Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Practice Effect, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (2008)
Корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2009)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Дейвид Брин. Практически ефект

Издателска къща „Камея“, София, 1998

Редакционна колегия: Д-р Юлиян Стойнов, Иван Крумов, Георги Димитров

Редактор: Катя Петрова

ISBN: 954-834-040-2

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки (moosehead)

7

Не след дълго стигнаха каменните кариери, които Денис бе забелязал още първата седмица от пребиваването си на планетата. Районът беше съвсем пуст, изглежда, подготовката за война вървеше с пълна сила. По напълно понятни причини населението бе взело всичко със себе си.

Движеха се с добро темпо. Каруцата показваше видими следи на подобрение, но Денис се безпокоеше, че побягналите войници ще срещнат кавалеристите на Кремер и ще тръгнат отново по следите им.

Стигнаха до едно разклонение. Единият път водеше на запад по склона на планината, право към каменните кариери на Сивите планини.

Линора посочи с ръка втория, който беше по-тесен и свиваше на юг.

— Това е търговският път. Оттук минах, когато почувствах появата на нещо необичайно в нашия свят.

Изглежда, в последно време търговията не вървеше, защото пътят не бе в добро състояние. Още няколко години без редовна практика и щеше да се превърне в козя пътека.

Денис погледна на северозапад. Само на няколко дни път оттук стоеше повреденият зеватрон. Да знаеше само дали би могъл да скалъпи нов, след което да го практикува, докато отново бъде годен за употреба. Тогава щеше да предложи на Линора и Арт да напуснат този свят на безумно насилие и да отидат с него там, където царува разумът и логиката.

Но нямаше нито време, нито нужните средства. Той въздъхна, хвана юздите и подкара магарето по южния път.

* * *

След още един уморителен преход, по време на който двамата с Арт се редуваха да бутат каруцата, Денис откри, че подобренията й надминават и най-смелите му очаквания. Осите на колелата се въртяха в идеално гладките отвори на коритото и, изглежда, се смазваха по същия начин, както улеите на пътя смазваха плъзгачите на платформите. На места кожените юзди се бяха удебелели от постоянната употреба, на други, там където опираха в тялото на магарето, се виждаха меки подплънки. Оста на предните колела вече се въртеше лекичко, което улесняваше вземането на завоите.

Намираха се на не повече от километър от южния и най-висок проход, когато Арт го докосна по рамото.

— Виж — рече той и посочи с ръка.

На около две мили зад тях дълга нишка от тъмни фигури ги следваше. Денис напрегна очи, съжалявайки че бинокълът не му е под ръка.

— Бързоходци! — възкликна Линора, която притежаваше най-остро зрение. — Със сиви униформи — северняците на Кремер.

— Могат ли да ни настигнат?

— Денис, с войници като тези бащата на Кремер разгроми Стария Дук. Могат да тичат дни на ред без почивка, а в боя са свирепи и безпощадни.

Макар Линора да се възхищаваше на способностите на Денис, тя си даваше сметка, че са ограничени. А това не бяха селяни, които да побягнат от няколко камъчета.

Девойката скочи от каруцата.

— Мисля, че е време да се поразтъпча.

— Не бива! Краката ти пак ще се подуят!

— Предстои катерене — отвърна с неизменната си усмивка Линора — и ще ни бъде по-лесно, ако вървим и тримата. Време е да поема моя дял от тежестта.

Арт подсвирна на магарето и те отново поеха по пътя.

Денис погледна назад към тъмните фигури в подножието на хълма. Напредваха с обезпокоителна скорост. Телата на войниците се люлееха в равномерен ритъм, а оръжията им блестяха на слънцето.

Той се обърна и забърза към гърлото на южния проход.

* * *

Бегълците и преследвачите забавиха ход, когато наближиха хребета.

Линора се справяше чудесно, а Денис мислеше дали да не освободи магарето от тежестта на каруцата, или да изхвърли сгънатия отзад планер. Но някакво необяснимо предчувствие го караше да се въздържи и от двете. Може би заради дългото практикуване, което бяха вложили в тях. От друга страна, всяка секунда беше ценна.

Краката го боляха нетърпимо, а дробовете му изпускаха въздуха с болезнено хриптене. Имаше чувството, че не са спирали от часове.

Неусетно пред очите им се разгърна нова картина, която ги завари неподготвени — южната долина беше набраздена от множество речни корита. На самия връх тримата напуснаха пътя и се проснаха изтощени в тревата.

Линора плъзна поглед по планинската верига, която заграждаше долината подобно на застинал във вечен сън гигант. Отсамната й страна тънеше в сянка, тъй като следобедното слънце вече се бе спуснало ниско.

— Там — посочи тя към редицата заснежени върхове. — Там е моят дом.

За Денис това планинско царство изглеждаше точно толкова далечно и недосегаемо, колкото и полегатите хълмове на Средиземно море. Ще ги стигнат ли някога, след като преследвачите са по петите им? Той погледна надолу към виещия се път, после се обърна и хвърли замислен поглед на малката каручка, която досега им бе служила безотказно. В главата му започна да се оформя една идея.

Ще се получи ли? Залогът беше ужасен, съществуваше реална опасност да загинат.

Той изгледа спътниците си. Изглеждаха изтощени до краен предел. С абсолютна сигурност не биха могли да се надпреварват с войниците, които бързо скъсяваха дистанцията.

— Арт, иди на пост.

Дребосъкът изстена мъчително, но се надигна и закуцука обратно към пътя.

Денис претършува близките дървета, докато намери две яки, дебели пръчки. Отряза малко от въжето, което Сара предвидливо им бе дала и се зае да закрепва пръчките отстрани на каруцата — пред и над задните колела. Тъкмо привършваше, когато откъм пътя долетя предупредителен вик. Вдигна глава и видя, че Арт тича към тях.

— Денис! Съвсем близо са!

Денис изруга. Надяваше се на малко повече време, но явно беше подценил способностите на кремеровите бързоходци. Какви неимоверни усилия се изискваха, за да се изкатерят за толкова кратко време! Той помогна на Линора да се настани в каруцата, а Арт вече дърпаше умореното животно и му крещеше да се размърда.

— Остави го — рече му Денис, заобиколи отпред и преряза юздите. Дребосъкът следеше движенията му учудено.

— Качвай се и седни отзад. Оттук нататък всички ще се возим.