Джоана Линдзи
Твоята магия (41)

Глава четиридесет и първа

Джорджина не дочака да съобщят за пристигането й и Ейми да слезе при нея в салона. Запъти се право към стаята на момичето и тъй като беше много разтревожена, дори не почука.

— Ейми Малъри, не мога да повярвам с кого те видях днес. Имаш ли представа… знаеш ли дори кой… как можеш да излизаш с този мъж?

Ейми се претърколи на леглото, където преглеждаше последните модни списания, донесени в къщи от майка й.

— Радвам се да те видя, лельо Джордж. Как е малката Джак?

— Можеш да разиграваш тези лицемерни номера пред чичовците си, но не ги опитвай пред мен, млада лейди. Беше със Стивън Адингтън.

— Да, знам.

— Но не знаеш ли кой е той?

— Разбира се, че знам — каза Ейми небрежно. — Ако си спомняш, ти ми каза всичко за него. Той е човекът, за когото се е омъжила Мариан. Развели са се, между другото.

Джорджина зяпна.

— Знаела си и въпреки това му позволяваш да те ухажва?

— Засега.

— Но защо? — попита Джорджина. — И не ми казвай, че го харесваш.

— Той е доста красив, не смяташ ли?

— Ейми!

— О, добре — нацупи се Ейми. — Всъщност работата е съвсем проста. Стивън ми обръща внимание, ухажва ме, още откакто отплавахме от Бриджпорт. Първоначално това ме учудваше, особено след като призна, че знае за отказа ми да се омъжа за Уорън. Как би могъл да знае това, без да знае останалото?

— Няма как.

— Точно така. Значи защо ще ме ухажва, когато е наясно, че съм компрометирана?

— Мислел е, че ще си лесно завоевание? — предположи Джорджина сухо.

— И аз сметнах така, но го отхвърлих. Не, той иска да се ожени за мен.

— Какво?

Ейми кимна.

— Точно така.

— Помоли ли те?

— Не, но намекна, че ще го направи. Мисля, че чака само Уорън да пристигне.

— Какво общо има Уорън с това?

— Всичко. Спомни си какво ми каза за него — как той и Уорън са били съперници от деца, как са искали и са се борели за едни и същи неща. Уорън е искал Мариан и Стивън му я е отнел. Стивън си мисли, че Уорън иска мен, затова сега и той ме иска.

— Е, поне звучи логично, нали? — съгласи се Джорджина.

— Но малката му доносничка…

— Каква малка доносничка?

— Една от прислужниците в дома на брат ти. Забелязах момичето да подслушва два пъти през няколкото дни, докато бях там. Бих казала, че не е успяла да чуе всичко в деня, когато пристигнаха чичовците ми — доловила е само най-лошата част. Поне съм почти сигурна, че не е чула, когато Уорън каза, че наистина не иска да се ожени за мен.

— Защо?

— Защото Стивън, мръсният му лъжец, изрази съчувствие към Уорън за това, че не съм го харесала. Очевидно това е изводът, който си е направил.

— Не му ли обясни?

— Тогава не бях сигурна, че крои нещо, така че го оставих да мисли каквото си иска.

— Но защо продължаваш да се занимаваш с това?

— Заради Уорън.

— Моля?

Ейми се ухили на обърканото изражение на Джорджина и обясни:

— Моят план не успя, лельо Джордж. Прямотата и честността ми не бяха оценени ни най-малко. Така че просто ще се опитам да използвам нещо толкова старомодно като ревността, за да докарам Уорън тук.

— О, боже, няма нищо просто, щом е замесен Стивън.

— Това е допълнителен стимул. Ще дам на Уорън повод да го предизвика, за да може най-сетне да прогони тази стара горчивина от себе си.

Джорджина въздъхна, принудена да изтъкне очевидния факт.

— Ейми, това предполага Уорън да те иска. Как можеш още да се надяваш на това след случилото се в Бриджпорт?

— Напълно си права. Може и пет пари да не дава дали ще се омъжа за Стивън. Всичко, на което разчитам, са инстинктите ми.

— Но той може дори да не се върне в Лондон. Няма причина да го направи.

— Ще се върне — каза Ейми.

— Как можеш да си толкова сигурна? Остави, знам… — Джорджина поклати глава. — Инстинктите ти.

Джорджина се върна у дома в унило настроение, убедена, че Ейми е на път да преживее голямо разочарование. Ако добре познаваше брат си, а тя го познаваше, сега той щеше да стои колкото се може по-далеч от момичето, което означаваше на другия край на света. Така че доста се изненада, когато чу познат глас да говори разпалено в кабинета на Джеймс и след като отвори вратата, се увери, че гласът наистина принадлежеше на брат й.

— Тогава защо не предприемеш нещо? — питаше Уорън. — Тя се позори, по дяволите.

— Мисля, че й е дошъл умът в главата — отговори Джеймс безцеремонно. — Ти си този, заради когото тя се опозори.

— Знаеш ли изобщо кой е този мъж? Той се ожени за една жена, накара я дори да роди дете, само за да ми отмъсти. Вероятно преследва Ейми поради същата причина — защото си мисли, че ще ме нарани, ако я спечели.

— А така ли е наистина?

— Това не е твоя работа, Малъри — озъби се Уорън, после прокара ръце през косата си в безсилие, преди да добави: — Виж, ако се сблъскам с Адингтън, боя се, че ще го убия. Твърде брутално се намесва в живота ми, за да му простя.

— Не знам какво очакваш да направя, янки. Вече се разбра, че когато говори сърцето й, Ейми не слуша добронамерени съвети.

— Тогава предупреди този мъж да изчезва. Като чичо на Ейми вече трябваше да си го направил. Какво чакаш?

Джеймс просто повдигна вежда при тази нападка.

— Не знаех, че този приятел ти е личен враг. А и да знаех, не мисля, че това би имало някакво значение. Държанието му по време на пътуването, а и тук, е безукорно.

— Току-що ти казах на какво е способен.

— Да, според теб. Но какво доказателство имаш?

— Бившата му жена ми призна всичко, преди да напусна Бриджпорт — как й е платил, за да ме преследва, докато й предложа брак и после да ме изостави. Как са се споразумели за всичко — включително тя да роди дете и да ме остави да си мисля, че е мое; включително и обещанието за развод накрая.

Джеймс изсумтя.

— И очакваш да повярвам на думата ти, или, в случая — на думата на една разведена жена, която най-вероятно таи достатъчно голяма злоба спрямо него, за да го очерни?

— Върви по дяволите, тогава! — каза Уорън и изфуча от стаята. Дори когато забеляза сестра си до вратата, той не каза нищо повече от краткото: „Джорджи“.

Тя отиде до бюрото на мъжа си и го попита:

— Какво, по дяволите, става с теб, Джеймс? Би се втурнал след Адингтън моментално, ако някой друг ти беше казал това, което ти каза Уорън. Не му ли вярваш?

— Напротив, скъпа. Не се съмнявам, че Адингтън е толкова зъл, колкото го описа брат ти.

— Тогава защо не се кълнеш, че ще убиеш този мръсник?

— И да лиша брат ти от това удоволствие? Не бих си го и помислил, след като нравът му е толкова забавен.