Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Practice Effect, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (2008)
Корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2009)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Дейвид Брин. Практически ефект

Издателска къща „Камея“, София, 1998

Редакционна колегия: Д-р Юлиян Стойнов, Иван Крумов, Георги Димитров

Редактор: Катя Петрова

ISBN: 954-834-040-2

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки (moosehead)

4

В мига, когато се озоваха във въздуха, Денис бе обхванат от напълно обяснимото желание да се върне обратно и да опита нещо друго.

— Денииис! Внимавай, кулата!

От мрака изникна островръх покрив точно пред тях. Денис светкавично премести цялата си тежест наляво.

— Натискай! — кресна той, надявайки се Арт и Линора да повторят действията му.

Планерът се наклони лениво и се размина само на няколко метра от изпречилата се на пътя им смъртоносна преграда. През един ярко осветен прозорец Денис мярна почти застинала сцена на някаква семейна веселба, придружена от смях и глъчка. Никой от гостите не забеляза тъмната издължена сянка, която профуча край прозореца.

Денис полагаше отчаяни усилия да овладее планера, който се люшкаше от неравномерните пориви на вятъра. Под краката им се нижеха улици и покриви, а замъкът зад тях светеше като коледна елха. Денис не смееше да се озърта, но все пак се надяваше, че роботът ще се възползва от шумотевицата за да се измъкне безпрепятствено.

Подминаха още няколко високи сгради. До външната градска стена оставаше около миля, а отвъд нея се извиваше реката. Продължаваха бързо да губят височина. Все още беше под въпрос дали ще прелетят над стената.

Денис чуваше съвсем ясно тракащите зъби на Арт. Линора го стискаше здраво, но ръцете й дори не трепваха. Храбро момиче!

Планерът се заклати, когато минаха над един комин, от който излизаше топъл въздух. Докато го овладее и върне в правилната посока, стената вече се виждаше пред тях.

— Хайде! — викна той на летящата машина. — Хайде, малката ми! Вдигни се!

Говореше й така, както вероятно правеше всеки пилот със самолета си. Само че в този случай поощренията наистина можеха да имат конкретно въздействие. С всяка изминала секунда на напрегната практика планерът ставаше по-добър.

Прасльо го стискаше за рамото с предните си лапички, а задните разтвори така, че мембраните им се издуха. Дали проклетото създание не се опитваше поне малко да помогне? На личицето му цъфтеше познатата идиотска усмивка, докато следеше внимателно всяко движение на Денис по време на безумния му слалом между кулите.

„Ей! — рече си възхитено Денис, докато заобикаляше ловко купола на един от храмовете. — Наистина си ме бива! Още малко и ще вземе да ми хареса!“

Зуслик беше лабиринт от виещи се улички и стърчащи кули. В мрака нямаше никакъв начин да открие площадка за евентуално аварийно кацане. Стената все още беше далеч и в случай, че се наложеше да се приземят, единствено Прасльо имаше шансове да оцелее.

Изведнъж улицата свърши и градската стена изникна отпред. До нея имаше поне няколкостотин метра, но по-лошото бе, че е само няколко метра под тях и сякаш ги очаква, за да си премерят силите. Резултатът от тази схватка беше предварително известен.

Денис се огледа. Арт се хилеше и въртеше глава — най-сетне се бе отпуснал и се забавляваше, оставил всички трудни въпроси на всемогъщия магьосник. Линора бе затворила очи и си шепнеше нещо с невероятно спокойно изражение. Не можеше да чуе думите, защото вятърът ги отнасяше мигновено, но монотонната й песен като че ли беше в синхрон с мъркането на прасолета. Тя сякаш долови, че Денис я гледа, защото отвори очи и му се усмихна окуражаващо.

Прасльо замърка още по-силно.

Денис заобиколи последната преграда и под тях се ширна градската поляна.

— Давай! — извика той на машината.

Земята се носеше под тях все по-близо. Песента на Линора и мъркането на животинчето сякаш се сляха с неистовата концентрация на Денис. Обкръжаващият ги свят затрептя в колеблива светлина. Въжетата и рейките започнаха да вибрират с едва доловим музикален звук и той изведнъж почувства, че планерът се променя буквално под пръстите му. Това усещане му се стори странно познато.

Стената бе само на петнайсетина метра. Покрай парапета се разхождаха войници с факли, но вниманието им, поне засега, бе насочено към земята.

„Дали пък…“ — Денис почувства прилив на надежда.

Планерът сякаш се тресеше от възбуда. От Линора бликаше усещане за сила, а малкото същество, клекнало на рамото му, бе отражател на тази свръхестествена енергия!

Въженцата в ръцете му бяха като наелектризирани, а цялата конструкция на летящата машина се обви в призрачно, синкаво сияние. Крилете пореха въздуха с невероятна мощ и съвсем скоро прелетяха над стената на не повече от човешки бой височина. Един от стражите вдигна глава и се опули. Сетне градът остана зад тях, погълнат от мрака на нощта.

Под краката им изведнъж се ширна реката. От повърхността й се отразяваше бледата, звездна светлина.

Краткият като летен дъжд фелтешски транс отслабваше, но на всички им беше ясно, че само благодарение на него преодоляха невредими стената. Денис обаче си даваше сметка, че никакво чудо на практиката не би могло да ги пренесе през реката. Ограничен до заложената в него субстанция, планерът бе обречен да пада, независимо колко усъвършенстван е станал по време на транса.

Вляво се мярнаха хаотичните сенки на мачтите. Дори да завият към тях, едва ли ще успеят да ги прескочат и да се приземят на брега.

— Можете ли да плувате? — викна той на спътниците си. — Дано да можете, щото банята не ни мърда!

Пристанището тънеше в непрогледен мрак. Тук-там из крайбрежните складове блещукаха отделни светлинки.

— Освобождавай колана! — рече той на Арт. — Кажа ли ти — скачаш!

Крадецът се подчини незабавно и ножът му преряза ремъците, с които, се бяха завързали. Линора загърна своя клазмодион в наметалото и също кимна, че е готова.

Денис се опита да задържи носа на планера по посока на пристанището. Вълните се плискаха само на два метра под тях, но усещането бе, сякаш се носеха над бездна.

— Сега! Скачайте!

Линора го погледна засмяно, после двамата с Арт скочиха. Планерът се люшна и Денис трябваше да използва всичките си оскъдни умения, за да го овладее. Беше практикуван да носи по-голяма тежест и сега центърът на тежестта му се промени.

„Като стана дума за центроиди… — спомни си Денис, докато дърпаше връвчиците към себе си. — Къде ти е проклетият център?“ Зад него се разнесоха два поредни плясъка, но той не се огледа, прекалено зает със собственото си аварийно кацане.

Беше твърде късно да скача. Все пак успя да развърже ремъците на седалката в мига, в който краката му докоснаха водата.

Докато ги вдигаше, сякаш се боеше да не ги намокри, осъзна, че прасолетът е изчезнал. Кой знае защо това не го изненада.

Планерът се устреми рязко надолу и Денис потъна до кръста във водата. Крилете на птицата се удариха във водната повърхност на реката и мътната й, студена прегръдка го повлече надолу.