Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Малъри-Андерсън (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Magic of You, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 308 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
belleamie (2009)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Джоана Линдзи. Твоята магия

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 1996

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954-445-021-6

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Корекция от Еми

Глава четиридесет и трета

На път за клуба си, Джеймс се отби в голямата къща на Гроувнър Скуеър, но брат му беше излязъл по работа, Шарлот бе на сутрешна визита у някаква приятелка, а Ейми не беше в настроение да приема посетители.

Той се подсмихваше, докато се връщаше към каретата. Думите на иконома бяха точно такива: „не е в настроение да приема посетители“, и Джеймс не се съмняваше, че тя изрично му е заповядала да отговаря именно така. Момичето си беше откровено до крайност, наистина.

Тъкмо се качваше в каретата, когато друга карета спря зад неговата. Не би обърнал никакво внимание на това, ако в същия миг Уорън не беше изскочил и не беше се запътил към къщата. Джеймс веднага слезе и го пресрещна.

— Нямаш късмет — каза му Джеймс. — Тя не приема днес.

— С мен ще се срещне — отговори Уорън рязко и понечи да заобиколи зет си.

— Стой, янки. Не си дошъл, за да я помолиш да се омъжи за теб, нали?

— Не.

— Радвам се да го чуя — не се сдържа да го предизвика Джеймс. — Страхувах се, че може да го направиш, след като снощи доказа, че си влюбен в момичето.

Уорън се наежи.

— Адингтън си го търсеше.

— Разбира се, скъпо момче. И ти си изминал целия път обратно до тук, само за да се погрижиш да си го получи, а?

— Може би ти самият искаш да получиш малко?

— Чувстваш се по-уверен след снощната победа, нали? Добре, давай тогава. Отдавна трябваше да свършим това.

За миг свалиха палтата си и застанаха един срещу друг в средата на пътеката. Както винаги, Джеймс нанесе първия удар. Уорън залитна няколко крачки назад.

— Трябвало е да бъдеш по-прилежен в уроците си — присмя му се Джеймс.

Уорън не се ядоса, а каза:

— Всъщност, защо пак не опиташ същото?

Сега вече беше подготвен и Джеймс се преметна през рамото му.

— Какво казваше, значи? — присмя се този път Уорън.

След това вече не говореха. Битката не беше толкова лесна, колкото вчерашната. Уорън не бе научил кой знае какво от Тайши, да не говорим за нападателни хватки — за тях не знаеше нищо. Но успяваше да се защити срещу Джеймс и на няколко пъти го извади от равновесие, нанасяйки му мощни удари, преди Джеймс да се е окопитил. Успяваше и да се задържи извън обсега на юмруците на зет си, когато самият той се нуждаеше от възстановяване. Все пак това беше жестока борба, която продължи цели дълги десет минути. Почти в един и същ момент двамата стигнаха до един и същ извод. Нямаше да има победител.

— Проклятие, равни сме — каза Джеймс възмутено. — Не мога да повярвам.

Уорън вдигна палтото си.

— Не знам за теб, Малъри, но аз се задоволявам с това, което мога да получа, а равният резултат ме удовлетворява засега.

— Засега — изсумтя Джеймс, после погледна Уорън с присвити очи. — Не си научил тези движения от Тони.

— Научих ги от моя каютен прислужник.

— Каютен прислужник? Много смешно, янки.

И Уорън го намираше за смешно. Но още щом Джеймс си тръгна, усмивката му се изпари. Настроението, което го беше довело тук, го връхлетя отново при твърдия отказ на иконома да му позволи да влезе… поне докато Уорън не го заплаши, че ще разбие вратата.

Влезе в салона. Зачуди се дали икономът е отишъл да предупреди Ейми за присъствието му или да търси помощ, за да го изхвърли от къщата. Бузата му пулсираше, кокалчетата на ръцете му горяха, чувстваше стомаха си така, сякаш в него имаше парен чук. Надяваше се поне, че Джеймс също ще хареса насиненото си око, а и сцепената си устна.

Ейми се бе спуснала тичешком надолу по стълбите, затова когато стигна до салона, беше останала без дъх. Нямаше да повярва, че това не е просто някаква шега, докато не видеше Уорън със собствените си очи. И ето го… боже господи, тя можеше да се закълне, че вчера Стивън не го е докосвал с пръст!

Без да каже и дума за поздрав, Уорън тръгна решително към нея и накара сърцето й да затупти. Когато стигна до Ейми, той затвори вратата, сграбчи я за ръката и я задърпа към канапето. Тя нямаше нищо против… докато той не седна и не я преметна по корем през коленете си.

— Чакай! — изпищя тя. — Какво правиш? Не, длъжен си първо да ме предупредиш… Уорън!

Отекна първото шляпване.

— Това е, задето нарочно се опитваш да ме накараш да ревнувам — каза й той.

— Ами ако не е нарочно? — простена тя.

— Тогава това е, в случай че не е било нарочно. — Още едно шляпване. — Трябваше да направя това — още едно, — още на кораба — пак, — когато измами Тайши, за да дойдеш в моята каюта.

Сгреши като каза това, защото то върна богатството на спомените за нощта на споделеното блаженство. Ръката му увисна във въздуха. Вместо да продължи да я удря, Уорън изстена и я обърна с лице към себе си.

— Спри тази врява — каза той сърдито. — И двамата знаем, че не съм те наранил.

Олелията, който вдигаше Ейми, рязко пресекна. Тя се взря в него.

— Но би могъл.

— Не, не бих.

Вратата с трясък се разтвори. И двамата се обърнаха към иконома и казаха в един глас:

— Излез.

— Но, лейди Ейми…

— Беше просто една проклета мишка — прекъсна го тя със съвсем сериозна физиономия. — Вече избяга, но виждаш, че съм взела предпазни мерки. — Тя вдигна крака си горе на канапето, за да покаже какви предпазни мерки е взела. — И затвори вратата, когато излизаш.

Икономът смаяно се ококори, но изпълни нареждането. Ейми се обърна отново към Уорън и видя, че се е намръщил.

— Винаги ли лъжеш с такава невинност?

— Това не е нещо, за което трябва да се тревожиш, след като съм ти се заклела, че винаги ще бъда откровена с теб. Но не очаквам да ми повярваш, какъвто си скептик. Само за да ми отупаш перушината ли дойде?

— Не, дойдох да ти кажа, че ще отплавам.

Стрела в сърцето, жестоко точна. Тя се отмести от скута му. Щеше й се да я беше спрял, но той не го направи.

— Предполагах, че ще е скоро — каза тя.

— И няма да се опиташ да ме накараш да променя решението си?

Това бе нещо средно между въпрос и твърдение. Ейми го прие по-скоро като въпрос.

— Би ли желал да го направя?

— Не би помогнало — подчерта той.

— Знам. Заблуждавах се. И не бях напълно честна с теб, след като нито веднъж не взех предвид твоите чувства. Доста егоистично от моя страна, нали?

Той не очакваше да чуе точно тези думи и те изведнъж го накараха да се почувства странно наранен.

— Какво говориш, Ейми? Отказваш ли се?

Тя се обърна, преди да избухне в сълзи. Наистина беше твърде болезнено.

— Имам ли избор?

Внезапно той се озова зад нея, завъртя я към себе си, пръстите му се впиха в раменете й.

— По дяволите, не можеш да ме изоставиш!

— Какво?

Той не бе имал намерение да казва това. Изобщо не можеше да си представи откъде се взеха тези думи.

— Нямах предвид…

— О, не, престани — прекъсна го тя бързо и сключи ръце около шията му. — Няма да ти позволя да си върнеш думите назад, Уорън Андерсън. Ти сам се издаде и сега искам да го кажеш.

За миг той изглеждаше разочарован. Беше дошъл тук, воден от гнева си, но това бе само извинение и беше време да си го признае. Тя му се усмихваше и чакаше; всичко, което някога му бе обещавала, беше в очите й — смехът, щастието, любовта… Не можеше повече да отрича, че желае това точно толкова силно, колкото желаеше и нея.

Думите, които никога не бе мислил, че ще изрече, не бяха толкова сложни, в края на краищата.

— Ще се оженим.

Тя го изненада, като поклати глава.

— Не, докато не ме помолиш, няма да се оженим.

— Ейми!

— Благодари на бога, че няма да те карам да паднеш на колене за това — добави тя неумолимо. — Е?

— Ще се омъжиш ли за мен?

Тя рязко пое дъх. Чу го най-после, но още нямаше да го остави на мира.

— Какво друго?

— Не знам как го направи, но ти завладя сърцето ми, ума ми, боя се, че дори и душата ми. — И беше абсолютно вярно. Видя го в очите му и в главозамайващо красивата усмивка, с която я дари, преди да добави нежно, почти благоговейно: — Обичам те, Ейми. Всъщност, не мисля, че бих могъл да понеса още един ден без теб.

Тонът й се смекчи, когато тялото й се сгуши до неговото и ръцете му я обгърнаха, за да я притиснат още по-близо.

— Толкова ли беше трудно?

— Господи, да — въздъхна той, но всъщност не беше така, съвсем не беше.

— Ще стане по-лесно, обещавам ти.

Той вече не се съмняваше в това. Но като знаеше колко мъки й бе причинил, затаи тревожно дъх, преди да попита:

— Какъв е отговорът ти?

Ейми беше твърде щастлива и изпълнена с любов, за да го измъчва повече.

— Знаеш го от месеци, твърдоглавецо. Просто не беше готов да го чуеш.

Облекчението на Уорън се изля във весел смях, в стягане на прегръдката и накрая — в целувка, която трябваше да я изпепели цяла. Така и стана.