Дейвид Брин
Практически ефект (18)

2

Пазарът извън градските очертания бе като всяко подобно сборище на хора. Врява, пискливи викове и търчащи малчугани, с очевидно не съвсем почтени намерения. Сергии и складове, от които се носеха странни миризми — от ухания на вкусни подправки до животинска смрад.

Денис навлезе сред множеството с решителната крачка и израз на някой, дошъл тук по работа. Сред богатото разнообразие от дрехи, които носеха хората, неговите не направиха никому впечатление. Ботушите, ризите и панталоните бяха общоприети тук. Някои дори мъкнеха багажа си на гръб, както той раницата.

Дори зяпачите от кафенето на ъгъла, които очевидно се чудеха как да убият скуката, не му отделиха повече внимание, отколкото на всеки друг.

Денис започна да диша малко по-спокойно. Вече имаше известен първоначален план — да потърси местния университет, където се надяваше да намери себеподобни, поне що се отнася до светогледа и интересите.

Дори в древните феодални общества на Земята е имало местенца, където е царствала любовта към познанието, а тези хора без съмнение се радваха на далеч по-напреднала технология и култура. А и след като видя „самолета“ в Денис се пробуди поизгубената надежда да получи квалифицираната помощ от която се нуждаеше.

Пристанището го посрещна с възкиселата миризма на изсушена риба и гниещи водорасли. Кеят беше от дърво, но със солидни метални подпори. Изглеждаше съвсем нов, с блестящи перила и щръкнали в небето пилони. Централната му част бе застлана със същия материал, с какъвто бяха покрити пътищата.

Той спря да разгледа една от лодките. Имаше известен опит с яхтите, та не беше никак трудно да прецени качеството на местните съдове. И този път изработката им пробуди възхищението му — корпусът бе съвсем тънък, от лек и гладък материал. Мачтата стърчеше елегантно, разположена точно в центъра на тежестта.

Щом притежаваха технология да произвеждат толкова фини материали, защо беше нужно да използват платна? А може би в Койлия имаше табу за употребата на машини? Дали тогава всички тези прекрасни неща не бяха произведени някъде другаде?

Денис вече нямаше търпение да узнае отговора на всички въпроси, както и да разговаря с хората, които щъкаха наоколо.

Недалеч от него група хамали пренасяха тежки чували от един склад до трюма на шлеп. Че са тежки, Денис разбра по начина, по който яките, голи до кръста мъжаги приклякваха всеки път, когато ги поемаха на плещите си.

Денис завъртя учудено глава. Нима религията им забраняваше да използват дори товарни колички?

След като всеки от носачите стигаше отвора на трюма, той пускаше долу чувала, а сетне, вместо да изтича обратно по тясната рампа, се изкатерваше на палубата, оттам произнасяше кратка, напевна реч и се хвърляше във водата.

Може би за да се разхлади след голямото усилие, помисли си Денис. Той заобиколи грамадна купчина от бали и се приближи дотолкова, че да чува онова, което извикваха хамалите. Първото, което различи, бе често повтарящия се напев: „тра-ла-ла“. За щастие, докато се разхождаше по края на кея, един от носачите — гигант с черни мустаци и скулесто лице — скочи върху перилата и поде отначало песента, а другите само му пригласяха.

„Мъдър е кметът, но знаем ний всите,

съмнение няма, че…

Тра-ла-ла!

Шкембето голямо за мозък не става!

Тра-ла-ла!

С два органа само,

той практикува неспирно…

Тра-ла-ла!

Устата е първият, не ще и съмнение,

А вторият, значи, е…“

Тук продължението бе заглушено от едно припряно „тра-ла-ла“ на цялата група. Големият мъж се хвърли във водата и вдигна огромен фонтан. Докато плуваше към кея, мястото му бе заето от друг певец, с олисяла глава и изненадващо дълбок глас.

„Жена ми в къщи все пред огледалото кисне…

Тра-ла-ла!

За шапка се мисли, за врата, за метла!

Тра-ла-ла!

Неща практикува, но бедни сме ние…

Тра-ла-ла!

Макар да се конти, на друга прилича,

И тя се нарича…

ТРА-ЛА-ЛА!“

Денис се подсмихна като човек, който разбира от добрата шега, дори и да остане неизказана.