Дейвид Брин
Практически ефект (42)

2

— Можем да ви скрием тук, при нас — настояваше Сара Сигъл, когато всички, освен тя и Денис, си бяха легнали. — Е, опасно е, защото баронът е мобилизирал дори цивилното население, и сега ви търсят навсякъде. Не казвам, че няма да наминат насам.

Не звучеше особено уверено и Денис знаеше какъв е проблемът.

— Подушвачи — произнесе лаконично той.

Сара кимна неохотно.

— Тъй. Кремер ги е изкарал всичките да ви дирят. Надушват всекиго от огромно разстояние и пипнат ли му миризмата, не я изпускат повече.

Денис беше запознат с тези животинки — държаха ги в далечния край на замъка. Имаха големи носове и малко напомняха на земните кучета, чиито далечни роднини вероятно са били в началото на своята еволюция. По скорост не можеха да се мерят с хрътките, но затова пък чувствителността на носовете им бе далеч по-голяма. Арт твърдеше, че в града имало начин да се отклони подушвача от следата, но в открито поле или гора това било невъзможно.

— Най-добре да се махаме — заяви решително Денис. — Сара, вие сте точно толкова великодушна и храбра, колкото ви описваше Стивмладши. Но не искам да нося отговорност за това, което може да се случи с вас и Томош, ако ни открият тук. Утре сутрин потегляме.

— Но краката на принцесата още не са заздравели! А глезенът й…

Госпожа Сигъл бе предложила да заведе Линора при сестра си, където да я скрият за известно време, но девойката не искаше и да чуе за това. Тя също не желаеше да забърква невинни хора, а и мисълта, че отново може да стане заложница на Кремер, й се струваше непоносима. Ако трябва, заяви храбрата девойка, ще пълзя нагоре по склона на западната планина.

— Нямаме никакво време — каза Денис. — Но ще се опитам да създам нещо… нещо, което ще ни помогне да вземем Линора с нас, дори раните й да не са се затворили.

Госпожа Сигъл въздъхна примирено. В края на краищата не можеш да излезеш наглава с магьосник. Беше се наслушала на чудатите истории за подвизите на Денис от Арт.

— Добре. Отивам да донеса инструментите, които искахте, а Томош ще наблюдава пътя за патрули. След това ще ви начертая карта на пътя до страната на л’тофите, макар че с вас е най-добрият водач.

Сара вече му беше разказала за пътешествието си. Очите й блестяха с особен възторг всеки път, когато споменаваше тайнствените сънародници на принцесата. От мъжа си бе възприела твърдото убеждение, че на този свят няма свръхестествени същества, а само хора, които боговете са дарили с необикновени качества. След изгнанието си по време на царуването на крал Фос, л’тофите се били изолирали в планините и почти не контактували със съседите си. А когато паднал и Стария дук, техният единствен защитник в западните земи, само храбри търговци или далечни гвардейски конни отряди носели понякога вести от тях. Заради уплахата и преживените страдания, Сара не помнеше какво й се бе случило през първите дни от пътешествието. Макар да бе израснала на границата с пущинака, никога досега не бе замръквала сама в гората. Първата й среща с л’тофите била доста страшна — на една поляна я заобиколила група свирепи наглед мъже, въоръжени с копия, заострени до блясък от продължителна практика. Воините били доста възбудени и веднага започнали да я разпитват, но скоро след това я пуснали да продължи необезпокоявана пътя си. Доста по-късно, когато пристигнала в главното селище на л’тофите, разбрала за изчезването на принцеса Линора. Това обяснило донякъде грубото поведение на граничния патрул и Сара започнала да осъзнава, че нейните проблеми са нищо, в сравнение с надигащата се буря.

Бащата на Линора, принц Линзи, управлявал независимо царство, признавайки единствено върховенството на краля на Койлия. Това естествено дразнело останалите барони и главните жреци на храмовете. Ала никой от тях не дръзвал да предприеме активни военни действия срещу храбрия планински народ.

В замяна на подкрепата си, короната монополизирала търговията с редки скъпоценни предмети, чийто пр’фетт бил замразен от л’тофските майстори на определена степен на практика. Всяка подобна вещ коства на човека, който я замразява, част от жизнената му сила — седмица, месец или година от отредения му живот. Затова и тези стоки са рядкост, струват неимоверно много и привличат очите на алчните богаташи.

След смъртта на Стария дук отношенията между л’тофите и местната аристокрация рязко се влошили, особено след като барон Кремер взел да заговорничи срещу краля и дори да му се противопоставя открито. Изглежда, баронът и поддръжниците му са смятали, че ще спечелят в предстоящата битка за власт, ако попритиснат западните съюзници на краля. Докато принцесата е заложница, л’тофите ще са принудени да се подчиняват. През това време войските им ще се отправят на изток да разширят владенията на Кремер. Тук случайността им се бе притекла на помощ, захвърляйки принцесата право в ръцете на изследователския отряд, предвождан от Хоск.

Когато Сара пристигнала в планинската столица на л’тофите, единственото, което се знаело за Линора било, че се е отправила на пътешествие. В бележката, която оставила, пишело че е била привлечена от появата на „нещо странно и различно“ в тукашния свят.

Макар всички да се отнасяли с уважение към изключителните способности на принцесата, баща й се боял от необмислените й действия. А след като се забавила, започнал да подозира, че е попаднала в ръцете на барона.

Така смятал и Демсен — високият, грозноват капитан на отряда кралски съгледвачи, пристигнал в селището малко преди Сара. Той бил сигурен, че Кремер е скрил Линора в замъка, докато му потрябва като заложница срещу л’тофите. Поканили и Сара да участва във военния съвет, тъй като познавала добре обстановката в града и подстъпите към него. По време на срещата принц Прол настоявал за разрешение да щурмува Зуслик и да измъкне сестра си със сила от ръцете на неприятеля. Очевидно още не умеел да си владее нервите и на няколко пъти избухвал в зловещи заплахи срещу барона и сподвижниците му.

Но Линзи възразил, че Кремер разполага с по-добре обучена и въоръжена армия, особено след усъвършенстването на въздушната му флотилия от планери. Откритие, за чието дублиране щели да минат години, а те не разполагали с никакво време. Ето защо Линзи изпратил емисари, водени от старейшината на Съвета на мъдреците и принц Прол, които да се срещнат с Кремер и да разузнаят обстановката в замъка. А междувременно наредил да бъдат удвоени всички гранични постове, а армията да премине в бойна готовност.

От всичко това Сара разбрала само едно — след като л’тофите не могат да спасят собствената си принцеса, какво остава за мъжа й, за когото била дошла да търси помощ?

По заповед на принца й дали едно муле, натоварено с провизии, и неколцина войници я изпратили до границата. Изглежда, никой не съжалявал, че си тръгва.

Когато се върнала в родния край, тук също царяла бъркотия. Всички се готвели за предстоящата война, а районът се претърсвал непрекъснато за някакви особено важни държавни изменници. Сара взела сина си и започнала отново да навестява занемарената къща, с надеждата някой ден да се появи Стивмладши. Ето как накрая срещнала бегълците.

— Зная, че трябваше да съм по-упорита — завърши натъжено тя. — Но аз съм само една проста селска женица, и ако не беше мъжът ми, сигур нямаше да мога да чета и пиша дори. И все пак съм щастлива, че видях всички тези неща със собствените си очи. Кой знае — продължи тя, като хвърли срамежлив поглед на Денис, — може пък някой ден да се изуча и да напиша книга с мемоари. За времето отпреди войната… Какво ще кажете?

— Страхотно ще бъде, наистина! — кимна й окуражително Денис.

Сара въздъхна и отиде да разрови въглените.