Дейвид Балдачи
Проста истина (52)

52.

Фиск побърза към кабинета на Найт и за негова изненада бе приет незабавно. Найт седеше зад бюрото си. Рамзи все още не си бе тръгнал и щом го видя, скочи от креслото. Фиск веднага премина в атака.

— Искам да знаете, че Сара е извършила всичко, за да защити брат ми. Сега просто се мъчи да ми помогне в издирването на убиеца.

— Сигурен ли сте, че няма да го откриете в огледалото? — рязко попита Рамзи.

Фиск пребледня.

— Дълбоко грешите, сър.

— Така ли? Властите не споделят вашето мнение. Ако сте убиец, надявам се да останете зад решетките до края на живота си. Колкото до деянията на брат ви, поне за мен те не са твърде далеч от отнемането на човешки живот.

— Брат ми е постъпил според убежденията си.

— Намирам това твърдение за смехотворно.

— Харолд… — започна Найт, но председателят властно махна с ръка.

— Настоявам — той насочи пръст срещу Фиск — да напуснете този кабинет и сградата, преди да съм ви арестувал за незаконно нахлуване.

Фиск огледа двамата срещу себе си. Изпълни го неудържим гняв, породен от ада на последните три дни. Сякаш всичко лошо в живота му се дължеше единствено на Харолд Рамзи.

— Видях онзи красив надпис над входа на вашата сграда: „Еднакво правосъдие пред закона“. За мен звучи смехотворно.

Рамзи стисна юмруци, готов да се нахвърли срещу него.

— Как смеете!

— В момента един мой клиент лежи в отделението за смъртници. Ако някога имам „честта“ да застана пред вас, можете ли да ми кажете доколко ви интересува дали ще живее, или ще умре? Или просто ще използвате и него, и мен, за да премахнете някой прецедент, който ви е раздразнил преди десетина години?

— Отвратителен, непоносим…

— Можете ли да ми кажете? — изкрещя Фиск. — Защото, ако не можете, нямам представа какво сте, но в едно съм сигурен — не сте съдия.

Рамзи позеленя.

— Какво разбирате вие? Системата…

Фиск се удари с юмрук по гърдите.

— Аз съм системата. Аз и хората, които защитавам. Не вие. Нито пък тази сграда.

— Осъзнавате ли мащаба на решенията, които взимаме тук?

— Кога за последен път сте сядали да „съдите“ някого за побой на жена? Или на дете? Виждали ли сте човек да умира на електрическия стол? А? Седите си тук, без да срещате живи хора. Не чувате живи свидетели, глух сте за гласовете на хората, чиито съдби премазвате или спасявате със своите действия. Не виждате личното, човешкото, страданията и болките зад всяко дело. За вас това е някаква интелектуална игра. Игра! Нищо повече. — Фиск го изгледа свирепо. После добави с треперещ глас: — Мислите си, че големите решения са най-трудни. Я опитайте да се справите с малките.

— Мисля, че трябва да си вървиш — изрече Найт почти умолително. — Веднага.

Още няколко секунди Фиск продължи да гледа яростно Рамзи, после гневът му взе да затихва и той се обърна към Найт.

— Знаеш ли, това е добър съвет от юрист и мисля да го приема.

С тия думи се завъртя към вратата.

— Мистър Фиск — прокънтя гласът на Рамзи. Фиск се обърна. — Имам неколцина добри приятели в адвокатското дружество на Вирджиния. Мисля, че трябва да бъдат уведомени за случая. И да вземат спрямо вас съответните мерки, може би дори да ви отнемат правата.

— Значи виновен до доказване на противното? Това ли е вашата представа за принципите на наказателното право?

— Твърдо съм убеден, че доказването на вината ви е само въпрос на време.

Фиск отвори уста, но Найт го прекъсна с ръка върху телефона.

— Джон, бих предпочела да си тръгнеш без помощта на охраната.

 

 

След като Фиск си излезе, Рамзи поклати глава.

— Няма съмнение, този човек е психопат. — Обърна се към Найт. Тя седеше неподвижно и гледаше право напред. — Бет, искам само да ти кажа, че можеш да разполагаш с един от моите сътрудници, докато назначиш някого вместо Сара.

Тя се озърна към него. Предложението звучеше много мило. Поне привидно. А какво ли се криеше зад него? Шпионин в нейния лагер?

— Ще се оправя някак. Просто ще поработим малко повече.

— Днес беше страхотна на заседанието, макар че не бих искал да приемаш нещата толкова лично. Някак не върви да се препираме пред публика.

— Как да не го приемам лично, Харолд? Кажи ми, как?

Очите й бяха подпухнали, гласът й изведнъж стана дрезгав.

— Трябва да се научиш. Аз никога не се вълнувам заради някакво дело. Дори ако става дума за смъртна присъда. Не ние решаваме кой е виновен и кой не. Само тълкуваме думите. Така трябва да мислиш. Иначе ще изгориш.

— Може би да изгоря млада е по-добре, отколкото да си осигуря дълга и почетна кариера единствено чрез интелекта — отвърна тя и срещна втренчения поглед на Рамзи. — Искам да страдам, искам да чувствам болката. Всички я чувстват. Защо ние да сме изключение? Дявол да го вземе, би трябвало сън да не ни хваща заради тия дела.

Рамзи печално поклати глава.

— Тогава се боя, че няма да издържиш дълго. А трябва, ако искаш да оставиш трайна следа.

— Ще видим. Може и да те изненадам. Още от днес.

— Нямаш никакъв шанс да преобърнеш делото „Стенли“. Но упорството ти ме възхищава, макар че днес го хвърли на вятъра.

— Доколкото знам, гласовете още не са преброени.

Рамзи се усмихна.

— Разбира се, разбира се. Чиста формалност. — Той застана пред нея с ръце в джобовете. — И за твое сведение знам, че възнамеряваш отново да повдигнеш въпроса за правата на бедните…

— Харолд, губим вече трети сътрудник. Трето човешко същество. Към което изпитвам най-топли чувства. Всичко се е объркало. В момента не ми се говори по съдебни въпроси. Между нас казано, отвращават ме.

— Бет, трябва да продължим. Вярно, струпаха се криза след криза, но не бива да се предаваме.

— Харолд, моля те!

Рамзи не отстъпваше.

— Съдът продължава. Ние…

Найт скочи на крака.

— Вън.

— Моля?

— Вън от кабинета ми.

— Бет…

— Вън! Вън!

Без да каже нищо повече, Рамзи излезе. Найт постоя още малко. После бързо напусна кабинета си.

 

 

След сблъсъка с Рамзи Фиск слезе в подземния гараж на съда и се отправи към колата си. Чувстваше се зашеметен. Беше навлякъл на Сара уволнение, обвиняваха го в убийство на брат му и току-що бе нахокал най-високопоставения съдия в Съединените щати. Всичко това за по-малко от час. Само някой смахнат не би признал, че денят е ужасно лош. Той седна в колата. Нямаше никакво желание да замине за Ричмънд и да гледа как Маккена съсипва последните остатъци от живота му.

Той притисна юмруци към очите си. Тихо изстена, сетне внезапно трепна от някакъв звук. Очите му се разшириха, когато видя Елизабет Найт да почуква по страничното стъкло. Бързо го свали.

— Бих искала да поговорим.

Той направи усилие да изглежда спокоен.

— За какво?

— Може ли да се повозим? Не ми се рискува да те въвеждам отново в сградата. Никога не съм виждала Харолд тъй разстроен.

При тия думи Фиск като че зърна по устните й да плъзва мимолетна усмивка.

— Искаш да се повозим с моята кола? — попита той.

— Моята не е тук. Защо, има ли някакъв проблем?

Фиск огледа скъпата й рокля.

— Какво да ти кажа, купето е пълно с ръжда и всякаква мръсотия.

Найт се усмихна.

— Аз съм родом от ранчо в Източен Тексас. Бяхме седем деца и когато семейството потегляше с трактора за съседното градче, всеки увисваше където може. Беше великолепно. А освен това наистина трябва да поговорим.

Най-сетне Фиск кимна и Найт се настани до него.

— Накъде? — попита той, след като излязоха от гаража.

— На светофара завий наляво. Надявам се, че не бързаш за някъде. Много нетактично постъпих, трябваше да попитам по-рано.

Фиск си помисли за Маккена.

— Не, не ме чака нищо съществено.

След завоя Найт заговори.

— Знаеш ли, не биваше да се връщаш и да говориш така.

— Надявам се, че не си дошла да ми го кажеш — рязко отвърна Фиск.

— Дойдох да ти кажа, че се чувствам ужасно заради Сара.

— Значи ставаме двама. Тя се опита да помогне на брат ми, после на мен. Сигурно благославя деня, когато е чула за братята Фиск.

— Е, поне за единия.

— Какво искаш да кажеш?

— Сара харесваше и уважаваше брат ти. Но не го обичаше, макар че, между нас казано, според мен той бе влюбен в нея. Само че сърцето й беше другаде.

— Нима? Тя ли ти го каза?

— Джон, мразя да разсъждавам за разликите между мъже и жени, но и не си затварям очите. Осемте ми колеги не подозират нищо, за мен обаче е съвсем ясно, че Сара Еванс е влюбена в теб.

— Женска интуиция значи?

— Нещо такова. Пък и имам две дъщери. — Тя забеляза проблясъка на интерес в очите му. — Първият ми съпруг почина. Дъщерите ми вече са големи и живеят отделно. — Найт отпусна ръце в скута си и се загледа през прозореца. — Но не за това исках да поговорим… Завий тук.

Докато завиваше, Фиск попита:

— И тъй, какъв е дневният ред? Вие, съдиите, нищо не правите без точен график.

— Има ли нещо лошо в това?

— Ти кажи. Във всеки случай никак не ми е приятно, като гледам какви игрички въртите.

— Напълно те разбирам.

— Не че съм в състояние реално да преценя какво вършите. Но за мен вие не сте съдии, а политици. А политиката се решава от спорове и интриги, целящи да осигурят пет гласа. Какво общо има това с правата на ответника и ищеца?

Още преди Фиск да довърши, изведнъж му мина една потискаща мисъл: нямаше никакво право да се оплаква от работата на Върховния съд. Та нали сам той непрестанно извърташе истината, за да спасява клиентите си. В известен смисъл това бе далеч по-лошо от всичко, което вършеха върховните съдии в името на правосъдието.

Една-две минути мълчаха, после Найт наруши тишината.

— Започнах като прокурор. После станах съдия. — Тя помълча отново. — Не бих казала, че грешиш… Джон, можем да спорим до втръсване, но фактът е, че системата съществува и сме принудени да работим в нея. Ако това значи да играем по нейните правила и от време на време да ги заобикаляме, тъй да бъде. Може би опростявам прекалено нещата, но понякога човек трябва да слуша сърцето си. — Тя го погледна. — Нали ме разбираш?

Фиск кимна.

— Винаги съм вярвал на инстинкта си.

— И какво ти подсказва той за убийствата на Майкъл и Стивън? Имат ли връзка с онази липсваща молба? Ако е тъй, много бих искала да узная.

— Защо питаш мен?

— Защото изглежда, че знаеш повече от всички останали. Затова дойдох да поговорим насаме.

— Наистина ли вярваш, че съм убил брат си и използвам молбата, за да пратя полицията по лъжлива следа? Иска ти се съдът да остане неопетнен.

— Не съм казала такова нещо.

— Каза го пред Сара на тържеството.

Найт въздъхна и се облегна назад.

— Не знам откъде ми хрумна. Може би исках да я откъсна от теб.

— Не съм убил брат си.

— Вярвам ти. Значи зад липсващата молба се крие нещо важно.

Фиск кимна.

— Убиха брат ми, защото знаеше какво има в нея. Мисля, че Райт е работил до късно и на излизане е видял някого в кабинета на Майк. Затова са го убили.

Найт пребледня.

— Смяташ че някой от Върховния съд е убил Стивън? Можеш ли да го докажеш?

— Надявам се.

— Невъзможно, Джон. Защо?

— Един човек е прекарал половината си живот в затвора и много би искал да чуе отговора.

— Знае ли детектив Чандлър всичко това?

— Донякъде. Но агент Маккена твърдо вярва, че аз съм лошото момче.

— Чандлър едва ли е на същото мнение.

— Ще видим.

Върнаха се обратно към Върховния съд. Докато слизаше, Найт каза:

— Ако подозренията ти се окажат основателни и някой в съда е замесен… — За момент нямаше сили да продължи. — Осъзнаваш ли какъв удар ще бъде това за репутацията на Върховния съд?

— Много неща не разбирам в този живот, но едно ми е ясно. — Той помълча и добави: — Цялата репутация на Върховния съд не може да оправдае смъртта на невинен човек в затвора.