Стивън Бруст
Талтош (3)

2.

Започнах да подреждам това, което щеше да ми трябва за заклинанието. Съсредоточих се само върху целта си и се постарах да не мисля колко глупаво е да подреждам разни неща, преди да имам каквато и да било представа как точно възнамерявам да ги използвам. Оставих ръцете си сами да вадят от купчината всевъзможни джунджурии и да ги нареждат както на тях им хрумне.

Не можех да знам какво ще ми потрябва, защото заклинанието, което се канех да опитам, не беше правено никога; не беше съществувало дори… само дето сега трябваше да го направя.

 

 

На другия ден пристигнах в кантората си много рано. Бива ме в търпеливото изчакване, когато ми се наложи, но не го обичам. Щяха да минат часове, докато отпраша за Черен замък, а в кантората нямаше нищо, което да изисква вниманието ми. Помотах се известно време, като се преструвах на много зает, и накрая си казах: „Я зарежи“, и излязох навън.

Оранжево-червеното небе се беше снишило, омешано с прашносиво, предвещаващо дъжд, а вятърът духаше откъм морето. Тръгнах да обходя района си, или по-скоро да се разходя из него. Няколко карета на Адриланка бяха мои и това ми носеше известно задоволство. Отбих се за малко при един приятел, Нийлар, първия ми шеф, който след това ми стана първият подопечен.

— Какво ново? — викам му.

Усмихна ми се топло и рече:

— Обичайният бизнес, Влад.

Така и не можех да реша как да приемам Нийлар. Искам да кажа, той сега щеше да е на моето положение, ако поне малко бе пожелал да се бори, но вместо това бе предпочел да си я кара на дребно и здравословно. Бих могъл да го уважавам за този избор, но пък, от друга страна, може би щях да го уважавам повече, ако беше рискувал. Какво пък, по дяволите. То може ли изобщо да ги разбере човек драгарите.

— Нещо да си чул? — попитах.

— За какво?

— Тия не ми ги пробутвай.

Ако ми беше поиграл още малко на тъп, сигурно щях да се вържа, но той ми отвърна:

— А, само дето те е ужилило едно от лакейчетата ти. Кой беше?

— Все едно, Нийлар. И те уверявам, че много скоро ще е съвсем все едно.

— Добре.

— Айде, до скоро.

Излязох от дюкяна на Нийлар и тръгнах към Южна Адриланка, източняшкото гето.

Лойош, кацнал на дясното ми рамо, рече: „Вече почва да се разчува, шефе“.

„Знам. Ще трябва да направя нещо по въпроса. Ако всеки почне да мисли, че може да ме прецака, ще ме прецакат“.

Продължих да вървя и да обмислям разни неща. С малко късмет, този Мороулан сигурно щеше да може да ме напъти към Квион. Дали щеше да иска? Не знаех.

„Дядо си ли ще навестиш, шефе?“

„Не, едва ли. Не днес“.

„Тогава накъде? Не, не ми казвай. Някой бардак или кръчма“.

„Добро попадение. Кръчма“.

„Кой ще те занесе вкъщи?“

„Ще ударя само едно-две“.

„Айде бе!“

„Млъкни, Лойош“.

„Шефе, щеше да ходиш в Черен замък, нали?“

„Стига да се оправя с шубето. Остави ме сега да помисля“.

Някъде по това време започна да ръми. Привлякох от връзката си към Имперския глобус, направих си дъждощит-невидимка и го нагласих над главата си. Магията беше от лесните. Повечето минувачи, които срещах, бяха направили същото. Малкото изключения, предимно от дома Текла, притичваха до близките входове, за да изчакат да превали, или продължаваха мокри. Улиците много се разкаляха и си отбелязах наум да си почистя ботушите. Все трябваше да има някаква магия за това. Трябваше да я науча някой ден.

Когато прекосих „Две лози“ и навлязох в Южна Адриланка, дъждът беше престанал. Толкова по-добре. Много малко източняци са магьосници и не исках да привличам излишно внимание. Разбира се, носех сивото и черното на дома Джерег, пък и гледката с возещия се на рамото ми Лойош направо провъзгласяваше: „Ето го вещера!“ Но нямаше нужда да влошаваме положението още повече.

Някъде в този момент Лойош долови нещо от мислите ми и каза: „Шефе, я чакай малко. Кого си решил ти да оставяш?“

„Теб, приятелче. Съжалявам“.

„Глупости. Не можеш да…“

„Мога, и още как. Човек не води джерег, когато отива на гости на Господар на дракони, във всеки случай не и при първото гостуване“.

„Но…“

„Което не значи, че си безполезен, нито че си глупав. Просто не идваш“.

Това ни осигури тема за спор, докато стигна до мястото, което търсех, и ми помогна да се поразсея. Защото наистина ме беше шубе. Ужасно ми се искаше да не отида, но не виждах как мога да го избегна. Мъчех се да си представя как цъфвам там и не можех. Но ако не подгонех този Квион, репутацията ми щеше да пострада сериозно, а в дома Джерег репутацията означава пари и безопасност.

Намерих кръчмата „При Ференк“, която се оказа точно там, където ми бяха обяснили, и влязох, като се спрях за малко на прага, за да привикнат очите ми с относителната тъмнина вътре. Идвах в тази кръчма за първи път, но дядо ми я беше препоръчвал като мястото, където можеш да намериш добро фенарийско бренди.

Едно от нещата, които хвърлят обилна светлина върху начина на мислене на драгарите, е, че те нямат дума за бренди, въпреки че познават това питие и дори го обичат. Наричат го „вино“ и предполагам, че трябва да познават продавача, за да решат колко е силно и какъв му е вкусът. За мен брендито и виното нямат нищо общо на вкус и предполагам, че и за драгарите е така. Работата е, че на драгарите им е все тая, че вкусът е различен или че процесът на правенето на едното няма нищо общо с процеса на правенето на другото; работата е, че и двете са алкохолни напитки, направени от плодове, следователно трябва да са едно и също. Интересно, нали?

Източняците нямат този проблем. Специално в „При Ференк“ този проблем изобщо не съществуваше. Цялата стена зад дългия тъмен дървен тезгях беше запълнена с най-различни марки фенарийски брендита, половината от които — от праскови. Бях силно впечатлен. Не знаех, че има толкова много видове. Много се зарадвах, че Империята в момента не е във война с Фенарио.

Заведението беше почти празно. Облизах устни и седнах на един висок, с висок гръб стол пред тезгяха. Домакинът хвърли поглед на джерега на рамото ми, изтри с парцала тезгяха пред мен и ме погледна въпросително.

Огледах прасковените брендита и казах:

— Чаша „Орегигерет“.

Той кимна и попита:

— Трупове и водорасли, а?

— Така ли го наричате?

Той сви рамене.

— А бе, не е от най-добрите, мен ако питаш.

— Тогава какво ще ми препоръчаш?

Той се обърна към стената, взе една тумбеста бутилка и ми я показа. Етикетът беше избледнял, но можах да разчета буквите, които гласяха „Баракаранибол“.

— Добре — казах. — Ще пробвам една чаша от това.

Той извади чаша, бръкна под тезгяха и сложи вътре малко лед. Първата ми реакция беше да се впечатля, че може да си позволи да купува лед, да не говорим за магията за запазването му. Тези неща тук не бяха никак евтини. Но после схванах какво се кани да направи и рекох:

— Не, не искам лед.

Той ме погледна с отвращение, извади една кана, напълни чашата с вода и я тикна пред мен. После отля бренди в друга чаша и я постави до водата. Накрая каза:

— Давам ти вода да си оплакнеш устата, преди да вкусиш от брендито. Ти знаеш как се пие. Аз пък знам как се сервира, нали?

— Добре — рекох му и почнах да отпивам от брендито.

Чух кикота на Лойош. „Айде, млъквай“. Оставих брендито, отпих от водата, после пак от брендито. Биваше си го.

— И за мен от същото — чух от дясната си страна. Гласът беше плътен, кадифен и много познат. Обърнах се и устата ми се усмихна сама.

— Кийра!

— Здрасти, Влад.

Кийра Крадлата седна до мен.

— Какво правиш тука? — попитах.

— Пробвам фенарийски брендита.

Домакинът я беше зяпнал, къде с омраза, къде с боязън. И аз бях джерег, но поне бях човешко същество. Кийра беше драгарка. Огледах се и забелязах, че тримата други клиенти я зяпат със смесица от страх и омраза. Обърнах се отново към домакина и го подсетих:

— Дамата си поръча питие.

Той погледна към масата, където седяха другите му трима клиенти, после изгледа отново Кийра, след това — мен.

— А, да. — Наля й от същото и се изниза в другия край на тезгяха. Свих рамене и двамата с Кийра се преместихме на една от масите.

— Често ли идваш тук?

Тя се усмихна.

— Чух, че си имаш неприятности, Влад.

Поклатих глава.

— Някой ден ще разбера как ги научаваш тия неща.

— Може и да успееш. Трябва ли ти помощ, Влад?

— Само малко повече кураж, струва ми се.

— О?

— Сигурно знаеш, че един от лакеите ми сви яйцата от полога.

— Мда. Мама кокошчица сигурно е ядосана.

— Татко петльо, ако нямаш нищо против.

— Да де. И какво смяташ да предприемеш?

— Като начало, да ида на едно място, където не ми се ходи.

— Къде?

— Случайно да си чувала за Черен замък?

Очите й се разшириха разбиращо.

— Господар на дракони, казваше се Мороулан, мисля.

— Точно така.

Тя килна глава на една страна.

— Виж какво ще ти кажа, Влад. Отиди и го проследи там онзи тип. А ако Мороулан те убие, няма да преживее и месец.

Усетих буца на гърлото си. След малко казах:

— Занаята ли сменяме, Кийра?

Тя се усмихна.

— Всички си имаме приятели.

— Е, благодаря — рекох. — Още едно нещо, за което ще съм ти длъжник.

Тя кимна и се усмихна. После стана, каза: „Виното е хубаво“ и излезе.

Смешна работа. Отмъщението е много глупаво нещо. Искам да кажа, нали ще съм умрял, какво ме интересува? И все пак по някакъв начин уверението й се оказа точно това, което ми трябваше, за да се успокоя. Така и не мога да си го обясня.

След като тя си отиде, си поръчах още едно питие и само за да докажа на Лойош, че не е прав, спрях след второто. Дръпнах още веднъж по връзката с Глобуса и разбрах, че ми остават цели два часа, преди да се върна в кантората. Платих на кръчмаря, казах му, че ще намина пак, и тръгнах към къщи.

 

 

Дядо ми си има един бял котарак, Амбрус, най-умния котарак, който съм виждал, както и най-стария. Всъщност никога не съм си играл с него, както хората си играят обикновено с котки, но понякога, като дете, сядах до него и му говорех, докато татко и дядо си приказваха в другата стая. Преструвах се, че той уж ме разбира, а Амбрус или наистина ме разбираше, или паметта ми върти някакви номера, защото една нормална котка не би могла да реагира като Амбрус: мяукаше точно когато трябваше да отговори на въпроси, измъркваше, когато му кажех, че го харесвам, и протягаше нокти и махаше с лапи зад главата си, когато му кажех: „Пази се, дракон“.

След всичко, което вече знам, не мисля, че паметта ми върти номера.

Във всеки случай веднъж, когато бях, мисля, на седем, баща ми ме видя, че му говоря, и се навъси.

— Не обичаш ли котки, тате? — го попитах.

А той рече:

— Не става дума за това. Все едно.

Дядо, застанал зад него, ни гледаше и може би лекичко се усмихваше.

 

 

Човеците правят вещерство, драгарите правят магьосничество. Аз ги правя и двете, което е необичайно, но ми осигурява добра позиция спрямо тях. Единствената разлика между двете, която продължава да ме смайва, е, че вещерството е по-скоро забавление. Ако един вещер може да се телепортира (струва ми се невъзможно, но може и да греша), това би включвало дълги часове на подготовка, ритуали, баене и припяване, докато всички сетива не се изпълнят с желаното усещане и заклинанието най-сетне не подейства в ослепителен взрив на чувствено задоволство и пълнота.

Нарвейн, един от наетите ми биячи и великолепен магьосник, каза само:

— Готови?

— Да.

Той вдигна небрежно ръка, кабинетът около мен изчезна и вътрешностите ми се усукаха.

 

 

Веднъж бях направил нещо, не помня точно какво, и баща ми ме плесна. Сигурно съм си го бил заслужил. Пляскаше ме не за първи път, но този случай специално си го спомням. Мисля, че съм бил на седем или най-много осем.

Това, което помня, е, че вдигнах очи, погледнах го с любопитство и поклатих глава. Той се ококори, може би се уплаши малко, зяпна ме стъписан, след което се обърна и отиде в другата стая. Предполагам, че е искал да ме попита какво значи това мое изражение, но не го направи и аз нищо не му казах. Трябва да ме разберете, все пак бях много малък и повечето неща ги възстановявам по памет, но съм останал с впечатлението, че реакцията ми го уплаши и озадачи. Но това, което се въртеше тогава в ума ми, беше от рода на: „И на това му викаш бой? Че то изобщо не боли. Мен ме бият много по-лошо всеки път, когато ме пратиш на пазара за дафинов лист“.

 

 

Отначало изобщо не забелязах къде съм, защото бях много зает да се справя с гаденето в стомаха ми. Драгарите я нямат тази реакция при телепорт, но аз я имам и доколкото знам, има я всеки човек.

Стисках очи, решил на всяка цена, че този път няма да повърна. Брендито може би беше грешка. Рискувах да се огледам и видях, че съм насред открит каменен двор; после осъзнах, че стоя във въздуха, и отново затворих очи. Това, което ме крепеше, изглеждаше стабилно. Поех си дълбоко дъх и отново отворих очи.

Големият двоен портал на замъка беше на около петдесет разкрача пред мен. Наоколо се издигаха високи-превисоки стени. Защо му бяха нужни на Мороулан стени около реещ се замък? Погледнах рисковано надолу и видях оранжево-червени облаци. Над главата ми преминаваха други, в същия цвят. В лицето ми духаше прохладен ветрец, понесъл смътна миризма на пушек. Освен мен в двора нямаше никого.

Огледах стените и видях, че на ъглите им се издигат кули. Кулите, стените, както и самият замък бяха от черен камък — обсидиан, мисля — по-голямата част от който беше изваян на фигури: сражаващи се, ловуващи или просто облегнали се на стените.

Претенциозно копеле.

Зърнах на една от кулите двама стражи. И двамата бяха облечени в черното и сребристото на дома на Дракона. Единият държеше копие, другият — кривак.

Чародеи, наети за пазачи.

Ако не друго, вече ме беше убедил, че е богат. Стражът с копието забеляза, че го гледам, и ми отдаде чест. Кимнах му в отговор, съжалих, че Лойош не е с мен, и закрачих към грамадната двукрила порта.

 

 

Когато погледна назад към ранните години от живота си като към живота на непознат човек, длъжен съм да кажа, че съм отрасъл, заобиколен от насилие. Това ми звучи странно, защото изобщо не го мислех така, но доколкото помня, изпитвах страх от драгарите. Домът ни се намираше над ресторанта на баща ми, в район, където не живееха източняци, сиреч — човеци. Повечето ми време минаваше в ресторанта, още преди да започна да помагам. И все още помня тръпката на страха всеки път, когато излезех навън, дългото гонене по уличките и боя от ръцете на драгарчета, които не обичаха човеци, или от други човеци, които смятаха, че много си въобразяваме. Последното — да ме бият източняци — не се случваше много често. Мисля, че първия път бях на осем. Баща ми ми поднесе облекло в цветовете на дома Джерег. Помня този ден, защото беше един от малкото моменти, в които си спомням баща ми щастлив. Настроението му ме зарази, излязох да се поперча в новите си дрехи и ме спипаха няколко човешки хлапета горе-долу на моята възраст, които… ами, сигурно се досещате. Подробностите ще ви спестя.

Смешното е, че помня какво съжаление изпитах тогава към тях, защото вече много пъти ме бяха били драгари и си мислех, че тези нещастни, жалки източнячета дори не могат да пердашат толкова добре като тях.

 

 

Ботушите ми пошляпваха във въздуха, което ми действаше леко изнервящо. Още по-изнервящо стана, когато се приближих до вратите и различих около тях знаци, в които познах магьоснически символи. Облизах устни.

Бях на около десет стъпки от портала, когато крилата се разтвориха тихо и величествено. Дори не изскърцаха. Това вече беше много изнервящо. Моментално пригладих с едната ръка косата си, а с другата опипах токата на наметалото си. По този начин ръцете ми забърсаха разните дреболийки, скрити по тялото ми. Все пак е по-добре да поднесеш изненади, отколкото на теб да ти поднесат.

Но не ми остана много време да мисля за портата, защото зад прага стоеше някаква особа, оградена като в картина от високата арка. Имаше гладката светла кожа на дома Исола и носеше бялото и зеленото на същия дом, скроено донякъде като рокля, донякъде като сари. Очите й бяха ясносини, косата й светлоруса и беше красива дори по човешките представи.

Гласът й се оказа плътен и мелодичен.

— Поздрави и добре сте дошли, благородни джерег — каза тя (явно беше решила, че обръщението е по-малко обидно от „източняк“), — в Черен замък. Аз съм Тилдра. Очакваме ви и се надяваме, че ще ни позволите да направим престоя ви приятен. Надявам се, че телепортът не ви е създал дискомфорт?

След като свърши тази своя удивителна реч, тя се поклони по обичая на Исола. Отвърнах:

— Ммм, не, мина екстра.

Тя се усмихна все едно, че наистина я интересува. Даже й повярвах. После каза:

— Моля ви, влезте, за да ви заведа при лорд Мороулан.

Протегна ръка да ми вземе наметалото и проклет да съм, ако за малко не й го дадох по рефлекс.

Рефлексите ми обикновено не са такива.

— Ммм, оставете — рекох. — Ще си го задържа.

— Разбира се — отвърна тя с усмивка. — Моля, последвайте ме.

Тогава ми хрумна, че не ме беше нарекла по име, което вероятно значеше, че не знае как се произнася фамилията ми, което пък означаваше, че Мороулан вероятно не знае много за мен. Което най-вероятно беше добре.

Пристъпих през прага на Черен замък. Озовах се в огромно преддверие, с бяло мраморно стълбище пред мен, по едно по-малко от двете страни и няколко пейзажа — не псиотпечатъци — по стените. Хубаво поне, че не всичко беше черно.

После един от пейзажите привлече вниманието ми. В горния десен ъгъл се виждаше жълто слънце и валма от бели облачета в небето. Виждал бях преди подобни гледки, през очите на дядо ми. Беше сцена, видяна в Изтока.

Тилдра ме придружи през високия сводест портал в средата и по десетина крачки широк, с голи стени, но добре осветен коридор до нещо, което явно трябваше да представлява дневна. Преобладаващият тук цвят беше бледожълт, а помещението беше задръстено със столове, бюфети, рафтове с напитки и маси. След първите десет секунди се отказах да се озъртам за възможни капани. Жалко, че Лойош не беше с мен.

Тилдра ми посочи един стол, който изглеждаше удобен и осигуряваше гледка към вратата. Седнах и тя каза:

— Лорд Мороулан го очакваме всеки момент. Ще позволите ли да ви предложа вино?

— Ъмм. Да, благодаря.

Тя донесе на масата пълен с лед съд, с бутилка вътре, което ми подсказа още нещо. Източняците сервират виното охладено с лед. Тя извади бутилката, взе машата за вино от жаравата, много ловко описа с нея кръг около шийката, топна я в леда и леко откърши върха на бутилката. Всичките й движения бяха плавни и изящни все едно, че танцуваше с ръце. Наля ми и отпих. Наистина се оказа много добро, което ме изненада. Огледах бутилката, но етикетът ми беше непознат.

— Нещо друго мога ли да направя за вас, милорд?

— Не, не. Благодаря, много сте мила.

— В такъв случай до скоро виждане, милорд.

Станах, щом тръгна към изхода, въпреки че не бях сигурен дали е редно. Тилдра кимна все едно, че е редно, но подозирам, че и да бях останал седнал, пак щеше да се окаже, че е редно.

Господарите на дракони не използват отрова, така че си пийнах от виното. След малко, без друго предупреждение освен тихото шумолене на стъпки по коридора, влезе лорд Мороулан.

Беше висок и облечен в черно, със сребриста дантела по блузата и еполетите, изпъкващи под дългото му наметало, което носеше отметнато назад. Ръката му се бе отпуснала на дръжката на дълъг меч. Лицето му притежаваше ъгловатостта на дома на Дракона. Челото му беше високо, а косата му беше много тъмна, права и доста дълга. Погледнах накриво още веднъж меча и разбрах, че е моргантско оръжие, въпреки че не беше изваден. Могъщо, при това. Потиснах трепета, но усетих как нещо изкънтя в мозъка ми.

След което ме порази следната мисъл: защо носеше оръжие — и при това моргантско оръжие, — за да поздрави един гост в дома си? Възможно ли беше да се страхува от мен? Възможно ли беше за Господарите на дракони да е обичайно да се мотаят в дома си въоръжени дори и когато посрещат гости?

Или просто се канеше да го извади и да ме убие?

Можете да мислите каквото си щете за съществуването на душата или за вярата на драгарите в прераждането. Но дори и да не вярвате на тия неща, нямаше капка съмнение, че ако ме убият с моргантско оръжие, с мен щеше да е свършено. Замръзнах за миг, след което се сетих, че е редно да му отдам уважение, след като все пак все още не ме беше нападнал.

Надигнах се и го удостоих с полупоклон.

— Лорд Мороулан. Аз съм Владимир Талтош. За мен е висока чест, че се съгласихте да се срещнем. — Страхотен лъжец съм.

Той кимна сдържано и ми посочи с глава, че мога да си седна. Седна срещу мен, а Тилдра влезе и му наля чаша вино. Когато си тръгна, той й каза:

— Благодаря ви, лейди Тилдра.

Лейди? Зачудих се какви ли са им отношенията. Междувременно Мороулан ме гледаше одобрително, все едно че гледаше одобрително някакво бижу. Очите му не се отклоняваха от мен, докато отпивах. Върнах му със същото. Кожата му беше доста тъмна, макар и по-светла от тази на някой от дома Ястреб или Валиста. Косата му беше черна, дълга до раменете, чуплива и малко разрошена. Седеше доста сковано, сякаш са го вързали здраво. Движенията на главата му бяха отсечени и груби.

В един момент той остави чашата си на масата и каза:

— Е, джерег — (явно решил, че обръщението е по-обидно от „източняк“), — знаеш ли защо си тук?

Облизах устни.

— Мислех, че да. Но може и да съм се подвел, разбира се.

— Възможно е — каза Мороулан.

— Ако случаят е такъв — отвърнах, влизайки в речевите шаблони, — може би ще сте така добър да ме осветлите.

— Точно това възнамерявам да направя — каза той. И ме изгледа още веднъж, а аз започнах да добивам впечатлението, че го прави само за да ме подразни, или може би да ме изпита — което в края на краищата се свежда до едно и също.

Ако си джерег и източняк, трябва да очакваш обиди от време на време. Ако държиш да оцелееш, трябва да се научиш да не се впрягаш от всяко пренебрежително подмятане или подигравка. Казах:

— Струва ми се, преблагородни драконе, че се каните да ми кажете нещо.

Устните му помръднаха в ъгълчетата.

— Да. — Помълча и добави: — Някакъв ваш подопечен е бил проследен до Дзур планина. Вие сте разбрали, че преди известно време той ме е посетил заради преговори по една малка транзакция на недвижимо имущество. Горите от желание да разберете местонахождението му. Изглежда, е избягал със семейното ковчеже, както се казва.

— Оказва се — отвърнах на свой ред, — че всичко това вече го знам.

— Точно така. Сега обаче искате да го намерите и да го убиете. Не можете да намерите никой, който би пожелал да иде до Дзур планина, затова сте решили да ме посетите, може би за да разберете какво знам за истината, криеща се зад легендите за Сетра Лавоуд.

Започнах сериозно да се дразня, а също така и да се плаша от това колко точни се оказваха предположенията му. Искам да кажа, че беше надут самодоволен позьор. Но веднага се сетих, че е надут самодоволен позьор с могъщо моргантско оръжие и че е магьосник, и че се намирам в цитаделата му. Реших да продължа да се държа учтиво и казах:

— Сигурното в случая е, че наистина съм любопитен за Дзур планина и с благодарност ще приема всяка информация, която можете да ми предоставите както за нея, така и за обитателите й.

Този път Мороулан ме удостои с физиономия, за която не можах да реша дали е умерена подигравка, или преднамерено навъсване. Каза:

— Много добре, джерег. Един въпрос: Държите ли все пак да намерите този свой кръшнал подчинен?

Позамълчах малко, мъчейки се да намеря словесните капани във въпроса, накрая се предадох и отвърнах:

— Да.

— Много добре. Тогава да отидем при него.

Стана. Аз го последвах. Той пристъпи към мен и като че ли се съсредоточи, само за миг. Помислих дали да не се възпротивя, но взех моментално решението си — друг шанс сигурно никога нямаше да получа. Във всяка работа се налага да поемаш рискове. Позволих телепортът да подейства. Стомахът ми се усука и стените около мен изчезнаха.