Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Simple Truth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)
Допълнителна корекция
hammster (2014)

Издание:

Обсидиан, София 1999

ISBN 954-8240-67-Х

Худ. оформление Кръстьо Кръстев

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

31.

На път за фургона Фиск спря до един денонощен магазин. Сара остана в колата. Ръждива реклама издрънча от преминаването на един тежък камион и тя неволно подскочи. Когато Фиск се върна, Сара изгледа с недоумение дванайсетте бири, които носеше.

— С това ли ще се утешаваш?

Той не обърна внимание на въпроса.

— Когато пристигнем, няма как да се върнеш сама. Голям пущинак е; понякога дори и аз се обърквам.

— Мога да поспя в колата.

След около половин час Фиск намали скоростта, зави по тясна чакълеста алея и наближи малка къщичка с тъмни прозорци.

— Тук се плаща таксата за посещение — обясни той. — Ще платя утре, преди да си тръгнем.

Минаха покрай къщичката и навлязоха в къмпинга. Сара огледа фургоните, подредени като малко градче. Повечето бяха окичени с коледни лампички и имаха пилони за знамена, прикрепени към тях или забити в бетонните плочи отпред. Лунните лъчи и светлините на лампичките огряваха целия къмпинг удивително ярко. Тук-там се мяркаха лехи с късни бегонии и хризантеми. Избуял повет обгръщаше стените на някои фургони. Из всички градинки стърчаха декоративни фигурки от метал, камък и пластмаса. Имаше дворчета с бетонни решетки и огнища за скара; из горещия, влажен въздух се носеше изкусителен смесен мирис на пушек и печено.

— Това място е като вълшебно градче на джуджетата — каза Сара. Огледа многобройните знамена и добави. — Патриотични джуджета.

— Тук мнозина са от Американския легион и Дружеството на ветераните. Татковият пилон е от най-високите. Той е бил във флота през Втората световна война. А коледните лампички са стара традиция.

— Често ли идвахте двамата с Майкъл?

— На татко му даваха само една седмица отпуск, но мама ни водеше през лятото за по две-три седмици. Някои от старците ни научиха да плуваме, да ловим риба и да управляваме платноходка. Все неща, за които татко никога не намираше време. Но откакто излезе в пенсия, бърза да си навакса.

Той спря колата пред един фургон, окичен с коледни лампички и боядисан в приятен син цвят. Наблизо бе паркиран буикът на баща му с голяма лепенка ПОДКРЕПЕТЕ МЕСТНАТА ПОЛИЦИЯ върху задната броня. До буика имаше електрокарче — от тия, които се използват на игрищата за голф. Пилонът отпред се издигаше на десетина метра височина.

Фиск огледа буика.

— Наистина е тук.

И си помисли: край на отсрочките, Джон, вече няма накъде.

— Има ли наблизо игрище за голф? — попита Сара.

Фиск се озърна към нея.

— Не, защо?

— А какво търси тук този електрокар?

— Къмпингът ги купува на старо от игрищата. Проходите между фургоните са доста тесни. Може да се минава с кола, но не е много удобно. А повечето хора тук вече са на години. Затова обикалят с електрокарчета.

Фиск взе бирите и излезе от колата. Сара не помръдна. Той я погледна въпросително.

— Мислех, че би предпочел да поговориш с баща си насаме — каза тя.

— След всичко, което преживяхме тази нощ, смятам, че си заслужила правото да присъстваш до края. Но ако не искаш, ще те разбера. — Той погледна фургона и усети как нервите му се обтягат до скъсване. Пак се обърна към Сара. — С теб ще ми е малко по-леко.

Тя кимна.

— Добре, само изчакай малко.

Сара завъртя огледалото и приближи лице към него. Намръщи се, посегна за чантата си и стори каквото можеше с малко червило и сгъваема четка за коса. От дъжда и жегата беше потна, влажната рокля лепнеше по нея, а косата й изглеждаше направо неспасяемо. Колкото и нелепа да бе грижата за външния вид при подобни обстоятелства, в момента се чувстваше тъй излишна, че просто не й хрумваше нищо друго.

С въздишка върна огледалото както си беше, отвори вратата и излезе. Докато крачеха към дъсчената веранда, тя приглади роклята си и отново посегна към косата. Фиск забеляза това и подхвърли:

— Изобщо няма да забележи как изглеждаш. Особено след като му кажа.

Тя въздъхна.

— Знам. Просто ми се иска да имам що-годе нормален вид.

Фиск въздъхна и почука на вратата. Изчака малко, после почука още веднъж.

— Татко. — Пак изчака и почука за трети път, по-силно. — Татко.

Най-сетне чуха раздвижване във фургона и лампата светна. Вратата се отвори и Ед Фиск надникна навън. Сара го огледа внимателно. Беше висок колкото сина си, но много слаб, макар че все още личаха остатъци от мощната мускулатура, която бяха наследили децата му. От лактите надолу ръцете му бяха огромни, като масивни късове дърво, изсушени от слънцето. Сара забеляза това, защото старецът беше по риза с къси ръкави. Имаше загоряло, вече поотпуснато лице, прорязано от дълбоки бръчки, но личеше, че на младини е бил красив мъж. Къдравата му коса оредяваше и беше съвсем побеляла, само на слепоочията се мяркаха тъмни кичури. Сара спря поглед върху дългите бакенбарди, навярно останали още от седемдесетте години. Изпод недокрай вдигнатия цип на панталона ясно се виждаха раираните гащета отдолу. Беше бос.

— Джони? Какво те е довеяло чак дотук?

На лицето му изгря широка усмивка. Когато забеляза Сара, той като че се изненада и бързо им обърна гръб. Оправи панталоните си и отново се завъртя.

— Татко, трябва да поговорим.

Ед Фиск пак се озърна към Сара.

— Извинявай… — смути се Джон. — Сара Еванс, Ед Фиск.

— Здравейте, мистър Фиск — каза тя, като се мъчеше да говори любезно и в същото време сдържано. Смутено му протегна ръка.

— Наричай ме Ед, Сара. Много ми е приятно. — Той се озърна с любопитство към сина си. — Какво става? Да не сте се заженили?

Фиск хвърли бърз поглед на Сара.

— Не! Тя работеше с Майк във Върховния съд.

— А, добре. Ама къде ми е възпитанието, по дяволите. Влизайте, влизайте. Пуснал съм климатика, навън е адски задушно.

Влязоха. Ед посочи старото канапе и двамата се настаниха на него. Старецът изнесе от малката столова метален стол и седна насреща.

— Извинявайте, че не отворих веднага. Тъкмо бях задрямал.

Сара огледа фургона. Беше облицован с потъмнели листове тънък шперплат. На едната стена висяха няколко поставки с препарирани риби. Срещу тях бе закачена ловна пушка. Върху масата в столовата лежеше сгънат вестник. Отстрани имаше кухненски бокс с мивка и малък хладилник. Срещу старото кресло в ъгъла бе нагласен малък телевизор. Имаше само един прозорец. От тавана висеше климатик, който пръскаше из стаята приятна прохлада. Сара дори потръпна, докато привикваше към температурата. Подът беше покрит с евтин, грапав линолеум и тънко килимче.

Сара лекичко изсумтя, после се закашля. Из въздуха се носеше тежък мирис на тютюнев дим. Сякаш в отговор на мислите й Ед придърпа от масичката пакет „Марлборо“, сръчно пъхна цигара в устата си, поизчака малко, после запали и духна пушека към пожълтелия от никотина таван. Взе малък пепелник и изтръска пепелта. Положи ръце върху коленете си и се приведе напред. Сара забеляза, че пръстите му са несъразмерно дебели, ноктите напукани и зацапани с нещо черно, вероятно смазка. Е, да, нали беше механик.

— И какво ви води насам толкова късно?

Фиск подаде бирите на баща си.

— Не е добра новина.

Старецът се напрегна и ги изгледа с присвити очи през пушека.

— Не е майка ти. Видях я днес, нищо й няма.

Щом изрече последните думи, той изведнъж стрелна очи към Сара. Изражението му ясно показваше, че е разбрал: тя „бе работила“ с Майк.

Ед отново се завъртя към Джон.

— По дяволите, синко, защо не вземеш да ми кажеш каквото имаш за казване?

— Майк е мъртъв, татко.

Изричайки тези думи, Джон имаше чувството, че чува новината за пръв път. Лицето му пламна сякаш от близостта на буен огън. Може би досега бе изчаквал, за да види първо баща си, да посрещнат заедно общата скръб. Да, искаше му се да вярва, че е така.

Усети, че Сара го наблюдава, но не откъсна очи от баща си. Видя как отчаянието залива стареца като вълна. Изведнъж му стана трудно да диша.

Ед измъкна цигарата от устата си и изтръска пепелта с треперещи пръсти.

— Как?

— Обир. Поне така предполагат. — Фиск помълча, сетне добави очевидното, защото знаеше, че баща му ще попита. — Някой го е застрелял.

Ед отвори една бира и я изпи почти на един дъх. Адамовата му ябълка подскачаше мъчително. После смачка кутията и я запокити към стената. Изправи се, пристъпи към малкия прозорец и погледна навън. Цигарата висеше в ъгълчето на устните му, дебелите пръсти се свиваха и отпускаха, вените по ръцете му бяха набъбнали.

— Видя ли го? — попита той, без да се обръща.

— Днес следобед отидох да разпозная тялото.

Баща му се завъртя яростно.

— Днес следобед? По дяволите, защо чак сега ми казваш, момче?

Фиск се изправи.

— Цял ден се мъча да те открия. Оставих съобщения на телефонния ти секретар. Изобщо нямаше да знам къде си, ако не бях питал мисис Джърман.

— Точно оттам трябваше да започнеш — прекъсна го старецът. — Айда винаги знае къде съм.

Той прекрачи напред със свити юмруци.

Сара, която бе станала заедно с Фиск, отстъпи изплашено. Погледна към пушката и се запита дали е заредена.

Фиск се приближи до баща си.

— Татко, потърсих те веднага щом научих. После минах край къщата ти. След това трябваше да отида в моргата. Никак не беше приятно да гледам трупа на Майк, но все пак го сторих. А оттам нататък целият ден се обърка. — Той преглътна с усилие. Изведнъж го обзе чувство за вина, че гневът на стареца го мъчи повече, отколкото смъртта на брат му. — Дай да не спорим за времето, бива ли? Това няма да върне Майк.

Целият гняв на Ед сякаш се изпари, докато слушаше тия думи. Спокойни, разумни думи, които не обясняваха нищо и не облекчаваха болката. Никакви думи не можеха да помогнат в такъв момент. Ед седна, поклащайки безсилно глава. Когато отново погледна сина си, в очите му бяха избили сълзи.

— Винаги съм казвал, че няма смисъл да гониш лошите новини, те идват много по-бързо от добрите. Ужасно бързо.

Той се задави и разсеяно тръсна пепел върху килима.

— Знам, татко. Знам.

— Хванаха ли онзи, дето го е извършил?

— Още не. Работят по случая. Видях се с детектива, той е отличен полицай. Ще му помагам.

— Във Вашингтон ли?

— Да.

— Никога не ми е харесвало, че Майк работеше там — каза Ед и яростно се обърна към Сара, която застина под обвинителния му поглед. Бавно вдигна дебелия си пръст срещу нея. — Там убиват, без да им мигне окото. Смахнати копелета.

— Татко, в днешно време навсякъде е така.

Сара намери сили да проговори.

— Искрено се възхищавах от вашия син. Всички в съда го смятаха за изключителна личност. Нямам думи да опиша колко ми е мъчно за него.

— Беше чудесен — каза Ед. — Просто чудесен, по дяволите. Така и не проумях как успяхме да създадем момче като Майк.

Фиск наведе глава. Сара зърна за миг измъченото му изражение.

Ед огледа фургона, изпълнен със спомени за добрите времена, когато наоколо се събираше цялото му семейство.

— По ум се беше метнал на майка си. — Долната му устна потрепна. — Е, преди болестта де.

От гърдите му се изтръгна глухо ридание и той се свлече на пода. Фиск коленичи до баща си и го прегърна. Раменете му трепереха.

Сара гледаше и не знаеше какво да прави. Смущаваше се, че нарушава толкова личен момент, и се питаше дали просто да не избяга в колата. Но накрая само наведе глава и затвори очи. Сълзите й закапаха върху евтиния килим.

 

 

Трийсет минути по-късно Сара седеше на верандата и пиеше топла бира. Беше боса, обувките й лежаха до нея. Разсеяно разтриваше пръстите на краката си и се взираше в мрака, из който примигваха светулки. Смачка един комар, после избърса струйка пот, плъзнала по крака й. Притисна бирата до челото си и се зачуди дали да не пусне климатика в колата и да се опита да поспи.

Вратата се отвори и на прага застана Фиск. Беше се преоблякъл с избелели джинси и риза с къси ръкави. В ръцете си носеше две бири. Седна до нея.

— Как е той?

Фиск сви рамене.

— Спи, или поне се опитва.

— Не иска ли да се върне с нас?

Фиск поклати глава.

— Утре вечер ще дойде при мен. — Той погледна часовника си и разбра, че утрото наближава. — Всъщност довечера. На връщане трябва да си взема чисти дрехи от апартамента.

Сара сведе очи към роклята си.

— И аз не съм за пред хората. Откъде взе тия?

— Бях ги оставил последния път, когато идвах на риболов.

Тя избърса челото си.

— Господи, каква задуха.

Фиск погледна към гората.

— Край реката подухва и е малко по-хладно. — Той я поведе към електрокара. Докато караха по стихналите пътища, Фиск й подаде едната бира. — Тази е студена.

Сара отвори бирата. Беше приятна и малко я ободри. Притисна кутията към бузата си.

Тесният път минаваше през гъсталаци от ниски борчета, зеленика, дъбове и речна бреза с олющена кора. После излязоха на открито и Сара видя дъсчен кей с няколко лодки, вързани за него. Забеляза, че цялата структура се полюшва нагоре-надолу.

— Плаващ кей, закрепен е върху варели — обясни Фиск.

— Досетих се. А оттам сигурно спускате лодките — посочи тя към мястото, където пътят рязко завиваше към водата.

Фиск кимна.

— Колите идват по друг, по-широк път. Татко има малка моторница. Онази там. — Той посочи бяла лодка с червени ивици, която се поклащаше във водата. — Обикновено вечер ги изтеглят на сухо. Сигурно е забравил. Евтино я купи; цяла година работихме по нея. Не е яхта, но върши работа.

— Как се нарича реката?

— Спомняш ли си, като идвахме по шосе 95, минахме покрай пътни знаци с имената на реките Мата, По и Ни. Е, на югоизток от Фредериксбърг те се сливат и носят името Матапони. — Фиск се загледа към водата. Нищо не го успокояваше по-добре от бавното плаване по течението, а и сред реката можеше да поразмисли. — Имаме пълнолуние, светлините на лодката са в изправност и познавам отлично тази част от реката. Освен това навътре ще ни бъде много по-хладно.

Той я погледна въпросително.

— Струва ми се добра идея — отвърна Сара без колебание.

Отидоха до лодката и Фиск помогна на Сара да се качи.

— Ще можеш ли да я отвържеш? — попита той.

— Като студентка в Станфорд бях състезателка по ветроходство — отвърна тя и сръчно развърза възлите на въжето.

— Тогава нашата Матапони сигурно ти се струва скучна.

— Важното е с кого си.

Сара седна до Фиск, който порови из шкафчето пред капитанското място и извади връзка ключове. Запали двигателя, после бавно отдели моторницата от кея. Когато достигнаха средата на реката, той натисна лоста напред и постепенно увеличи скоростта. Тук температурата наистина беше със седем-осем градуса по-ниска. Фиск управляваше с една ръка, в другата държеше кутия бира. Сара подви крака и се надигна над предпазното стъкло. Разпери ръце и остави вятъра да я подхване.

— Господи, чудесно е.

Фиск се загледа напред над водата.

— Двамата с Майк обичахме да се състезаваме кой по-бързо ще преплува реката. На места е доста широка. Понякога ме хващаше страх, че някой от нас непременно ще се удави. Но въпреки това продължавахме.

— И защо?

— Никой от нас не можеше да понесе мисълта, че другият ще победи.

Сара се отпусна надолу, приглади косата си и завъртя седалката към Фиск.

— Имаш ли нещо против да ти задам един много личен въпрос?

Фиск леко трепна.

— Вероятно.

— Няма ли да се засегнеш?

— Може и да се засегна.

— Защо двамата с Майкъл не бяхте по-близки?

— Не е задължително братята да са близки.

— Но вие двамата толкова си приличате. Той често те хвалеше, а очевидно и ти се гордееш с него. Усещам, че има нещо. Просто не съм наясно какво се е объркало.

Фиск изключи двигателя и остави лодката да се носи по течението. Изгаси сигналната лампа и сега само лунните лъчи разсейваха мрака. Тук реката се разливаше широко и беше съвсем спокойна. Той нави крачолите на панталона си, седна отстрани и отпусна крака във водата.

Сара се настани до него, придърпа полата си и също натопи крака.

Фиск се взираше в мрака и отпиваше по малко от бирата.

— Джон, това не е празно любопитство, повярвай ми.

— Не ми се говори за това, разбра ли?

— Но…

Фиск разцепи въздуха с длан.

— Сара, тук не е място за такъв разговор, а и не му е времето, по дяволите.

— Добре, извинявай. Просто съм загрижена. За всички вас.

Продължиха да седят. Лодката бавно се носеше по течението и от брега едва чуто долиташе песента на цикадите. По някое време Фиск се размърда.

— Знаеш ли, Вирджиния е чудесен край. Има вода, планини, плажове, история, култура, технологични центрове и стари бойни полета. Тук хората не бързат толкова, предпочитат да се радват на живота. Не си представям как бих живял другаде. Дявол да го вземе, та аз почти не съм напускал щата.

— А имате и много хубави вилни зони — каза Сара.

— Да, и това също — усмихна се Фиск.

— Това отклонение към пътеписния стил означава ли, че темата за брат ти е напълно приключена?

Едва изрекла тия думи, Сара си прехапа езика. Глупаво дрънкало, изруга се тя.

— Така изглежда — отвърна Фиск.

Той рязко стана. Лодката се разклати и Сара едва не падна в реката. Фиск стрелна ръка и я сграбчи за лакътя. Стискайки здраво, той се вгледа в лицето й. Тя също го погледна; очите й бяха големи и кръгли като пълната луна над тях, водата тихо се плискаше около краката й.

— Искаш ли да поплуваме? — предложи тя. — Да се поразхладим.

— Нямам бански — отвърна той.

— Аз също, но дрехите ми и без това са мокри.

Той я дръпна в лодката, после мина отпред и след миг ревът на двигателя наруши нощната тишина.

— Добре.

— Защо да не плуваме тук?

— Течението е силничко.

Фиск зави и подкара обратно към кея. Малко преди да стигнат, той отби встрани. Тук брегът се спускаше полегато и когато наближиха, Сара различи няколко плаващи варела, раздалечени по на пет-шест метра един от друг. След малко видя, че между тях е изпънато въже, оформящо нещо като правоъгълен плувен басейн.

Фиск изключи двигателя и остави лодката да продължи по инерция към един от варелите. Пресегна се, върза въжето за него и пусна котва — всъщност обикновена кофа, напълнена с бетон.

— Тук най-дълбокото място е около два метра и половина — обясни той. — Наоколо са изпънали телена мрежа чак до дъното, та ако течението те повлече, да не се озовеш в Атлантика.

Когато Сара започна да сваля роклята, Фиск бързо обърна гръб. Тя се усмихна.

— Не се занасяй, Джон. По бански съм далеч по-разголена.

Останала по сутиен и бикини, тя се гмурна зад борда. След малко изплува над водата и подвикна:

— Хей, ако се стесняваш, няма да те гледам.

— Мисля да поседя в лодката.

— Хайде де, няма да те ухапя.

— Старичък съм за нудистки изпълнения, Сара.

— Водата е страхотна.

— Така изглежда — кимна той, но не прояви намерение да скочи при нея.

Леко разочарована, тя се завъртя и заплува към брега, разцепвайки гладката повърхност с мощни удари на ръцете.

Докато гледаше подир нея, Фиск разсеяно плъзна пръст по дължината на белега. Докосна двете кръгли издатини от изгорена плът там, където го бяха пронизали куршумите. Изведнъж рязко отдръпна ръка и се надигна.

Името Хармс непрекъснато звучеше в главата му. Ако се съдеше по ръкописния текст, молбата навярно бе изпратена от затворник. Той се завъртя на седалката и отново погледна към Сара. Беше се отпуснала лениво на плиткото, едва различима в бледите лунни лъчи. Нямаше как да разбере дали го гледа.

Той зарея взор над реката и мислено се пренесе в миналото. Водата се пенеше с плясък, две момчета плуваха през нея, напрегнали всички сили. Ту едното успяваше да се откъсне напред, ту другото. Понякога печелеше Майк, друг път Джон. И отново се впускаха в надпревара. Ден след ден, все по-мургави, по-стегнати и по-силни. Толкова весело беше. Никакви сериозни тревоги, никакви грижи. Плуваха, обикаляха из горите, обядваха сандвичи със салам и майонеза; вечер нанизваха наденички на тел и ги държаха над жаравата, докато зацвърчат. Толкова бе весело, дявол да го вземе. Фиск откъсна очи от реката и опита да се съсредоточи.

Ако Хармс наистина беше затворник, лесно щяха да го открият. Като бивш полицейски служител Фиск знаеше, че в Америка няма по-добре документирано население от двата милиона граждани зад решетките. Страната можеше и да не знае къде са всичките й деца или бездомници, но педантично държеше сметка на затворниците. А днес почти цялата информация бе събрана в компютрите. Той се озърна и видя как Сара плува към лодката. Изобщо не забеляза огънчето на цигара, издаващо, че някой седи на брега и ги гледа.

След минута Фиск помагаше на Сара да се качи в лодката. Тя седна долу задъхана.

— Отдавна не бях плувала толкова дълго.

Без да гледа, Фиск й подаде кърпа, която бе извадил от малката кабина. Сара се избърса набързо, после надяна роклята. Докато му връщаше кърпата, ръцете им се докоснаха. Това го накара да я погледне. Тя още се задъхваше от плуването и гърдите й се надигаха и отпускаха в почти хипнотичен ритъм.

Фиск мълчаливо се вгледа в лицето й, после вдигна очи към небето. Тя също изви глава. Зората наближаваше, по мрачния ръб на небосвода плъзваха розови облачета. Накъдето и да погледнеха, срещаха мекото сияние на идващия ден. Лодката се полюшваше леко, а дърветата, листата и водата наоколо се сливаха в искрящ декор.

— Прекрасно е — тихо прошепна Сара.

— Да, прекрасно — каза Фиск.

Тя отново се обърна към него и вдигна ръце, отначало бавно, търсейки с поглед реакцията му. Пръстите й обгърнаха брадичката му, усетиха наболата грапавина. Плъзна длан по-нагоре, покрай бузите, очите, погали косата нежно, без да бърза. Когато спусна ръка зад врата и придърпа главата му към себе си, усети го как се разтърсва. Устните й затрепераха, като видя просълзените му очи. Сара отпусна ръка и се отдръпна.

Фиск рязко се завъртя към реката, сякаш още виждаше двете момчета да плуват с всички сили. После пак я погледна.

— Брат ми е мъртъв, Сара — изрече той с леко треперещ глас. — В момента просто не съм на себе си.

Опита се да каже още нещо, но не намери думи.

Сара бавно отстъпи назад и седна. Избърса очи, после решително хвана ръба на полата си и се помъчи да я приглади, да изцеди поне малко от влагата. Долетя свеж вятър и лодката се разлюля. Сара погледна Фиск.

— Наистина много харесвах брат ти. И ми е адски мъчно, че вече го няма. — Тя наведе глава, сякаш търсеше долу подходящите думи. — Съжалявам за онова, което сторих преди малко.

Той извърна лице.

— Можех и по-рано да ти кажа нещо. — Погледна я и по лицето му се изписа объркване. — Не знам защо не го сторих.

Тя се изправи и обгърна раменете си с длани.

— Хладно ми е. Трябва да се прибираме, нали?

Докато Сара отвързваше въжето, Фиск вдигна котвата, после включи двигателя и подкара към кея. Не смееха да се погледнат от страх, че въпреки казаното преди малко телата им могат да решат нещо свое.

На брега човекът с цигарата бе изчезнал точно когато Сара докосна лицето на Фиск.