Дейвид Балдачи
Проста истина (25)

25.

Чандлър огледа кабинета на Майкъл Фиск. Разположен на втория етаж, кабинетът беше просторен, с висок таван и широки гипсови корнизи. Имаше две бюра от масивно дърво, всяко с отделен компютърен терминал, рафтове с правна литература и количка за пренасяне на книги. Бюрата бяха отрупани с купища папки. Разхвърляно, но добре организирано, реши детективът.

Пъркинс се озърна към Чандлър.

— Докато преглеждате, трябва да присъства представител на съда. Тук има много поверителни документи. Чернови на становища, докладни от съдиите и сътрудниците, нали разбирате, все неща, свързани с предстоящи дела.

— Добре. Няма да взимаме нищо, свързано с текущата работа.

— Как ще разберете дали е свързано, или не?

— Ще ви питам.

— Не знам… Аз дори не съм юрист.

— Е, тогава повикайте някой юрист, защото смятам да претърся този кабинет — заяви Чандлър.

— Днес може да се окаже невъзможно. Няма ли начин да изчакате до утре? Мисля, че всички сътрудници вече си тръгнаха. Председателят Рамзи смята, че след станалото не бива да работят до късно.

— Някои от съдиите още са тук, Ричард — обади се Клаус.

Пъркинс хвърли недружелюбен поглед на Клаус, който се озърна към Деласандро.

— Бих предпочел да се обърнем към съдиите само в краен случай — каза Пъркинс. — Но ще видя какво мога да сторя. Боя се, че докато отсъствам, ще трябва да заключа вратата.

Чандлър пристъпи към Пъркинс.

— Виж какво, Ричард, аз съм от полицията. Но може би не те разбрах правилно и съвсем погрешно си мисля, че току-що изтърси голяма глупост.

Лицето на Пъркинс пламна, но той все пак остави вратата отключена, кимна на Клаус и двамата се отдалечиха. Деласандро остана да разговаря с Маккена.

Чандлър пристъпи към Фиск.

— Имам чувството, че всичко тук е описано много преди да дойдем.

— Маккена знаеше името ти още преди да ви запознаят.

— Явно вече са се поразровили.

— Е, не бих ги упрекнал.

— Ще ида да поговоря с Маккена — каза Чандлър. — Не се знае кога може да ни потрябва услуга от федералните.

Фиск се подпря на стената и погледна часовника. Все още не бе успял да открие баща си. Наблизо една врата се отвори и отвътре излезе млад мъж. Фиск му кимна.

— Оживено местенце.

— От полицията ли сте?

Фиск поклати глава и му протегна ръка.

— Не, само наблюдавам. Аз съм Джон Фиск. Брат на Майкъл.

Младежът пребледня.

— Господи, ужасно е. Ужасно. Толкова съжалявам. — Той стисна ръката на Фиск. — Аз съм Стивън Райт.

— Добре ли познавахте Майк?

— Не много. Постъпих съвсем наскоро. Сътрудник съм на съдия Найт. Знам, че всички го смятаха за страхотен.

Фиск погледна вратата, от която се бе появил Райт.

— Тук ли работите? — Райт кимна. — Днес в кабинета на брат ми сигурно е било оживено.

— И още как. Цял ден влизаха и излизаха разни хора.

— Например Пъркинс и Деласандро?

— И онзи там.

Фиск се озърна да види накъде сочи младежът.

— А, това е агент Маккена от ФБР.

Райт печално поклати глава.

— За пръв път ми се случва да познавам някого, който…

Той се смути и не довърши.

— Няма нищо. Разбирам ви.

Изведнъж цялото внимание на Фиск се насочи към двойката, която идваше по коридора. Или по-точно към едната й половина. Въпреки несъмнената си красота младата жена изглеждаше като момиче от съседния двор, с което можеш да играеш шах или футбол. И да загубиш.

Сара Еванс се вгледа във Фиск. Беше го видяла на влизане в сградата и се досещаше защо е тук. Постара се да бъде наоколо за в случай, че иска да поговори с някого от сътрудниците. Именно затова Пъркинс я „откри“ толкова лесно. Тя спря рязко пред Фиск, принуждавайки Пъркинс да стори същото.

— О — каза Пъркинс. — Джон Фиск, това е Сара Еванс.

— Вие сте братът на Майкъл, нали?

— Чакайте да позная — каза Фиск. — Сигурно никога не е споменавал за мен.

— Грешите.

Двамата енергично си стиснаха ръцете. Очите й бяха зачервени, връхчето на носа също. В гласа й звучеше умора. Фиск забеляза, че в другата си ръка стиска кърпичка. Изпита странното чувство, че са се срещали и друг път.

— Много, много съжалявам за Майкъл — каза тя.

— Благодаря. Беше ужасна изненада.

Фиск примига. Дали само така му се стори, или наистина бе зърнал нещо в очите й? Нещо, подсказващо, че за нея не е било чак такава изненада.

Пъркинс погледна Райт.

— Не знаех, че сте в кабинета си.

— Можехте да почукате — посъветва го Фиск.

Пъркинс го изгледа враждебно и тръгна към Чандлър и Маккена.

— Здрасти, Сара — каза Райт и на устните му трепна усмивка.

По очите му Фиск разбра, че е влюбен до уши в нея.

— Здравей, Стивън. Как я караш?

— Май днес никой не е свършил много работа. Мисля да си тръгвам след малко.

Сара погледна Фиск.

— Всички тук ценяхме много високо брат ви. Целият съд е потресен — от председателя до деловодството. Но това навярно едва ли може да се сравнява с вашата скръб.

Изрече го тъй странно, че за миг Фиск онемя. Преди да каже каквото и да било, Пъркинс пристъпи до тях и се обърна към Сара.

— Добре, детектив Чандлър от отдел „Убийства“ ви чака заедно с господина от ФБР.

— Защо искат да претърсят кабинета на Майкъл?

— Не е моя работа — отвърна Пъркинс с подчертано безразличие.

— Това е част от разследването, мис Еванс — обясни Фиск. — Трябва да проверят дали работата му няма връзка с убийството.

— Мислех, че е било грабеж.

— Така е — кисело се обади Пъркинс. — И колкото по-скоро убедим детектив Чандлър, че съдът няма нищо общо, толкова по-добре.

— Ако е така — подметна Фиск.

— Вярно, само че наистина е така. — Пъркинс се обърна към Сара. — Както ви обясних на идване, имате грижата да опазите всички поверителни документи от преглед или изземване.

— Какво да разбирам под думата „поверителни“? — попита тя.

— Сама знаете, всичко, свързано с предстоящи дела, становища, докладни и тъй нататък.

— Не трябва ли и аз да имам думата, Ричард? — раздаде се нов глас. — Или въпросът е извън моята компетентност?

Фиск без затруднение разпозна новодошлия. Харолд Рамзи крачеше към тях като стар презокеански кораб, навлизащ величаво в пристанището.

— Не ви видях, шефе — нервно каза Пъркинс.

— Сигурно. — Рамзи погледна Фиск. — Мисля, че не се познаваме.

— Джон Фиск, братът на Майкъл — намеси се Сара.

Рамзи протегна ръка; дългите, костеливи пръсти сякаш се омотаха два пъти около дланта на Фиск.

— Нямам думи да изразя колко съжалявам. Майкъл беше много надарен младеж. Знам, че за вас и семейството ви това е непоносима загуба. Ако можем да помогнем с нещо, не се колебайте да ни кажете.

Докато слушаше Рамзи, Фиск изпита странното чувство, че е като далечен роднина на погребение, приемащ съболезнования за покойник, когото изобщо не познава.

— Да, разбира се — отвърна той.

Рамзи погледна Пъркинс и кимна към Чандлър и Маккена.

— Кои са тези хора и какво искат?

Пъркинс обясни положението стегнато и делово, макар да бе ясно, че още преди да го изслуша докрай, Рамзи вече е обмислил тактиката си пет хода напред.

— Би ли помолил детектив Чандлър и агент Маккена да дойдат насам, Ричард?

След официалното представяне Рамзи се обърна към Чандлър.

— Струва ми се, че най-добрият подход към задачата е да седнем със съдия Мърфи и неговите сътрудници и да прегледаме всички дела, по които работеше Майкъл. Както разбирате, търся компромис между вашето право да разследвате случая и задължението на съда да пази в тайна своето мнение, докато не дойде време то да бъде оповестено.

— Добре — кимна Чандлър и си помисли: само това оставаше, да ми лепнат после изнасяне на поверителни сведения.

Рамзи продължи:

— Не виждам пречка да разгледате личните вещи на Майкъл, ако изобщо ги е държал тук. Моля само да оставите настрани служебните документи, докато не поговорите със съдия Мърфи. Ако случайно се появи връзка между смъртта на Майкъл и някое от делата, по които е работил, можем да се споразумеем за най-подробно проучване.

— Добре, господин председател — каза Чандлър. — Вече имах кратък разговор със съдия Мърфи.

Маккена побърза да се съгласи с предложението.

Рамзи се обърна към Пъркинс.

— Ричард, ако обичаш, съобщи на съдия Мърфи и неговите сътрудници, че детектив Чандлър би искал да се срещне с тях колкото може по-скоро. Предполагам, че ще е най-удобно да уговорим срещата за утре след заседанието.

— Чудесно — отвърна Чандлър.

— Освен това ще се погрижа да прикрепя към вас правен съветник, който да координира работата и да решава евентуалните въпроси, свързани със съдебната тайна. Сара, утре си тук, нали? Ти беше близка с Майкъл.

Фиск я огледа и неволно се запита: доколко близка?

Рамзи отново протегна ръка към Фиск.

— Бих ви помолил да ме уведомите кога ще е погребението. — После той се завъртя към Пъркинс и изрече многозначително: — Ричард, моля те да наминеш в кабинета ми, след като поговориш със съдия Мърфи.

Когато Рамзи и Пъркинс се отдалечиха, Маккена отново надникна в кабинета на Майкъл Фиск.

— Мистър Деласандро — каза Чандлър, — за да сведем суматохата до минимум, утре ще доведа екип. Така няма да се наложи да претърсваме кабинета повторно.

— Благодаря — отвърна Деласандро.

— Искам обаче тази врата да бъде заключена, докато се върна — продължи Чандлър. — Никой не бива да влиза, това се отнася както до вас и мистър Пъркинс — той погледна втренчено агент Маккена, — така и до всеки друг.

Докато Деласандро кимаше, Маккена хвърли мрачен поглед на детектива.

Фиск се озърна и забеляза, че Райт зяпа Чандлър. Младежът бързо затвори вратата на кабинета си и ключалката щракна отвътре. Умно момче, помисли си той.

Докато Фиск и Чандлър вървяха към изхода, изотзад ги догони гласът на Сара.

— Ще имате ли нещо против да ви изпратя?

— Аз не възразявам — каза Чандлър. — Джон?

Фиск сви рамене.

Отново закрачиха. Изведнъж Чандлър се усмихна.

— Защо ли имам чувството, че току-що съм разговарял с Всевишния?

— Мнозина имат такова чувство след среща с председателя — отвърна Сара с усмивка.

— Значи работите при съдия Найт? — попита Фиск.

— Да, започнах втора година.

Завивайки зад ъгъла, тримата едва не се сблъскаха с Елизабет и Джордан Найт.

— О, съдия Найт, тъкмо за вас говорехме — каза Сара и представи спътниците си.

— Сенаторе — каза Чандлър, — високо ценя онова, което вършите за столицата. Ако не бяхте успели да прокарате онези специални фондове за полицията, сега щях да гоня убийците с велосипед.

— Както знаете, това е само капка в морето. Проблемите са се трупали с десетилетия и ще трябва още толкова време, за да ги разрешим — изрече Найт с ораторски тон. Той погледна Фиск и гласът му омекна. — Съжалявам за брат ви, Джон. Не го познавах лично. Рядко идвам в съда. Почна ли прекалено често да обядвам с жена си, вестникарите тутакси вдигат шум, че се опитвам да диктувам решенията й. Сигурно са забравили, че споделяме дом и легло. Но моля да приемете най-искрени съболезнования към цялото ви семейство.

Фиск благодари и добави:

— Не че е кой знае какво, но гласувах за вас.

— Всеки глас има значение. — Найт погледна жена си и се усмихна сърдечно. — Също като тук, нали, госпожо съдия? Как го каза Бренан? За всяко решение трябват поне пет гласа. Божичко, де да имах само толкова грижи. Щях да съм с петнайсет кила по-лек и без нито един бял косъм.

Елизабет Найт не се усмихна. Очите й бяха зачервени като на Сара и изглеждаше по-бледа от обикновено.

— Сара — каза тя, — бих искала да се видим утре, като приключи следобедното заседание. — Изкашля се. — И ако обичаш, поговори със Стивън за изложението по делото „Ченс“. Трябва ми за утре. Може да работи цяла нощ, но утре го искам на бюрото си.

Гласът й бе изтънял, почти писклив.

Сара явно се стресна.

— Веднага ще му кажа, съдия Найт.

Елизабет хвана ръката й.

— Благодаря. — Тя преглътна мъчително. — Моля те, не забравяй, че утре в седем давам вечеря в чест на съдия Уилкинсън.

— Записала съм си — неохотно каза Сара.

Най-сетне Елизабет Найт погледна Фиск.

— Брат ви беше много талантлив юрист, мистър Фиск. Знам, че може да прозвучи безсърдечно, но въпреки всичко работата в съда ще продължи. — Тя уморено добави: — Отдавна научих този урок. Приемете още веднъж моите съболезнования. — Тя погледна часовника си. — Джордан, ще закъснееш за срещата в Капитолия. А и аз имам още малко работа. — Озърна се към Фиск. — Моля да ни извините.

Фиск сви рамене.

— Както казахте, машината не спира.

След като съпрузите си тръгнаха, Сара подхвърли:

— Съдия Найт е строга, но справедлива. — Тя хвърли бърз поглед към Фиск. — Сигурна съм, че не е искала да бъде груба.

— Аз пък мисля, че искаше — каза Фиск.

— Е, за да стигне на този пост, вероятно е трябвало да работи колкото трима мъже — намеси се Чандлър. — Такова нещо не се забравя.

— Радвам се да чуя едно разкрепостено мнение — каза Сара.

— Ако познавахте жена ми, нямаше да се учудвате.

Сара се усмихна.

— Рамзи и Найт гледат на живота от различен ъгъл, макар че нерядко работят заедно. Всъщност той е много благосклонен към нея. Може би не обича да спори с жени. Нали е от старото поколение.

— Не мисля, че има значение дали е мъж или жена — грубовато подхвърли Фиск.

— Тя е изключителен юрист — възрази Сара.

В този момент се раздаде писукане. Чандлър посегна към колана си, откачи пейджъра и погледна номера на екрана.

— Мога ли да използвам телефон? — попита той.

Сара го поведе по коридора.

След минута Чандлър се върна и уморено поклати глава.

— Още двама симпатяги ме чакат. Огнестрелни рани в главите. С късмет съм се родил, и това си е.

— Ще ме откараш ли до управлението да си взема колата? — попита Фиск.

— В обратната посока съм.

— Аз мога да ви откарам — бързо каза Сара. Двамата я погледнаха. — За днес приключих. Не че съм свършила кой знае какво. — Тя наведе глава и се усмихна тъжно. — Смешното е, че Майкъл не би одобрил такова отношение към работата. Никога не съм виждала толкова всеотдаен човек.

И тя се вгледа в очите на Фиск, сякаш искаше да подчертае думите си.

— Отскочете някъде на вечеря — предложи Чандлър. — Сигурно ще намерите за какво да си поговорите.

Фиск се озърна, явно смутен от тази идея, но накрая кимна.

— Готова ли сте?

— Само минутка. — Сара уморено тръсна глава. — Трябва да кажа на Стивън, че тая нощ го чака работа.

Докато тя се отдалечаваше, Чандлър подхвърли:

— Джон, постарай се да разбереш какво знае. Тя е била близка с брат ти… за разлика от теб.

— Не ме бива много по интригите — промърмори Фиск.

Чувстваше се виновен, че крои планове зад гърба й. Но трябваше да се стегне; та той дори не я познаваше. Сякаш усетил мислите му, Чандлър каза:

— Джон, знам, че е умна, хубава и колежка на брат ти. Виждам, че е потресена от смъртта му. Но не забравяй едно.

— Какво?

— Всичко това не е повод да й се довериш.

И с тия прощални думи Чандлър се отдалечи.