Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Simple Truth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)
Допълнителна корекция
hammster (2014)

Издание:

Обсидиан, София 1999

ISBN 954-8240-67-Х

Худ. оформление Кръстьо Кръстев

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

49.

Джош Хармс дояде сандвича, после лениво запали цигара и се загледа в брат си, който дремеше на предната седалка. Намираха се на стара просека сред непроходима гора. След като караха цяла нощ, накрая се наложи да спрат, защото Джош вече клюмаше зад волана, а не смееше да повери колата на брат си — Руфъс не бе управлявал автомобил почти трийсет години. Освен това, докато бяха на шосето, Руфъс трябваше да се крие отзад в караваната. Спряха и Джош подремна, пазен от брат си. Сега беше негов ред да стои на пост.

По пътя поговориха какво да правят занапред. За своя собствена изненада Джош беше категорично против бягството в Мексико.

— Какво ти става? — смаяно попита Руфъс. — Мислех, че не искаш да имаш нищо общо с тази история. Нали сам го каза?

— Не исках. Но щом веднъж сме решили… добре де, щом аз се реших… в такъв случай казвам да не отстъпваме. Няма да позволим да ни газят. Ако ще правиш нещо, дай да го свършим заедно.

— Слушай, Джош, ако не беше Фиск, сега и двамата щяхме да сме мъртви. Не искам да ми тежиш на съвестта.

— Виж какво, точно тук ти е грешката. По-лошо от това просто не може да стане. Тогава защо да не се поразмърдаме, пък дано оправим нещата. Ти беше прав: каквото и да ги сполети, заслужават си го. Като видях онези двамата в кабинета на Райдър, едва не ги застрелях хладнокръвно, а пък такова нещо не бях вършил през целия си живот. Фиск и онази жена ни защитиха. Може и да са свестни хора.

Руфъс го изгледа втренчено.

— И нямаш нищо против тях, така ли?

Джош извади цигарата от устата си и се ухили.

— Ама ти какво, за расист ли ме мислиш, по дяволите?

— Не знам за какъв да те мисля, Джош.

— И не ти трябва. Аз самият не знам за какъв да се мисля, макар че се опитвам доста отдавна. Трябва да решиш само едно: дали искаш да бягаме в Мексико, или да останем. За мен не се тревожи. Ако на тоя свят има човек, дето знае как да се грижи за себе си, в момента седиш до него.

С това спорът приключи. Щом се събудеше брат му, щяха да потеглят обратно към Вирджиния, да се свържат с Фиск и да видят какво може да се направи. Ако им трябваха доказателства, Джош вярваше, че все някак ще ги намерят. Истината бе на тяхна страна — ако и тя не помогнеше, би било по-добре да се застрелят сами.

Джош хвърли поглед из гъсталака наоколо. Листата вече почваха да пожълтяват и прозиращите през тях лъчи създаваха приятна комбинация от форми и шарки. Когато излизаше на лов, той често сядаше сред гората; избираше за отмора някой стар дънер и съзерцаваше простичката природна прелест — истинско чудо, при това напълно безплатно. След завръщането си от Югоизточна Азия няколко години бе избягвал горите. Във Виетнам дърветата, пръстта, всичко наоколо предвещаваше смърт чрез някой от хитроумните виетнамски капани. Той погледна часовника. Още десет минути, и трябваше да потеглят.

Надзърна през задното стъкло и веднага присви очи, защото го заслепи отражението на слънцето от някакъв лъскав предмет. Вместо да издиша, той тихо ахна, изплю цигарата през прозореца, включи двигателя и посегна към скоростния лост.

— Какво става, по дяволите? — стреснато подскочи Руфъс.

— Грабвай пищова и не си надигай проклетата глава — изръмжа Джош. — Дошъл е Тремейн.

Руфъс стисна пистолета и се приведе.

Тремейн изскочи от гората и откри огън. Първите откоси улучиха задната броня, строшиха стоповете и надупчиха каросерията. Изпод колелата изхвръкна гейзер от пръст и за момент заслепи Тремейн, който спря да стреля и хукна напред в отчаян опит да си осигури по-добър прицел.

Усещайки намеренията му, Джош завъртя волана наляво, камионетката изскочи от просеката и пое по пресъхналото корито на някакъв плитък поток. Ходът се оказа добър и по друга причина — Рейфийлд вече връхлиташе с джипа, за да им прегради пътя.

Рейфийлд спря да качи Тремейн и подкара след камионетката.

— Как са ни намерили, мътните да ги вземат? — зачуди се Руфъс.

— Недей да си губиш времето с тъпи въпроси — кресна Джош. — Тук са, и толкоз.

Той вдигна глава към огледалото и очите му се присвиха. Джипът бе по-маневрен и по-издръжлив от тежката камионетка.

— Ще ни надупчат гумите и след това сме им в кърпа вързани — каза Руфъс.

— Да, ама Вик трябваше най-напред да гърми в тях. Туй му беше втората грешка.

— А първата?

— Че остави слънцето да се отразява в бинокъла. Зърнах блясъка много преди да забележа онзи гадняр.

— Дано да продължат с грешките.

— Да разчитаме първо на себе си, пък другото — добре дошло.

Отзад Тремейн се подаде от джипа и отново откри огън. От такова разстояние автоматът не вършеше работа, макар че отблизо можеше да повали цял взвод за броени секунди. Тремейн смъкна ремъка от рамо и извади пистолета си.

— Приближи се колкото може по-плътно — кресна той на изнервения Рейфийлд. — Успея ли да улуча някоя гума, изхвръкват в дърветата и повече нямаме грижи.

Руфъс се озърна през задното стъкло и видя какво е намислил Тремейн. Прицели се и стреля по джипа. Не бе докосвал огнестрелно оръжие почти трийсет години — откакто в казармата го учеха на стрелба с карабина. Когато натисна спусъка, трясъкът го оглуши и от кабината мигновено се разнесе противният мирис на горещ метал и барутен дим. Разбивайки стъклото, куршумът полетя към преследвачите като разлютен метален стършел. Тремейн хлътна надолу и джипът леко кривна.

— Улучи ли нещо? — попита Джош.

— Спечелих малко време. — Руфъс разтърка ушите си с треперещи длани. — Бях забравил какъв шум вдигат тези чудесии.

— Опитай се да стреляш три години наред с М–16. Тогава ще разбереш какво е шум, особено ако ти се пръсне в ръцете.

Джош завъртя волана надясно, после наляво, за да избегне няколко дървета, растящи покрай сухото русло. Отпред започваше гъсталак от ниски борове, букове и къпини. В наближаващия джип Тремейн отново бе заел позиция за стрелба. Джош свърна надясно през тясна пролука между дърветата и по каросерията заблъскаха клонки и тръни. Маневрата обаче даде ефект — Тремейн трябваше пак да прибере глава в джипа, за да не му я откъсне някой клон.

Джипът намали скорост. Тясната пътека отпред леко се разшири и Джош реши да използва момента с надеждата, че Рейфийлд започва да изпада в паника.

— Поеми управлението — извика той.

Руфъс сграбчи волана, гледайки ту напред, ту към брат си. Джош извади пистолета и се втренчи в отсрещните дървета. Бяха излезли на равно и камионетката не подскачаше както преди. Той стисна пистолета с две ръце, полагайки отчаяни усилия да прецени разстоянието и скоростта, после избра каквото му трябваше — масивния клон на стар дъб. Клонът бе дълъг поне пет-шест метра и дебел десетина сантиметра, обрасъл с вейки и увиснал право над тясната пътека. И най-важното — под собствената си тежест вече бе започнал да се отчупва от дънера.

Джош протегна ръка през прозореца, изпъна я успоредно на камионетката и започна да стреля. Първият куршум улучи дървото точно над клона. След този пробен изстрел Джош продължи да натиска спусъка и всеки следващ куршум се забиваше право в основата на клона, докато камионетката летеше напред. За него това не бе кой знае каква проява на точност. Бе стрелял по клони още откакто порасна дотолкова, че да може да носи пушка. Забавляваше се да плаши енотите и катериците. Но още не му се бе случвало да го прави от движеща се кола под дъжд от куршуми.

Руфъс бе приковал очи в пътя, но примижаваше при всеки изстрел. Ушите му бяха заглъхнали дотолкова, че едва ли щеше да чуе, ако някой се разкрещеше насреща му. Загубил част от опората си, тежкият клон провисна с няколко сантиметра. Джош продължаваше да стреля, от дънера се надигаше облак трески като дим над локомотивен комин.

Тремейн разбра какво става.

— Дай газ, дай газ!

Рейфийлд настъпи педала.

Без да откъсва поглед от целта, Джош продължаваше да стреля. Клонът провисна още малко, сетне не издържа тежестта и с пукот рухна надолу. За миг увисна на ивица кора, после се блъсна в дънера, откъсна се и полетя към земята. Джош натисна газта, сграбчи волана и зави плътно покрай дървото.

— Давай, давай! — изкрещя Тремейн на Рейфийлд.

Рейфийлд обаче натисна спирачките и в същия миг върху тясната пътека право пред тях се стовари половин тон дървесина. Тремейн едва не изхвръкна от джипа.

— Да те вземат дяволите, защо спря?

Изглеждаше готов да обърне пистолета срещу съучастника си. Рейфийлд едва дишаше.

— Ако не бях спрял, оная проклета гадост щеше да ни смаже. Това не ти е бронирана кола, Вик.

Джош гледаше напред и надясно, където пътеката ставаше малко по-широка. Той рязко натисна спирачките, отклони наляво, после рязко извъртя камионетката надясно и даде газ. Колата се изтръгна от храстите, прелетя над някаква плитка бразда и се приземи на поляна. Руфъс подскочи и главата му се блъсна в покрива на кабината.

— Какво правиш, по дяволите?

— Дръж се здраво.

Джош отново даде газ и Руфъс погледна напред тъкмо навреме, за да види колибата, която брат му бе забелязал преди секунди.

Джош се озърна през рамо и видя точно каквото очакваше. Нищо. Но Тремейн и Рейфийлд бързо щяха да заобиколят препятствието с джипа.

Погледна покрай ъгъла на бараката и видя пътя отвъд нея. Предположенията му се оказваха верни. Където има горска колиба, обикновено се намира и път. Той зави зад старата сграда и сърцето му се сви. Да, наистина имаше път. Но го преграждаше здрава стоманена бариера. А от двете страни се издигаше непроходим гъсталак. Джош погледна назад. Бяха в капан. Лично той навярно би успял да се измъкне през гората, но Руфъс не беше добър бегач, а Джош нямаше да изостави брат си.

Погледна колибата и очите му се присвиха отново. След минута-две джипът щеше да ги догони. Чуваше как разбиват клона с автоматична стрелба, за да го избутат настрани.

Една минута по-късно джипът прескочи браздата и се насочи към поляната. Рейфийлд намали скоростта, вгледа се напред и веднага видя бараката.

— Накъде биха тръгнали? — попита той.

Тремейн завъртя бинокъла и зърна криволичещия път към покрайнините на гората.

— Натам! — изрева той и посочи напред.

Рейфийлд даде газ и джипът се стрелна покрай ъгъла на бараката. В същия миг видяха, че пътят е преграден и Рейфийлд закова на място. Внезапно камионетката, скрита зад другия ъгъл, връхлетя с оглушителен рев, блъсна ги отстрани и изхвърли Рейфийлд и Тремейн от джипа.

Рейфийлд падна с извита глава върху куп прогнили трупи. Остана да лежи неподвижно.

Тремейн се прикри зад катурнатия джип и откри огън, принуждавайки Джош да приведе глава под таблото и да даде заден ход. След малко двигателят заглъхна, изпод капака бликна облак пара. Предните гуми бяха надупчени от куршуми.

Докато Руфъс го прикриваше, Джош изскочи през лявата врата. Падна на колене, изтъркаля се зад камионетката и надникна. Тремейн не бе мръднал от мястото си. Цевта на автомата се подаваше над джипа. Вероятно презареждаше, също като Джош, и обмисляше тактическото положение.

Сърцето на Джош подскачаше бясно. Той избърса с юмрук пръстта и потта от очите си. Бе участвал в много битки на чужда и родна земя, но оттогава имаше почти трийсет години. Впрочем все едно — всяко сражение носеше ужас от смъртта. Когато стрелят по теб, не ти е до размисли. Осланяш се на инстинкта.

И все пак имаха предимство — те бяха двама, а Тремейн сам. Джош надникна още веднъж, после скочи и изтича до ъгъла на бараката.

— Руфъс — изрева той. — Ще броя до три.

— Почвай да броиш — отвърна Руфъс с потрепващ глас.

Три секунди по-късно Джош откри огън срещу Тремейн и куршумите задрънчаха по шасито на джипа. Руфъс пропълзя назад. Там обаче спря, защото Тремейн обстрелваше пространството между бараката и камионетката. Из въздуха се носеше мирис на барут и страх.

Двамата братя се спогледаха и Джош се усмихна широко, защото усещаше, че Руфъс е готов да изпадне в паника.

— Хей, Вик — изкрещя той, — що не вземеш да хвърлиш тая железария и да излезеш с вдигнати ръце?

Вместо отговор куршумите на Тремейн изкъртиха няколко трески от бараката малко над главата на Джош.

— Добре, Вик, разбрах те. А сега успокой топката, чу ли, приятел? Не бой се, ще погребем и двама ви. Няма да ви оставим на мечките и разните други гадини. Мръсна работа е това — животни да глозгат трупове. Виждал си го във Виетнам, нали, Вик? А може и да си бягал, без да поглеждаш назад.

Говорейки, Джош направи на Руфъс знак да бъде готов, после посочи покрай бараката. Руфъс кимна. Джош щеше да се опита да подмами противника под обстрела на брат си. Руфъс стисна пистолета и зареди нов пълнител — Джош му бе показал как става. Боеше се, че няма да има смелост, жестокост и точност, за да застреля човек, дори ако Тремейн изскочеше насреща му с автомата. За да оцелее в затвора, неведнъж трябваше да се бие, но неизменно го правеше с голи ръце, макар че противниците му обикновено бяха въоръжени с нож или парче тръба. Пистолетът обаче бе нещо различно. Убиваше от разстояние. Но ако не стреляше, брат му щеше да умре. А нямаше как да помоли Господ за помощ. Не можеше да отправи към Всевишния молитва за успешно убийство.

Ниско приведен, Джош заобиколи колибата, като спираше да се ослуша. Веднъж се осмели да надигне глава към един от прозорците с надеждата да види през отсрещен прозорец къде е джипът, но ъгълът се оказа неподходящ. Вече се чувстваше във форма. Страхът не го бе напуснал, но Джош бе успял да го превърне в адреналин, да изостри до предел всичките си сетива. Той насочи пистолета право напред. Отлично разбираше, че ако врагът е разгадал плана му, най-добрата тактика за Тремейн ще е да изостави прикритието и да пропълзи насреща покрай бараката — така щеше да изненада Джош някъде по средата. Автомат срещу пистолет, сто куршума срещу един. Джош щеше да загине, а след него и Руфъс.

Той направи още крачка напред. После отново чу автоматична стрелба и трясъка на куршуми по камионетката. Втурна се напред, готов да изскочи иззад ъгъла. Докато Тремейн обстрелваше Руфъс, Джош можеше да заобиколи откъм фланга и да запуши веднъж завинаги устата на гадното копеле.

Този план рухна веднага щом зави зад ъгъла, защото насреща стоеше Тремейн и се целеше с пистолет в главата му. Смаяният Джош спря тъй рязко, че се подхлъзна по камъчетата и падна назад. Това го спаси. Вместо в мозъка, куршумът се заби в рамото му. Ударът отхвърли Джош, краката му излетяха напред, подкосиха Тремейн и двамата тежко рухнаха на земята, изпускайки пистолетите.

Тремейн скочи пръв; Джош, притиснал с ръка окървавеното си рамо, стана по-бавно. Тремейн измъкна нож. Някъде настрани автоматът замлъкна. Джош изкрещя, когато Тремейн връхлетя срещу него и двамата се блъснаха в стената на бараката, разтърсвайки до основи паянтовата постройка. Успя да блокира с лакът ръката на Тремейн. Прониза го адска болка. Сякаш проклетият куршум бе плъзнал от рамото да проучи цялото тяло. Успя да ритне Тремейн в корема, но само след миг онзи отново скочи. Джош усети как ножът разкъса ризата и се впи в ребрата му. Започна да губи съзнание. Болката от първата рана бе тъй ужасна, че почти не усети втората. Едва различи как Тремейн издърпа ножа от тялото му и вдигна ръка за последния удар. Сигурно в гърлото, каза си Джош, докато мозъкът му бавно спираше да работи. В гърлото е бързо и смъртоносно. Точно така бих постъпил на негово място, помисли той, потъвайки в мрака.

Ножът така и не полетя надолу. Застина на най-високата точка и повече не се приближи до Джош Хармс. Тремейн риташе и се гърчеше в две могъщи ръце, които го откъснаха от ранения. Руфъс стоеше точно зад него. С едната ръка стискаше китката му. Заблъска я в стената, докато пръстите на Тремейн се отпуснаха и изтърваха ножа. Тремейн беше грамада от мускули и отлично владееше изкуството на ръкопашния бой. Но пред Руфъс изглеждаше като джудже. Малцина биха могли да устоят срещу Руфъс. Сграбчеше ли противника, гигантът стискаше като разярена мечка. А сега държеше човека, който бе превърнал живота му в безкраен кошмар.

Когато Тремейн опита да смачка с лакът гръкляна му, Руфъс смени тактиката. Вдигна врага от земята и започна да блъска лицето му в дъските, докато окървавеният Тремейн престана да се съпротивлява. Накрая тласна главата му през прозореца и парчета стъкло разрязаха дълбоко лицето на жертвата. В този момент Джош изкрещя от болка, Руфъс се озърна към него и леко разхлаби хватката. Усещайки това, Тремейн ритна Руфъс по коляното, заби лакът в бъбрека му и го повали на земята. Светкавично се претърколи, сграбчи ножа и замахна срещу беззащитния си противник. Куршумът го улучи право в тила и той рухна мъртъв.

Руфъс скочи и погледна брат си. Над дулото на пистолета в ръката му се виеше дим. После Джош изтърва оръжието и отново падна по гръб. Руфъс се хвърли напред и коленичи до него.

— Джош! Джош!

Джош отвори очи и погледна сгърченото тяло на Тремейн, изпитвайки едновременно облекчение и погнуса от онова, което бе сторил. Дори и най-злият враг на света не изглежда толкова страшен, когато е мъртъв. Той завъртя очи към Руфъс.

— Добре се справи, братче. Мамка му, доста по-добре от мен.

— Ако не го беше убил, щях да съм мъртъв.

— Няма вече да те тормози. Няма вече да те…

Руфъс разкъса ризата на брат си и огледа раните. Ножът само бе разрязал плътта между ребрата. Руфъс реши, че едва ли е засегнал вътрешните органи, но кървеше ужасно. С куршума обаче нещата стояха много по-зле. Видя изцъкления поглед на брат си и кръвта по устните му. Можеше да спре отвън кръвоизлива, но не можеше да стори нищо за вътрешните увреждания. И това щеше да убие Джош. Руфъс смъкна ризата и наметна брат си, който трепереше въпреки горещината.

— Дръж се, Джош.

Руфъс изтича до джипа, откри аптечката и се върна при брат си. Джош бе затворил очи и сякаш не дишаше. Руфъс лекичко го разтърси.

— Джош, Джош, недей, отвори си очите, дявол да те вземе. Недей да ми заспиваш. Джош!

Най-сетне Джош отвори очи и като че го позна.

— Трябва да изчезваш оттук, Руфъс. След толкова стрелба може да дойдат хора. Трябва да се махаш. Незабавно.

— Прав си… заедно ще се махнем.

Руфъс леко надигна Джош и огледа гърба му. Нямаше изходна рана, куршумът все още бе някъде вътре. Руфъс започна да бърше кръвта.

По някое време Джош го стисна за ръката.

— Изчезвай, Руфъс — повтори той.

— Останеш ли ти, оставам и аз. Това е положението.

— Ти си луд.

— Да, луд съм и дай да не го обсъждаме.

Той почисти раните, после ги превърза стегнато. Внимателно вдигна брат си, но от движението Джош се закашля и от устата му бликна кръв. Руфъс го пренесе близо до камионетката.

— Мамка му, Руфъс, тая бракма вече не става за нищо — отчаяно каза Джош, гледайки надупчената машина.

— Знам. — Руфъс извади от караваната бутилка вода и я поднесе към устните на Джош. — Можеш ли да я хванеш? Сега ти трябват течности.

Вместо отговор Джош пое шишето със здравата си ръка и отпи малко вода.

Руфъс стана и отиде до преобърнатия джип. Измъкна автомата от мястото, където Тремейн го бе заклещил между седалката и каросерията. С простичко приспособление от тел, парче метал и връвчица беше нагласил оръжието да стреля, докато той чака в засада. Руфъс огледа положението и се опита да натисне отстрани, за да изправи джипа, но така нямаше опора и краката му се хлъзгаха по ситните камъчета. Дръпна се настрани и огледа отново. Имаше само един начин.

Той се опря с гръб на шофьорската седалка и приклекна. Заби пръсти в каменистата почва, провря ги под ръба и здраво се вкопчи в метала. Опъна, за да прецени какво го чака. Джипът беше тежък, адски тежък. Преди трийсет години това изобщо нямаше да го затрудни. По онова време веднъж бе вдигнал на цял метър от земята предницата на грамаден буик. Но вече не беше двайсетгодишен. При втория напън усети как джипът се понадигна, но нищо повече. Той задърпа отново с ръмжене и пъшкане, мускулите под кожата му се обтегнаха като стоманени въжета.

Джош остави бутилката и дори успя да се надигне край надупчената предна гума на камионетката, за да види какво прави брат му.

Руфъс усети умора. Ръцете и краката му вече не ставаха за подобно усилие. Открай време бе силен, по-силен от всички други. Нима нямаше да намери енергия точно сега, когато наистина трябваше, когато брат му щеше да умре, ако не преобърнеше проклетия джип?

Той се прегърби отново, затвори очи и пак ги отвори. Погледна към небето, където лениво кръжеше голям черен гарван. Сякаш си нямаше друга грижа на тоя свят, освен да описва бавни, широки кръгове из синевата.

По лицето на Руфъс се стичаше пот. Той отново затвори очи и направи онова, което вършеше винаги щом го обземеше тревога и му се стореше, че всичко е свършено. Започна да се моли. Молеше се за Джош. Молеше Бог да му дари сила, с която да спаси живота на брат си.

Пак сграбчи ръба на джипа, после напъна масивните си нозе и рамене. Дългите му ръце задърпаха, прегънатите крака почнаха да се изправят. За миг колата и човекът увиснаха в несигурно равновесие, без да помръдват нагоре или надолу — джипът не се даваше, Руфъс бе също тъй упорит. Сетне Руфъс бавно започна да се прегъва напред, сякаш не можеше да удържи собствената си тежест. Разбра, че друг шанс няма да има. В мига, когато джипът взе да печели битката, той отвори уста и нададе тъй страховит рев, че от очите му бликнаха сълзи. По изтощеното лице на Джош също се стичаха сълзи, докато гледаше как брат му се бори с невъзможното заради него.

Руфъс отвори очи. Усещаше как джипът се надига мъчително бавно, сантиметър по сантиметър. Ставите и сухожилията му изгаряха от напрежение. Руфъс ръмжеше, дърпаше и напъваше, без да обръща внимание на болката, изстрелваща своите тревожни сигнали из треперещото му тяло. Джипът се бореше жестоко за всеки сантиметър. Пукаше и скърцаше, сякаш проклинаше човека. Но изведнъж Руфъс се озова прав и с последно усилие блъсна металната грамада. Като вълна, надвиснала над брега, джипът отмина точката на равновесие, сгромоляса се на земята, подскочи и спря върху четирите си колела.

Руфъс седна вътре, разтреперан от изтощение.

Джош го гледаше със зяпнала уста. Искаше да каже нещо, но не намери думи и само промърмори:

— По дяволите.

Сърцето на Руфъс подскачаше толкова бясно, че го обзе страх да не би цялата борба да отиде напразно. Той притисна ръка към гърдите си, въздъхна дълбоко и прошепна:

— Моля те. Недей, моля те.

След минута Руфъс бавно стана, пристъпи към брат си и внимателно го пренесе в джипа. Намести брезентовия гюрук, който се бе откачил при изхвръкването на Тремейн и Рейфийлд. После пренесе от караваната оръжията и част от провизиите, като не забрави и Библията. Седна зад волана, но изведнъж се озърна към Тремейн и Рейфийлд. После пак погледна гарвана, към който се бяха присъединили още няколко едри птици, може би лешояди. Ако останеха на открито, най-много след ден двамата мъртъвци щяха да се превърнат в оглозгани скелети.

Руфъс слезе от джипа и отиде до Рейфийлд. Излишно бе да проверява пулса му. Очите не лъжеха. Както и мирисът на изпражнения. Отмъкна го в бараката, след това се върна за Тремейн. Изрече над телата простичка молитва, после стана, излезе и затвори вратата. Някой ден щеше да им прости за стореното, но не днес. Върна се в джипа, намигна окуражаващо на Джош и завъртя ключа. Двигателят се закашля, но от втория опит запали. Предавките изръмжаха, Руфъс набързо се ориентира със скоростите, подкара джипа напред и двамата братя напуснаха мястото на своята неочаквана битка.