Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Влад Талтош (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Taltos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2008)

Издание:

Стивън Бруст. Влад Талтош. Убиец на свободна практика. Том 2

ИК „Бард“, София, 2003

ISBN: 954-585-513-4

История

  1. — Добавяне

16.

Хоризонтът подскочи и се изви, свещта избухна, ножът завибрира до пръсване, а жуженето за миг се превърна в рев, който ме оглуши.

Руната на земята пред мен сияеше, сякаш искаше да ме ослепи, и усетих, че много ми се доспива. А знаех какво означава това. Не ми беше останала енергия дори колкото да ме задържи буден. Щях да изгубя съзнание и можех да си го върна или да не си го върна никога, а ако си го върнех, можех да съм полудял или не.

Зрението ми се размъти, а ревът в ушите ми се превърна в единствен монотонен звук, който, странно, по нищо не се различаваше от тишината. В последното размътване, преди да се отдръпна, видях на земята, в самия център на руната, обекта на желанието ми — онова, заради призоваването на което бях направил всичко това — да седи кротко, сякаш през цялото време си беше сядал там.

В миг се зачудих защо успехът не ми носи никаква радост; после реших, че вероятно има нещо общо с това, че не знаех дали ще доживея да го използвам. Но все още се беше запазило и някакво чувство на триумф, че съм постигнал нещо, което никой вещер не бе постигал дотогава, и някакво ведро задоволство от това, че съм го постигнал. Реших, че ще се чувствам много добре, ако то не ме убие.

Умирането, забелязал съм, винаги пречи да се порадваш на събитията.

 

 

Адски ми се ще да видя някоя карта на Пътеките на мъртвите.

Ха.

Тръгнахме вляво покрай стената, а тя продължаваше да обикаля в кръг, докато ни се стори, че трябва да сме някъде близо до троновете, но продължавахме да се намираме в коридор без покрив. Някъде по това време звездите изчезнаха, оставяйки след себе си сива мътилка, но въпреки това светлината, която мислех, че осигуряват, не намаля. Де да знам.

Стената свърши и като че ли се намирахме на ръба на някаква скалиста височина, с изглед към море. Никакво море не съществуваше на по-малко от хиляда мили от Пропадите при Портата на смъртта, но мисля, че отдавна бях престанал да очаквам каквато и да било географска състоятелност.

Погледахме известно време тъмното мрачно море и послушахме рева му. Простираше се до безкрай, в пространството и във времето. Не мога да гледам море, дори онова при Адриланка, без да си мисля кой ли живее отвъд него. Що за живот живеят там? По-добър ли е от нашия? По-лош? Толкова сходен, че да не мога да забележа разликата? Толкова различен, че да не мога да оцелея там? Как ли изглежда? Как ли живеят те? Що за легла си имат? Дали са меки и топли като моето, и безопасни и…

— Влад!

— Ъъ, какво?

— Трябва да се движим — каза Мороулан.

— О! Извинявай. Почвам да се изморявам.

— Знам.

— Добре, хайде да… Чакай малко.

Свалих торбата, отворих я, порових между безполезните вещерски работи, които бях мъкнал със себе си през цялото време, и намерих няколко листа от келш. Раздадох им.

— Подъвчете ги.

Всички го направихме и въпреки че не се случи нищо забележително и възбуждащо, забелязах, че съм малко по-буден. Мороулан се усмихна:

— Благодаря, Влад.

— Трябваше да се сетя по-рано.

„Аз трябваше да се сетя за това, шефе. Това е моя работа. Извинявай“.

„И ти си уморен. Искаш ли листо? Имам още едно“.

„Не, мерси. Ще мина и без него“.

В далечината вдясно от нас забелязахме нещо като голям правоъгълник. Поехме към него. Оказа се единична стена, с височина около четиридесет стъпки и дължина — шейсет. След като приближихме още, видяхме, че на фасадата й е окачен огромен кръгъл предмет. Пулсът ми се учести.

Малко по-късно тримата вече стояхме и съзерцавахме Цикъла на Драгарската империя.

 

 

На другия ден Райет взе каляска в Имперския дворец и отпраши към дома на любовницата си. С него се возеше един Господар на дракони, друг седеше на капрата до кочияша, а третият яздеше до впряга. Лойош прелиташе отгоре, но това не беше част от подготовката.

Наблюдавах ги през очите на познайника си и се възхищавах на изрядната им служба, колкото и напразна да беше. Онзи на капрата слезе пръв, огледа района и влезе направо в сградата, по стъпалата и в жилището, което се намираше на втория етаж на триетажната тухлена постройка.

Ако бяхте там и наблюдавахте, щяхте да видите как кочияшът слезе ловко и задържа вратата за двамата, като в същото време оглеждаше улицата в двете посоки, а също така и покривите наоколо. Райет и двамата дракони влязоха в сградата заедно. Първият вече беше в жилището и го беше огледал. Любовницата на Райет, казваше се Трефа, кимна на дракона и продължи да приготвя охладеното вино. Изглеждаше поизнервена, докато се занимаваше с това, но щеше да се изнервя още повече, докато продължаваше тази история със свидетелстването.

След като огледът на апартамента приключи, другите двама дракони доведоха Райет. Трефа се усмихна бегло и отнесе виното в спалнята. Той се обърна към единия от драконите и каза:

— Мисля, че всичко това взе да й омръзва.

Драконът сви рамене: назначили го бяха да пази един джерег, но не беше длъжен да харесва задачата си, нито него, и предполагам, че не му е харесвало. Райет влезе в спалнята и затвори вратата. Трефа отиде до вратата и й направи нещо.

— Какво е това, миличко?

— Шумозаглушаваща магия. Току-що я купих.

Той се изкиска.

— Нервират ли те?

Тя кимна.

— Предполагам, че ти омръзва.

Тя кимна отново и наля по чаша вино.

След като Райет не се появи в обичайното време, драконите почукаха на вратата. След като никой не отговори, я избиха. Намериха безжизненото му и бездушно тяло на леглото, с моргантски нож, забит в гърдите му. Зачудиха се защо не бяха чули крясъка му, нито отварянето на прозореца. Трефа лежеше до него, упоена и в безсъзнание. Не можеха да разберат как опиатите са попаднали във виното, а Трефа с нищо не можеше да им помогне.

Заподозряха я естествено, но така и не можаха да докажат, че наистина е взела пари, за да го подреди. Тя изчезна няколко месеца по-късно и се справя много добре и до днес, а името й вече не е Трефа, а пък аз няма да ви кажа къде живее.

 

 

Широко е разпространено вярването, че ако някой притежава силата да хване огромното колело, което е Цикълът, и да го завърти, времето на сегашния дом ще отмине и ще дойде следващият. Също така мнозина твърдят, че за тази цел ще е необходима достатъчно сила, за да се преодолее цялата тежест, побрана в енергиите на история, традиция и воля, които карат Цикъла да се върти така, както се върти. Докато гледах проклетото грамадно колело, ми беше трудно да си представя някой, който ще има достатъчно сила за това.

А всъщност то не беше нищо особено. Едно голямо колело, окачено на някаква стена посред никъдето. На колелото бяха изваяни символични изображения на седемнайсетте дома. Фениксът беше на върха, Драконът — следващият в поредицата, Атира вече беше отминала. Колко възбуждащо би трябвало да е да си тук, когато то наистина се променя, ознаменувайки преминаването към следващата фаза от драгарската история. В този момент или Императрицата ще абдикира, или вече ще го е направила, или скоро ще го направи, или може би ще откаже и Империята ще потъне в кръв, докато политическото и мистичното отново влязат в съгласие. Кога ли щеше да се случи? Утре? След хиляда години?

Всички, които съм питал, настояват, че това е самият Цикъл, във всякакъв смисъл, а не просто неговото физическо изражение. Аз това не мога да го схвана, но ако вие можете — живи и здрави, дето се вика.

Озърнах се към Мороулан и Алийра, които също бяха зяпнали Цикъла. На лицата им бе изписано благоговение.

„Шефе, келшът няма да трае вечно“.

„Вярно, Лойош. Благодаря ти“.

— Е, народе — рекох. — Каквото ще правим, давайте да го правим.

Те ме погледнаха, после се спогледаха, забиха очи в земята, после отново зяпнаха Цикъла. Никой не знаеше какво да правим. Обърнах им гръб и отидох да погледам морето.

 

 

Няма да твърдя, че ме измъчва погледът в очите на Райет в онзи последен миг — когато моргантската кама го прободе, — нито писъкът му, когато душата му беше унищожена. Заслужаваше си това, което го сполетя, и толкова.

Но така и не навикнах да пипам това оръжие. То е върховният хищник, то мрази всичко и щеше да е също толкова щастливо да унищожи мен, както и Райет. Моргантските оръжия ме плашат и никога няма да ми стане приятно да боравя с тях. Но май е част от работата ми.

Цялата работа обаче ми осигури два дни терзания на съвестта. Не заради Райет, както казах; но по някакъв начин ми наби една мисъл, която бях пренебрегвал повече от година: плащаха ми, за да убивам хора.

Не, плащаха ми, за да убивам драгари; драгари, които бяха направили живота ми мизерен повече от седемнайсет години. Защо вместо това да не им позволя да направят живота ми приятен? Лойош, длъжен съм да заявя, изобщо не можеше да ми помогне в това. Той притежава инстинкти на месояден и си е ловец по природа.

Всъщност не знаех дали си създавам оправдания, които един ден ще рухнат, или не. Но повече от два дни размисъл не можех да понеса. Успях да изтласкам тези мисли от ума си и честно казано, оттогава не са ме притеснявали.

Не знам, може и да ме притеснят някой ден, но тогава все някак си ще се оправя.

 

 

Не знам колко дълго стоях там, може би час, преди Мороулан и Алийра да застанат зад мен. После тримата погледахме прибоя още няколко минути. Зад нас, откъдето бяхме дошли, бяха Пътеките на мъртвите и Залите на Съда. Вдясно от нас, оттатък Цикъла, се простираше тъмен лес, през който минаваше спасителният изход — за някои от нас.

След малко Алийра промълви:

— Няма да си тръгна без Мороулан.

Мороулан каза:

— Много си глупава.

— А ти — още повече, щом си дошъл тук, след като си знаел, че няма да се върнеш жив.

„Сещам се за още един глупак, Лойош“.

„Още двама, шефе“.

— И така да е — каза Мороулан. — Но не е нужно да правиш начинанието безсмислено.

— Да, нужно е. Аз избирам така.

— Глупаво е да се самоубиваш само защото…

— Точно това ще направя. Никой, никой няма да жертва живота си за мен. Няма да го допусна. Или напускаме двамата, или оставаме двамата.

Отдясно полъхваше студен вятър. Натам бе родният дом. Поклатих глава. Мороулан не можеше да е толкова глупав, че да очаква здрав разум от един драгар, още по-малко от Господар на дракони. Но пък нали и той беше такъв.

— Връщай се, Влад — каза Алийра. — Благодаря ти за помощта, но ти изпълни задачата си.

Да, Мороулан беше Господар на дракони и драгар. Освен това беше надут и понякога ме дразнеше адски. Защо тогава не исках просто да го оставя? Но какво друго можех да направя? Нямаше как да се измъкна с него, а пък и не виждах полза от безсмислени жестове.

Мороулан и Алийра ме гледаха. Извърнах очи.

— Тръгвай, Влад — каза Мороулан. Не помръдвах.

„Чу го, шефе. Дай да се разкарваме оттук“.

Постоях така още около минута. Исках да се прибера у дома, но мисълта просто да кажа „довиждане“ на Мороулан и да си тръгна… ами, не знам. Не ми се струваше редно.

Прекарвал съм много безплодни мигове в размисли какво ли щеше да стане, ако точно в този момент ветрецът не беше сменил посоката и не бе довял вкуса на сол и мириса на водорасли.

Трупове и водорасли. Изкисках се наум. Да, мястото беше много подходящо за тази фраза. Кога я чух за първи път? О, да, на онзи тезгях. „При Ференк“. Когато пихме с Кийра.

Кийра. Точно така. Току-виж, че мога да го направя. Стига да има начин…

Вещерство?

Погледнах Мороулан и Алийра.

„Шефе, това е лудост“.

„Знам. Но все пак…“

„Дори не знаем дали сме на същия свят като…“

„Може би няма значение“.

„А ако има?“

„Шефе, имаш ли изобщо представа какво ще ти струва?“

„Ще трябва да ме носят“.

„Ако не стане, няма да могат“.

„Знам“.

Лойош млъкна, след като разбра, че всъщност не го слушам. Бръкнах в торбата си и намерих последното листо от келш.

— Какво има, Влад? — попита Алийра.

— Имам идея как да измъкнем Мороулан оттук. Готови ли сте да ме носите, ако се окаже, че не мога да вървя сам?

— Каква ти е идеята? — попита Мороулан.

— Вещерство.

— Как…

— Ще трябва да измисля заклинание. Не съм сигурен дали е възможно.

— Аз съм вещер. Мога ли да помогна?

Поколебах се, след което поклатих глава.

— Останало ми е само едно листо келш. Ще го сдъвча сам, за да се сдобия с енергията за заклинанието. Ако ми помогнеш, кой ще изнесе и двама ни?

— О! И какво трябва да направи заклинанието?

Облизах устни. Не исках да му го кажа.

„Защо не, шефе?“

„Защото ще каже, че е невъзможно“.

„А възможно ли е?“

„Ще разберем“.

„Защо?“

„Винаги съм искал да се пробвам като вещер. Това е големият ми шанс“.

„Шефе, говоря ти сериозно. Ако вложиш в него толкова много и не се получи, ще…“

„Ще ме убие. Знам. Млъкни“.

„И при толкова енергия, която ще трябва да влееш в него, няма да можеш да останеш буден. И…“

„Престани, Лойош“.

На Мороулан казах:

— Все едно. Вие изчакайте тук. Ще намеря подходящо място да го наглася. Вероятно ще съм близо до Цикъла, така че стойте настрана — не искам никой да ме разсейва. Щом свърша, ако подейства, ще ви намеря.

— А ако не подейства?

— Тогава ще ме намерите вие.

 

 

Подкупването на Трефа ми беше струвало доста, както и звукозаглушаващите магии и бягството, тъй като се бях спазарил пряко с една магьосничка, която работеше за Лявата ръка, вместо да го правя с посредничеството на Стъпките. Защо ли? Не знам. В смисъл, след като ме беше наел, той нямаше да се обърне и да ме светне, след като съм свършил работата. Ако се разчуеше, никой повече нямаше да работи за него. Но от друга страна, това убийство беше моргантско. Ако му се удадеше възможност да се отърве от мен чисто, като уреди така, че телепортът да се издъни, той вероятно нямаше да я използва, но защо да го изкушавам?

Тъй или иначе, след като всичко беше свършено, бях похарчил много пари, но и много ми бяха останали. Реших този път да не го давам ларж, защото не исках да привличам внимание към себе си. По същата причина не исках и да напускам града. Това убийство доста поразмъти блатото и това ме поизнерви, но го преодолях.

Доколкото знам, никой така и не разбра, че съм го извършил аз. Но пък имаше и някои, които, изглежда, знаеха. Един от тях беше Уелок Ножа, гаден колкото щеш. След няколко недели започнах да бачкам пряко за него — събиране на суми, оправяне на проблеми, държах хората му под око. Заделях грижливо парите, които печелех, решен да ги вложа в нещо, което ще ми носи печалба. Може би в нещо легитимно.

Някъде около месец по-късно, след като почнах да бачкам за Уелок, бях на гости при дядо ми в Южна Адриланка и срещнах едно човешко момиче, Ибронка, което имаше най-дългата, най-правата, най-черната коса, която съм виждал, а в очите й човек можеше да се загуби. Все още не бях направил инвестициите си.

Ох, добре де…

 

 

След като бях стигнал толкова далече, не можех да отстъпя. Тримата или щяхме да се върнем заедно, или изобщо нямаше да се върнем, а сега имаше някакъв шанс за успех. Ако точно в този момент бях поискал да се помоля, щях да се помоля на дядо си, а не на Вийра, защото неговото напътствие щеше да ми е повече от полза.

Не мисля обаче, че той се е опитвал някога да изобрети заклинание. Проклятие, ако магьосничеството можеше да действа тук, Мороулан просто щеше да накара онова нещо да се появи от жилището ми. Но пък ако магьосничеството можеше да действа, тогава щяхме просто да телепортираме и да духнем. Няма смисъл да мисли човек за това.

Избрах си място точно срещу Цикъла. Защо ли? Не съм сигурен. Просто ми се стори подходящо, а „подходящото“ винаги е жизненоважно при практикуването на вещерство.

Почнах да дъвча листото — медитирах, отпусках се и се подготвях. Когато ми даде толкова, колкото можеше, го изплюх.

Смъкнах торбата, отворих я и седнах. Зачудих се дали боговете ще ме спрат, после реших, че ако ме гледат, сигурно ще направят нещо още щом видят, че подреждам съставките на заклинанието. Стана ми забавно, че съм извън полезрението им и в същото време в задния им двор, така да се каже.

Огледах Цикъла и се постарах да събера целия си кураж.

Отлагането щеше само да направи нещата още по-трудни.

Вдишах дълбоко и започнах заклинанието.