Дейвид Балдачи
Проста истина (22)

22.

Руфъс видя как вратата се отваря съвсем бавно. Напрегна мускули, очаквайки да зърне насреща си група хора в зелени униформи, но след миг тревогата се разсея.

— Пак ли е време да провериш как съм?

Касандра пристъпи до леглото.

— Нали такава ни е пустата женска участ, все да наглеждаме мъжете.

Думите бяха шеговити, но тонът не. Тя провери мониторите и записа нещо в картона, хвърляйки от време на време поглед към Руфъс.

— Добре ми е. — Той се понадигна, като внимаваше веригите да не издрънчат. — Не съм свикнал с такова чувство.

— Обадих се на брат ти.

Лицето на Руфъс стана сериозно.

— Така ли? Какво рече той?

— Обеща да те посети.

— Каза ли кога?

— Много скоро. Още днес.

— А ти какво му каза?

— Че си болен, но бързо се възстановяваш.

— Той каза ли още нещо?

— Не е от приказливите — отвърна Касандра.

— Да, такъв си е Джош.

— И той ли е толкова едър?

— А, не. Дребосък е. Под метър и деветдесет, към сто кила с мокри дрехи. — Руфъс видя, че Касандра се готви да излезе, и бързо запита: — Имаш ли време да си побъбрим?

— Сега съм в почивка. Просто дойдох да ти кажа за разговора. А сега трябва да си вървя.

Последните й думи прозвучаха малко недружелюбно.

— Добре ли си?

— И да не съм, с нищо не можеш да ми помогнеш — отвърна тя вече с нескрито раздразнение.

Руфъс се вгледа в нея.

— Намира ли ти се Библия?

— Защо? — изненада се тя.

— Четях Библията всеки ден. Откакто се помня.

Тя се озърна към нощното шкафче, пристъпи натам и измъкна от чекмеджето евтина Библия.

— Няма как да ти я дам. Не бива да се приближавам. Хората от затвора ме предупредиха категорично.

— Не е необходимо. Ще съм ти много благодарен, ако ми почетеш. Стига да нямаш нещо против, разбира се.

— Да ти почета ли?

— Само ако искаш — бързо добави той. — Откъде да знам, може изобщо да не си падаш по Библията и църквата.

Тя го погледна с ръка на кръста, стиснала в другата Библията.

— Пея в църковния хор. Съпругът ми, Бог да го прости, беше от настоятелството.

— Много се радвам, Касандра. А децата ти?

— Откъде ти хрумна, че имам деца? Защото не съм кльощава ли?

— Не.

— Тогава?

— Някак ти личи, че си свикнала да се грижиш за дечурлига.

Тия думи я изненадаха и на мрачното й лице веднага грейна усмивка.

— Май наистина ще трябва да внимавам с теб. — Касандра видя погледа му, впит в Библията. Сякаш умираше от жажда, а тя държеше най-свежата, най-прохладната чаша вода, откак свят светува. — Какво да ти прочета?

— Псалм сто и трети.

За момент Касандра се поколеба, после придърпа стола и седна. Руфъс се отпусна назад.

— Благодаря, Касандра.

Касандра зачете, после хвърли поглед към Руфъс. Очите му бяха затворени. Тя прочете още няколко думи, вдигна глава и видя, че устните му се движат, сетне спират. Погледна следващото изречение, запомни го наизуст и продължи, без да откъсва очи от затворника. Руфъс безмълвно изричаше всяка дума едновременно с нея. Тя млъкна, но той продължи до края на изречението. Когато мълчанието се проточи, Руфъс отвори очи.

— Знаеш го наизуст, нали? — попита тя.

— Почти цялата Библия знам наизуст. Всички псалми и притчите.

— Впечатлена съм.

— Е, имах предостатъчно време на разположение.

— Тогава защо поиска да ти чета, след като знаеш псалма наизуст?

— Изглеждаш разтревожена. И си рекох, че Светото писание може да ти помогне.

— Да ми помогне?

Касандра сведе очи към страницата и зачете наум: „Той е, Който прощава всичките ти беззакония, изцелява всичките ти болести; Който изкупва от рова живота ти, венчава те с милосърдие и благи милости.“ Работата я потискаше. Децата бяха навлезли в пубертета и от ден на ден ставаха все по-неуправляеми. Вече отдавна бе надхвърлила четирийсет, тежеше с двайсетина кила над нормата и едва ли някога щеше да срещне подходящ мъж. И при все това, като гледаше този затворник, този окован убиец, който щеше да си умре зад решетките, бе готова да се разплаче от добрината му, от искрената загриженост за нейните тревоги.

Един ред от псалм сто и трети криеше особено обаяние за Руфъс. Той раздвижи устни и тихичко си го повтори: „Господ извършва правда и правосъдие за всичките угнетявани.“

 

 

— Познаваш ли я? — попита Чандлър, когато се приближиха към старата сребриста хонда на полицейския паркинг.

Фиск кимна.

— Купихме му я, когато завърши университета. Всички участвахме — аз и родителите ни.

— Аз имам петима братя. Никога не са ми правили подобен подарък.

Чандлър отключи лявата врата и кимна на Фиск да надникне вътре.

— Къде намерихте ключовете?

— На предната седалка.

— Някакви лични вещи?

Чандлър поклати глава. Фиск огледа седалката, таблото, предното стъкло и страничните прозорци. Не криеше, че е озадачен.

— Почистихте ли колата?

— Не. Всичко е точно както си беше, само изнесохме тялото.

Фиск се изправи и погледна детектива.

— Ако в толкова тясно пространство притиснеш към слепоочието на някого едрокалибрен пистолет и натиснеш спусъка, всичко ще се оплиска с кръв — седалката, воланът, стъклата. Освен това ще има късчета кост и плът. А аз виждам само две-три петна, вероятно където главата му е лежала върху седалката.

Чандлър се усмихна иронично.

— Тъй ли?

Фиск стисна зъби.

— Не мисля, че съм открил Америка. Май пак ми правиш проверка, а?

Чандлър бавно кимна.

— Може би. А може и да имам друга причина. Нали ти споменах за братята си?

— Аха.

— Е, първоначално бяха шестима. Единия го убиха преди трийсет и четири години. Работеше на бензиностанция и някакъв изрод го гръмна заради дванайсет долара в касата. Тогава бях едва на шестнайсет, но помня всичко, като че е станало преди пет минути. Така или иначе, близките, които идват да разпознаят скъпия покойник, рядко се втурват към кабинета ми да предлагат услуги. Скърбят и се утешават взаимно, както си му е редът. О, някои беснеят и разправят на всеослушание как им се иска да спипат гадното копеле, но всъщност не биха желали да се замесват. Пък и кой ли би желал? Малцина имат полицейски опит. След като знаех всичко това, размърдах си мозъка и реших, че човек като теб може наистина да помогне. А ти току-що го доказа. Разбирам каква ярост изпитваш, Джон, независимо дали си го обичал, или не. Някой ти е отнел нещо важно — просто го е изтръгнал от теб. Минаха вече трийсет и четири години, а още изпитвам онази ярост.

Фиск се озърна към редиците цивилни коли на полицейския паркинг. Навярно всяка от тия метални купчини чакаше реда си, за да разкрие нова трагедия. Той отново погледна Чандлър.

— Мисля, че яростта ще помогне. — После наведе очи и тихо добави: — Ако не изскочи и още нещо.

По гласа му личеше, че не таи напразни надежди.

— Така си е — кимна Чандлър и продължи анализа. — Много съм озадачен от липсата на всякакви улики, за която спомена преди малко.

— Не изглежда да е убит в колата.

— Правилно. Вероятно са го убили другаде, а после са сложили тялото на предната седалка. И този дребен извод ни прехвърля на съвсем нова територия.

— Значи говорим за нещо далеч по-конкретно от случайно отвличане и убийство.

— Може би, макар че не е изключено някакви типове да са го отвлекли и евентуално да са го принудили да тегли пари от банков автомат. Той отказва, онези го гръмват. Хваща ги страх и го зарязват в колата.

— В такъв случай около автомата трябва да са останали някакви следи. Открихте ли нещо?

— Не, но тия машинки са доста.

— И доста народ ги използва. Минал е поне ден, все някой трябва да е забелязал.

— Няма гаранция. Мъчим се да изясним придвижването на брат ти през последните четирийсет и осем часа. За последен път са го видели в четвъртък вечерта в апартамента му. След това пълна мъгла.

— Ако някой го е отвлякъл, къде са отпечатъците? Повечето любители на банковия трик нямат чак толкова ум, че да носят ръкавици.

— Все още проверяваме.

— Знаеш ли още какво забелязах?

— Казвай.

Фиск дръпна вратата на колата и посочи вътрешния ръб под ключалката. Чандлър измъкна очила, сложи си ги и видя какво има. Надяна гумени ръкавици, лекичко откачи лепенката и се вгледа внимателно в нея.

— Колата е минала през сервиз съвсем наскоро.

— Техниците препоръчват маслото да се сменя на всеки три месеца или пет хиляди километра. Затова слагат лепенка с бъдещата дата и километраж — да не забравиш кога да се явиш пак. Като извадим три месеца, излиза, че брат ми е бил на сервиз само три дни, преди да намерят трупа му. Сега погледни препоръчания километраж и извади пет хиляди километра. Горе-долу би трябвало да съвпада със сегашните показания.

Чандлър бързо пресметна наум.

— Сто трийсет и осем хиляди, четиристотин шейсет и девет.

— Погледни сега километража на хондата.

Чандлър се приведе навътре и провери. Сетне се озърна към Фиск с леко разширени очи.

— През последните три дни някой е изминал с тази кола около хиляда и триста километра.

— Точно така — кимна Фиск.

— Къде е ходил, по дяволите?

— Лепенката не споменава името на сервиза, но вероятно е най-близкият до квартирата му. Отскочи дотам, може и да узнаеш нещо полезно.

— Прав си. Просто не мога да повярвам, че сме го пропуснали — каза Чандлър. Той прибра лепенката в пластмасова торбичка, която извади от джоба си, и надраска нещо отвън. — А, и още нещо, Джон.

— Да?

Чандлър размаха торбичката.

— Край на проверките.