Дейвид Брин
Практически ефект (10)

5

Късно следобед на четвъртия ден Денис излезе на пътя.

Бележникът му бе претъпкан с описания на дървета, насекоми и животни — дори се опита да пусне няколко камъчета от отвесна скала с идеята да измери силата на тукашното притегляне. Приликата на този свят със Земята бе наистина поразителна.

Близо половината от животните, които бе наблюдавал, имаха свои далечни братовчеди сред земната фауна. Затова пък останалите образци не приличаха на нищо, което е виждал някога.

Започваше да се чувства като Чарлз Дарвин, по време на неговото невероятно интересно околосветско пътешествие с кораба „Бигъл“. Дори обувките взеха да стават по-удобни.

Отначало не можеше да ги търпи. Но след като преодоля първоначалния мъчителен период на плюски и ожулвания, изглежда, започна да привиква с тях и краката му се отпуснаха, явно набързо събраното снаряжение все още му създаваше някои дребни проблеми, но опитът започваше да си казва думата.

В началото алармата го будеше по няколко път всяка нощ, но Денис сметна, че е било въпрос на настройка, защото последния път преставаше да свири всеки път, когато отгоре падаше изсъхнало листо. Нещо повече, по някое време се събуди от тропот на копита и зърна в мрака някакви тъмни четирикраки, вероятно чифтокопитни същества. Те спряха малко извън лагерния периметър и облещиха в него светещите си очи. Но защо този път алармата не го предупреди?

* * *

Денис забрави за проблемите си с екипировката в мига, когато започна да спуска стръмния склон към пътя. Още щом се смъкна в канавката, свали раницата и докосна пътната настилка. Беше изумен.

Наистина странно шосе — не по-широко от габаритите на малка кола, то следваше извивките на местността, вместо да минава напряко, както всяка земна магистрала. Краищата на настилката бяха неравни, оръфани, изглежда, не си бяха дали труда да ги подравнят по време на нейното полагане.

При допир блестящата повърхност бе гладка, пружинираща и същевременно твърда. Денис скочи отгоре й и извървя няколко крачки. Опита се да я надраска с нож, даже изсипа малко вода от манерката — настилката се оказа водонепроницаема, създаваше добро сцепление и леко поддаваше при натиск.

Два тесни канала — разстоянието между тях беше точно метър и четирийсет сантиметра — следваха пътя, всяка негова извивка и завой. Денис коленичи и надникна в един от каналите, чийто профил бе на съвършен полукръг. Вътрешната му повърхност бе толкова гладка, че дори пръстите му се хлъзнаха с лекота.

Той приседна на един пън и се замисли. По качества и със съвършената си изработка пътят надминаваше дори най-модерните магистрали на Земята. Дори се съмняваше, че на родната му планета съществува технология за производство на подобни висококачествени материали.

Но защо тогава е с неравни краища? За какво са тези канали? Защо е нужно да се следват контурите на местността?

Толкова много противоречия, които го накараха да си спомни странната сцена с разчленените роботи при входа на зеватрона. Тогава смяташе, че се е озовал в свят, където металните залежи са изчерпани, или въобще не е имало такива. Само че през последните няколко дни се натъкна на няколко места, където, ако се съдеше по различни белези в горния слой на почвата, би могло да се добива руда.

Всичко изглеждаше толкова объркано и при това бе само началото.

На запад пътят се катереше нагоре в планината, докато в източна посока се спускаше към просторна, но мочурлива равнина. Денис метна раницата на гръб и закрачи по пътя — натам, където се надяваше да открие цивилизация.