Стивън Бруст
Талтош (10)

9.

Обектът на желанието ми беше там, а ми трябваше тук. Вече бях изковал повечето връзки… там се символизираше от един треперещ нож, тук беше сияещата руна. Но по-важното беше, че трябваше да наруша пространствена бариера, което да доведе до съществуването на нещо, което го няма, като в същото време премахна нещо, което го има, и в същото време да не направя нито едното, нито другото, а само да причиня пространствено пренареждане.

Ако това ви звучи объркващо, опитайте се да го направите.

Бях се превърнал в същество от ритъм и вълна, гледка и звук, от вълнуващ се пейзаж и жужащ нож и сияеща руна и пулс.

Всички те се бяха съчетали във волята ми и в символите пред мен. Представете си го като акт на космическо жонглиране в ума и ще добиете горе-долу вярната представа.

Наближаваше трудната част.

 

 

Спахме под открито небе, което звучи романтично, но не беше, и трябваше да е студено, но това Мороулан го оправи. Не обичам да спя на гола земя, но се оказа по-добре, отколкото можеше да е. Мороулан не хърка, а колкото до мен — и да хърках, той не го спомена.

Не си носехме готварски принадлежности, но не ни и трябваха, след като с мен беше Мороулан. Пих чай от невидима чаша и ядох хляб, който не беше с нас през нощта, и плодове, които растяха наоколо, сладки и зрели.

Зяпнах в бавно смаляващия се течен цилиндър в ръката ми и казах:

— Виж, тази магия бих искал да мога да я правя.

Мороулан изобщо не ми отговори. Хубавите неща са трудни, предполагам. Тръгнахме отново. Беше хубав топъл ден и зърнах далечните върхове на планина.

— Това ли е целта ни? — попитах.

Мороулан кимна.

— Според теб колко още има дотам?

— Няма значение. Щом се приближим достатъчно, за да различа няколко ориентира, ще се телепортираме отново.

— О!

Трябва да кажа, че вече ми беше трудно да се отнасям към него с неприязън, макар и само заради това, че денят бе хубав и разходката — приятна. Птици пееха, вятър шумеше в тревата и разни такива.

Лойош летеше над мен и от време на време изчезваше за кратки интервали, когато намереше да сръфа нещо. Усещах, че се забавлява чудесно. От време на време зървах по някой див джерег, зареял се високо над нас, но двамата с Лойош не им обръщахме внимание.

Спряхме някъде по обед и Мороулан ни направи още храна. Не знам дали я създаваше от голия въздух, или я телепортираше отнякъде. Подозирам, че беше първото, защото бе доста безвкусна. Докато се хранехме, Мороулан огледа планините, после стана и заяви:

— Още е рано. Трябва да се приближим повече.

Нямах нищо против. Продължихме да вървим и светът беше чудесен.

Зачудих се дали утре по същото време ще съм мъртъв.

 

 

На другия ден получих съобщение, че трябва да се видя с Нийлар. Този път срещата щеше да е в кабинета му — зад играта шерийба, която на свой ред се помещаваше в дъното на малък дюкян за магически принадлежности. Пуснаха ме веднага, без да ми се налага да се представям („Като дойде източнякът, пратете го при мен“), и Нийлар кимна към един от столовете и каза:

— Да изчакаме Крейгар.

— Вече съм тук — каза Крейгар.

И двамата подскочихме, после Нийлар се окашля.

— Така. Ето ви четири империала да си ги разделите. И, Влад, ето ти още четири за първата неделя работа. Вече работиш за мен, нали? Искам ви тук утре вечер да държите под око играта на шерийба.

Взех осемте монети и дадох две на Крейгар. Току-що бях спечелил, само за един ден, повече, отколкото щях да събера за няколко недели в ресторанта. Казах:

— Да, шефе.

 

 

Мороулан спря изведнъж, без да ме предупреди — просто замръзна и се загледа напред и малко вляво. Погледнах в същата посока и не видях нищо особено: само гладка равнина с още планини в далечината.

„Провери, Лойош“.

„Добре, шефе“.

Стояхме така повече от минута, Мороулан продължаваше да се взира, а Лойош летеше в указаната му посока. После Лойош каза: „Шефе, трябва да видиш това“.

„Добре. Покажи ми“. Затворих очи и го оставих да изпълни ума ми.

Гледката наистина си я биваше.

Съществата бяха двайсетина и никога не бях виждал нещо да тича по-бързо от тях. Имаха по четири крака и от кръста надолу приличаха на грамадни котки, по-малки от дзури, може би с големината на тиаса, но без криле. От кръста нагоре приличаха на човешки същества. Носеха копия.

„Коткокентаври ли, Лойош?“

„Мисля, че да, шефе. Не знаех, че наистина съществуват“.

„Аз също. Интересно“.

„Мисля, че идват към нас“.

„Мда“.

Прекъснах връзката — вече можех да ги видя със собствените си очи — постепенно оформящи се мъгливи фигури в далечината. Вийра, ама колко бързи бяха само! Забелязах, че Мороулан не е докоснал меча си, и това донякъде ме успокои. После започнах да ги чувам: глухо трополене, което ме накара да осъзная, че трябваше да съм ги чул много по-рано. Придвижваха се смайващо тихо за ръста си.

И изведнъж вече бяха пред нас. Спряха. Подпряха копията си на земята и човешките им лица ни загледаха с умерено любопитство. Копията им бяха с метални върхове и реших, че това трябва да е важно. Останах с впечатлението, че тичат, защото така им харесва. Никое от тях не беше задъхано. Гледаха ни, без да мигат, като котки. Дрехи не носеха, но много от тях носеха торби на гърбовете си или провиснали на хълбоците. Мускулите по черните им крака бяха адски впечатляващи.

— И какво друго правите за удоволствие? — попитах ги.

Мороулан се обърна и ме изгледа ядосано. Коткокентавърът, който ги водеше и който определено изглеждаше женски, ме изгледа и се усмихна леко.

— Гоним разни неща — каза тя. Говореше драгарски без никакъв акцент.

Лойош кацна на рамото ми и очите на водачката се разшириха.

— Аз съм Влад Талтош.

— На мен ми викат Мъглата.

Един коткокентавър с червени очи каза:

— Това е, защото си хвърля копието като…

— Млъкни, Бренди. — Последва смях, в който се включи и Лойош, макар че само аз го забелязах.

— Джерегът на рамото ти… твой приятел ли е? — попита Мъглата.

— Ммм… да.

— Джерегите се хранят с мъртви коткокентаври.

— И с мъртви хора също — отвърнах. Това, изглежда, я задоволи.

— Какво ви води във Вечните равнини? — попита тя.

— Пътуваме за Пропадите при Портата на смъртта — отговори Мороулан и цялата тайфа коткокентаври отстъпи крачка назад. Наведох се, откъснах си една ягода и я лапнах. Изчаквах.

След малко Мъглата каза:

— Сигурно имате сериозна причина.

Мороулан понечи да отговори, но друг коткокентавър каза:

— Не бе, просто са излезли на лов за чучулиги.

— Не се обаждай, Бърч — каза Мъглата.

— Я кажи, тия копия истински ли са? — попитах я.

— Млъкни, Влад — сряза ме Мороулан.

Лойош изглеждаше почти на ръба на истерията. Някои от коткокентаврите като че ли бяха в същото положение. Както и аз. Мороулан и Мъглата се спогледаха и поклатиха тъжно глави.

Мъглата каза:

— Ако изчакате тук… преследваме една много голяма дива кетна — каза Мъглата. — Като я свалим, ще си я разделим с вас.

— Ние пък ще запалим огън — каза Мороулан и добави: — Мм, вие все пак печете месото, нали?

— Не, предпочитаме го сурово, прясната кръв на жертвата да капе по… — почна Бренди.

— Млъкни, Бренди — каза Мъглата. — Да, добре ще е да напалите огън.

— Е, до скоро тогава — каза Мороулан.

— Мисля, че ще е съвсем скоро — отвърна Мъглата. После коткокентаврите се обърнаха и препуснаха натам, откъдето бяха дошли.

 

 

Близо до жилището ми имаше един добър шивач. Навестих го късно следобед на другия ден и си поръчах дълго сиво наметало. Поръчах си също така и кожен елек, с оребряване около яката. Много ми се искаше и шапка с перо, но нямаше.

— Доста пари сме посъбрали, а? — каза шивачът.

Не знаех какво да кажа, затова само му кимнах рязко. Не знам как го изтълкува, но очите му леко се разшириха, като че ли от страх. Когато се обърнах, ме обзе лека тръпка на възбуда и казах през рамо:

— Очаквам ги до една неделя.

Продължих още малко по улицата и си купих комплект ножове за мятане. Прибрах се и почнах да се упражнявам с тях.

След това се явих при Нийлар. Той ми кимна и ме прати в стаята с играта на шерийба. Само преди два дни играех там и един едър джерег ме беше изхвърлил, след като се забърках в свада с друг клиент. Сега седях на мястото на джерега. Стараех се да изглеждам отпуснат и безразличен като него. Предполагам, че успявах донякъде.

И ми беше адски гот.

 

 

По-голямата част от деня прекарахме в ядене и дружески беседи с коткокентаврите и ни беше много приятно, въпреки че това изобщо не ни приближи до целта. Обикновено не играя на комар, но тези нещастни нецивилизовани същества дори не знаеха как се играе на камъчета с’янг, тъй че трябваше да им покажа, нали? При това имахме много за размяна, тъй като някои парчета печена кетна са по-добри от други. Коткокентаврите се оказаха много схватливи, така че се отказах, след като почнаха да печелят.

— Подозирам, че след няколко недели няма да ти благодаря, че ни научи на тази игра — каза Мъглата.

— Съвсем невинно забавление — отвърнах и захапах прясно опечената си придобивка. Както казват, комарът не е забавление; забавление е печалбата.

Но пък беше забавно да си дърдори човек с тях и се научих да разбирам кога прекалявам в закачките си. Мороулан направи няколко лечебни магии на три коткокентавъра, чиито леви крака бяха пострадали.

— Много често ни сполетява това напоследък — оплака се Мъглата, след като му благодари.

— Проклятие?

— Просто лош късмет, мисля.

— Май често се среща тъдява — каза Мороулан.

— Особено там, където отивате вие.

Мороулан сви рамене.

— Предполагам, че не знаеш повече за онова място от нас.

— Обикновено го избягвам.

— И ние, стига да можехме — въздъхна Мороулан.

Мъглата се загледа в земята и поклати опашка.

— Защо отивате там?

— Дълга история.

— Ние имаме време за дълги разкази — каза Мъглата. — Млъкни, Бренди.

Мороулан обаче не изглеждаше склонен да говори за това, тъй че настъпи тишина. После един мъжкар, чието име не знаех, се приближи до Мъглата и й подаде нещо. Тя го взе и го огледа. Не бях забелязал досега колко дълги и тънки са ръцете й, а ноктите й ме накараха да потръпна, спомняйки си за едно момиче, което познавах преди време. Това, което Мъглата държеше, приличаше на парче кост. След като огледа дълго, тя каза:

— Да. Мисля, че ще свърши работа. — И го подаде на Мороулан.

Той го взе озадачен, а аз заобиколих и надникнах иззад рамото му. Изглежда, беше откършено от черепа на кетната. Имаше грубо квадратна форма, със страна около пет сантиметра и забелязах по повърхността му някакви груби очертания.

— Благодаря — каза Мороулан. — Какво…

— Ако случайно по Пътеките на мъртвите се натъкнете на Келчор и й покажете този талисман, възможно е тя да ви поеме под закрилата си. — Мъглата замълча. — Но може и да не ви поеме.

— Боговете са такива — каза Мороулан.

— Така си е, уви — въздъхна Мъглата.

Останах със съмнението, че всъщност и двамата не знаят нищо по въпроса.

 

 

Ето нещо, което можете да направите, ако сте в подходящо настроение. Намирате някой драгар, който е склонен да ви докаже колко е по-горен от вас, и започвате да му говорите за магия. Наблюдавайте извивката на устната му, когато чуе за вещерство. След това насочвате разговора към числа, свързани с вещерското изкуство. Кажете му как при някои заклинания ви трябват точно две черни свещи и една бяла, в други случаи ви трябват две бели и нито една черна. Споменете му, че например при някоя от по-простите любовни магии трябва да използвате три щипки розмарин. Размерът на „щипката“ е без значение, но броят три е съдбоносен. Можете да му кажете, че в друго заклинание трябва да говорите в стих от девет срички, въпреки че това, което ще изречете, е без значение.

По това време той отдавна ще е престанал да крие презрението си и ще почне да ви дрънка колко било тъпо да се придава значимост на числата.

Точно това е моментът, в който можете да си направите кефа. Килвате глава на една страна, поглеждате го озадачено и казвате:

— Така ли? Ами защо тогава драгарското население е раздробено на седемнайсет Велики дома? Защо има седемнайсет месеца в годината? Защо седемнайсет пъти по седемнайсет години е минималният срок, в който един дом държи трона и Глобуса, докато максималният е три хиляди години и нещо, или седемнайсет пъти по седемнайсет по седемнайсет? Защо казват, че съществуват седемнайсет Велики оръжия?

Той ще отвори уста и ще я затвори един-два пъти, ще поклати глава и ще каже:

— Но седемнайсет е мистично число.

Сега вече можете да кимнете мъдро, да примигате, да кажете „О, разбирам“ и да си тръгнете.

Това го споменавам само защото имам леко натрапчивото чувство, че драгарите може и да са прави. Най-малкото, числото седемнайсет като че ли наистина изниква точно когато най-малко го очаквам.

Във всеки случай бях точно на седемнайсет години, когато за първи път ми платиха, за да убия човек.

 

 

На другата заран се сбогувахме с коткокентаврите. Мъглата и Мороулан си размениха думи, които ми се сториха леко формални и помпозни и от двете страни. Двамата с Бренди се позабавлявахме, като си правехме майтап с тях, а Лойош също подхвърли няколко забележки.

После Мъглата дойде при мен: махаше с опашка и като че ли се усмихваше. Каза ми:

— Ти си добър приятел.

Отвърнах:

— Благодаря.

Тя замълча и се уплаших, че се стяга за някаква реч, при която сигурно щеше да ми е трудно да запазя сериозна физиономия, но след това сниши копието си, докато металният му връх не се оказа на няколко пръста от гърдите ми. Лойош се стегна като пружина.

— Можеш да пипнеш копието ми — каза Мъглата.

О! Колко мило. Едва се сдържах да не погледна към Бренди, да видя дали не се киска. Но какво толкова. Пипнах го, след което извадих рапирата си и рекох:

— Можеш да пипнеш сабята ми.

Тя го направи, много тържествено. И знаете ли, като оставим сарказма настрана, бях трогнат от всичко това. Мъглата кимна за последен път на Мороулан, след което поведе приятелите си, или племето, или спътниците си, или каквито там се падаха, през равнината. Двамата с Мороулан ги погледахме, докато не се скриха от погледа ни, после си събрахме нещата и поехме към планините.

След като повървяхме още няколко часа, Мороулан отново спря, загледа се право напред, към подножието на планините, и рече:

— Струва ми се, че вече мога да различа достатъчно детайли, за да ни телепортирам безопасно.

— Гледай да си сигурен — посъветвах го. — Дай да си походим още няколко часа, а?

Той само ме изгледа.

— Сигурен съм.

Прикрих стона си и промълвих:

— Ами добре. Аз съм готов.

Той впери очи в планините пред нас, а аз се наместих до него. Всичко се беше стаило и се чуваше само дъхът ни. Той вдигна много бавно ръце, вдиша шумно и също толкова бавно ги свали. Вътрешностите ми се надигнаха и затворих очи. Усетих, че теренът под краката ми се е променил, отворих очи, огледах се и за малко не паднах.

Намирахме се на стръмен склон и гледах надолу. Лойош изпищя и се мушна под наметалото ми, докато се мъчех да запазя равновесие. След като помахах малко с ръце, успях.

Въздухът беше студен и хапеше злобно. Зад нас се виждаше неописуемо зелен простор. Наоколо се виждаха планински височини, стръмни и скалисти. Успях някак да седна, без да изгубя равновесие. После подпрях торбата си под главата за възглавница и се опънах по гръб на склона, та да изчакам гаденето да мине.

След няколко минути Мороулан каза:

— По-близо от това не можехме да стигнем.

— Какво значи това? — попитах.

— Когато приближиш долината Зелена мъгла, магьосничеството става по-трудно. А стигнеш ли Портата на смъртта, става невъзможно.

— Защо?

— Не знам.

— Сигурен ли си, че е вярно, или е само мълва?

— Сигурен съм. Бях над Пропадите със Зерайка и задържах някакви местни разбойници, докато тя се спускаше. Ако можех да използвам магьосничество, щях да го направя.

— Разбойници ли?

— Да.

— Очарователно.

— В момента не виждам разбойници.

— Страхотно. Е, ако дойдат, може да те познаят и да ни оставят на мира.

— Никой от онези няма да дойде.

— Хм, разбирам.

— Сега разбойниците са много по-малко, отколкото по времето на Междуцарствието, Влад. Няма защо да се безпокоиш. Онези времена бяха по-диви.

— Липсват ли ти? — попитах.

Той сви рамене.

— Понякога.

Продължих да се оглеждам и видях няколко кръжащи в далечината джереги. Попитах: „Лойош, видя ли джерегите?“

„Видях ги“. Продължаваше да се крие в наметалото ми.

„Какво става, приятел?“

„Шефе, ти не ги ли видя?“

Тогава погледнах отново, но не можах да схвана проблема, докато един от тях не кацна на една скала над нас. И мащабите изведнъж се откроиха.

„Кълна се във Феникса, Лойош! Та те са по-големи и от мен!“

„Знам“.

„Не мога да повярвам. Виж ги!“

„Не ща!“

Надигнах се бавно, взех си торбата и кимнах на Мороулан. Продължихме още два часа нагоре по склона и стигнахме билото. Гледката беше величествена, но Лойош не можа да я одобри. От време на време по някой гигантски джерег прелиташе толкова близо над нас, че не можех да го виня. След още около час стигнахме до един широк бърз поток.

Мороулан зави и тръгна по течението му и след два часа потокът се превърна в рекичка. Някъде по тъмно стана вече река и си намерихме място за последен бивак.

Докато се подготвяхме за нощувка, попитах:

— Мороулан, тази река има ли си име?

— Кървавата река.

— Така си и мислех — казах и се завих.

На другата сутрин повървяхме още около час по течението и стигнахме до Пропадите при Портата на смъртта.