Дейвид Брин
Практически ефект (33)

7

Линора не откъсваше очи от миниатюрните същества, които се редяха едно след друго върху прозрачната стена на малката кутия. Появяваха се от десния край и веднага се подреждаха, като не спираха равномерното си придвижване. Наляво движението им се забавяше прогресивно и точиците като че ли се прегрупирваха отново.

Кутията не бе по-голяма от дланта й и беше снабдена с ремъчета от двете си страни, едно от които имаше малки метални скоби.

Линора натисна предпазливо една от овалните издатини под прозрачната стена и насекомите затанцуваха по нов начин. Скачаха послушно всеки път, когато натиснеше някоя от издатините.

Детето в нея искаше да се смее и радва на тази прекрасна и неуморна играчка, чието предназначение засега оставаше скрито.

Тя остави кутията и потърка ръце. Не. Не бива да експериментира повече с живи същества. Не и преди да узнае какво прави и дали не им причинява болка. Това бе един от най-древните принципи на Старата вяра, на който я бяха учили още от съвсем малка.

Само дълбокото убеждение, че съществата трябва да останат в кутията за да оцелеят, възпираше Линора да ги освободи. А също и непотвърденото с нищо хрумване, че блестящите насекоми не са ничии роби.

От малката кутия полъхваше някакво усещане… не точно на радост, колкото гордост от сътвореното. Интуицията й подсказваше, че пътят до създаването на кутията и обитателите й е бил продължителен и труден.

„Ако можех да разбера поне частица от истината.“

Като че ли дякон Хоск бе повдигнал крайчеца на загадъчната завеса. Сънародниците на магьосника, изглежда, използваха най-различни безскрупулни средства за да постигат тези необясними чудеса… особено в замразяването в необратимо състояние на причудливите си инструменти. Кой знае колко живота са били пожертвани, за да могат да съхранят съвършения си вид.

Така ли е наистина? Или съществува някакво съвършено друго обяснение?

Ако се вярва на легендите, свързани със Старата вяра, в далечното минало на Татир нещата също са стояли по различен начин. В древността, преди упадъка, именно живата материя е подлежала на усъвършенстване, докато сечивата оставали непроменени.

Така поне се разказваше.

Тя захлупи лицето си с длани и остави косите си да се разпилеят. Надеждата я спохождаше все по-рядко откакто хората на Хоск изскочиха неочаквано от гората близо до мистериозната метална къща. А сега, след като л’тофските пратеници си бяха заминали, а баронът настояваше за резултати, на нейно място постепенно се прокрадваше отчаянието.

Да можеше само да повярва на магьосника! Защо не се оказа човекът, за когото го помисли в началото? Защо тъй лесно се съгласи да служи на барона и да живее в разкош, заобиколен от прислужници и онази продажна слугиня… Значи и той е същият като Кремер и другите около него — и той вярва единствено в своята изгряваща звезда.

Тя изтри очи, твърдо решена повече да не плаче. Миниатюрните същества в кутията продължаваха загадъчния си танц, пълзейки зад прозрачната стена отдясно наляво. Дали пък не отбелязваха хода на времето?