Дейвид Балдачи
Проста истина (56)

56.

Фиск гледаше мрачно през предното стъкло към черните облаци. Двамата със Сара бяха изминали половината път към Вашингтон почти без да говорят.

Запръска и Сара включи чистачките. Тя погледна Фиск и се навъси.

— Джон, вече разполагаме с доста информация. Не би било зле да използваме времето, за да я осмислим.

Фиск се озърна към нея.

— Да, май си права. Случайно да ти се намира лист и химикалка?

— Ти нямаш ли в куфарчето?

Той разкопча колана, придърпа куфарчето си от задната седалка и го отвори. Разрови се из купчината писма, докато напипа издут пакет.

— Господи, ама че бързо дойде!

— Кое?

— Мисля, че това е служебното досие на Хармс. — Фиск разкъса пакета и започна да чете. След десет минути надигна глава. — Състои се от две отделни части. Служебно досие, извадки от съдебния протокол и списък на военнослужещите във Форт Плеси по негово време. — Фиск извади медицинския картон. Набързо прелисти страниците, после спря. — Можеш ли да се досетиш защо Руфъс Хармс е бил толкова недисциплиниран, отказвал да изпълнява заповеди и вечно си имал неприятности?

— Страдал е от дислексия — веднага отвърна Сара.

— Как разбра, дявол да го вземе?

— По две неща. Макар че видях молбата за съвсем малко, почеркът и правописът бяха ужасни. Това е признак за дислексия, макар и не категоричен. Но след като разговарях с Джордж Баркър… нали се сещаш, той ми разправи как Руфъс поправил печатната преса. Е, тогава Руфъс му казал, че думите само го объркват. Някога имах съученичка, която страдаше от дислексия. Веднъж тя ми каза почти същото. При това заболяване човек сякаш губи връзка със света. Макар че ако съдя по снощната среща, Руфъс е успял да го преодолее.

— Щом е успял да оцелее толкова години в затвора под властта на хора, които са искали да го убият, значи може да преодолее всичко. — Фиск отново наведе глава над документите. — Изглежда, че диагнозата е поставена след убийството. Вероятно при подготовката на процеса. Може Райдър да е открил заболяването. За да се подготви добра защита, трябва известна помощ и от подсъдимия.

— Дислексията не е оправдание за убийство.

— Да, но знам по-добро оправдание.

— Какво? — развълнувано попита Сара. — Какво?

— Първо да ти задам един въпрос. Лио Деласандро… има ли връзка със секретарката си?

— Защо питаш?

— Върху яката на сакото му имаше грим.

— Може да е от жена му.

— Може, но не ми се вярва.

— Съмнявам се да има такава връзка. Секретарката му е младоженка.

— Така си и мислех.

— Защо питаш тогава?

— За всеки случай. Не вярвам Деласандро да се е изцапал от жена си. Мисля, че самият той е носил грим.

— Че защо един мъж — и то шеф на охраната — ще носи грим?

— За да прикрие синините от моя удар в апартамента на брат ми — отвърна Фиск. Сара тихо ахна. — От онази вечер нататък не съм виждал Деласандро. Той не дойде на заседанието в съда след смъртта на Райт. През повечето време бях с Чандлър, но Деласандро не дойде да попита как върви разследването. Поне в мое присъствие. Мисля, че ме избягва. Може би се бои да не го разпозная.

— Откъде-накъде Лио Деласандро ще влиза в апартамента на Майкъл?

Вместо отговор Фиск размаха снопче документи.

— Това е списъкът на военнослужещите от Форт Плеси. За щастие имената са подредени по азбучен ред. — Той прелисти към края на списъка. — Капитан Франк Рейфийлд… Сержант Виктор Тремейн… Той прелисти още няколко страници. — Редник Руфъс Хармс. — Върна се към началото, огради с химикалката едно име и изрече победоносно: — И ефрейтор Лио Деласандро.

— Мили Боже! Значи през онази нощ в карцера са били Рейфийлд, Тремейн и Деласандро?

— Така смятам.

— Как разбра, че Деласандро е бил военен?

— Видях негова снимка в кабинета му. Беше много по-млад, с униформа. Армейска униформа. Мисля, че тримата са искали да дадат урок на Руфъс Хармс. Ако се разровим, сигурно ще открием, че те са се били във Виетнам, а Руфъс — не. Той не изпълнявал заповедите, вечно си докарвал неприятности.

— Но какво точно са му сторили, по дяволите?

— Мисля, че…

В този момент иззвъня телефонът на таблото. Сара се озърна към Фиск, после вдигна слушалката. Послуша малко и лицето й пребледня.

— Да, приемам разговора за наша сметка. Ало. Добре, успокой се. Той е тук. — Тя подаде телефона на Фиск. — Руфъс Хармс. Май не е много добре.

Фиск грабна слушалката.

— Руфъс, къде си?

Руфъс бе спрял джипа до един телефонен автомат. С едната ръка държеше слушалката, с другата крепеше Джош, който вече почти губеше връзка с реалността, но все още притискаше пистолета към ребрата си.

— В Ричмънд — отвърна той. — На две минути път от адреса, който ми даде. Джош е ранен много зле. Трябва ми лекар. Веднага, дявол да го вземе.

— Добре, добре, разкажи ми какво се е случило.

— Рейфийлд и Тремейн ни настигнаха.

— Къде са сега?

— Мъртви, по дяволите, и брат ми също е тръгнал нататък. Ти обеща да ми помогнеш. Е, сега се нуждая от помощ.

Фиск вдигна очи към огледалото. Черната кола продължаваше да ги следва. Той се замисли за миг.

— Добре, след четири часа ще се срещнем в кантората ми.

— Джош няма да издържи четири часа. Прострелян е.

— За Джош ще се погрижим още сега, Руфъс. Срещата ще е само между мен и теб.

— Какво говориш, дявол да те вземе?

— Ще се обадя на един приятел в полицията. Той ще повика линейка. Болницата е само на няколко минути път от кантората ми. Там ще се погрижат за Джош.

— Никаква полиция!

— Искаш ли Джош да умре? Искаш ли? — изкрещя Фиск. Руфъс мълчеше и той прие това като знак на съгласие. — Опиши ми колата и кажи на коя пресечка сте в момента. — След като Руфъс се подчини, Фиск продължи: — Моят приятел ще доведе помощ след няколко минути. Остави Джош в колата. Щом затвориш, незабавно тръгвай към моята сграда. Входната врата е отключена. Веднага след входа слез по стълбището отляво. Ще минеш през още една врата. После ще видиш отдясно врата с надпис „Склад“. Не е заключена. Влез вътре и чакай. Ще дойда колкото се може по-скоро. Освен това искам да вземеш портфейла на брат си, за да не намерят у него документи. Ако разберат, че е Джош, ще започнат да те търсят наоколо. Включително и в кантората. А една полицейска блокада ще обърка всичките ми планове.

— Ами ако някой ме види? Ако ме разпознаят?

— В момента нямаме избор, Руфъс.

— Добре, вярвам ти. Моля те, помогни на брат ми. Не ме подвеждай.

— Руфъс, аз също ти вярвам. Не ме подвеждай.

След като разговорът прекъсна, Руфъс погледна Джош. Пъхна пистолета под ризата и протегна ръка към брат си. Мислеше, че Джош е в безсъзнание, но когато леко докосна рамото му, той отвори очи.

— Джош…

— Чух.

Гласът беше немощен; личеше, че се крепи със сетни сили.

— Той иска да взема портфейла ти, за да не разберат кой си.

— В задния джоб… А сега бягай.

Руфъс измъкна портфейла и се замисли.

— Мога да остана с теб. Нали сме братя.

— Няма смисъл. — От устните на Джош отново протече кръв. — Докторите ще ме закърпят. Бил съм раняван и много по-зле.

Джош протегна трепереща ръка, докосна лицето на брат си и изтри влагата от очите му.

— Ще остана с теб, Джош.

— Останеш ли, значи всичко е било напразно.

— Не мога да те оставя сам. Не така. Не и след толкова много години.

Джош прехапа устни и се надигна.

— Няма да ме оставиш сам. Дай ми я.

— Кое?

— Библията — каза Джош.

Без да откъсва очи от брат си, Руфъс бавно посегна зад седалката и му подаде книгата. В замяна Джош протегна напред пистолета, който толкова дълго бе притискал към ребрата си. Руфъс го изгледа въпросително.

— Честна сделка — дрезгаво каза Джош.

Руфъс като че видя по устните му да трепва усмивка, после Джош затвори очи. Дишаше слабо, но равномерно. Едрата му ръка стискаше Библията тъй силно, че корицата се изви.

Руфъс излезе от колата, озърна се още веднъж и бавно се отдалечи от брат си.

 

 

Най-сетне Фиск успя да се свърже с домашния номер на Хоукинс.

— Не питай защо и как, Били. Не мога да ти кажа кой е. Засега няма име. Зарежи формалностите и откарай джипа до болницата.

И Фиск затвори телефона.

— Джон, как ще се срещнем с Руфъс, след като ни следят? — попита Сара.

— Само аз ще се срещна с него.

— Чакай малко…

— Сара…

— Искам да видя какво ще стане.

— Ще видиш, повярвай ми. Сега трябва да се обадиш на моя приятел от военната прокуратура.

— Защо? Все още не си ми казал какво е станало според теб в карцера преди двайсет и пет години.

Той положи длан върху ръцете й.

— „САЩ срещу Стенли“. Невинен войник и ЛСД — каза Фиск. Очите на Сара се разшириха и той добави. — Само че е било много по-страшно.

 

 

След като отскочиха набързо до къщата на Сара, те продължиха към летище Нешънъл и спряха на паркинга. Фиск навлече шлифера и нахлупи шапката ниско, защото дъждът се засилваше. Отвори големия си чадър и подслони Сара под него. Двамата отидоха до общия терминал, после излязоха от другата страна на аерогарата, където седнаха в лимузина със затъмнени стъкла. Две минути по-късно лимузината потегли.

Двамата агенти от ФБР останаха зад тях. Единият вече докладваше на началството. После отиде към гишетата, за да се опита да разбере за кой полет са направили резервация Сара и Фиск. Другият агент излезе навън и видя как лимузината спира пред един частен самолет.

Вътре в колата Фиск тъкмо заемаше мястото на шофьора — всъщност втория пилот на Чък Хърман. Шофьорът взе шлифера и шапката му. Отдалеч щеше да прилича на Фиск. Планът им бе Сара да остане в самолета около час и през това време да опита да се свърже с Фил Дженсън, приятеля на Фиск от военната прокуратура. После да си тръгне. Знаеха, че от ФБР ще я разпитат за изчезването на Фиск, но нямаха основания да я задържат.

Агентът видя как един слаб мъж с побеляла коса слезе от самолета, за да посрещне Сара и човека, който приличаше на Фиск. Тримата се изкачиха по стълбичката и изчезнаха вътре. Лимузината потегли. Агентът прикова поглед в самолета, а лимузината мина покрай него и продължи към изхода на летището.

Когато зави по булевард Джордж Уошингтън, Фиск въздъхна от облекчение. След десет минути вече се носеше към Ричмънд по магистрала 95. Движението беше натоварено; минаха почти три часа, докато най-сетне спря пред кантората си. По пътя бе разговарял с Били Хоукинс. Джош Хармс беше в операционната. Според лекарите положението му било критично.

Фиск слезе от колата и за всеки случай мина през задния вход. Слезе в сутерена и тръгна към склада. Дано Руфъс да е тук, помоли се той. Почука на вратата и тихо подвикна:

— Руфъс. Аз съм, Джон Фиск.

Руфъс предпазливо отвори.

— Да се махаме.

Руфъс го хвана за ръката.

— Как е Джош?

— Оперират го. Можем само да се молим.

— Това и правя.

Излязоха отзад и побързаха да се качат в колата на Фиск.

— Къде отиваме? — попита Руфъс.

— Искаш ли да ми разкажеш за писмото от армията?

— Какво точно.

— Искали са да разберат за експеримента с фенциклидин, нали?

Хармс настръхна.

— Фен… какво?

— Знаеш го, ФЦП.

— Откъде разбра?

— Същото се е случило с едно момче на име Стенли. Вкарали го във фалшива програма и му дали ЛСД.

— Да разправят каквото си щат, но не съм бил в никаква ФЦП-програма, по дяволите.

Руфъс измъкна писмото и го подаде на Фиск. Той изчете текста съвсем бавно, после надигна глава.

— Разкажи ми, Руфъс.

Хармс се облегна назад, доколкото можеше. Беше толкова едър, че коленете му опираха в таблото, а главата му докосваше покрива на колата.

— Бяха решили да ме очистят. Тремейн и Рейфийлд.

— А Деласандро? Ефрейтор Лио Деласандро?

— Да, той също. Май не им беше приятно, че съм си стоял на сигурно място в Щатите, макар и в карцера.

— Не бяха ли чували, че страдаш от дислексия?

— Ама ти много знаеш.

— Продължавай.

— Вече на няколко пъти се бях сблъсквал с тяхната групичка. Една нощ вкараха Тремейн в карцера за пиянство. И той ми каза съвсем ясно какво са намислили. Сигурно имаха подготвен план. Една вечер влязоха в карцера. Лио носеше пистолет. Накараха ме да затворя очи и да легна на пода. После усетих как ме убодоха с нещо. Отворих очи и видях от ръката ми да стърчи игла. Всички се смееха и чакаха да умра. Не криеха какво са намислили — да ме натъпчат с оная гадост, докато се отровя.

— И как си успял да избягаш от карцера в това състояние?

— Имах чувството, че цялото ми тяло се надува, като че някой ме помпаше с въздух. Спомням си как ставах и стаята сякаш бе станала тясна за мен. Размятах ги като сламени кукли. Бяха оставили вратата отключена. Дежурният надзирател дотича, но аз го блъснах като камион и изхвръкнах навън.

Руфъс дишаше тежко, грамадните му китки се свиваха и отпускаха, сякаш отново преживяваше онова, което бе сторил с тях преди толкова много години.

— И се натъкна на Рут Ан Мозли?

— Беше дошла да посети брат си. — Руфъс удари с юмрук по таблото. — По-добре Господ да ме беше убил, преди да стигна до нея. Защо трябваше да е дете? Защо?

По лицето му бликнаха сълзи.

— Вината не е твоя, Руфъс. ФЦП може да те накара да сториш всичко. Всичко.

Вместо отговор Руфъс вдигна ръце и изрева:

— Ето, те го сториха. С какъвто и боклук да са ме натъпкали, нищо не ще промени факта, че убих онова красиво дете. Вече нищо на тоя свят не може да я върне. Нали? Нали?

Руфъс изгледа свирепо Фиск, после затвори очи и се отпусна безжизнено.

Фиск се помъчи да запази спокойствие.

— А ти си забравил всичко чак докато получи писмото.

Най-сетне Руфъс се опомни.

— Да, по дяволите. Години наред си спомнях само как седя в карцера и чета Библията на мама. А сетне изведнъж съм до онова мъртво момиченце. Нищо друго не помнех.

Той избърса сълзите с ръкава си.

— Това също е ефект от ФЦП. Загуба на паметта. А и шокът е дал отражение.

Руфъс въздъхна тежко.

— Понякога ми се струва, че онзи боклук още е в мен.

— Но все пак се призна за виновен.

— Имаше цял куп свидетели. Самюел Райдър каза, че ако не приема споразумението, ще ме екзекутират. Какъв избор имах, по дяволите?

Фиск се замисли, после тихо каза:

— Май на твое място и аз бих сторил същото.

— Но когато получих писмото, сякаш някой включи прожектор в главата ми. Там, където цареше мрак, изведнъж стана светло и тогава си спомних всичко. До най-малката подробност.

— Затова написа писмо до Върховния съд и помоли Райдър да го изпрати.

Руфъс кимна.

— После брат ти дойде да ме види. Каза, че вярва в правосъдието и ако говоря истината, ще ми помогне. Той беше добър човек.

— Да, беше — дрезгаво каза Фиск.

— Лошото беше, че носеше моето писмо. Рейфийлд и Вик не можеха да го пуснат. В никакъв случай. Когато научих, побеснях. Откараха ме в лазарета, там се опитаха да ме убият. После попаднах в болница и Джош ме измъкна.

— Казваш, че Тремейн и Рейфийлд са мъртви.

Руфъс кимна. Отново въздъхна, загледа се в дъжда над притъмнелия Ричмънд и обърна лице към Фиск.

— Сега знаеш колкото знам и аз. Какво ще правим?

Фиск имаше само един отговор.

— Нямам представа.