Стивън Бруст
Талтош (13)

12.

Свих дясната си ръка в юмрук и бавно започнах да я приближавам към лявата. Срещу дясната ми ръка имаше съпротивление, но не беше физическо. Беше все едно, че знаех какво трябва да направя и исках да го направя, но извършването на движението всъщност изискваше да се преодолее невероятно напрежение. Разбирах го — беше съпротивлението на вселената от това, че е насилвана по този начин — но самото разбиране не помагаше особено. Бавно обаче последва движение. Щях да събера двете си ръце и тогава пробивът щеше да се получи и щях да вложа всичко в него.

В известен смисъл провалът вече беше невъзможен. Единственият ми избор бе да успея, иначе — лудост и смърт.

Десният ми юмрук докосна лявата ми длан.

 

 

Към нас се приближаваше драгар — с изящна, небрежна походка. Цветовете му, черно и сребърно, издаваха дома на Дракона. Носеше на гърба си някакъв чудовищен меч. Докато го изчаквахме, погледнах към небето, чудейки се дали ще е с типичния оранжево-червен оттенък на Драгарската империя. Не, нямаше никакво небе. Убито, повсеместно сиво без никакъв пробив. Опитах се да преценя колко е високо и какво представлява, но се замаях, прилоша ми и се отказах.

Когато новопоявилият се приближи достатъчно, за да мога да видя лицето му, реших, че физиономията му не може да се нарече неприязнена. Не мисля, че можеше да се нарече чак дружелюбна — не и при толкова плоско чело и устни, тънки като лист хартия. Приближи се още, забелязах, че диша, и не можах да реша дали да се изненадам, или не.

После той спря и челото му се набръчка. Погледна ме и каза:

— Ти си източняк.

След това погледът му се отмести към Мороулан и очите му се разшириха.

— А ти си жив.

— Как позна? — обадих се.

Мороулан ме скастри:

— Млъкни, Влад. — После се обърна към Господаря на дракони и каза: — Идваме по работа.

— Живите не идват тук.

— А Зерайка?

Устата на драгара се кривна на една страна.

— Феникс. Специален случай.

— Все едно, вече сме тук.

— Може да се наложи да представите случая си пред Властелините на Съда.

— Ами — каза Мороулан, — ние точно за това сме дошли.

— И сигурно ще се наложи да се докажете.

— Естествено — каза Мороулан.

— Кажи как? — намесих се аз.

Той се обърна към мен и ми се озъби.

— Ще ви се наложи да надвиете шампиони по…

— Трябва да е някаква шега — рекох.

— Млъкни, Влад — каза Мороулан.

Поклатих глава.

— Защо? Можеш ли да ми изтъкнеш поне една сериозна причина да трябва да си пробиваме с бой път до Властелините на Съда, само за да могат после да ни унищожат затова, че сме тук?

— Ние сме от дома на Дракона — каза непознатият. — Бием се, защото това ни харесва. — Усмихна ми се гадно, обърна се и се отдалечи.

Двамата с Мороулан се спогледахме. Той сви рамене и за малко щях да го сръгам. Огледахме се отново и се оказахме обкръжени от Господари на дракони. Преброих дванайсет. Една от тях пристъпи напред и каза:

— Е’Барит. — И извади меча си.

Мороулан каза:

— Е’Дриен. — И извади своя. Отдадоха си чест.

Отстъпих крачка и попитах:

— Сигурен ли си, че можем да ги докоснем, както и те нас?

— Да — отвърна Мороулан, след като застана срещу противника си. — Иначе не би било честно.

— О. Разбира се. Колко съм тъп.

Приближиха се на няколко стъпки един от друг. Противничката на Мороулан погледна меча му и нервно облиза устни.

— Не се безпокой — каза Мороулан. — Той прави само каквото аз му кажа.

Тя кимна и зае нещо като гард, с лява ръка напред, стискаща камата. Мороулан извади кама и зае същата поза. Той пръв удари с меча и тя блокира. Опита се да го наръга с камата в корема, но той отби удара, изкара я от равновесие с меча си и я удари силно в гърдите с камата си.

Потече й кръв. Мороулан отстъпи назад и отдаде чест.

— Аз ли съм следващият, или ще се оправиш с всички? — попитах го.

Един от чакащите Господари на дракони рече:

— Ти си следващият, мустак. — Пристъпи напред, извади меча си и застана срещу мен.

— Чудесно — рекох, измъкнах ловко един от ножовете за мятане от наметалото и го метнах в гърлото му.

— Влад! — извика Мороулан.

— Моя си го покрих — казах аз, докато го гледах как подритва на земята, на шест стъпки от жертвата на Мороулан. Изсъскаха няколко меча, извадени от ножниците. Лойош полетя към един от драгарите, докато си вадех рапирата. Хрумна ми, че може да съм нарушил някакви рамки на благоприличие.

Мороулан изруга и чух ек на стомана в стомана. После точно пред мен се оказаха двама от тях. Финтирах замах към очите им, хряс, хряс, бързо се превъртях да видя какво става зад мен, отново се превъртях и метнах три шурикена към най-близкия корем. Друг Господар на дракони за малко щеше да ми отсече главата, но пък аз го пернах по дясната ръка толкова лошо, че не можа да задържи меча. Всъщност успя да ме заплаши за малко с камата си, която заплаха приключи, щом върхът на рапирата ми го мушна много чисто в гърдите.

Междувременно в лявата си ръка имах друг нож за мятане, изваден този път изпод яката. С негова помощ забавих тоя, дето беше най-близо до мен, след което нападнах друг и свърнах встрани на сантиметър извън обхвата на меча му. Атаката му не улучи, след което Лойош налетя в лицето му, а след това му разпрах гърдите и гърлото с рапирата си.

Зърнах някакво движение с крайчеца на окото си, затова пристъпих встрани и замахнах, после се зачудих дали нямаше да посека Мороулан, но не, оказа се, че съм посякъл някой друг, и го подминах още преди да е паднал на земята. Зърнах Мороулан, който се биеше като луд, после Лойош изкрещя в ума ми, залегнах, превъртях се и един меч изсвистя над главата ми.

Надигнах се, с лице срещу противника си — жена, финтирах два пъти и й резнах гърлото. Мороулан се дуелираше с двама и за миг помислих да му се притека на помощ, но тогава ми налетя още един и вече не помня как го разфасовах, но трябва да съм го направил, защото не пострадах.

Огледах се за още жертви, но бяха попривършили: само ранените мъртви и мъртвите мъртви, така да се каже. Зачудих се какво става с тези, които загинат тук, след като вече са умрели, както и с тези, които загинат тук, докато още са живи.

Мороулан ме гледаше с яд. Не му обърнах внимание. Изтрих рапирата и я прибрах в ножницата; мъчех се да си оправя дишането. Лойош се върна на рамото ми и улових собствената си войнственост, отразена в ума му. Мороулан отвори уста да каже нещо, но го срязах:

— Я падни мъртъв бе, задник! Може да си мислиш, че тая работа с множествения дуел е някаква игричка, само че аз не държа да ме пробват. Те искаха да ме убият. Не успяха. Точка по въпроса.

Лицето му стана пепеляво и той пристъпи към мен.

— Няма да се научиш, а? — Вдигна меча си и го насочи към мен.

Само протегнах ръка.

— И ще убиеш човек, който дори не държи оръжие? Едва ли е много почтено.

Изгледа ме още малко сърдито, после се изплю на земята.

— Да вървим.

Оставих разните си оръжия по разните трупове, където си бяха избрали да се настанят, и го последвах по-навътре в страната на мъртвите.

Надявах се само останалите мъртви, които щяхме да срещнем, да са по-миролюбиви.

 

 

Има случаи, предполагам, когато трябва да се довериш на някого. Щях да избера Кийра, но не знаех къде е. Затова дадох на Крейгар пари и му поръчах да ми купи, дискретно, един стилет. Отне му един следобед и не ми зададе въпроси.

Пробвах баланса и реших, че ми харесва. Отделих един час в жилището си да му наточа върха. Не трябваше да ми отнеме цял час, но бях свикнал да точа ножове за рязане на зеленчуци или месо, а не да подострям върхове за тела. Техниката е друга. След като го наточих, реших да покрия острието с убито черна боя, а след като помислих малко — и дръжката. Резеца и върха оставих непокрити.

Когато привърших, беше почти вечер. Отидох до кръчмата „При Гръф“, пратих Лойош на прозореца на заведението, заех позиция на ъгъла и зачаках.

„Е, Лойош, там ли е?“

„Ъмм… да. Виждам го, шефе“.

„С приятел ли е?“

„Мда. И с още двама“.

„Сигурен ли си, че не могат да те видят?“

„За това не се безпокой, шефе“.

„Добре. Тогава ще чакаме“.

Прехвърлих плана си два пъти наум, след което се отдадох на сериозно чакане. Известно време се позабавлявах с измисляне на стихчета лоша поезия, което събуди спомена за една източняшка девойка, Шейла, с което бях излизал няколко месеца преди година. Беше от Южна Адриланка, където живеят повечето човеци, и предполагам, че я бях привлякъл, защото имах пари и защото изглеждах корав. Като си помисля, май наистина съм корав.

Все едно, допадаше ми, въпреки че не продължи дълго. Искаше да е богата, от класа, и беше свадлива кучка. Аз се стараех да си държа устата затворена, когато ме обиждаха драгарски тъпаци, и тя много ми помагаше, понеже единственият начин да ходя с нея беше да си прехапвам езика, когато сипеше дръзки реплики по адрес на драгари, на джереги и на каквото й падне. Известно време ни беше много забавно, но накрая тя взе един кораб за едно островно херцогство, където плащаха добре за човешки певци. Липсваше ми, но не много.

Мисълта за нея и как обикаляхме по пазарите по няколко часа, когато имах пари, беше добър начин да убия времето. Прехвърлих списъка от имена, с които се бяхме наричали един следобед, докато се опитвахме да разберем кой ще е достатъчно умен, за да накара другия да се смръчка. Чак започнах да изпитвам меланхолия и очите ми да се насълзяват, когато Лойош каза: „Тръгват си, шефе“.

„Добре. Обратно“.

Той се върна на рамото ми. Надникнах иззад ъгъла. Беше много тъмно, но успях да ги видя на светлината, процеждаща се от гостилницата. Определено беше моят обект. Крачеше право към мен. Щом се скрих отново зад сградата, сърцето ми изтупка бързо, стомахът ми се сви и само за миг усетих, че на челото ми избива пот. След което отново станах хладнокръвен и отпуснат, с ясен и остър ум. Измъкнах стилета от канията му на хълбока.

„Тръгвай, Лойош. И се пази“.

Той излетя от рамото ми. Нагласих стилета за забивка отдолу, понеже драгарите са по-високи от нас. Равнището на очите на Кин беше малко над главата ми. Без проблем.

После чух:

— Какво по… разкарай го това нещо от мен!

В същото време се разнесе смях. Предполагам, че на Кин му е станало смешно от танца на приятеля му с джерег. Показах се от ъгъла. Не мога да ви кажа какво правеше Лойош на приятеля на Кин, защото очите ми бяха само върху моя обект. Беше с гръб към мен, но се обърна бързо, щом излязох на уличката.

Очите му бяха на едно ниво с оръжието, но ножът и ръкавът ми бяха тъмни, а очите му се бяха приковали в моите, в краткия миг, в който светът наоколо ми замръзна и всяко движение се забави. Изглеждаше леко изненадан.

Хич не се поколебах. Движението на ножа ми беше механично, прецизно и неустоимо. Не му остана време да засече заплахата, преди стилетът да го улучи в лявото око. Само потръпна, изохка, а аз извих ножа, за да съм сигурен. Оставих го в него и отстъпих назад в задънената уличка — и чак тогава чух как пада тялото. Свих се между две каци с боклук и зачаках.

После чух ругатни откъм ъгъла.

„Разкарвам се, шефе. Той видя трупа“.

„Добре, Лойош. Изчакай“.

Видях как приятелят зави на ъгъла, с изваден меч, и почна да се оглежда. Държах друг нож. Но се надявах, че след като е разбрал, че наоколо се върти убиец, няма да му е много интересно да го търси. И се оказах прав. Само се озърна по уличката, след което вероятно реши, че съм се телепортирал.

Духна на бегом, вероятно за да уведоми шефа си за случилото се. Щом Лойош ме увери, че е безопасно, продължих по уличката и с бърза крачка, но без да тичам, се върнах вкъщи. Когато се прибрах, вече не треперех. Лойош ме намери преди да вляза. Съблякох дрехите си и ги огледах за петна от кръв. Коженият елек се беше окапал, затова го изгорих в кухненската печка. После се окъпах. Мислех как точно да похарча парите.

 

 

Нашият приятел от портала — Господарят на дракони с плоското чело — отново се присъедини към нас. Изгледа ме сърдито и му се озъбих. Лойош му изсъска, което смятам, че малко го поизнерви. Спечелихме мълчаливия двубой, макар и с малко. Той се обърна към Мороулан, който малко смутено почна:

— Моят спътник…

— Не ми споменавай за това — каза другият.

— Както кажеш.

— След мен.

Мороулан ме стрелна с още един ядосан поглед и закрачи след него. Районът изглеждаше пуст — нито дървета, нито скали, нито сгради. От време на време в далечината се мяркаха някакви движещи се фигури. Струваше ми се, че нещата наоколо леко се отместват, сякаш крачките ни преодоляваха повече терен, отколкото се полага на една нормална крачка, а местоположението на ориентирите се променяше непропорционално на скоростта на движението ни. Е, това не трябваше да ме изненадва. Съсредоточих се отново в гърба на приятеля ни.

После към нас закрачи още някой — жена, облечена в яркочервен халат. Водачът ни спря, поговори й тихо и тя се обърна и се отдалечи.

„Шефе, видя ли й очите?“

„Не, не забелязах. Какво им имаше?“

„Бяха празни, шефе. Нищо. Все едно без мозък или нещо такова“.

„Интересно“.

Пейзажът започна да се променя. Не мога да съм сигурен точно кога или с какво, защото се стараех да не гледам. Промяната изобщо не се връзваше с походката ни и това никак не ми харесваше. Приличаше почти на къс телепорт, само дето нито ми се гадеше, нито изпитвах някой от останалите ефекти. Забелязах няколко бора, после изчезнаха; имаше някакъв много голям балван, грамаден и тъмносив, точно пред нас, но когато почнахме да го заобикаляме, и той изчезна. Сигурен съм, че в един момент се появиха планини, много близо, както и че в друг момент вървяхме през джунгла, а по някое време — близо до океан. В известен смисъл това беше по-притесняващо от атаките, които преживяхме преди това.

Започна да вали точно когато бях почнал да изсъхвам след мокренето в началото на пътешествието ни. Мразя да съм мокър.

Дъждът продължи само колкото да ме подразни, след което вървяхме по остри, разядени скали. Пътеката като че ли беше изсечена от каменари в скалите и бях готов да приема, че се намираме в планина.

Точно тогава пред нас се появи дракон.

 

 

На другия ден се сблъсках с Крейгар. Той се окашля, извърна гузно поглед настрана и каза:

— Чух, че снощи един от биячите на Ролаан заминал на разходка.

— А?

— Никой не е видял кой го е направил, но чух слухове, че убиецът е използвал джерег, за да отвлече типа, който бил с него.

— О!

А той ми вика:

— Почти си помислих, че трябва да си бил ти, Влад, само че ти си толкова добре известен, че си имаш домашен любимец джерег, че не е възможно да си толкова глупав да направиш нещо толкова очевидно.

Изведнъж ми прилоша. Лойош каза: „Домашен любимец?“

Казах „Млъкни“ на Лойош и:

— Така е. — На Крейгар.

Той кимна.

— Но е интересно все пак.

— Мда.

Малко по-късно шефът ме повика и каза:

— Влад, трябва да напуснеш града за известно време. Вероятно за месец. Имаш ли къде да отидеш?

Отвърнах:

— Не.

Той ми връчи нова кесия.

— Намери някъде, където ти харесва. За моя сметка. Забавлявай се и не се показвай пред хората.

Рекох:

— Добре. Благодаря.

Излязох и намерих един търгуващ магьосник без връзки с джерег — да ме телепортира до Свещоград, който е на крайбрежието, на изток, и е известен с хубавата храна и забавленията. Дори не се отбих вкъщи преди това. Сметнах, че ще е неразумно.

 

 

Действително е трудно да си въобрази човек колко е голям един дракон. Мога да ви кажа, че можеше да ме изяде, без да е нужна втора хапка. Мога да спомена, че имаше нещо като пипала по главата, всяко по-дълго от ръста ми и дебело колкото бедрото ми. Бих могъл да ви уведомя, че в раменете беше широк поне двайсет стъпки и много, много по-дълъг. Но докато не видите някой по-отблизо, просто няма да можете да си го представите.

Лойош се ската под наметалото ми. Щеше да ми хареса, ако можех да го последвам. Мороулан стоеше сковано до мен. Ръката му не се беше отпуснала на дръжката на меча, така че не посегнах към рапирата.

Все едно, каква работа ще свърши една рапира срещу дракон?

„ДОБРА СТИГА, СТРАННИЦИ“.

Какво да кажа? Не беше „гръмко“, както може да е гръмък един глас, но о, богове, имах чувството, че черепът ми тътне отвътре. Преди това, когато ни заговори атирата, останах с впечатлението, че води едновременни, но различни разговори с Мороулан и с мен. Този път, изглежда, и двамата бяхме вътре. Ако някога изобщо успея да разбера психичната комуникация, сигурно ще се побъркам.

Мороулан каза: „Добра среща, драконе“.

Едното му око фиксира мен, другото, допускам — Мороулан.

Каза: „ЖИВИ СТЕ“.

Викам му: „Как позна?“

А Мороулан: „Дошли сме по работа“.

„ЗА КОГО?“

„За лейди Алийра, от дома на Дракона“.

„А ВАЖНО ЛИ Е ТУЙ ЗА МЕН?“

„Не знам. Домът на Дракона не е ли важен за теб, лорд Драконе?“

Стори ми се, че чух кикот.

„ДА“.

„Алийра е’Кийрон е Драконовата наследничка на трона“ — каза Мороулан.

Това беше новина за мен. Зяпнах Мороулан и се зачудих какви ще са последствията от това.

Драконът извърна глава, тъй че и двете му очи се спряха на Мороулан. След малко каза: „В КОЯ ТОЧКА Е ЦИКЪЛЪТ?“

„Сега царува Феникс“, каза Мороулан.

А драконът рече: „МОЖЕТЕ ДА МИНЕТЕ“.

Обърна се (усилието не беше малко) и се махна от погледа ни. Успокоих се. Лойош надникна изпод наметалото и зае мястото си на дясното ми рамо.

Водачът ни продължи да ни води напред и скоро отново се озовахме сред по-нормален (ха!) пейзаж. Зачудих се колко време всъщност бе изминало за нас, откакто пристигнахме. Дрехите ни бяха почти изсъхнали преди дъжда и бяхме хапнали. Четири часа? Шест?

Пред нас имаше някаква сграда и около нея като че ли се мяркаха повече хора, някои в цветовете на дома на Дракона, други — в пурпурни халати.

— Мороулан, знаеш ли какво означава този пурпурен цвят?

— Тези са слугите на мъртвите.

— О? Кучешка работа.

— Това става с тези, които пристигат на Пътеките на мъртвите, но не могат да се оправят, или които умрат тука.

Потръпнах — сетих се за Господарите на дракони, които бяхме избили.

— За постоянно ли е?

— Не мисля. Но може да трае няколко хиляди години.

Отново потръпнах.

— Сигурно бързо състарява.

— Предполагам. Използва се и за наказание. Вероятно това ще се случи с нас, ако се провалим.

Сградата все още беше на голямо разстояние от нас, но и оттук можех да видя, че спокойно може да се сравни с Имперския дворец. Представляваше прост масивен куб, целият в сиво, без някакви украси, които да мога да различа. Беше грозна.

Водачът ни посочи натам и каза:

— Залите на Съда.