Дейвид Балдачи
Проста истина (7)

7.

Райдър безмълвно мина край секретарката си, нахълта в кабинета, отвори куфарчето и извади плика. Измъкна листа отвътре, но след един бегъл поглед го метна в кошчето. С писмото Руфъс възлагаше на адвоката да му изготви завещание. Това обаче бе само прикритие, невинен текст за пред охраната. Райдър огледа внимателно плика и натисна бутона на секретарската уредба.

— Шийла, би ли донесла котлона и чайника? Напълни го с вода.

— Мистър Райдър, аз мога да ви направя чай.

— Не искам чай, Шийла, просто донеси проклетия чайник и котлона.

Шийла прие стоически избухването на шефа си, както и странната му молба. Донесе чайника и котлона, после тихичко се оттегли.

Райдър включи котлона и след броени минути над чучурчето на чайника се вдигна пара. Стиснал предпазливо плика за ъгълчето, адвокатът го поднесе над облачето и хартията започна да се разпада точно както бе казал Руфъс Хармс. Райдър разглади ръбовете и след малко всичко беше готово. Сега вместо плик държеше два листа — единия изписан на ръка, другия копие на писмото, което Хармс бе получил от армията.

Докато изключваше котлона, Райдър се зачуди как ли му е хрумнала на Руфъс подобна хитрина — плик, който всъщност е писмо — и как е успял да изкопира и укрие посланието от военните. После си спомни, че бащата на Хармс бе работил в печатарска компания. Жалко, че Руфъс не бе поел неговия занаят, вместо да постъпи в армията.

Той остави двата листа да поизсъхнат, после седна зад бюрото и зачете написаното от Руфъс. Не му отне много време, бележките бяха съвсем кратки, макар че имаше доста грешки и неточности. Райдър нямаше как да знае, че Хармс бе драскал на тъмно, спирайки всеки път, щом чуеше да приближават стъпките на надзирателя. Когато приключи с четенето, в гърлото му не бе останала и капчица слюнка. После си наложи да изчете официалното известие от армията. Този път ударът беше още по-тежък.

— Мили боже!

Райдър се отпусна в креслото, плъзна трепереща длан по голата си глава, после скочи и изтича да заключи вратата на кабинета. Страхът се разливаше из тялото му като зловреден вирус. Едва намираше сили да диша. Той залитна назад към бюрото и отново натисна бутона на уредбата.

— Шийла, донеси ми вода и аспирин, ако обичаш.

След минута Шийла почука на вратата.

— Мистър Райдър, заключено е — подвикна тя.

Той отново погледна документа, който Руфъс искаше да подаде във висшето съдилище на Съединените щати. Към Върховния съд имаше адвокатски кръг и Райдър членуваше в него благодарение на един бивш колега от армията, преминал на работа в Министерството на правосъдието. Ако изпълнеше молбата на Руфъс, щеше да стане негов официален защитник в апелационното дело. Не си представяше друг резултат от подобно действие освен тотална лична катастрофа. И все пак бе обещал на Руфъс.

Райдър легна на кожения диван в ъгъла, затвори очи и потъна в безмълвни размисли. Толкова много неща не пасваха едно с друго в нощта, когато бе загинала Рут Ан Мозли. Дотогава Руфъс нямаше прояви на насилие, само упорито отказваше да изпълнява заповеди, с което вбесяваше мнозина началници. Отначало тази подробност озадачи и Райдър. По-късно, докато го защитаваше, стана ясно, че Хармс е неспособен да изпълнява и най-просто нареждане. Но бягството му от карцера остана пълна загадка. Лишен от каквато и да било реална линия за защита, Райдър взе да подмята, че ще го обяви за невменяем, и така успя да притисне прокуратурата поне дотолкова, че да спаси клиента си от екзекуция. И с това свърши всичко. Правдата възтържествува. Поне доколкото е възможно в този свят.

Райдър отново погледна известието от армията, разкриващо черно на бяло безсрамната някогашна лъжа. Тази информация трябваше да е в досието на Хармс по време на убийството. Би дала съвсем прилична основа за защита. Някой бе прочистил личното дело на Хармс и сега Райдър разбираше защо.

Хармс искаше свобода, искаше да изтрие позора и държеше това да бъде сторено от най-висшето съдилище в страната. Отказваше да повери съдбата си на военния съд. Беше го казал изрично, докато кънтри-певецът заглушаваше думите му. И кой би го упрекнал?

Днес Руфъс разполагаше с всички предимства. Имаше пълното право да бъде изслушан и освободен. Ала въпреки това Райдър оставаше да лежи върху протрития кожен диван. Не че имаше нещо сложно. Цялата работа бе в страха — вероятно най-силното чувство, което е способен да изпитва човешкият род. След няколко години възнамеряваше да се пенсионира и двамата с жена му вече бяха подбрали приятен апартамент край Мексиканския залив. Децата отдавна вървяха по свой път. Райдър бе уморен от студените зими, които упорито се вкопчваха из низините на областта. Уморен бе да гони нови дела, усърдно да гради кариера и да надписва работни часове. Но колкото и примамливо да изглеждаше пенсионирането, нямаше заради него да остави без помощ стария си клиент. Някои неща просто са правилни, други не.

Райдър се надигна от дивана и седна зад бюрото. Отначало бе смятал, че най-добрият начин да помогне на Руфъс ще е да прати писмата на някой вестник и да разчита на могъщото печатно слово. Но нямаше гаранция. Редакторите можеха спокойно да ги изхвърлят като измислица на смахнат човек или пък така да объркат работата, че да застрашат Руфъс. Онова, което накара Райдър да се реши и да избере друг път, бе съвсем просто. Руфъс бе негов клиент и молеше адвоката си да подаде молба до Върховния съд на Съединените щати. Тъкмо това смяташе да направи. Веднъж вече бе изоставил Руфъс в беда; не желаеше да повтори. Човекът отчаяно се нуждаеше от мъничко правда, а какво по-добро място за това от висшето съдилище на страната? Ако и там не намериш правосъдие, помисли Райдър, къде, по дяволите, да търсиш?

Докато посягаше към листа върху бюрото, слънчев лъч от прозореца падна върху златните копчета на ръкавите му и пръсна напосоки из стаята светли петънца. Райдър придърпа старата пишеща машина, носталгичен спомен от миналото. Не познаваше формалните изисквания за подаване на молба до Върховния съд, но предположи, че нарушава повечето от тях. Това не го плашеше. Просто искаше да разкаже цялата истина и да смъкне камъка от душата си.

Когато привърши с писането, той понечи да сложи в един плик своя текст, писмото на Хармс и известието от армията. Сетне спря. Параноята, породена от трийсет години адвокатска практика, го накара крадешком да се вмъкне в малката работна стаичка зад кабинета и да направи копия от двата текста — своя и този на Руфъс. Пак заради същото безпокойство реши засега да запази известието от армията. След като истината излезеше на бял свят, винаги можеше да го предяви без излишни обяснения. Прибра копията в едно от чекмеджетата на бюрото и го заключи. Оригиналите върна в плика, после подири в правния справочник адреса на Върховния съд и бързо натрака етикет. Залепи го, без да добавя обратен адрес. Накрая си взе палтото и тръгна към пощенския клон на близкия ъгъл.

Преди да е имал време да размисли, Райдър попълни бланката за препоръчано писмо с обратна разписка, подаде я на служителя, плати и се върна в кантората. Едва тогава осъзна какво бе направил. По обратната разписка лесно щяха да разберат от кого е пратката. Той въздъхна. Руфъс бе чакал този момент през половината си живот. И в известен смисъл Райдър носеше вина за това.

До края на деня остана да лежи върху кожения диван в кабинета, като се молеше мислено да е постъпил правилно. И дълбоко в сърцето си знаеше, че е така.