Джоана Линдзи
Твоята магия (37)

Глава тридесет и седма

Времето се задържа меко и спокойно през остатъка от пътуването, но колкото повече приближаваха източния бряг на Америка, толкова по-неспокоен ставаше Уорън. Още не беше измислил достатъчно добър план как да върне вазата, без да бъде екзекутиран в момента, в който го направи.

Имаше много варианти, които можеха да му свършат добра работа, но всички зависеха единствено от това каква ситуация щяха да заварят, когато пристигнеха в Бриджпорт: дали някой от братята му щеше още да е там, дали на пристана щеше да има кораби на „Скайларк“; дали вазата още се пазеше от Йън Макдонъл, или Мак, както го знаеха всички, или Клинтън я е преместил другаде след пристигането си от Англия преди няколко седмици.

Последното бе малко вероятно, и все пак… Щеше да е дяволски лош късмет, ако след всичко това Уорън не успееше да открие проклетата вещ. Жанг, съвсем естествено, нямаше да приеме такова извинение, и тогава какво?

От друга страна, Ейми бе напълно уверена, че Уорън ще спаси и двамата. По тази причина тя не изпитваше никаква тревога и това почти го вбесяваше.

Освен това изпадаше в недоумение всеки път, когато мислеше за Ейми. Нямаше представа какво ще прави с нея… ако изобщо се измъкнеха живи, за да има възможност да направи нещо. Тя се държеше така, сякаш малката им авантюра нямаше да приключи с пристигането им на брега; а всъщност бе точно обратното. И щеше да му се наложи отново да се крие далеч от нея, много далеч. Защото макар да бе имал възможност да се пресити от нейните прелести, като се замислеше, той все пак не би бил в състояние да й устои.

И преди бе смятал, че е трудно да се съпротивлява срещу нея, но тогава беше нищо в сравнение със сега, когато със сигурност знаеше колко неповторимо, колко прекрасно е да я люби. А дори не беше сигурен защо правенето на любов с Ейми не можеше да се сравни с нищо, което бе преживял преди.

Разбира се, самата тя беше неповторима. Не можеше да отрече, че никога не е познавал жена като нея. Тя бе всичко, което може да желае един мъж, ако иска съпруга. Но Уорън все пак не искаше.

Безпокоеше го и фактът, че му бяха позволили да бъде с нея. Един ден по време на уроците, както Уорън още настояваше да ги наричат, въпреки че Тайши не знаеше как се преподава и просто показваше уменията си, което не бе най-лесният начин да се усвоят такива сложни движения, той попита Тайши защо Жанг е дал съгласието си Ейми да остане при него.

— Казал на моя господар, че ти не понася малка миси, че ти страхотно бесен, дето тя е в съседна каюта, където можеш да я чуваш. Така че той казал да я заключи при теб. — После добави строго: — Ще свърши работа, капитане, ако ти не изглежда толкоз доволен от ново положение.

Уорън не беше очаквал такава помощ от дребосъка и изрази благодарността си, като предложи на Тайши:

— Ако някога ти писне да работиш за този тиранин, обади ми се и аз ще ти дам работа.

— Обличай се — каза Уорън, като разтърси Ейми, за да я събуди. — Жанг се е разбързал да свърши всичко още през нощта. Вероятно смята, че колкото по-малко хора забележат присъствието му, толкова по-лесно ще му бъде да се измъкне веднага, щом получи това, което иска.

— Предполагам това означава, че сме пристигнали в Бриджпорт? — отговори сънено Ейми.

— Най-после.

— Но как са намерили града без твоя помощ? — попита тя.

— Не съм ли ти споменал, че те са идвали тук миналия месец?

Ейми присви очи.

— Със сигурност не си.

Уорън вдигна рамене.

— Тайши ми каза. Жанг знаеше откъде съм. Знаеше и за флотилията „Скайларк“. Това е била единствената нишка, по която е можел да ме открие, така че първото място, където е потърсил, е било точно тук.

— Мислиш ли, че е останало нещо от къщата ти?

Сухият й тон го накара да се ухили.

— Имаш предвид, след като те са я претършували? Виж, неговите хора са по-добросъвестни, отколкото си мислиш, а и вазата, разбира се, не беше оставена в къщи. А той е открил, че съм отплавал за Англия. Ето защо се и яви там.

— А къде е тази ваза?

— Дадохме я на един стар семеен приятел, за да я пази.

След като любопитството й бе задоволено, Ейми започна да се облича. Имаше само още един въпрос, който тя смяташе за твърде уместен:

— Какъв е планът ти?

— За начало — малко театър от твоя страна.

— Звучи интересно.

— Надявам се, че все още ще мислиш така, когато чуеш за какво става въпрос. Искам да настояваш да ти разрешат да дойдеш с мен.

— И без друго щях да го направя.

— Но аз ще настоявам да останеш тук…

— Не си го и помисляй, Уорън…

— Изслушай ме, по дяволите. Жанг просто обича да прави това, което аз не искам. Ето защо той трябва да си помисли, че не желая ти да идваш и да ми пречиш. И независимо какво казвам аз, ти трябва да се бориш с нокти и зъби да дойдеш с мен. Сега побързай. Съмнявам се, че имаме много време.

— Не каза какво ще се случи, ако малкият ни театър не успее.

— Ако се стигне дотам, ще трябва неохотно да се съглася с присъствието ти, но не мисля, че това ще е необходимо. Ако Жанг остане верен на принципите си, ще настоява да ме придружиш.

— После какво?

— После… още не знам.

Очакваше Ейми да се разстрои, но тя просто се усмихна и каза:

— Не се тревожи за това. Все нещо ще ти хрумне.

Минаха още само няколко минути, преди Тайши да се появи на вратата, най-после със сериозно изражение на лицето. Точно зад него стоеше Ли Лянг. Когато излязоха от каютата, видяха, че Жанг беше благоволил да напусне разкошните си покои, за да ги изпрати. Разбира се, той без съмнение вярваше, че това е последният път, когато вижда Уорън и искаше лично да се наслади на отмъщението, което му бе подготвил.

— Надявам се, че връщането на вазата няма да отнеме много време, капитане? — попита Ли от името на Жанг.

— Зависи колко време ще ми отнеме да намеря човека, у когото е тя. Сам ли отивам или с охрана?

— Ще те придружат, разбира се. На американците не може да се вярва.

— А на вас, китайците, може? Ама че смешно — каза Уорън с презрителен тон.

Тук Ейми реши да се намеси, преди гневът да го е направил достатъчно непредпазлив, за да провали плановете им. След като вярата в принципите на Жанг беше единственото, на което можеха да разчитат в този момент, бе много лошо от страна на Уорън да признава, че такава не съществува.

— Защо не приключим с това, джентълмени, и не запазим заяждането за някой друг път?

Уорън се обърна към нея.

— Ние? Къде, за бога, си мислиш, че отиваш ти!

— С теб, разбира се.

— За нищо на света — каза той и се обърна пак към Лянг. — Всичко си има граници, а аз твърде дълго понасях нейната вбесяваща компания. Бих извил мършавия й врат, ако сестра ми нямаше да се разсърди. Но вече пристигнахме и няма нужда да търпя това повече, така че, дръжте я, за бога, далеч от мен.

Ейми предположи, че той казва всичко това заради Жанг, но все пак я заболя да го чуе.

— Идвам с теб, капитане, или ще запищя така, че след секунди ще докарам властите тук. Знам, че в малките градове като този има пазачи на пристанищата, а и по корабите наоколо, така че не си мисли, че няма да ме чуят.

Жанг произнесе няколко думи и в следващия момент Ли каза:

— Тя идва с теб, капитане. Разбираш, че не бихме желали да привличаме внимание.

Естествено, че разбираше — нали планираха да оставят два трупа след себе си, а и корабът им не беше екипиран за водене на битки, нито за защита срещу нападение. Докато не излезеха извън американски води, китайците нямаше да са в безопасност.

Може би ако не беше Ейми, Жанг не би изпратил толкова хора на брега с Уорън, но заради нея ескортът му се състоеше от шест души, между които Ли Лянг и двама от личните телохранители на диктатора. Уорън не се заблуждаваше, че ще бъде в състояние да се справи с тях дори и въоръжен с уменията, усвоени от Тайши. Ето защо се почувства по-щастлив от всеки друг път в живота си, когато видя, че до тях е закотвен кораб на „Скайларк“, и то не кой да е. Беше „Амфитрита“, собственият кораб на Джорджина и шансът току-що се бе обърнал изцяло в негова полза.

— Имаме късмет — каза той на Ли, като спря пред мостика на кораба на сестра си и извика:

— Ахой, „Амфитрита“.

Лянг застана встрани до Уорън и попита:

— Твоят приятел е на този кораб?

— Възможно е — отговори Уорън уклончиво, докато чакаше да се появи патрула.

Минаха няколко напрегнати мига — време, през което Лянг можеше да ги отведе. Но той не го направи.

Късметът на Уорън работеше все по-добре и по-добре. Той дори познаваше човека, който най-накрая се появи на мостика.

— Вие ли сте това, капитан Андерсън?

— Наистина съм аз, господин Кейтс.

— Чухме, че сте в Англия.

— Промяна на плановете ме доведе обратно. Забеляза ли кораба, който току-що акостира до вас?

— Не бих могъл да го пропусна, капитане.

— Ако не се върна до един час при вас на борда, хвърлете го във въздуха. Значи, гледайте часовника си, господин Кейтс. Точно един час.

След съвсем кратка пауза господин Кейтс отговори:

— Тъй вярно, капитане.

Но се чуха и няколко свирепо просъскани нареждания зад гърба на Уорън и той се обърна, за да види един от хората на Жанг да тича към кораба им, за да предупреди своя господар.

— Върни го, Ли — каза Уорън, — или ще им наредя да го направят сега.

След още едно свирепо просъскване, мъжът се върна в тръс при тях. Уорън се усмихна на Ли.

— Просто за да се застраховам, нали разбираш. Можете да получите проклетата ваза, но не и заедно с мен и момичето.

— А ние как можем да бъдем сигурни, че няма пак да дадеш такава заповед, когато си в безопасност на твоя кораб? — поинтересува се Ли.

— Ще трябва да се доверите на думата ми.

— Твърде неприемливо.

— Но е единственото, с което разполагате.

На Ейми й се прииска да го ритне. Той не им оставяше друг избор, освен да направят нещо драстично. Тя се обърна към Ли:

— Виж, гордостта му е наранена от цялото това изпитание и той не би искал да се узнае, най-малко пък в родния му град, как е бил заставен да дойде тук против волята си. А това със сигурност би се разбрало, ако му се наложи да обяснява защо е осеял пристана с трупове и корабни отломки. Той ще ви остави да си отидете с вазата, господин Лянг, можете да разчитате на това. А сега, ще тръгваме ли?

Уорън й хвърли възмутен поглед, задето бе провалила неговото отмъщение, колкото и кратко да продължеше то. Обаче Ли взе думите й присърце и даде знак, че могат да тръгват.

Сега най-важно от всичко бе да се печели време, и тъй като по прекия път до къщата на Йън Макдонъл се стигаше за по-малко от двадесет минути, Уорън ги преведе през лабиринт от странични улички и задни дворове. Това отне още десет минути. Така на Ли и хората му щеше да е необходим още половин час, за да се върнат до пристанището, а може би дори повече, защото щеше да им бъде трудно да намерят обратния път без помощта на Уорън и лесно биха могли да се объркат, особено ако Ли ги пришпореше да бягат, за да успеят да вдигнат платна, преди да е настъпил определеният за атаката час.

Домът на Мак не бе толкова далеч от къщата на Уорън. Ако Ейми не беше с него, самият той би опитал да побегне и да задържи придружителите си на брега, докато Жанг експлодира във въздуха. Тази идея определено си струваше, като се имаха предвид намеренията на Жанг спрямо Уорън. Но когато ставаше въпрос за живота на Ейми, Уорън за нищо на света не можеше да поеме такъв риск.

Стана така, че се наложи да тропат още цели пет минути по входната врата на Мак, преди шотландецът да се надигне от леглото, за да отвори.

— Не знаете ли кое време е? — бяха недоволните думи, с които ги посрещна, преди дори да забележи кой е обезпокоил съня му.

— Напълно сме наясно, Мак.

— Ти ли си това, Уорън?

— Да, ще ти обясня по-късно. Точно сега малко бързаме, така че би ли ми донесъл онази ваза Танг?

Мак погледна към Ейми, която стоеше до него, после към китайците, които стояха зад него.

— Оставих я на съхранение в банката. Сметнах, че там ще е по-сигурно.

Уорън се ухили.

— Страхувах се, че може да си го направил… но виждам, че не си. Всичко е наред, Мак. Донеси ми я.

— Сигурен ли си, че искаш да направя това, момко?

— Да. Проклетата вехтория причини повече неприятности, отколкото си заслужава. Изпращам я обратно на пълноправния й собственик. Няма време, Мак. Побързай.

Мак кимна и тръгна надолу по коридора, а Уорън и останалите останаха да го чакат в антрето. Всички врати наоколо бяха затворени. Мак беше оставил само една свещ, но и тя бе достатъчна да се види, че Ли е обхванат от колебание.

Уорън разбра, че не всичко е приключило. Ли беше получил изрична заповед да извърши две убийства, а китайците бяха фанатици на тема изпълнение на заповед! Той отчаяно се опитваше да измисли начин да го направи, и заедно с това да спаси господаря си от смърт.

— Няма как да стане — подхвърли небрежно Уорън и привлече свирепия поглед на китаеца към себе си. — Няма да успееш да се върнеш навреме. Наистина ли смяташ, че Жанг иска да умре заради някакво си дребно отмъщение… когато вазата е най-важното нещо в случая?

Ли не отговори. В този момент Мак се върна с вазата. Ли се протегна към нея, но шотландецът я вдигна високо, за да не може той да я стигне, и я подаде на Уорън.

Ейми се приближи, за да види по-добре антиката, станала причина да преплава през морето — пътуване, за което тя не можеше да съжалява, въпреки напрежението, което се усещаше в стаята, и въпреки че знаеше, че тя и Уорън още не са се измъкнали от опасността. Порцелановата ваза бе изключително произведение на изкуството. Беше невероятно фина, почти прозрачна. Върху белия фон имаше гравирана със злато сцена от китайската митология, изпипана до най-малките детайли. Сигурно струваше цяло състояние. Но в момента това състояние бе техният живот.

Уорън си мислеше за същото. Изведнъж си припомни какво беше направила с тази ваза Джорджина при завръщането си от Англия, завъртя бавно скъпоценната вещ в ръцете си, погледна към Лянг и каза с убийствено сериозен тон:

— Би било жалко, ако внезапно я изтърва, нали?

Китаецът силно пребледня.

— Ще умреш моментално — обеща той.

— Без друго планът беше такъв, нали? — отговори Уорън и после, без да се обръща към Ейми, й нареди: — Ейми, влез в стаята ей там, зад гърба на Мак, и се заключи вътре. Тръгвай! — На Лянг, който понечи да я спре, каза: — Забрави за нея. Тя никога не е имала нищо общо с всичко това. Просто сестра ми много я обича. Ще получиш вазата, но на пристанището ще се върнем без момичето.

Така и стана. А Ейми се озова в някакъв килер, който нямаше ключалка на вратата; вътре нямаше и нищо, от което да се направи барикада. Беше сигурна, че Уорън е знаел това и е блъфирал, само за да я отстрани от пътя си. И беше бясна, че я бе подмамил да изпълни тази заповед, без първо да помисли.

Мак отвори вратата зад гърба й.

— Можеш вече да излезеш, момиче.

— Тъкмо това се канех да направя — отговори Ейми. — И недей просто да стоиш там, човече. Донеси един пистолет, или повече, ако имаш. Трябва да се върнем на пристанището, за да се уверим, че няма да опитат нещо в последния момент.

— Мисля, че на Уорън това няма да му хареса — каза Мак колебливо.

— А аз мисля, че в момента не ме интересува какво ще му хареса. Да ме натика в килера! — промърмори тя, после каза: — Какво чакаш? Да вървим.