Дейвид Балдачи
Проста истина (50)

50.

По традиция след всяко предварително заседание съдиите обядваха уединени в столовата на втория етаж. Фиск бе оставил Сара да работи в кабинета си. Реши да използва времето за разследване. Трябваше някак да навакса, след като вече не получаваше сведения от Чандлър. Може би щеше да научи нещо от шефа на охраната Лио Деласандро.

Крачейки по коридора, той продължаваше да мисли за днешното заседание. Макар и адвокат, досега не бе осъзнавал каква огромна мощ се таи в тази сграда. През своята история Върховният съд неведнъж бе предизвиквал гнева на обществото с позицията си по редица важни дела. Според Фиск понякога тези решения бяха драстични и несправедливи. Ала колкото и да не му се искаше, трябваше да признае, че ако един или два гласа бяха наклонили везните в обратна посока, днес страната би била съвсем различна. Това положение му се струваше рисковано, дори застрашително.

Мислеше и за брат си, за добрините, които несъмнено бе успял да стори тук, макар и в скромната роля на сътрудник. Майк Фиск винаги бе отстоявал правдата с думи и дела. Вземеше ли веднъж решение, нямаше по-верен приятел от него. Да, това място се нуждаеше от човек като Майк Фиск. Смъртта му бе голяма загуба за Върховния съд. Но не тъй голяма, както за неговите близки.

Фиск се упъти към партера, където бе кабинетът на Деласандро. Почука, изчака малко и почука повторно. Накрая отвори вратата и надникна. Зад вратата беше приемната, където работеше секретарката на Деласандро. Сега тук нямаше никого. Вероятно бе отишла да обядва. Фиск прекрачи навътре.

— Мистър Деласандро — подвикна той.

Искаше да разбере дали са открили нещо от видеозаписите на охраната. Както и да разбере дали някой служител е придружил Райт.

Той пристъпи към вътрешната врата.

— Мистър Деласандро, аз съм Джон Фиск. Ще имате ли време да поговорим?

Отново никакъв отговор. Фиск реши да му напише бележка. Но не искаше да я остави върху бюрото на секретарката.

Вмъкна се в кабинета на Деласандро и отиде до бюрото. Намери листче, взе писалка и набързо надраска няколко реда. След като свърши и остави бележката на видно място, той хвърли бегъл поглед наоколо. По стените и лавиците имаше множество грамоти и отличия, говорещи за изключителна кариера. На една от снимките се виждаше младият Деласандро в униформа.

Фиск се обърна към вратата. На закачалката от вътрешната страна висеше сако. Вероятно беше на Деласандро. Минавайки покрай него, Фиск забеляза няколко петънца на яката. Разтърка ги с пръсти и огледа следите — грим. Мина в приемната погледна снимките върху бюрото. Веднъж бе видял секретарката на Деласандро — млада, висока брюнетка със запомнящо се лице. На една от снимките бяха двамата с Деласандро. Той я прегръщаше през рамото; двамата се усмихваха срещу обектива. Навярно много секретарки се снимаха с шефовете си. Но интимната близост и погледите им сякаш подсказваха, че може да има нещо повече от платонически служебни отношения. Фиск се запита дали във вътрешния правилник на Върховния съд има точка за личните връзки. Имаше и още една причина Деласандро да държи ръце настрани от секретарката си — Фиск се озърна към кабинета, където върху страничната масичка бе поставена снимка на съпругата и децата му. Семейството изглеждаше много щастливо. Поне за страничния наблюдател. Излизайки в коридора, той стигна до извода, че това се отнася със същата сила за Върховния съд, пък и за целия свят. Външността често лъже; човек трябва да задълбае, за да стигне до истината.

 

 

Руфъс спря джипа.

— Ще помахам на първото минаващо ченге. Нуждаеш се от помощ.

Джош се надигна с усилие.

— В никакъв случай. Спипат ли те ченгетата, ще открият онези двамата и с теб е свършено.

— Трябва ти лекар, Джош.

— Нищо не ми трябва. — Джош се пресегна и сграбчи пистолета. — Заедно започнахме тая работа, заедно ще я довършим. — Той притисна дулото в корема си. — Спреш ли някого, ще се гръмна.

— Ти си луд. Какво искаш, по дяволите?

Джош се закашля и от устните му протече кръв.

— Да намериш Фиск и онова момиче. Аз вече съм вън от играта, но те сигурно ще ти помогнат. — Той забеляза, че Руфъс гледа пистолета, и изръмжа: — Не си го и помисляй… куршумът е страшно бърз.

Руфъс превключи скоростите и изкара джипа на пътя. Джош го гледаше със замътени очи.

— Прекрати тия глупости.

— Какво?

— Виждам те как мърмориш. Недей да се молиш за мен.

— Никой няма да ми нарежда кога да говоря с Господа.

— Твоя си работа, само не ме замесвай.

— Моля Му се да бди над теб. Да те опази.

— Няма що, добре ме опазва. Само си губиш времето.

— Господ ми даде сила да вдигна джипа.

— Ти вдигна тая проклета машинария. Не видях да слизат ангели от небето.

— Джош…

— Мълчи и карай. — Остра болка проряза Джош и той залитна напред. — Не ми е до приказки.

 

 

Докато Сара седеше в кабинета си, Елизабет Найт й се обади да дойде веднага. Това я изненада, защото в сряда следобед съдиите обикновено се събираха да обсъдят делата от понеделник. Всеки съдия имаше двама секретари и личен сътрудник. Когато влезе в кабинета, Сара поздрави секретарката Хариет, която бе съпровождала Найт почти през цялата й кариера. Обикновено Хариет я посрещаше с дружелюбна усмивка, но сега само подхвърли враждебно:

— Влизайте, мис Еванс.

Сара мина покрай бюрото и посегна към вратата на кабинета. Озърна се и видя, че Хариет я гледа. Секретарката бързо наведе глава. Сара въздъхна и отвори вратата.

Вътре се бяха събрали Рамзи, Чандлър, Пъркинс и агент Маккена. Зад старинното бюро Елизабет Найт нервно опипваше ножа за писма.

— Заповядай, седни — каза тя.

Сара усети в гласа й само хладна учтивост. Седна на мекото кресло, явно нагласено така, че всички в кабинета да бъдат срещу нея. Като на съдебен процес.

Тя погледна Найт.

— Искали сте да ме видите…

Рамзи пристъпи напред.

— Всички искаме да ви видим, или по-точно да ви изслушаме, мис Еванс. Но ще отстъпя тази чест на детектив Чандлър.

Сара никога не бе виждала Рамзи тъй строг. Той се облегна на камината и продължи да я гледа, потривайки нервно ръце.

Чандлър седеше точно пред нея, коленете им почти се докосваха.

— Трябва да ви задам няколко въпроса и искам да чуя истината — тихо изрече той.

Сара се огледа и запита не съвсем на шега:

— Трябва ли да си потърся адвокат?

— Само ако си сторила нещо нередно, Сара — бързо отвърна Найт. — Смятам обаче, че сама ще решиш дали се нуждаеш от присъствието на правен съветник.

Сара преглътна мъчително, после отново погледна Чандлър.

— Какво ви интересува?

— Познато ли ви е името Руфъс Хармс?

Сара затвори очи. О, по дяволите.

— Нека да обясня.

— Да или не, мис Еванс — настоя Чандлър. — Обясненията могат да изчакат.

Тя кимна.

— Да.

— Какво точно знаете за този човек?

Тя нервно опипа седалката.

— Знам, че е избягал от военен затвор. Четох го във вестниците.

— Не знаехте ли за него и преди това? — Сара не отговори и Чандлър продължи: — Разпитвали сте в деловодството за някаква молба, вероятно подадена от Руфъс Хармс. Всъщност това е било още преди бягството, нали? Какво търсехте?

— Мислех, че… искам да кажа…

— Джон Фиск ли те насочи към този човек? — рязко попита Найт.

Гледаше я изпитателно и като видя разочарованието по лицето й, Сара се почувства още по-виновна.

— Не, сама реших.

— Защо? — попита Чандлър.

След разговора с Фиск в кафенето вече имаше известна представа каква е истината. Но трябваше да я чуе от Сара.

Тя въздъхна дълбоко и още веднъж огледа вражеските редици. Искаше й се Фиск ненадейно да долети на помощ, но това нямаше да се случи.

— Един ден случайно забелязах някакъв документ, вероятно молба, с името на Руфъс Хармс. Проверих в деловодството, защото не си спомнях да съм виждала това име в регистъра. И наистина нямаше сведения.

— Къде видяхте молбата? — намеси се Рамзи, преди Чандлър да зададе нов въпрос.

— На едно място — смутено измънка Сара.

— Сара — строго изрече Найт, — няма смисъл да прикриваш когото и да било. Просто кажи истината. Недей да си съсипваш кариерата.

— Не помня къде я видях — упорито отвърна Сара. — Беше само за малко. Две-три секунди. Прочетох името на Хармс, но не знам нищо за съдържанието.

— Ако сте подозирали, че е молба, подадена извън установения ред — намеси се Пъркинс, — тогава защо не я отнесохте в деловодството?

Какво можеше да отговори?

— Моментът не беше подходящ, а после вече нямах възможност.

— Моментът не бил подходящ? — Рамзи изглеждаше готов да избухне. — Доколкото разбрах, вие съвсем неотдавна сте разпитвали в деловодството за тази „изчезнала“ молба. И тогава ли не беше подходящ момент да я регистрирате?

— Тогава вече не знаех къде се намира.

— Чуйте, мис Еванс — отсече Маккена, — или ще ни кажете всичко, или ще го разберем по друг начин.

Сара се изправи.

— Не приемам нито тона, нито отношението ви.

— Мисля, че е във ваш интерес да ни помогнете — каза Маккена. — И да не прикривате повече братята Фиск.

— Какво говорите?

— Имаме основания да подозираме, че Майкъл Фиск е взел тази молба с користни цели и по някакъв начин ви е замесил — съобщи Чандлър.

— Ако наистина е така, а вие сте го прикривали, извършвате много сериозно нарушение, мис Еванс — каза Рамзи.

— Обикаляхте и разпитвахте, защото така искаше Джон Фиск, нали?

— Може да ви се стори чудно, но понякога мисля и действам сама, агент Маккена — гневно отвърна тя.

— Знаете ли, че Майкъл Фиск е застрахован за половин милион долара в полза на брат си?

— Да, Джон ми каза.

— А знаете ли, че Фиск няма алиби за времето, когато е убит брат му?

Сара поклати глава и се усмихна измъчено.

— Губите ценно време, като се мъчите да му припишете убийството на Майк. Той няма нищо общо и полага огромни усилия да открие убиеца.

Маккена пъхна ръце в джобовете си, огледа я и смени тактиката.

— Според вас близки ли са били двамата братя?

— Какво разбирате под думата „близки“?

Маккена извъртя очи към тавана.

— В най-обикновения смисъл, това е.

— Не, не смятам, че са били особено близки. И какво?

— Открихме застрахователната полица в апартамента на Майкъл Фиск. Кажете ми защо се е застраховал за огромна сума, и то в полза на брат си, с когото не са били особено близки? Защо не е избрал своите родители? Доколкото знам, тия пари няма да им бъдат излишни.

— Не знам какво е мислил Майк. Едва ли някога ще разберем.

— А може и да не е негово дело.

За момент Сара се смая.

— Какво говорите?

— Знаете ли колко е лесно да се издаде застрахователна полица на чуждо име? Компаниите не изискват снимка. Медицинска сестра идва на посещение, прави бегъл преглед и взима кръвна проба. Трябват само няколко фалшиви подписа и заплащане чрез временна банкова сметка.

Очите на Сара се разшириха.

— Да не би да намеквате, че Джон се е представил за брат си, за да сключи застраховката?

— Защо не? Така става много по-ясно как между двама разделени братя изведнъж изникват толкова сериозни финансови отношения.

— Явно не познавате Джон Фиск.

Маккена я гледаше с противно високомерие.

— Между нас казано, мис Еванс, вие също. — Следващите му думи едва не я повалиха на пода. — Знаете ли, че Майкъл Фиск е убит с деветмилиметров куршум? — Той направи ефектна пауза. — И че Джон Фиск притежава официално регистриран деветмилиметров пистолет? Колкото до молбата, несъмнено пак той ви е казал, че има връзка с убийството на брат му, нали?

Сара се озърна към Чандлър.

— Не мога да повярвам.

— Е, засега нищо не е доказано — отвърна детективът.

Пъркинс кимна замислено и скръсти ръце.

— Обадиха ни се от службата за специални военни операции, мис Еванс. Според старши сержант Дилард вие сте разпитвали за Руфъс Хармс под предлог, че в съда има заведена негова молба.

— Законът не забранява да проверявам факти по телефона, нали?

— Значи признавате за разговора си с Дилард — победоносно заяви Пъркинс, поглеждайки първо Рамзи, после Найт. — По този начин признавате, че сте използвали служебно време и оборудване за лични разследвания около някакъв избягал затворник. При което сте излъгали военните, защото в съда няма подобна молба.

— Нарушенията се трупат едно след друго — добави Маккена.

— Нищо не съм признала. За мен въпросът беше служебен и имах пълното право да го изясня.

— Мис Еванс, ще ни кажете ли у кого точно беше молбата? — Рамзи я гледаше със същата ярост, с която бе гледал адвокатите на сутрешното заседание. — Ако някой в съда е откраднал молба, преди да бъде заведена — не смея дори да си го помисля, — и вие знаете името му, длъжна сте да ни го кажете.

Изведнъж Сара разбра, че всички знаят отговора или поне си въобразяват. Тя обаче нямаше да потвърди. Бавно стана, черпейки сили от някакъв неподозиран резерв.

— Мисля, че отговорих достатъчно, господин председател.

Рамзи се озърна към Пъркинс, после към Елизабет Найт. Сара имаше чувството, че тримата си кимнаха едва забележимо.

— В такъв случай, Сара, ще трябва да те помоля незабавно да подадеш оставка — каза Найт с потреперващ глас.

Сара я погледна почти спокойно.

— Разбирам, съдия Найт. Съжалявам, че се стигна дотук.

— Аз съжалявам още повече. Мистър Пъркинс ще те придружи. — Найт рязко извърна глава. — Можеш да вземеш личните си вещи от кабинета.

Докато Сара се обръщаше към вратата, гласът на Рамзи прокънтя отново.

— Мис Еванс, бъдете наясно, че ако чрез своите действия накърните по какъвто и да било начин интересите на Върховния съд, ще вземем всички необходими мерки спрямо вас и всички други отговорни лица. Но ако правилно съм разбрал положението, злото вече е сторено и с нищо не може да се поправи. — Той драматично повиши глас. — И ако е тъй, то дано съвестта не ви даде покой, докато сте жива!

Беше се изчервил от възмущение; мършавото му тяло сякаш напираше да изскочи навън през костюма. „Скандал на кораба“ разчете Сара в пламтящите му очи. Позор за единствената институция, стояща открай време над подозренията в един град на политическите скандали. Сега някаква нищожна сътрудничка опетняваше мястото му в историята, дългогодишната му кариера на заслужил юрист; всички негови постижения щяха да бъдат сведени до няколко пояснителни реда под линия. Дори да бе избила цялото семейство на Рамзи, Сара Еванс едва ли можеше да му нанесе по-страшен удар. Тя побегна навън, за да не се разплаче пред всички.