Стивън Бруст
Талтош (18)

17.

Имам бегъл спомен за някакво момиченце, което разтърсва рамото ми и ми казва: „Не заспивай. Ще умреш, ако заспиш. Стой буден“.

Когато отворих очи, нямаше никого, така че може и да е било сън. От друга страна, да сънувам някого означава, че съм заспал, а ако бях заспал…

Не знам.

Пляс, пляс. Клъв, клъв.

Това вече го знаех какво е. Очите ми се отвориха. Заговорих на глас:

— Всичко е наред. Връщам се.

 

 

Не мисля, че някога ми е било по-трудно да се вдигна. Когато най-сетне успях, се чувствах както сигурно се бе чувствала Алийра, и наистина съжалих, че не ми бяха останали повече листа келш, за да ги сдъвча. Светът се въртеше около мен. Не го ли мразите, когато ви прави така?

Понечих да тръгна, после чух нещо, много далечно. Тонът му ставаше все по-настоятелен, затова спрях и се заслушах. Беше Лойош и казваше: „Шефе! Шефе! Те са натам, в обратната посока!“

Усетих, че се обръщам, което съвсем не беше толкова лесно, колкото може би си мислите, и взех да залитам в посоката, за която Лойош ми каза, че е вярната. Сякаш след часове ги намерих, седнали там, където ги бях оставил. Мороулан ме забеляза пръв и видях, че тръгва към мен. Всичките му движения сякаш бяха забавени, както и тези на Алийра, когато стана и също тръгна към мен. Започнах да падам, което също като че ли ставаше бавно, а след това двамата ме държаха.

— Влад, добре ли си?

Изломотих нещо.

— Влад? Стана ли?

Дали е станало? Какво да е станало? О, да. Трябваше да направя още нещо. Чакай, а шишенцето… не, държах го в ръката си. Добър ход, Влад. Вдигнах го. Тъмна, много тъмна течност в прозрачно шишенце с гумена запушалка.

— Какво е това? — попита Алийра.

Формулирането на отговор ми се стори прекалено трудно. Събрах сили, погледнах Мороулан и казах:

— Оголи си ръката.

— Коя? — попита той.

Поклатих глава, а той сви рамене и оголи лявата.

— Нож.

Мороулан и Алийра се спогледаха, свиха рамене и Мороулан постави един нож в лявата ми ръка. Кимнах му да приближи и след известно колебание той се подчини.

Постарах се да стегна ръката си, докато срежа бицепса му. Подадох шишенцето на Алийра и казах:

— Отвори го. — Не можах да се насиля да я погледна, въпреки че се изругах, че не я накарах да го отвори преди да порежа Мороулан.

Представа нямам как успя да се справи, без да ме изпуска, но го направи и след малко каза:

— Готово.

Сграбчих ръката на Мороулан и поднесох шишенцето към срязаното. Казах му:

— Ти си вещер. Накарай течността да влезе в ръката ти.

Той ме погледна озадачено, после облиза устни. Изведнъж осъзнах, че се мъчи да реши дали да ми се довери. Ако имах сила, сигурно щях да се изсмея. Той се зачуди дали да се довери на мен? Но май реши да го направи и също така реши да приеме, че знам какво правя. Последното със сигурност беше глупаво от негова страна. Затворих очи. Алийра ме разтърси и ги отворих отново. Когато погледнах нагоре, шишенцето беше празно, Мороулан го държеше и го гледаше малко учудено. Надявах се, че на Кийра не й трябва за нещо важно.

— Хайде да си ходим вкъщи — казах.

— Влад — попита Мороулан, — какво все пак беше това?

— Вкъщи — успях някак да повторя. Последва пауза, през която сигурно са се споглеждали. После двамата ме подхванаха под мишниците и тръгнахме към горите.

 

 

Не мога да си спомня да съм взимал решение да започна сам. Бях изпаднал в определена ситуация и излязох от нея по най-добрия възможен начин.

Ситуацията?

Ами, след като войната между Уелок и Ролаан най-после приключи, имаше много размествания. Нийлар, първият ми шеф, се отърва от повечето, което притежаваше, защото трябваше да се бори, за да си го запази, а не смяташе, че ще може да се справи. Това го уважавам. Куражът е хубаво нещо, но не можеш да печелиш, когато си мъртъв, и е нужна известна интелигентност да разбереш кога трябва да отстъпиш.

В месеците след Нийлар имах много и различни работодатели, но когато всичко се успокои, работех за един тип на име Тагичати или Такишат, или нещо такова; така и не можах да се науча да произнасям името му правилно.

Все едно, нито аз го харесвах, нито на него му допадах. Повечето ми приходи бяха от полагащата се честна комисиона от събиранията и други такива, а по онова време те бяха редки. Извърших няколко убийства за хора, до чиито уши беше стигнала репутацията ми, с което поддържах комфортен живот, но убийствата обикновено са свързани с голямо напрежение, а аз обичам да имам доходи от неща, които не са толкова рисковани.

Можех да напусна и да се хвана при някой друг, но бях в бизнеса отскоро и не познавах чак толкова много хора. Тъй че най-добрият начин да изляза от ситуацията беше да убия Таджиджатин.

 

 

Продължавай да вървиш. Стой буден.

От земята сякаш струеше някакво смътно сияние, а може би беше във въздуха около нас, не знам. Но беше почти достатъчно, за да се вижда. Колко дълго вървяхме през гора? Казва ли ти някой? Чувството ми за време вече съвсем се беше прецакало.

Стой буден. Продължавай да вървиш.

От време на време спирахме и Мороулан и Алийра си шепнеха по кой път да продължим. Мисля, че се бояха, че се въртим в кръг. Когато това се случеше, Лойош казваше: „Шефе, кажи им, че е натам“. Аз махвах с ръка в указаната посока. Предполагам, че по това време вече бяха свикнали да ми се доверяват. Боговете само знаят защо.

В един момент Мороулан каза:

— Чувствам се странно.

— Какво има? — попита Алийра.

— Не знам. Просто странно.

— Влад, все пак какво му даде?

Поклатих глава. Говоренето щеше да ми струва прекалено голямо усилие. Освен това какво му бях дал наистина? О, добре. Кръвта на богиня, според Кийра. Защо го бях направил? Защото единствената друга възможност беше да го оставя да умре.

Е, и какво? Какво толкова беше направил той за мен? Беше ми спасил живота, но това бе защото работех за него. Приятел? Глупости. Не и един драгар. Не и един Господар на дракони, най-малкото.

Тогава защо? Все едно, беше приключило. А и бездруго бях твърде уморен, за да мисля за това.

Продължавай да вървиш. Стой буден.

По-късно Алийра каза:

— И аз започвам да го чувствам. Дали да не отдъхнем?

— Ако спрем, Влад ще заспи и ще го загубим — каза Мороулан.

Този отговор, изглежда, се оказа достатъчен за Алийра, което ме изненада. Но пък защо се стараеха толкова да ме спасят? И защо бях толкова сигурен, че ще го направят? Те бяха Господари на дракони, а аз бях джерег; те бяха драгари, а аз — човек. Не виждах никакъв смисъл.

— Как си? — попита Алийра.

Не можех да й отговоря, но се оказа, че тя пита Мороулан. Той отвърна:

— Не знам как точно да го опиша. Все едно, че съм по-лек и по-тежък същевременно, а и въздухът е с различен вкус. Интересно, какво все пак ми даде?

— Ако се измъкнем от това — каза Алийра, — можем да го попитаме по-късно.

Стой буден. Продължавай да вървиш.

Горите продължаваха и продължаваха.

 

 

Убийството на Тадишат се оказа може би най-лесното нещо, което съм вършил. За лице, което си е създало толкова много врагове толкова бързо, ще помислите, че трябваше да е взел някакви предпазни мерки. Но той беше новак в ръководене на територия, а и предполагам, че беше един от онези, дето си мислят: „Това не може да се случи на мен“.

Имам новина за теб, скапаняко… може.

Винаги работеше до късно, преглеждаше счетоводните си тефтери, за да е сигурен, че никой не го е излъгал дори с един петак, и аз един ден просто влязох, докато ровеше из бумагите си, и се промъкнах до него с един стилет в ръката. Не ме забеляза, преди да застана точно пред него, а тогава беше много късно. Без проблем.

Докато му намерят трупа, вече се бях преместил в кантората му. Защо ли? Не знам. Май просто реших, че е по-добре да работя за себе си, отколкото за някой друг.

 

 

Не мога да си спомня кога напуснахме горите, но помня, че ме носеха през някаква пещера. Мороулан ми разправя, че аз съм бил посочил пътя към нея, тъй че не знам. Следващият ми ясен спомен е, че лежа на гръб, гледам драгарското оранжево-червено небе и чувам Мороулан да казва:

— Така. Знам къде сме.

След това трябва да е последвал телепорт, но за него нямам спомен и толкова по-добре.

 

 

Крейгар се присъедини към мен веднага след като взех нещата на Тагичатин и, за моя изненада и задоволство, Нийлар прояви по-голяма лоялност, отколкото бих очаквал от един бивш шеф. Разбира се, имах някои проблеми в началото, тъй като в организацията ми имаше няколко души, които трудно можеха да възприемат сериозно един източняк като шеф.

Убедих ги, без да убия никого от тях, което смятам, че е сериозно постижение. Всъщност нямах сериозни проблеми с ръководенето на територията си — докато едно лакейче, Квион, не издъни всичко.

 

 

Сетра Лавоуд, Чародейката, Тъмната дама на Дзур планина, ме изгледа изпод дългите си мигли. Зачудих се защо не ме попита какво съм дал на Мороулан и реших, че или се досеща какво е било, или знае, че няма да отговоря. Чувствах се войнствено, въпреки че не съм сигурен защо. Може би имаше нещо общо с това, че да се измъкна от Пътеките на мъртвите ми бяха помогнали самите Мороулан и Алийра, не знам.

Тези две важни особи бяха свършили разказа си и гледаха Сетра. Седяхме си доста удобно в библиотеката на Дзур планина. Чаз ни сервираше вино, мигаше много и мляскаше звучно.

— Доволна съм — най-накрая заяви Сетра. — Алийра, твоето присъствие е нужно на Империята.

— Дадоха ми да разбера — каза Алийра.

„А ние останалите какво, печена кетна ли сме?“

„Млъкни, Лойош“, казах, въпреки че бях склонен да споделя чувствата му.

— И, Влад — продължи Сетра, — да знаеш, че съм ти в дълг. И не го казвам току-така. А ако смяташ, че това не може да ти помогне, значи си глупак.

— Тя го казва и от мое име — каза Мороулан.

— Че съм глупак ли?

Той не ми отговори.

— И аз ти дължа нещо — каза Алийра. — Може би някой ден ще ти се отплатя.

Облизах устни. Това заплаха ли беше? Ако да, защо? Всички ме гледаха, освен Чаз, който като че ли търсеше насекоми в ъгъла. Не знаех какво да кажа, затова казах:

— Чудесно. Мога ли вече да се прибирам вкъщи?

 

 

Възстанових повечето пари, които беше свил Квион, тъй че накрая май всичко свърши добре. Оттогава съм се виждал един-два пъти с Мороулан и трябва да кажа, че за драгар се държи свястно. Той на няколко пъти ми предложи да се съберем със Сетра и Алийра, но засега мисля да съм пас.

Казах на Кийра, че съм изгубил шишенцето, но колкото и да е странно, тя не изглеждаше притеснена. На Мороулан така и не му казах какво имаше в него. Когато ме попита, само се усмихвам и го поглеждам хитро. Не знам, може и да му го кажа някой ден. Но пък може и да не му го кажа.