Дейвид Балдачи
Проста истина (27)

27.

Когато стигнаха до сградата, където беше апартаментът на Майкъл Фиск, Сара спря на паркинга зад ъгъла.

— Отвори багажника — каза Фиск, преди да излезе.

Тя го чу как тършува отзад. После лицето му ненадейно изникна до страничния прозорец. Сара бързо свали стъклото.

— Заключи вратите, остави двигателя да работи и си отваряй очите на четири, разбра ли?

Тя кимна и забеляза, че Фиск стиска в едната си ръка щангата, а в другата фенерче.

— Ако те хване страх, просто си тръгвай. Аз съм голямо момче. Все някак ще се добера до Ричмънд.

Сара упорито поклати глава.

— Не мърдам оттук.

Докато го гледаше как завива зад ъгъла, тя внезапно се сети за нещо. Изчака около минута, за да бъде сигурна, че е влязъл, после изкара колата на улицата и паркира срещу сградата. Извади клетъчния си телефон и здраво го стисна. Ако забележеше нещо подозрително, щеше да позвъни в апартамента, за да предупреди Фиск. Планът изглеждаше добър. Само се надяваше, че няма да влезе в действие.

 

 

Фиск затвори вратата зад себе си, включи фенерчето и се огледа. Не видя признаци някой да е претърсвал апартамента.

Той мина в кухненския бокс, отделен от хола с дълъг плот. В едно от чекмеджетата откри две найлонови торбички и ги надяна върху ръцете си, за да не оставя отпечатъци. Отзад имаше вратичка към килера, но Фиск не й обърна внимание. Вътре сигурно нямаше нищо. Брат му не беше от хората, които трупат камари консервиран грах и царевица.

Прекоси хола, после провери гардероба, но джобовете на костюмите се оказаха празни. След това се упъти към спалнята в дъното на апартамента. Паркетът беше стар и скърцаше на всяка стъпка. Отвори вратата и надникна. Леглото не беше оправено, тук-там лежаха разхвърляни дрехи. Провери джобовете — нищо. В ъгъла имаше малко бюро. Претърси го внимателно, но и тук удари на камък. От стената отзад се подаваше електрически кабел и Фиск замислено се навъси, повдигайки края му. Погледна до бюрото, но не откри каквото очакваше — портативния компютър, който трябваше да се включва към кабела. Липсваше и куфарчето на брат му — подарък от Джон по случай завършването на университета. Трябваше после да пита Сара за куфарчето и компютъра.

След като приключи със спалнята, той се върна обратно към кухнята. Спря за миг и напрегнато се ослуша. Пръстите му здраво стиснаха щангата. Изведнъж той вдигна желязото, хвърли се напред, рязко отвори вратата на килера и насочи лъча навътре.

Човекът изхвръкна като снаряд и го блъсна с рамо в корема. Фиск изпъшка, изтърва фенерчето, но успя да запази равновесие и стовари щангата върху врата на противника. Чу задавен вик; човекът обаче се опомни много по-бързо, отколкото бе очаквал. Две мощни ръце грабнаха Фиск и го метнаха през плота. Той се просна на пода и усети как рамото му изтръпва. Въпреки всичко успя да се завърти и да препъне човека, който бягаше към вратата. Отново удари с щангата, но в тъмното не бе точен и само нащърби паркета. В челюстта му се вряза тежък юмрук. Фиск замахна и също улучи.

Сетне врагът скочи на крака и светкавично излетя през вратата. Фиск мъчително се надигна и хукна подир него, стискайки рамото си. Чу тропот по стълбището. Докато се влачеше надолу, входната врата на сградата изтрещя. Десет секунди по-късно Фиск излезе на улицата. Огледа се. Нейде наблизо прозвуча клаксон.

Сара свали страничното стъкло и посочи надясно. Фиск с всичка сила побегна под дъжда и зави зад ъгъла. Сара включи на скорост, но трябваше да изчака, докато отминат две коли, после бясно подкара след него. Зави, продължи до следващата пресечка и не видя никого. Върна назад, отби по друга улица, после трескаво подкара по трета. Едва не изписка от облекчение, когато зърна Фиск да стои задъхан насред платното. Изскочи от колата и се втурна към него.

— Джон, слава богу, добре си.

Фиск беше бесен, че е изтървал онзи тип. Обикаляше в кръг и яростно тропаше.

— Мамка му! Мътните да го вземат!

— Какво стана, по дяволите?

Фиск започваше да се успокоява.

— Едно на нула за лошите.

Сара го прегърна през кръста и му помогна да стигне до голата. Настани го, после мина от другата страна и потегли.

— Трябва да идеш на доктор.

— Ами, дреболия. Успя ли да го огледаш?

Сара поклати глава.

— Не много. Изскочи толкова бързо, че отначало го взех за теб.

— Значи има фигура като моята? Нещо особено в облеклото? Бял, черен?

Сара се замисли напрегнато, опитвайки да си припомни какво бе видяла.

— За възрастта нищо не мога да кажа. На ръст беше горе-долу колкото теб. Носеше тъмни дрехи, може би и маска. — Тя въздъхна. — Стана толкова бързо… Къде беше?

— В килера. Не го усетих при първото минаване, но на връщане чух как подът изскърца. — Той разтри рамото си. После взе нейния клетъчен телефон и извади от джоба си визитна картичка. — А сега идва най-трудното. Да кажем на Чандлър какво се случи.

Фиск се свърза с пейджъра на Чандлър и след малко детективът позвъни. Когато му каза какво е станало, трябваше да отдръпне ухо от телефона.

— Май е леко раздразнен — подхвърли Сара.

— Да, само колкото изригващ вулкан. — Фиск отново опря ухо до телефона. — Виж какво, Буфърд…

— Какво си мислиш, по дяволите? — ревеше отсреща Чандлър. — Как може да вършиш такива глупости? А уж си бил полицай.

— Точно това си мислех. Че още съм полицай.

— Да, ама не си, дявол да те вземе.

— Искаш ли да чуеш описание на човека, или не?

— Още не съм свършил с теб.

— Знам, но това може и да почака.

— Добре де, давай проклетото описание — изръмжа детективът.

След като Фиск приключи, Чандлър каза:

— Веднага изпращам полицейски патрул да пази апартамента. По-късно ще пратя и специалисти да прегледат всичко под лупа.

— Не намерих куфарчето на брат си. Открихте ли го в колата?

— Не, нали ти казах, че нямаше никакви лични вещи.

Фиск погледна Сара.

— Дали не е оставил куфарчето в кабинета си? Май не го видях там. Нито пък компютъра му.

Тя поклати глава.

— Не си спомням да съм го виждала. А лични компютри никой не носи, имаме си служебни.

— Изглежда, че куфарчето му липсва — каза Фиск по телефона. — Компютърът също; видях само кабела за захранване.

— Дали онзи тип не ги е задигнал?

— Беше с празни ръце. Сигурен съм. Здравата ме халоса с една от тях.

— Добре, значи имаме липсващо куфарче, липсващ портативен компютър и едно тъпо бивше ченге, дето ми се ще да го бутна зад решетките още сега.

— Я стига, твоите хора вече ми прибраха колата.

— Нека се обади мис Еванс.

— Защо?

— Не питай, а изпълнявай.

Фиск подаде телефона на озадачената Сара.

— Да, детектив Чандлър — каза тя, въртейки нервно кичур от косата си.

— Мис Еванс — любезно започна той, — очаквах да откарате мистър Фиск до управлението и евентуално да вечеряте с него, но не и да ми разигравате сценки от филм за Джеймс Бонд.

— Разбирате ли, бяха му прибрали колата и…

Тонът на Чандлър веднага се промени.

— Вие двамата само още повече обърквате работата и това никак не ми е приятно. Къде сте сега?

— На около километър от апартамента на Майкъл.

— И къде смятате да отидете?

— В Ричмънд. Да съобщим на бащата на Джон.

— Добре, откарайте го до Ричмънд, мис Еванс. И не го изпускайте от очи. Ако пак рече да се прави на Шерлок Холмс, само ми позвънете, и лично ще дойда да го застрелям. Ясен ли съм?

— Да, детектив Чандлър. Напълно.

— И утре очаквам пак да ви видя във Вашингтон. Разбрано?

— Да, ще се върнем.

— Добре, Уотсън, сега искам пак да се чуя с Холмс.

Фиск пое телефона.

— Слушай, знам, че беше голяма глупост, но само исках да ти помогна.

— Направи ми една услуга, отсега нататък помагай само ако си с мен. Ясно ли е?

— Ясно.

— Джон, тази нощ можеше да се случи какво ли не. Не само с теб, но и с мис Еванс.

Фиск разтри рамото си и погледна към Сара.

— Знам — тихо каза той.

— Предай на баща си моите съболезнования.

Фиск изключи телефона.

— Можем ли вече да потегляме за Ричмънд? — попита Сара.

— Да, вече можем да потегляме за Ричмънд.