Дейвид Балдачи
Проста истина (13)

13.

Майкъл Фиск нервно се взираше в шосето. Чистачките едва успяваха да се преборят с поройния дъжд. По пътя на запад бе минал през градчета с имена като Пуласки, Бланд и нещо, наречено национален парк „Гладните майки“, което тутакси породи във въображението му ужасяващата гледка на тълпи от жени и деца, наклякали да просят покрай алеите. По някое време, докато отминаваше Биг Маунтин, върху колата налетя ураганен вятър. Макар че беше роден и израснал във Вирджиния, Фиск никога не бе стигал на запад по-далеч от Роаноук, а и дотам отскочи само за да си вземе държавния изпит. Отначало се движеше с добра скорост, защото караше по магистралата. Но щом напусна шосе 81 и пое на северозапад, положението рязко се промени. Тук теренът беше ужасно неравен, а пътищата тесни и с безброй завои.

Той хвърли поглед към куфарчето на съседната седалка и дълбоко въздъхна. Много неща бе узнал, откакто за пръв път прочете отчаяния зов на Руфъс Хармс.

Към края на Виетнамската война Хармс бе убил малко момиченце, гостуващо в базата, където служел. По това време бил в карцера, но някак успял да се измъкне. Престъплението нямало никакъв мотив; изглеждало като сляпа жестокост на обезумял човек. Дотук фактите бяха безспорни. Като служител от Върховния съд Майкъл разполагаше с множество източници на информация и използва всички възможности, за да събере основните сведения. Военните обаче не признаваха дори самото съществуване на програмата, за която се споменаваше в молбата на Хармс. Майкъл гневно удари с ръка по волана. Ех, ако Хармс или неговият адвокат се бе сетил да приложи писмото от армията…

В крайна сметка Майкъл бе решил, че трябва да чуе цялата история от извора — Руфъс Хармс. Отначало се опита да мине без пряк разговор. Чрез обратната разписка откри адреса на Самюел Райдър, но така и не успя да се свърже с него по телефона. Дали Райдър бе автор на машинописния текст? Най-вероятно да, предположи Майкъл. След неуспеха с Райдър той позвъни в затвора и поиска да разговаря с Хармс, но срещна категоричен отказ. Това само засили подозренията му. Ако в затвора лежеше невинен човек, значи негова работа — не, негов дълг, поправи се той — бе да го върне на свобода.

Имаше и още една, последна причина за това пътуване. Някои от имената на хората, изброени като замесени в убийството на момиченцето, бяха твърде известни. Ако се окажеше, че Руфъс Хармс говори истината… Майкъл неволно потръпна, представяйки си какви кошмари могат да се развихрят.

На седалката до него лежеше разгърната пътна карта и лист със записки, които си бе подготвил за точния път до затвора. Вече около час караше по безкрайни селски пътища с паянтови дървени мостчета, почернели от времето и автомобилните газове, през градчета, които свършваха, преди да са започнали, покрай очукани жилищни фургони, вмъкнати на завет из тесни скални пукнатини в подножието на Апалачите. Задминаваха го камионетки с миниатюрни флагчета на Конфедерацията върху антените и стойки за пушки до задното стъкло. С наближаването към затвора костеливите, обветрени лица на редките хора, които срещаше, ставаха все по-неприветливи, а в очите им тъмнееше необятна, настръхнала подозрителност.

Внезапно затворът изникна иззад един завой право пред него. Каменните стени бяха дебели, високи и масивни като зидове на средновековен замък, пренесен в тоя мизерен каменист пущинак. За момент Майкъл се запита дали затворниците не са пренасяли камъни, за да изградят сами своята гробница.

Той получи посетителска карта, мина през главния портал и оттам го насочиха към паркинга. Преди да влезе в сградата, обясни за какво е дошъл.

— Няма ви в списъка за свиждане — каза младият пазач.

Той огледа презрително тъмносиния костюм и интелигентното лице на Майкъл. Очите му ясно говореха: знаем ви ние, нахакани богаташки синчета от големия град.

— Обадих се на няколко пъти, но така и не намерих кой да ми обясни процедурата около тоя списък.

— Зависи от самия затворник. Накратко казано, ако той иска, можете да го посетите. Ако не иска, не можете. — Пазачът се ухили. — Само това право им е останало на тия юнаци.

— Ако му кажете, че е дошъл адвокат да разговаря с него, сигурен съм, че ще ме включи в списъка.

— Негов адвокат ли сте?

— В момента работя по една негова молба за преразглеждане на присъдата — отговори уклончиво Майкъл.

Пазачът наведе очи към регистъра.

— Руфъс Хармс — промърмори той, явно объркан. — Ами че той е тук още отпреди да се родя. Какво има да обжалва човек като него след толкова много време?

— Нямам право да обсъждам това — каза Майкъл. — Всички въпроси, свързани с работата ми, влизат в кръга на адвокатската тайна и са абсолютно поверителни.

— Знам, знам. За глупак ли ме мислите?

— В никакъв случай.

— Ако ви пусна, а се окаже, че не е трябвало, здравата ще загазя.

— Тъкмо си мислех, че не е зле да се посъветвате с началството. Така прехвърляте топката и няма как да пострадате.

Пазачът посегна към телефона.

— Това и се канех да сторя — отвърна той подчертано враждебно.

След кратък разговор пазачът остави слушалката.

— Ще пратят някого — каза той. Майкъл кимна. — Откъде сте?

— От Вашингтон.

— Колко ли плащат на хора като вас?

По тона му личеше, че каквато и сума да чуе, все ще е прекалена. Майкъл въздъхна и се загледа в наближаващия униформен офицер.

— Всъщност далеч не е колкото си мислите.

Младият пазач скочи на крака и козирува. Офицерът се обърна към Майкъл.

— Ако обичате, елате с мен, мистър Фиск.

Беше около петдесетгодишен, суховат, със спокойно, но властно държание и късо подстригана прошарена коса, по която веднага си личеше военният от кариерата. С енергична крачка офицерът поведе посетителя по коридора към малък кабинет, където в течение на пет минути Майкъл трябваше търпеливо да обяснява какво търси тук, като се стараеше да не разкрие нищо съществено. В адвокатския жаргон нямаше равен на себе си.

— Ако му кажете, че съм тук, мистър Хармс ще ме приеме.

Въртейки химикалка между пръстите си, офицерът огледа втренчено младия юрист.

— Има нещо странно в цялата работа. Неотдавна Руфъс Хармс бе посетен от адвоката си. И това не бяхте вие.

— Тъй ли? Да не е бил Самюел Райдър?

Офицерът не отговори, но за момент по лицето му се изписа изненада и Майкъл едва сдържа усмивката си. Значи правилно предполагаше. Бившият военен защитник на Хармс бе приложил машинописния текст към писмото.

— Човек може да има и няколко адвокати, сър.

— Не и човек като Руфъс Хармс. От двайсет и пет години насам никой не дава пет пари за него. Е, брат му наминава от време на време, но целият този интерес напоследък ни озадачава. Вярвам, че ме разбирате.

Майкъл се усмихна любезно, но следващите си думи изрече с категоричен тон.

— Надявам се вие пък да разбирате факта, че всеки затворник има правото на разговор с адвокат.

Две-три секунди офицерът го гледа мълчаливо, после вдигна телефонната слушалка и каза няколко думи. Когато приключи, отново се втренчи безмълвно в Майкъл. Изминаха пет минути, докато най-сетне телефонът иззвъня. Офицерът изслуша съобщението, кимна на Майкъл и отсече:

— Ще ви приеме.