ненаситно желание.

— Още една предизвикателна дума, и…

— Да, да, ще вземеш една пръчка и ще ме напердашиш, знам. Внимавай, Уорън, все още мога да се откажа от теб.