Стивън Бруст
Талтош (5)

4.

Стиснах ножа, който бях носил толкова дълго и бях използвал толкова рядко. Онзи с дръжката от слонова кост и рубините в нея, и тънкото, тъпо острие от чисто сребро. Не беше толкова скъп, колкото изглеждаше, но пък изглеждаше много скъп.

Хванах го близо до върха, задържах го здраво между палеца и показалеца, след това коленичих, толкова бавно, че усетих как краката ми потрепериха. Също толкова бавно натиснах върха в земята. Спрях за миг и огледах пръстта. Беше черна, суха и фина, и се зачудих, че не го бях забелязал досега. Пипнах я с лявата си ръка. Потърках я между пръстите си. Беше направо на прах и много студена.

Стига. Отново се съсредоточих върху ножа и много бавно очертах руната на „получавам“. Руната, разбира се, беше на езика на магьосничеството, което беше безсмислено в този момент и на това място. Но ми осигури петно, върху което да съсредоточа вниманието си, а исках точно това. Очертах кръг около руната и оставих ножа встрани. Коленичих, огледах очертанието и зачаках мигът да се повтори.

Много ясно усещах Лойош, стиснал здраво дясното ми рамо с ноктите си, по-скоро като натиск, отколкото като тежест. Все едно, че нито едно от събитията от последните няколко дни не му беше повлияло, макар да знаех, че не е така; но беше самата стена на спокойствието, леденият стълб, твърдта, която щеше да ме удържи здраво. Ако си мислите, че всичко това не е важно, значи сте по-тъпи и от мен.

Проточиха се мигове на съзерцание, след което направих следващата стъпка.

 

 

Стаята нямаше прозорец, но едната стена явно беше външна, защото много ясно чувах далечния грак на гарвани и от време на време случайния рев на излязъл на лов дзур. Зачудих се дали в планината няма и дракони, просто да им правят компания, разбира се. Защо ти е стая с външна стена, като няма прозорец? Знае ли човек? Аз лично обичам прозорците, но може би Сетра Лавоуд не си падаше по тях. Вярно е, че прозорците позволяват другите да те виждат отвън, както и ти да гледаш навън.

Примигваше свещ и танцуваха сенки.

— Добре — рекох. — Я да се върнем малко назад. Като толкова ви трябва тая тояга, защо двамата с лорд Мороулан просто не му се натресете в цитаделата и да си я вземете?

— Де да можехме — въздъхна Мороулан.

Сетра Лавоуд кимна.

— Човек не може току-така да се „натресе“ в цитаделата на един чародей от дома Атира. Може би, ако можех да напусна… но все едно.

— Окей, ясно — казах. — Но вижте: не знам какво вие знаете за мен или какво си мислите, че знаете за мен, но не съм крадец. Нищо не разбирам от влизане в разни места и отмъкване на разни неща. Първо на първо, не ми е ясно защо смятате, че мога да го направя…

— Доста работи знаем за теб — каза Чародейката.

Облизах устни.

— Добре, значи знаете, че не съм…

— Но почти — прекъсна ме Мороулан.

— Работата е — каза Сетра Лавоуд преди да съм успял да реагирам — в особения характер на алармената система на Лораан.

— Хмм. Разбрах. Я кажи за нея.

— Има магии из цялата цитадела, които ще уловят всяко човешко същество, озовало се там, така че всеки натрапник, колкото и да е добър, веднага ще бъде засечен. Нито аз, нито Мороулан притежаваме умения, с които да можем да изключим тези аларми.

Изсмях се късо.

— И смятате, че аз имам?

— Не слушаш внимателно — каза Мороулан. — Неговите магии засичат човешки същества — не източняци.

— Аха — рекох. След което попитах: — Сигурни ли сте?

— Да — каза Сетра. — И знаем също така, че дотолкова разчита на тези аларми, че не притежава почти нищо друго, което би могло да те засече.

— Знаеш ли как изглежда тая цитадела отвътре? — попитах.

— Не. Но съм сигурна, че имаш достатъчно ресурси.

— Хм. Може би.

Сетра продължи:

— Мороулан ще е готов да ти помогне, щом проникнеш.

Един гласец в главата ми изтъкна, че Сетра като че ли е убедена, че съм готов да се вържа на тая лудост и че може би ще се подразни, ако разбере, че изобщо не искам да ме забъркват. Но бях любопитен; очарован може би беше по-точната дума.

— Е? — попита Мороулан.

— Какво „е“?

— Ще го направиш ли?

Поклатих глава.

— Съжалявам. Не съм крадец. Както вече обясних, само ще издъня всичко.

— Можеш да се справиш — каза Мороулан.

— Да бе.

— Ти си източняк.

Замълчах и огледах тялото си, краката и ръцете.

— Не може да бъде. Наистина ли? Виж ти.

— Лицето, което живее в тази тояга, е наш приятел — каза Сетра Лавоуд.

— Чудесно. Но това не…

— Седем хиляди златни империала.

— Охо — отвърнах след малко. — Ваш добър приятел, казваш?

Усмивката й срещна моята.

— В аванс — казах й.

 

 

Дядо ми беше религиозен, въпреки че никога не го изтъкваше. Баща ми отхвърляше източняшките богове, както отхвърляше всичко източняшко. Така че, съвсем естествено, дълго бях разпитвал дядо за източните богове.

— Но Ноиш-па, някои драгари също почитат Вийра.

— Не я наричай така, Владимир. Тя се нарича „богинята-демон“.

— Че защо?

— Ако й изречеш името, може да се обиди.

— Ама тя не се сърди на драгарите.

— Ние не сме елфи. Те не почитат като нас. Много от тях я знаят, но мислят, че е просто една личност с умения и сила. Те не разбират понятието за богиня като нас.

— А ако те са прави, а ние грешим?

— Владимир, тук няма правилно и погрешно. Става дума за разликата между тези от нашата кръв и тези от кръвта на Приказната… е, тези от потеклото на боговете.

Замислих се над това, но не можах да го схвана, така че попитах:

— Тя как изглежда?

— Променя си настроенията, но откликва на вярност. Може да те защити, когато си в опасност.

— Като Барлън ли е?

— Не, Барлън е пълната й противоположност.

— Но са любовници.

— Кой ти го каза това?

— Драгарите.

— Е, може и да е вярно, но теб и мен това не ни интересува.

— Защо почиташ Вийр… богинята демон, а не Барлън?

— Защото тя е покровителката на земята ни.

— Вярно ли е, че обича кръвни жертвоприношения? Драгарите ми го казаха.

Той помълча малко, след което отвърна:

— Има други начини да я почиташ и да привлечеш вниманието й. В нашето семейство не правим кръвно приношение. Разбираш ли го?

— Да, Ноиш-па.

— Никога не бива да й принесеш в жертва нечия душа, нито на който и да е друг бог.

— Добре, Ноиш-па. Обещавам.

— Ще се закълнеш ли в това, обричайки силите си като вещер и кръвта си като мой внук?

— Да, Ноиш-па. Заклевам се.

— Добре, Владимир.

— Но защо?

Той поклати глава.

— Някой ден ще го разбереш.

Това бе едно от малкото неща, в които се оказа, че дядо ми не беше прав… Така и не го разбрах.

 

 

Телепортът обратно до кантората ми не се оказа по-приятен от друг път. Беше рано вечерта и играта шерийба в стаята между фалшивия дюкян и същинската кантора се вихреше в пълен размах. Мелестав си беше отишъл, затова помислих, че кантората е празна, докато не забелязах Крейгар, седнал зад бюрото на Мелестав. Лойош кацна на рамото ми и потърка главичка в ухото ми.

„Добре ли си, шефе?“

„Ами…“

„Какво има?“

„Трудно е да се обясни. Искаш ли да станеш крадец?“

— Как мина, Влад?

— Добрата новина е, че никой не ми посегна.

— И?

— И Сетра Лавоуд си е съвсем истинска.

Той ме зяпна, но не каза нищо.

„Добре де, какво стана все пак, шефе?“

„Ще стигнем и до това, Лойош“.

— Крейгар — рекох. — Това ще се окаже доста сложно. — Замълчах и помислих. — Добре, седни и се отпусни. Ще ти разкажа.

 

 

Щеше да е добре, ако можех да определя точния момент, от който престанах да се страхувам от драгари и започнах да отвръщам на боя, но не мога. Със сигурност беше преди да умре баща ми, а това стана, когато бях на четиринайсет. Гаснеше доста време, така че не беше някаква изненада и всъщност смъртта му не ме притесни особено. Беше прихванал някаква болест и не позволи на дядо да приложи знахарството си, тъй като беше вещерство, а той искаше да е драгар. Все пак си беше купил титла в дома Джерег, нали?

Абсолютна идиотщина.

Все едно, не мога да посоча точно кога започнах повече да мразя драгарите, отколкото да се боя от тях, но помня един случай — мисля, че трябва да съм бил на дванайсет или тринайсет — когато обикалях по улиците с един лепип, скрит в гащите. Какво е лепип ли? Това е една много здрава пръчка или парче метал, увито с кожа. Кожата не му позволява да реже; използва се в случай, че не искаш да нанасяш рани, искаш само да насиниш някого. Вече можех да използвам рапира много добре, но дядо настояваше да не я нося. Казваше, че с това оръжие само ще си търся белята и че изваждането му ще е сигнал за бой до смърт, докато иначе може да се стигне само до нараняване. Изглежда, смяташе, че животът не бива да се отнема освен при крайна необходимост, дори и животът на едно животно.

Във всеки случай помня, че този път съвсем преднамерено тръгнах из някои райони, където обичаха да се мотаят гаднярчета от дома Орка, и да, те почнаха да ме предизвикват и, да, напердаших ги така, че им избих каймака. Мисля, че просто не бяха очаквали едно източняче да им отвърне, а при такъв бой един тежък железен прът доста променя нещата.

Но това не беше първият път, така че не знам. Пък и толкова ли е важно?

 

 

Отпуснах се в стола и казах:

— Крейгар, имам за теб един изследователски проект.

Той извъртя очи към тавана.

— Страхотно. Сега пък какво?

— Има един чародей. Казва се Лораан, от дома Атира.

— Изобщо не съм го чувал.

— Тогава се захващай. Трябва ми пълна скица на замъка му, включително наземен план и предположение къде точно си върши чародействата.

— Наземен план? На замък на чародей от дома Атира? Как мога да се добера до такова нещо според теб?

— Ти никога не си ми обяснявал методите си, Крейгар. Откъде да знам?

— Влад, защо винаги, когато станеш алчен, трябва аз да си рискувам кожата?

— Защото в този случай получаваш десет процента.

— От какво?

— От много и много.

— Викаш, че е повече от „доста“, а?

— Дръж се сериозно.

— Кой, аз? Добре, за кога го искаш? И ако ми кажеш „за вчера“, ще…

— За вчера.

— … трябва да побързам. Лимит в разходите?

— Без лимит.

— Подозирах. Е, до скоро.

 

 

Всъщност не знам кога точно съм убил драгар за пръв път. Когато се биех с тях, бях доста небрежен къде и колко силно ги удрям и знам, че неведнъж щом свършехме, един-двама драгари оставаха да лежат проснати на земята. Като си помисля как ги удрях понякога по теметата с моя лепип, бих се изненадал, ако никой от тях не е умрял. Но така и не го разбрах със сигурност.

От време на време това ме притеснява. Искам да кажа, че погледнато от дистанцията на времето, има нещо плашещо в това да не знаеш дали си убил някого. Мисля си за някои от тези битки и си спомням повечето от тях съвсем ясно, и се чудя къде ли са днес тези хора, ако изобщо са живи. Но пък и не отделям кой знае колко време за чудене. Какво пък толкова.

Първия път, за който знам, че убих един, бях на тринайсет години.

 

 

Историята как Крейгар успя да получи нужната ми информация е много интересна, но ще оставя на него да я разкаже. Той си има странни приятели. За двата дни, които му отне, успях да сключа сделка за една хазартна операция, на която много държах, да убедя един, който дължеше пари на мой приятел, че ще е много по-възпитано да ги върне, и отказах една много изгодна оферта, която щеше да ми струва цели три недели и една моргантска кама.

Мразя моргантските оръжия.

Когато Крейгар се върна със скиците, прекарахме цял ден в оглеждането им и в предлагането на много глупави идеи. Буквално не бяхме в състояние да измислим някоя по-умна. Отложихме всичко за един ден и се опитахме отново, със същия резултат. Накрая Крейгар каза:

— Виж, шефе, идеята да се проникне в цитаделата на един атира е тъпа. Естествено всяка идея как да се направи това също ще е тъпа.

— Мм. Да — отвърнах.

— Тъй че просто затвори очи и избери една.

— Точно така.

И общо взето, това направих.

Прекарахме няколко часа, докато я огладим до състояние на най-малко възможната идиотщина. След като Крейгар излезе да уреди някои неща, затворих очи и се замислих за Сетра Лавоуд. Оформих в ума си картинка на лицето й, помъчих се да „чуя“ гласа й и отпратих ума си навън, да търси. Сетра Лавоуд? Къде си, Сетра? Здрасти? Влад те търси…

Контактът се получи забележително лесно.

Тя каза: „Кой е?“

„Влад Талтош“.

„А. Какво искаш?“

„Имам план как да вляза. Трябва да се уговоря с теб и Мороулан за разчета във времето, подкреплението, такива неща“.

„Добре“.

Отне около час, в края на който не бях по-уверен, отколкото бях преди да говоря с нея. Но това е положението. Раздадоха се заповеди, уредиха се подробности и разкрих намеренията си. Живот.