Читателски коментари от Wallküre

Лично за мен „Анна Каренина“ е роман за тежката женска скука и последиците от нея. На същата тема е посветен и „Мадам Бовари“ на Флобер. Намирам френския роман за по-хубав, защото е по-концентриран. Това си зависи от автора. Нямам нищо против разреза на обществото, който Толстой прави, но когато започне да проповядва става много досаден за мен. Затова не го смятам за наистина „вечен“ автор. Някак си остава в своето време с актуалните за тогава проблеми (земско движение и т.н.) Достоевски е наистина вечен — романите му са извън времето: епохата е фон, декор. Проблемите, които поставя и коментира са непреходни. Като Омир или Софокъл. Хубаво е да се познава „Анна Каренина“, романът си има своите достойнства, но не е най-доброто от доброто.

Работата е там, че понятието „асасини“ се е наложило като термин в медиевистиката и обозначава конкретни хора от конкретна организация за конкретен период от време. Затова, ако кажем просто „убийци“, ще бъде заблуждаващо. По принцип и аз се дразня от неуместната и прекомерна употреба на чуждици, но тук случаят просто не е такъв.

Това даже не е порно, а чиста глупост! Конят се изправя на задни крака, а те не падат…

Пак егалитаристки свръхинтерпретации. Къде в постовете ми успяхте да видите предложения за горене на книги? Мисля, че не аз, а именно войнстващите „любители на мнения“ имат склонност към прибързано етикетиране на книги. Всъщност, ако бяхте прочели внимателно моите и на мислещите като мен съфорумци изказвания, щяхте да видите, че протестираме точно срещу прибързаното оценяване на книгите и писането на абсурдни коментари, което не се предхожда от някакъв размисъл. Това писане наричам боклук — да си позволиш да окачествяваш проверената от времето класика с недомислени епитети, при което със заклинателен тон произнасяш сакралната фраза: „Това е лично мнение, всеки има право на него!“

Проблем е да си оставяш боклука където ти падне. Важи и за словесния и умствен такъв.

Да, да, да!

„Някои мислят за красивите неща, но без да мислят за същността на красивото и без да вървят след онзи, който би ги водил към неговото познаване. Те желаят и обичат това, за което имат само мнение, а не знание. Това са любители на мнения.“ (Платон, Държавата, 479 е — 480 а)

Мисля си, че тази книга е противоположността на „Малкият принц“. Писана уж за възрастни, а всъщност — детска. Както „Малкият принц“ се води детска книга, а е за големи. Прочетох „Алхимикът“, когато бях на 13 години и тогава много ми хареса. Сега няма никакъв шанс да ми допадне. Най-честно към читателя би било, ако официално се сложи в раздел детско-юношеска литература наред с „Граф Монте Кристо“.

Признавам всичките си грехове, покайвам се публично и си посипвам главата с пепел. Коленопреклонно умоляам за прошка, извинявам се заради всичките си недостатъци.

NomaD, каза го много по-добре от мен, благодаря:)

От четене на коментарите в Читанка намразих думата „мнение“ (ех, ’що няма възможност да си оцветя тази думичка в червено, та да не я пропусне някой). Всякакви странни съждения се оправдават и легитимират със сакралната фраза: „всеки има право на мнение“. От преупотреба тази фраза вече ми действа като червено на бик, а и ме убеждава, че не, съвсем не всеки би трябвало да „има право на мнение“…

В момента я чета и имам чувството, че е най-добрата книга, която съм държала в ръце.

Книгата е добра и не е клише. Аз лично предполагах края, не се изненадах от развитието на фабулата. Хареса ми това, че по-голямата част от ситуациите и преживяванията в книгата са реалистични. Мисля също, че (почти) всяка омъжена жена ще намери нещо „свое“ в тази история.

Защото е статична и има твърде много патос. Софокъл е много по-умел. Аз лично откривам достойнства и у Есхил, но не всички читатели го приемат еднозначно.

Аз предлагам да издириш всички екземпляри на скверното слово и да ги изгориш публично. За назидание!

Така е който пише от таблет без да проверява. Виртуално изчервяване. Исках да кажа асТма, разбира се. Ново виртуално изчервяване.

Аз пък се зареждам със сребърни топчета и лекарство против асма, което всъщност не е лекарство.

Аз, когато бях в осми клас бях във възторг от тая книга:) После понаучих едно-друго, по едно време успях и професионален историк да стана, но това е друга тема. Книгата гъделичка националното самочувствие, но от нея не може да се научи историята ни, защото историята е преди всичко истина. А от истината често боли.

Привет:)

Благодаря за включването. Предполагам, че и на мен „Мемоарите на една гейша“ биха ми харесали, когато бях в гимназията, но вече не са в състояние да ми въздействат. Мислех да се ориентирам точно към „Тайко“, затова приемам Вашия коментар като полезна насока. Радвам се, че книгата не е тип „Граф Монте Кристо“, защото точно от това се опасявах. Ако ми хареса, а съм почти сигурна, че ще е така, почвам и „Мусаши“. Липсата на много „екшън“ е само плюс. Да не говорим, колко е интересна описаната епоха.

За книгата с китайски сюжет, която споменавате, за съжаление, не мога да кажа нищо, защото не съм я чела.

Поздрави!

Повестта си заслужава четенето. Наистина е добра, а духът на японския характер е предаден много реалистично. Бих потърсила и други четива от авторката. Да не говорим, коло е хубаво, че произведението е писано от европейка, а не от американка. Разликата си личи.

Ако бях прочела книгата като тийнейджърка сигурно щеше много да ми хареса, но сега това не се случи. В известен смисъл предполагах, че ще стане така, имайки предвид сладникавия филм, но тъй като в последно време ми се четат книги с далекоизточен сюжет, реших да ѝ дам шанс. Това, което ме кара да смятам, че книгата не е добра е фактът, че в нея японският дух на практика не се усеща. Това е просто историята за Пепеляшка, разказана в напълно американски стил, поставена за по интересно в японски декор. Хората, описани вътре имаха японски имена и дрехи, но не бяха японци. Имаше много изкуствени диалози, все едно взети от американски филм и същностни моменти от историята, които бяха съвършено нереалистични. Не твърдя, че книгата не става за четене. Дори може да се нарече увлекателна. Но е много далеч от добрата литература.

Отговорността не е само на преводача. Редно е да се попита и защо редакторът не си е свършил работата?