Джоана Линдзи
Твоята магия (23)

Глава двадесет и трета

— Мога ли да се надявам, че танцуваш с мен, защото така искаш, Уорън, а не защото имаш сметки за уреждане? — попита Ейми.

Той не отговори на въпроса й; по-точно — направи го, но по заобиколен начин.

— Налага ли се да флиртуваш с всички тях?

Ейми се засмя доволно.

— Когато ти гледаш? Естествено, че се налага. Просто за да ти покажа разликата.

— Каква разлика?

— Между положението сега, преди да си решил да поискаш ръката ми, и после, когато вече ще флиртувам само с теб. Това „после“ ще ти хареса много повече, повярвай ми. И престани да гледаш така свирепо. Хората може да забележат и да си помислят, че си ми сърдит. Сърдит ли си ми?

— Съвършено безразлично ми е всичко, което вършиш — увери я той.

— Глупости — бе нейният отговор, придружен с не твърде подходящо за една дама изсумтяване. — Но всъщност няма значение. Знам истината и мога да я кажа. Ще започна с моята истина. Ти ми липсваше ужасно. Много лошо беше от твоя страна да превърнеш „няколкото дни“ в четири, само за да докажеш, че няма да ти липсвам.

— Но го доказах, нали?

— Не бъди толкова самодоволен. Единственото, което доказа, е колко твърдоглав можеш да бъдеш. Истината е, че аз също съм ти липсвала. Ще ме направиш ли щастлива, като си признаеш?

Да я направи щастлива? Невероятно, но изведнъж почувства неудържим подтик да стори точно това. Исусе Христе, каква лудост! И какво от това, че му беше липсвала, или поне, че беше мислил за нея твърде много, като се стараеше да я отбягва? Тя бе забавна… когато не го побъркваше с прелъстителното си държание. Но да го каже? Не, в никакъв случай не можеше да се отклони от решителната си позиция. Трябваше да я обезкуражи.

Но тогава защо, по дяволите, танцуваше с нея?

Защото тази вечер тя бе изключителна в балната си рокля. Защото, накичена с перли и блестяща коприна, изглеждаше толкова по-зряла. Защото му се искаше да убие последния от партньорите й, задето танцуваше тъй притиснат до нея. Защото не можеше да се въздържи.

Тя се отказа да чака отговора му.

— Ставаш все по-намръщен. Да ти разкажа ли някой анекдот?

— Не.

— Да те целуна ли?

— Не!

— Да ти кажа ли къде най-близо можеш да намериш пръчка?

Звукът, който се изтръгна от устните му, бе нещо средно между стон и смях. В действителност беше ужасен звук, но в ушите на Ейми бе като музика.

— Така е много по-добре. — Тя му се ухили. — Но още не сме постигнали усмивка. Дали няколко комплимента ще помогнат? Наистина изглеждаш прекрасно тази вечер. Харесва ми това, което си направил с косата си. — Беше я вързал на ниска опашка специално за случая. — Нали не смяташ да я подстригваш?

— И да заприличам на англичанин? Не, благодаря.

— А, значи старомодната ти прическа си имала своето обяснение. Как не съм се сетила? — След кратка пауза Ейми отново го подкачи: — Е?

— Какво?

— Няма ли да ми върнеш комплимента?

— Не.

— Така си и мислех, но си струваше да опитам.

— Ейми, защо не помълчиш пет минути? — предложи той.

— Мълчанието не води до нищо.

— Ще бъдеш изненадана до колко неща може да доведе.

— А, значи просто искаш да ме подържиш в прегръдките си. Защо не ми каза?

Уорън изпъшка. Защо това момиче не преставаше? Освен ако…

— Бременна си, нали? — Най-после бе проумял.

— Какво!

— И той не иска да се ожени за теб, затова отчаяно търсиш някой, който да го направи.

Тя въздъхна.

— Честно казано, не знам защо още не успяваш да ме вбесиш, Уорън Андерсън. Сигурно вече съм те обикнала. Да, това би обяснило нещата.

Той се вцепени.

— Каза, че не ме обичаш.

— Казах, че не съм сигурна, но защо иначе ще ти позволявам да се отнасяш с мен толкова мръснишки, без да ти ударя плесница?

— Тъкмо това бих попитал и аз — отвърна той. — Не си прави труда да отричаш.

— О, няма — каза Ейми с тон, с какъвто Уорън не бе я чувал да говори. — Ще те оставя сам да откриеш истината, когато стигнем до това. Но междувременно промених решението си. В крайна сметка ще бъда вбесена.

Тя се освободи от ръцете му и напусна подиума. Уорън остана на място за момент, невярващ, че най-после я е разгневил. Е, добре. Щом като отказваше да говори с него, нямаше как и да го прелъсти с предизвикателните си нападки, нали?

По дяволите, какво от това? Той искаше да чуе от собствената й уста, че не е бременна. Проклятие, тя трябваше да отрече… или да признае. Изненада се колко много означаваше това за него.

Тръгна след нея. Но не успя да стигне по-далеч от края на подиума за танци, защото там Джеймс и Антъни го сграбчиха от двете му страни и го помъкнаха в друга посока. Той започна да протестира. В момента не му беше до тези двамата, още по-малко — до техните досадни шеги. Но те за проклетия много бързаха да стигнат там, където отиваха, и изглежда страшно настояваха да го завлекат със себе си.

Нямаше представа какво биха могли да искат от него. Вероятно просто се нуждаеха от четвърти човек за карти. Въпреки че с човек като Джеймс Малъри нищо не се знаеше — може би просто не му харесваше кройката на сакото на Уорън.

Добре, защо в крайна сметка да не им отдели няколко минути? Щом като чичовците бяха тук, Ейми нямаше къде да отиде.

Но когато влязоха в празната билярдна зала, със сигурност се разбра, че не кройката на сакото му е това, от което се интересува Джеймс. Веднага, щом вратата се затвори зад гърба им, Уорън беше блъснат до стената. Антъни подпря вратата с ръка, докато юмруците на Джеймс се сключиха около реверите на Уорън.

— Разполагаш с една секунда, янки, за да ме убедиш, че нямаш никакви помисли спрямо моята племенница.

Във всеки друг случай Уорън не би отговорил нищо, само би се приготвил за бой. Но това беше съпругът на сестра му. Това беше още и мъжът, когото нямаше шанс да победи… все още. А и причината, поради която Джеймс изглеждаше така дяволски разлютен, бе толкова абсурдна, че Уорън почти се разсмя.

Господи, това вече наистина беше прекалено. Момичето го преследваше най-нахално, а сега той трябваше да отговаря за това. Как ли пък не!

— Нямам — каза той натъртено.

— Защо ли не ти вярвам? — попита Джеймс.

— Престъпление ли е да танцувам с нея?

— Престъпление е да я гледаш така — каза Джеймс.

Вътре в себе си Уорън изстена. Е, тя го беше предупредила, че някой може да забележи. Но трябваше ли да са точно тези двамата?

Той се опита да намери благовидно извинение.

— Имам си достатъчно грижи, Малъри. Начинът, по който гледам хората, често няма нищо общо с тях самите.

Това беше вярно, но не и в случая. Проклятие, караха го да се чувства като неопитен младеж, пипнат със смъкнати гащи. И това при положение, че единственото, което бе направил, беше да се опита да отблъсне момичето. И да не мисли за нея повече, отколкото е необходимо. И почти да прави любов с нея насред един проклет коларски път. Образите изплуваха пред очите му, горещи и властни.

— Не ми се иска да го казвам — трезво каза Антъни, — но това е напълно възможно, Джеймс.

— За него наистина е възможно — съгласи се Джеймс, въпреки че все още таеше достатъчно съмнения, за да попита: — Значи тя изобщо не те привлича?

— Не съм казал това — чу се Уорън да отговаря, почти в нейна защита.

— Неправилен отговор, янки.

Заради това малко откровение Уорън отново бе прикован към стената. Този път главата му се удари силно, което накара кръвта му да кипне.

— Нима искате да отрека, че тя е невероятно красива? — изръмжа той. — Трябва да съм умрял, за да не видя това. А сега махни ръцете си от мен.

Ръцете не се махнаха от сакото му, но гласът на Джеймс поомекна.

— Твърде млада е за теб, за да го забелязваш.

Уорън беше съгласен, но след като Джеймс пръв го бе казал, той отговори:

— Точно от твоята уста е най-подходящо да го чуя. Джорджи беше само няколко години по-голяма от Ейми, когато ти се запозна с нея, а и ти си по-стар от мен.

Четирите години разлика между Джорджина и Ейми бяха малко повече от „само няколко“, а Джеймс бе само година по-стар от Уорън, така че сравнението просто не можеше да мине пред когото и да било от двамата Малъри.

— Май че е наложително да му сменим малко физиономията — предложи Антъни. — Само леко замъгляване на погледа, така че да не може да забелязва неща, които не трябва да забелязва. Ще се радвам да се погрижа за това, старче, ако ти се притесняваш, че Джордж може да каже нещо.

— Изобщо не се притеснявам. Само че това просто не е достатъчно.

За Уорън чашата преля.

— Това е абсурд! — най-сетне избухна той. — Казах ви, че нямам никакви намерения спрямо момичето. Но ако искате да запазите нейното така наречено „целомъдрие“, би трябвало да я държите под ключ. Може би тогава и аз ще бъда оставен на мира.

— Какво, мътните да те вземат, означава това? — поинтересува се Джеймс.

— Означава, че вашата племенница използва всяка проклета възможност, за да ми се хвърли на врата.

— Почакай! — задави се Антъни. — Нека да му се посмеем малко, преди да го убиеш.

Джеймс не беше толкова развеселен.

— Да не си се побъркал, та да смяташ, че можеш да минеш с такова обяснение пред нас, янки? Или си толкова заблуден, че си взел усмивките и погледите на едно сладко момиче за нещо повече от обикновено приятелство?

Уорън въздъхна. Наистина не биваше да го казва. Проклет да е избухливият му характер! А и се почувства почти като предател, въпреки че никога не беше обещавал на Ейми да запази срамната й тайна. Все пак, ако си бяха направили труда да му повярват, това щеше да му помогне да държи Ейми далеч от себе си. Но те нямаше да му повярват. Госпожица Невинност явно успяваше да заблуди цялото си семейство.

— Предполагам, че няма да повярвате на честната ми дума?

— Дума да не става — осведоми го Джеймс.

— Тогава приеми предишните ми уверения и ме остави на мира, Малъри.

— След като опетни името на Ейми? Не съм съгласен с теб, драги. Или ще си вземеш думите назад, или тази вечер ще бъдеш носен до хотела си.

Това, за съжаление, бе вече сериозна заплаха. Когато Джеймс ругаеше, не беше склонен към насилие. Но когато ругатните се сменяха с официалния тон, ставаше страшно. Явно, че въпреки всичко се налагаше Уорън да се бие със зет си. Е, все пак…

— Ако ти не беше толкова настоятелен, Малъри, никога не бих го споменал. Но след като така и така го направих, щеше да е по-мило да получа малко помощ от твоя страна, вместо пълно недоверие. Защо, според теб, не съм идвал да видя Джорджи вече почти цяла седмица? Защо, според теб, отказах да се преместя у вас, след като братята ми отплават утре? Защото се страхувам да спя под твоя покрив, когато Ейми може да допълзи в леглото ми…

Той се наведе встрани точно навреме. Юмрукът на Джеймс се стовари върху стената зад него на милиметри от ухото му. И тримата чуха как дървото се пропука. Върху копринената драперия се появи кърваво петно от кокалчетата на Джеймс.

— Казах ти, че той има напредък — каза Антъни сухо.

Но бе отклонил вниманието си от вратата и тя изведнъж се открехна леко, ала достатъчно за Ейми да се промъкне вътре. Не беше необходимо да е ясновидка, за да проумее какво става.

Един поглед към Уорън и Джеймс й стигаше, за да попита:

— Не си го наранил, нали?

— Изглежда ли ти наранен, котенце? — каза Антъни.

— Ние просто… разискваме един въпрос — добави Джеймс, като пусна ревера на Уорън и го изтупа небрежно, сякаш това бе всичко, което искаше да направи. — Не е нещо, което може да те заинтересува, скъпа. Така че върви и…

— Не се отнасяй с мен като с дете, чичо Джеймс. Какво е направил този път, за да искаш да го пребиеш?

— Опетни доброто име на някого, когото познаваме. Но тъкмо се канеше да се извини, така че ако се върнеш при твоите танци, ще може да го направи.

Ейми не помръдна. Погледна към Уорън и се осмели да предположи:

— Ти си им казал?

В очите й се четеше болка, която прониза Уорън право в стомаха. Нищо чудно, че се беше почувствал като предател. За нея той бе точно такъв. Но болката почти мигновено беше прикрита, за да се смени с твърда решителност.

— Е, добре, нищо лошо не е станало — каза тя. — И без това щяха да разберат съвсем скоро, когато обявим годежа си.

— Какво! — възкликнаха двамата й чичовци в един глас.

— Нима си забравил да споменеш, че ще се женим, Уорън? — попита тя с широко ококорени, невинни очи.

— Ние няма да се женим, Ейми — процеди през зъби Уорън. Лицето му беше потъмняло.

Тя се обърна към Джеймс.

— Виждаш ли пред какво съм изправена? Всеки път отказва. Но ще се оправи. — После погледна Уорън. — Какво си им казал, тогава? Вероятно не последната си нелепа идея, че съм бременна?

— Какво? — казаха отново чичовците й, докато лицето на Уорън потъмня още повече.

— Така смята той — обясни Ейми, отново с най-невинно изражение. — Не съм бременна, разбира се, но той е твърде циничен, за да повярва на думите ми. Освен това би предпочел каквото и да е друго обяснение, вместо простата истина, че го желая. — В отговор на трите невярващи на поразителните й откровения погледа, тя каза: — Значи и това не ви е казал? А, тогава сигурно просто ви е признал, че се опитвам да го прелъстя.

— Ейми! — възкликна Антъни.

Обади се и Джеймс:

— Това изобщо не е забавно, палавнице. Какво, по дяволите, смяташ, че правиш, като ни излизаш с тези абсурдни недомислици?

Сега вече Уорън наистина се разсмя.

— Става все по-нелепо и по-нелепо. Те ще ти повярват не повече, отколкото повярваха на мен. Така че защо, наистина, не вземеш да се махнеш, малката, и да ме оставиш, докато все още имам някакво предимство?

— Помолих те да не ме наричаш така, проклетнико. Никъде няма да отида.

За момент, обаче, никой не й обърна внимание, защото Антъни искаше да уточни нещо.

— Какво предимство?

— Строшени кокалчета.

— Той е напълно прав — обърна се Антъни към брат си.

— По дяволите, това няма никакво значение — отвърна Джеймс.

Тук в свадата отново се включи Ейми, която настоя:

— Няма да има никакъв бой, иначе ще кажа на леля Джордж. Не ми се вярва да приеме благосклонно факта, че си претрепал брат й за това, че просто говори истината. Леля Рослин също ще бъде уведомена, че не си направил нищо, за да го спреш, чичо Тони. Струва ми се, че и чичо Джейсън ще трябва да научи…

— Първите две стигат, немирнице — прекъсна я Антъни, като видя пепелявото лице на брат си. — Всъщност дори само Джордж стига. Между другото, кога си започнала да вземаш уроци по манипулиране от Реджи?

— Това не беше манипулиране, а изнудване. Но все пак, вие заплашвате здравето на човека, за когото възнамерявам да се омъжа.

— Мили боже, не говориш сериозно, нали? — попита Антъни, внезапно уплашен, че може да е тъкмо обратното.

Ейми нямаше възможност да отговори, защото в този миг Уорън заяви:

— Няма да стане. — После се обърна към Джеймс и повтори още по-натъртено: — Няма да стане.

— Ще стане — поправи го Ейми с вечната си увереност, но веднага след това тонът й стана предупредителен: — Но той не бива да бъде насилван. Няма да се омъжа за него, ако го принудите. Той го знае, но това ни най-малко не го облекчава, понеже още не е осъзнал, че ние сме създадени един за друг. Сега ви оставям, господа, но най-добре е след това да не виждам нито един белег върху него, чичо Джеймс.

— Мили боже, Андерсън — обърна се Антъни към Уорън веднага, щом Ейми затръшна вратата, — съчувствам ти, наистина ти съчувствам.

— А аз не — изръмжа Джеймс. — Какво, по дяволите, си направил, за да я накараш да се лепне така за теб?

— Абсолютно нищо.

— Не можеш да я имаш, янки.

— Аз не я искам.

— Ти си гнусен лъжец.

Уорън беше на път отново да избухне.

— Тогава нека да ти го кажа по друг начин. Няма да я докосна с пръст. И ще продължавам да я отблъсквам. Нищо повече не мога да направя.

— Можеш да се махнеш от Англия, по дяволите. А Ейми няма да забележи това.

Ударът в стомаха беше твърде бърз и твърде неочакван, за да успее Уорън да го неутрализира. Стовари го тежко и той се почувства така, сякаш Джеймс го беше изкормил. Уорън остана превит надве, без капка въздух. Дори не забеляза кога двамата Малъри са си тръгнали. Отвън пред билярдната зала Антъни сръга брат си в ребрата.

— Замислих се, че този янки е много по-едър и по-здрав от Идън. Как тогава стана така, че не уби онова малко пале с удари като тоя?

— Със стария Ник не се занимавах сериозно. Онова беше просто въпрос на принцип. Освен това, тогава още не знаех, че има намерения спрямо една от племенниците ми.

— А, това подсказва, че твоят американски роднина не го очаква подобен късмет.

— Съвсем вярно — каза Джеймс, преди да се намръщи замислено. — Все още смятам, че нашето девойче си правеше майтап с нас. Не е възможно наистина да иска този негодник. Това противоречи на всякаква логика. Че и да си признае? И то пред него?

— Знам какво имаш предвид. По наше време жените държаха мъжа в неведение. Не се изпотрепваха да ти обясняват какво точно им е в ума и в сърцето.

— И колко време мина, откакто си се пенсионирал? — сухо попита Джеймс. — Те продължават да не го правят, магаре такова. Което не обяснява защо Ейми го направи.

— Сигурно не е наследила дързостта си от стария Еди. Изнудване, и то без да й мигне окото. И май малката хубостница имаше точно това предвид.

— Остави това — отговори Джеймс. — Искрен ли ти изглеждаше този янки в уверенията си?

Антъни се изхили.

— Изглеждаше искрен в усилията си да те раздразни.

— Ти си този, който полага такива усилия. Той беше очарователен, както винаги.

— Тогава значи просто трябва да почакаме и да видим, нали?