Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Practice Effect, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (2008)
Корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2009)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Дейвид Брин. Практически ефект

Издателска къща „Камея“, София, 1998

Редакционна колегия: Д-р Юлиян Стойнов, Иван Крумов, Георги Димитров

Редактор: Катя Петрова

ISBN: 954-834-040-2

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки (moosehead)

3

Дякон Хоск разпери ръце в радушен жест, като при това едва не събори един от горящите свещници.

— С което, Магьоснико, боговете са компенсирали неживите същества заради преимуществата, дарени на живите. Дървото може да расте, да се развива и да множи корените си, но е обречено да умре — за разлика от реката. Човекът може да действа, да мисли и да се движи, но му е отредено да остарее и накрая да си иде. Затова пък сечивата, които използва — неживите помощници, които му служат вярно през целия му живот — с употребата си само стават все по-добри.

Лицето на дякона бе озарено от екзалтиран, религиозен плам. Денис се опитваше да скрие възбуденото си любопитство. Печеният фазан в чинията му бе титанично подобрение на тъмничарската диета и ако не искаше да се върне обратно в килията трябваше да гледа все тъй презрително придворния съветник и прочут мъдрец.

Седнал на почетното място, барон Кремер слушаше, без да се намесва, педантичното встъпление на Хоск, и само от време на време хвърляше на Денис дълъг, изучаващ поглед.

— Тъй у всички неодушевени предмети, включително и тези, които някога са били живи — като кожата или дървото — боговете заложили потенциала да се превръщат в нещо полезно, в нещо… велико. По такъв начин всевишните помогнали на хората да живеят в охолство и изобилие…

Ученият беше облечен с елегантна дълга, бяла роба. Докато размахваше възбудено ръце, ръкавите му караха пламъчетата на свещите да трепкат, а под тях се подаваше яркочервена риза.

— По-късно създателят превръща този потенциал в субстанция — продължи Хоск. — След което предметът може да бъде практикуван. По такъв начин боговете са положили основите не само на начина ни на живот, но и на съществуващия социален ред.

Седнала срещу Денис, принцесата похапваше с израз на безкрайно отегчение от беседата. Изглежда, дори малко я беше яд на Хоск заради онова, което разказваше.

— Има хора — намеси се неочаквано тя, — които вярват, че живите същества също притежават свой потенциал. Което значи, че и те могат да се издигнат над това, което са, и да станат велики.

Хоск й кимна със снизходителна усмивка.

— Отмиращи представи за живота, наследени от древни суеверия, на които все още се гледа сериозно само сред изостанали племена, като вашето, принцесо, и от изметта, която живее на изток. Олицетворение на примитивната вяра, че хора, семейства и дори цели видове, могат да бъдат облагородявани. Но огледайте се наоколо! Смятате ли, че конете, зайците или кравите стават по-добри с всяка изминала година? Намирате ли подобрение у човечеството? Не, и това е защото човекът не може да бъде усъвършенстван. Само неживото подлежи на практикуване, и то чрез намесата на човека. — Хоск кимна и вдигна чашата с вино.

Денис не можеше да се отърве от натрапчивото усещане, че вече е срещал някъде този човек, и че между двамата имаше основателна причина за враждебност.

— Добре — рече той, — обяснихте ни защо неживите предмети могат да се подобряват в процеса на тяхната употреба… по прищявка на боговете. Но кажете, по какъв начин едно парче кремък, например, се превръща в брадва само като се използва?

— А! Добър въпрос! — Хоск спря да дъвче и го погледна с уважение. Линора вдигна очи към тавана, но мъдрецът не я забеляза.

— Виждате ли, Магьоснико, учените отдавна знаят, че съдбата на тази брадва е предопределена от субстанцията на създаването, вдъхната в нея от някой прочут майстор от гилдията на каменоделците. Същината, която се залага в един предмет в началото е почти толкова важна, колкото пр’фетт, инвестиран от притежателя му в процеса на практиката. С което искам да подчертая, че макар практиката да е важна, тя е безполезна, ако липсва съответната субстанция в началото. Колкото и да се старае, никой кочияш не може да изпрактикува мотика от платформата или хвърчило от делва. Всеки инструмент трябва още при създаването си поне малко да отговаря на функцията, за която е предназначен и едва след това да бъде практикуван до съвършенство. Единствено майсторите притежават това умение. Ето какво не разбират хората, особено в наше време, когато все по-често се чуват възгласи срещу монопола на гилдиите. Бунтовни умове дрънкат по улиците за някакви „принадени стойности“ и за „определящата роля на практическата работа“. Но това са само измислици на невежи!

Денис вече бе преценил, че Хоск е от онези галени от съдбата интелектуалци, които биха се възпротивили на всяка промяна в социалния ред, която би им отнела късчето баница. Такива като него са дрънкали небивалици още докато е горял Рим, и дори са обяснявали каква е ползата от пепелта.

Хоск си сръбна от виното и хвърли лъчезарна усмивка на Денис.

— Мисля че е излишно да обяснявам на човек като вас, защо трябва да държим изкъсо хората от долните слоеве.

— Нямам представа за какво говорите — отвърна хладно Денис.

— Хайде стига, Магьоснико, не бъдете излишно скромен. Научих толкова много за вас, само докато разглеждах вещите ви.

Денис сметна, че е излишно да отговаря. Почти не беше хапнал и говореше малко, усещайки постоянно върху себе си изпитателния поглед на барона. Не докосна и чашата с вино.

Затова пък често си разменяха погледи с Линора. Веднъж, докато Хоск и барона разговаряха, принцесата наду устни и взе да имитира важниченето на мъдреца. Денис едва се сдържа да не избухне в смях. Кремер забеляза, че става нещо нередно, но когато го погледна, той се престори на равнодушен, а Линора бе самата невинност.

Денис почувства, че е на път да се влюби до уши.

— Любопитен съм, приятелю — заговори баронът на дякона, — като съдите по вещите, какво можете да ни разкриете за родината на нашия странен гост?

Хоск избърса устните си с бродирана салфетка и склони почтително глава.

— Както желаете, господарю. Но първо, бихте ли ми казали кое от притежанията на Денис Нюел пробужда най-силно интереса ви?

Кремер се усмихна с видимо задоволство от темата.

— Оръжието за поразяване надалече, далекогледната кутия и огледалото, където светещи насекоми се движат като точици.

Хоск кимна.

— И кое е общото между тези неща?

— Вие ми кажете.

— Ваш покорен слуга, милорд. Ясно е, че изброените вещи притежават субстанции, напълно непознати тук, в Койлия. Принцесата — той се поклони на Линора, — уверен съм, ще потвърди думите ми. Макар магьосникът все още да държи в тайна подробностите за произхода си, невежеството му по отношение на най-обикновени страни от нашето съществувание недвусмислено сочи, че идва от далечна страна, вероятно отвъд Великата пустиня зад планините. Това е страна, където науката за субстанцията се основава на съвършено различни принципи от нашите. Ще дръзна да предположа, че може би там самата субстанция на предметите е различна, така че сечивата, които тамошните обитатели практикуват, преминават коренно различна еволюция. — Хоск се засмя като хлапак, който знае повече отколкото се иска от него.

Денис се облегна в креслото. „Не е толкова глупав, колкото изглежда“ — помисли си той.

— Най-интересна е кутията със светлинките — продължи с нарастваща увереност Хоск. — Миниатюрните, опитомени насекоми, които живеят зад прозрачния похлупак, са съвършено непознати по тези места. Те са по-дребни и от най-малките светулки. Как се наричат, Магьоснико?

Денис едва съумя да скрие разочарованието си. „Туземци — повтори си той. — Все пак са туземци.“

— Наричат се течни кристални елементи и менят цветовете си съобразно…

— Живи кристални елементи! — прекъсна го възхитено Хоск. — Представяте ли си? А аз се боях да не измрат докато експериментирам с тях. В процеса на опитите интензивността им взе да намалява, но така и не можах да открия отвори за проветряване и хранене. Накрая узнах — по случайност, признавам — че се възстановяват чудесно, след като се захранят със слънчева светлина!

Денис вдигна учудено вежди, което не остана незабелязано от Хоск. Мъдрецът се захили триумфиращо.

— О, да, Магьоснико. Ние не сме такива глупаци, за каквито ни смятате. Това откритие направи особено впечатление на моя господар, барона. Тъкмо по това време вашето единствено оръжие, „джобният катапулт“, който така мило ни предоставихте, спря да работи. Сега, разбира се, той отново действа, след като редовно получава необходимата си порция слънце.

Надутият книжник засия от удоволствие, когато баронът вдигна тържествено чашата си и му кимна доволно с глава. Кремер очевидно имаше свои планове за игломета. Денис се намръщи, но реши да не коментира.

— Както и буболечките в кутията — нареждаше Хоск, — оръжието се нуждаеше на определени интервали от светлина. Забелязах също, че когато оръжието работи, отвътре се чува тихото драскане на пленените насекоми. Намерих и малък отвор за хранене на машината. Стараем се да осигуряваме на съществата, които го обитават, достатъчно метал, с който, изглежда, се хранят. Чудати вкусове имат тези ваши мънички демони. Моят господар трябваше здраво да бръкне в хазната, за да задоволи скъпите им прищевки!

Денис запазваше равнодушно изражение. Съветникът бе по свой начин интелигентен, макар предположенията му да се градяха изцяло на погрешна основа. Опитваше се да не мисли за това по какъв начин баронът е „практикувал“ оръжието.

— И какво ви говори всичко това за моята страна? — попита той.

Хоск просто сияеше.

— Ами… първо, ние открихме, че част от магията ви е в това да отнемате субстанцията на живите създания и да я въплътявате в различни инструменти, още преди да сте започнали практикуването им. А това говори за общество, което не цени достойнствата на живота така, както ние тук, в Койлия.

Денис не сдържа насмешливата си усмивка. Какво плиткоумно заключение! Той погледна Линора, очаквайки да срещне подкрепа за чувствата си, но беше изненадан от начина по който му отвърна. Макар да не хранеше уважение към Хоск, последното му изказване я беше смутило. Пръстите й мачкаха нервно салфетката.

Нима не разбираше колко сляп в съжденията си е ученият?

А Хоск набираше скорост.

— Преди известно време взех някои от вещите ви — по-специално тези, от които баронът не се интересуваше — и ги поставих в тъмна стая, където да не получават нито светлина, нито практика. Исках да ги наблюдавам, докато деградират до първоначалните си форми и да установя какви принципи на субстанцията се крият в тях. За моя преголяма изненада забелязах, че само след няколко дни инструментите преустановиха деградацията си напълно! Оставен на тъмно, без никаква редовна практика, ножът на Магьосника и след седмица бе все тъй остър! Да речем, това се дължи на факта, че е изработен от желязо, и то толкова, колкото държи в съкровищницата си някой принц. Но дрехите му, коланът и раницата — те запазиха странната си форма, която нито един всепризнат майстор от нашия свят не би могъл да им придаде!

Денис погледна към Кремер. Баронът слушаше внимателно, подпрял брадичката си с юмрук. Масивните му вежди криеха очите му в сянка.

Линора местеше очи от Хоск към Денис и на лицето й се четеше нарастваща тревога. Денис се питаше какво става. Какво толкова бе казал този глупак? Реши да го прекъсне, преди да е задрънкал пълни безсмислици и отвори уста:

— Не мисля, че вие…

Но книжникът не позволяваше да му отнемат мига на славата.

— Признавам, вещите на Магьосника са изумителни. Само веднъж досега ми се случи да срещна подобни — при нашата скорошна експедиция до западните планини, в земите на л’тофите, където, сред пущинака, се натъкнахме на къщичка от метал с разхвърляни наоколо части…

Денис се облещи в Хоск и стисна юмруци.

— Ти си бил значи! — кресна той. Сега вече си спомни къде е виждал дякона — върху мъничкия екран на разузнавателния робот. Този глупак, издокаран в червено расо, беше ръководил разглобяването на зеватрона!

— Ах! — кимна доволно ученият. — По реакцията ви разбирам, че къщата е била ваша. И това не ме изненадва. Защото открих малка кутия в една от стените й, която се отваряше при натиск, а вътре бяха складирани огромно количество неописуеми инструменти! Взех някои от тях за да ги изследвам, и макар да не можах да установя предназначението им, те, също както и останалите ви вещи, не са се променили откакто ги държа при мен!

Хоск бръкна в един от джобовете си и извади цяла шепа дребни предмети.

— Някои от тези неща принадлежаха на две страховити и свирепи същества, които охраняваха къщата. Ала дори и те не бяха достойни съперници на тинърите, с които са въоръжени храбрите воини на милорд.

Между пръстите на Хоск се сипеха ситни парченца от схеми и електронни елементи. Денис втренчи поглед в механичната ръка на „свирепия“ разузнавателен робот и в счупеното елеватронно табло, чийто компоненти струваха стотици хиляди долари!

— Разбира се, не можехме да останем твърде дълго, за да извършим по-обстойни изследвания. Една от причините е, че по същото време срещнахме принцесата. Хората ми изгубиха цели два дни, за да я проследят от малката къща до една пещера в скалите, където се укриваше, изгубила път към дома…

— Не съм се изгубила! Криех се от вашите трижди проклети главорези! — прекъсна го ядно Линора.

— Хм. И така да е. Тя твърдеше, че се е навъртала из района около езерото, защото почувствала нещо много необичайно. Позволих си да я поканя да се присъедини към нашата малка експедиция по обратния й път към Зуслик… разбира се, за нейна собствена безопасност.

Денис отново не можа да се сдържи.

— Значи ти си кретенът, който е повредил механизма за връщане — изръмжа той.

Хоск се изсмя гръмогласно.

— О, Магьоснико, аз осъществих дисекцията, ала нашата малка принцеса вече бе започнала проучването на странната къщичка, когато ние пристигнахме.

Денис погледна Линора, но тя беше свела очи. В този момент цялата му симпатия към нея бе на път да се изпари. И двамата с Хоск се бяха ровичкали там, където не им е работата!

— Както и да е, Магьоснико — рече Хоск. — Предполагам, че не е станало нищо непоправимо. Когато нашият милостив господар реши, че е време да се завърнеш в родната си страна, аз ще ти върна металните части и ще ти помогна да изпрактикуваш твоята малка къща до първоначалното й състояние.

В отговор Денис изруга на арабски, единственият начин, по който можеше да изрази мнението си за последното предложение. Ала Хоск, изглежда, схвана смисъла на казаното, макар и да не разбираше езика.

— Ако пък милорд реши друго — продължи той със злобна усмивка, — готов съм да поведа нова експедиция до твоята метална къщурка и да обявя всичките налични съкровища за лично притежание на моя повелител!

Денис го погледна ужасѐн. Ако преместят дори на сантиметър капсулата, вече със сигурност ще бъде обречен да доживее дните си на тази планета!

Кремер сметна, че е настъпил моментът да се намеси в разговора.

— Господа, струва ми се, че се отклонихме от темата. Почитаемият дякон обясняваше кое е необичайното при сечивата, притежавани някога от нашия чуждоземен гост. Спомена също, че остават непроменени, независимо колко дълго не са били практикувани.

— Да, милорд — кимна ентусиазирано Хоск. — Има само един начин да се замрази някоя вещ в практикуваната й форма, за да запази това си състояние вечно, без да се връща към първоначалния си прототип. Но в нашата страна това умение е подвластно само на л’тофите.

Линора седеше неподвижно, без да поглежда никого.

— Както е известно, за целта е необходимо споменатият член на тази тайнствена раса да вложи част от неговата, или нейната, живителна сила във въпросната вещ и да прекара остатъка от живота си в поддържане на нейната пр’фетт или субстанция.

— Велика дарба, не смятате ли, Магьоснико? — попита Кремер. — Нашите свещеници твърдят, че л’тофите били избраници на боговете… благословени с таланта си да съхраняват красотата завинаги. Но всяка дарба си има цена, нали, книжнико?

Хоск кимна с мъдър вид.

— Така е, милорд. Боговете дават, но и взимат. Обикновените хора се отнасят със страхопочитание към л’тофите заради техните изключителни способности. Но това неведнъж е довеждало до многобройни неприятни случки на преднамерена експлоатация от други.

Денис вдигна учудено вежди. Не беше никак трудно да си представи как са страдали л’тофите заради таланта си.

Принцесата беше вперила поглед в ръцете си.

— Останалото е близко до ума — говореше Хоск. — Прогонени от алчността на човечеството, л’тофите се заселили в западните планини, където един далечен предшественик на крал Хаймиел им отделил земя и определил старите дукове на Зуслик за техни защитници.

Същите, с които по-късно се справили дедите на барона, досети се Денис.

— Говорехме за вещите на Магьосника — припомни Кремер.

Хоск се поклони.

— Разбира се. Та, до какъв извод стигнахме след като открихме, че личните притежания на този странен пришълец не деградират до някакви по-груби прототипи? Принудени бяхме да заключим, че Денис Нюел е представител на аристокрацията в неговата страна — място, където както металът, така и животът нямат особена стойност. По-нататък, беше близко до ума, че в тази страна съществата, притежаващи дарбата на л’тофите, са били отрано поробени и принудени да замразяват пр’фетта вътре в практикуваните обекти, за да останат съвършени, дори ако се преустанови употребата им за продължителен период. Тази експлоатация е придобила толкова повсеместни мащаби, че дори дрехите на Денис са били замразени. Тук, в Койлия, никой не се е досетил да използва таланта на л’тофите за удължаване издръжливостта на дрехи…

— Я чакайте малко — намеси се Денис. — Струва ми се, че има някои неща, които трябва да бъдат…

Но Хоск му махна с ръка да млъкне и продължи, ускорявайки темпото:

— Всичко това доказва, че опитът им в подчиняването на различни субстанции, плюс властта им над л’тофите, обяснява на пръв поглед мистичните и тайнствени сили, които те владеят. Що се отнася до Денис, той може да е изгнаник или изследовател. Не зная кое от двете. И в двата случая нашият гост е представител на една много могъща и безскрупулна раса. Като такъв, докато пребивава в Койлия, той трябва да бъде третиран с нужното уважение и почит.

Денис погледна мъдреца стъписано. Щеше му се да се разсмее, ако чутото не беше толкова абсурдно! Понечи да заговори на два пъти, и двата пъти си затрая. Имаше ли въобще някакъв смисъл да се намесва? Първоначалното му намерение да протестира едва ли бе най-добрата тактика. Пък и нали Хоск вече му бе отредил мястото на почетен и уважаван гост?

Докато се чудеше как да постъпи, принцеса Линора неочаквано се изправи и заговори с пребледняло лице:

— Милорд, господа — тя кимна вляво и вдясно. — Уморена съм. Ще ми позволите ли да се оттегля?

Един прислужник дотича и дръпна креслото й. Денис също се изправи, но принцесата явно избягваше погледа му. Тя издържа стоически баронът да докосне с устни китката й и напусна, придружена от двама стражи.

Ушите на Денис пламтяха. Нямаше представа за какво по-точно го смята Линора. Като се имаше предвид конфузната обстановка, най-добре да запази мълчание, докато му остане време да обмисли случилото се. По-късно ще си изясняват отношенията.

Той се обърна и установи, че Кремер го гледа с усмивка. Баронът се намести отново в креслото и вдигна тържествено бокалът, чийто синкави стени вероятно са били практикувани упорито десетки години.

— Моля седнете, Магьоснико. Чакат ни цял куп важни въпроси, които трябва да обсъдим. Пушите ли? Разполагам с лули, с които е пушено всеки божи ден в продължение на триста години!

Денис не отговори.

Кремер го оглеждаше пресметливо.

— Може би ще измислим нещо, от което ще има полза и нашата сладка гостенка — добави той.

Денис сбърчи чело. Нима чувствата му бяха толкова очевидни?

После сви рамене и седна. Нямаше голям избор в положението, в което се намираше.