Дийн Кунц
Вуду (10)

2

На духовете им оставаха да слязат още само по две от стъпалата пред катедралата. Бяха само на два-три метра от Ребека.

Тя се обърна и побягна настрани.

Те изпискаха с глас, който би могъл да изразява гняв или ликуване или и двете — или пък нито едно от тях. Студен, чуждоземен вик.

Знаеше, че са се впуснали след нея и без да се обръща.

Затича по тротоара, като катедралата й остана отдясно; насочила се беше към ъгъла, като че ли смяташе да се устреми към следващата пресечка, но това бе само хитрост. След десетина метра зави рязко вдясно, към катедралата, и хукна по стълбището като запъхтяна риташе снега.

Духовете изпищяха.

Беше стигнала до половината на стълбището, когато нещото-гущер се хвана за левия й крак и заби нокти през дънките в десния й прасец. Болката беше много остра.

Тя изкрещя, препъна се, падна по стъпалата. Но продължи нагоре, като пълзеше по корем с, нещото-гущер, закачено за крака й.

Нещото-котка й скочи на гърба. Заби нокти в дебелото палто. Придвижи се бързо към шията й. Опита се да я захапе за гърлото. Устата му се напълни само с части от яката и плетения шал.

Беше стигнала върха на стълбището.

Изохка, сграбчи нещото-котка и го откъсна от себе си.

То ухапа ръката й.

Тя го запокити встрани.

Нещото-гущер беше още на крака й. Ухапа бедрото й на десетина сантиметра над коляното.

Тя се пресегна, хвана го, бе ухапана и по другата ръка. Откъсна обаче гущера от себе си и го запрати по стъпалата.

Духът, подобен на котка, вече се приближаваше към нея с блестящи сребърно-бели очи, пищеше и показваше зъби и нокти като триони.

Като черпеше сили от отчаянието си, Ребека сграбчи медния парапет и се изправи на крака навреме, за да ритне котката. За щастие ритникът попадна на място и духът се изтъркаля многократно по снега.

Гущерът отново се втурна към нея.

Нямаше ли край? Едва ли можеше да държи и двете гадини далече от себе си. Беше уморена, слаба и замаяна, а болката от раните я измъчваше.

Обърна се и като направи всичко възможно да пренебрегне бодежите, които пробягваха като токови удари през крака й, се завтече към вратата, през която Пени и Дейви бяха влезли в катедралата.

Нещото-гущер се хвана за края на палтото й, покачи се нагоре, заобиколи я, мина отпред и явно този път смяташе да се насочи към лицето й.

Подобният на котка дух също се беше върнал, беше я грабнал за ходилото и извърташе крака й. Тя достигна вратата и опря гръб в нея. Беше на края на силите си — поемаше и изпускаше с мъка въздуха, като че ли той беше железен.

В такава близост до катедралата, до самата й стена, духовете станаха мудни, както тя се бе надявала, както бе станало и когато преследваха Пени и Дейви. Гущерът, който се бе хванал за палтото й отпред пусна едната си уродлива ръка и замахна към лицето й. Но той вече не беше по-бърз от нея. Тя мигом отдръпна глава и усети, че ноктите само одраскват съвсем леко долната част на брадичката й. Успя да издърпа гущера от себе си, без да бъде ухапана; захвърли го колкото можа по-далече, към улицата. Успя да отдели и нещото-котка от крака си и го запрати встрани.

Обърна се бързо, открехна вратата, промъкна се в катедралата „Сейнт Патрик“ и затвори плътно след себе си.

Духовете се блъснаха веднъж от другата й страна и повече не се чуха.

Беше в безопасност. За щастие, на сигурно място.

Отдели се накуцвайки от вратата, излезе от слабо осветения вестибюл, където се бе озовала, премина покрай мраморния купел Със светена вода и влезе в огромния сводест църковен неф с масивни колони и много редици полирани пейки. Извисяващите се стъклописи бяха тъмни и мрачни, тъй като се осветяваха единствено от нощта; само тук-таме заблуден лъч от уличните лампи успяваше да открие и да премине през кобалтово син или яркочервен елемент от изображението. Тук всичко беше голямо и солидно на вид — огромният орган с хилядите си медни тръби, които се извисяваха подобно на върховете на камбанариите при по-малките катедрали, големият балкон за църковния хор над преддверието, каменните стъпала, които водеха към високия амвон, покрит с меден навес — цялата тази масивност допринесе за чувството на сигурност и мир, което облада Ребека.

Пени и Дейви бяха в нефа, на една трета от пътя по централния кораб, и говореха възбудено с един млад и объркан свещеник. Пени първа забеляза Ребека, извика и се затича към нея. Дейви я последва разплакан от облекчение и радост, че я вижда. Свещеникът с расото също дойде.

Бяха само четиримата в огромното помещение, но това не бе страшно. Не им трябваше армия. Катедралата бе непревземаема крепост. Нищо не можеше да ги нарани тук. Нищо. Катедралата бе сигурна. Трябваше да е сигурна, тъй като бе последното им убежище.

3

Джак напомпа газта на колата пред магазина на Карвър Хамптън, за да загрее двигателя.

Обърна се към Хамптън и го попита:

— Сигурен ли сте, че наистина искате да дойдете?

— Това е последното нещо, което бих искал да направя — отвърна големият човек. — Нямам вашия имунитет към силата на Лавел. Бих предпочел да остана в апартамента си, при включените лампи и запалените свещи.

— Тогава останете. Не вярвам да криете нещо от мене. Наистина съм убеден, че направихте всичко, което можахте. Не ми дължите нищо повече.

— Дължа го на себе си. Да дойда с вас и да ви помогна, доколкото мога — това е правилният избор, който трябва да направя. Длъжен съм пред себе си, не мога да си позволя нов погрешен избор.

— Добре тогава. — Джак включи на скорост, но задържа крака си върху спирачката. — Все още не съм сигурен, че разбирам как точно ще намеря Лавел.

— Просто ще знаете по кои улици да минете, къде да завиете — обясни му Хамптън. — В резултат от пречистващата баня и останалите ритуали, които направихме, сега водач ви е висша сила.

— Звучи по-добре от последното издание на градската пътна карта. Само че… не съм сигурен, че усещам нещо да ме води.

— Ще усетите, лейтенанте. Но първо трябва да спрем в католическа черква и да напълним тези буркани със светена вода. — Той му показа две малки празни стъкленици, в която би се побрала по четвъртинка течност. — Има една черква право пред нас, на около пет пресечки оттук.

— Добре — съгласи се Джак. — Само едно нещо още.

— Какво?

— Нека оставим официалностите и да не ме наричаш повече „лейтенанте“. Казвам се Джак.

— А ти, ако искаш, можеш да ми казваш Карвър.

— Предпочитам.

Размениха си усмивки, Джак махна крака си от спирачката, пусна чистачките, и излезе на улицата.

Влязоха заедно в черквата.

Вестибюлът бе тъмен. В безлюдния неф бяха запалени Няколко слаби лампи плюс няколко оброчни свещици, разположени върху поставка от ковано желязо до мястото за причастие вляво от олтара. Носеше се мирис на тамян и на полировка за мебели, каквато явно бяха използвали наскоро, за да подобрят вида на изтърканите пейки. Над олтара, сред сенките, бе поставено голямо разпятие.

Карвър коленичи и се прекръсти. Макар Джак да не беше практикуващ католик, внезапно изпита силно желание да последва примера на черния човек и осъзна, че като представител на Рада специално тази нощ той бе длъжен да показва уважението си към всички божества на доброто и на светлината — към еврейския Бог от Стария завет, към Христос, Буда, Мохамед или други божества. Може би това бе първото проявление на „предводителството“, за което бе споменал Карвър.

В мраморния басейн, близо до преддверието, имаше съвсем малка локвичка светена вода, която явно нямаше да им стигне.

— С това не можем да напълним и единия буркан — забеляза Джак.

— Недей да бъдеш така сигурен. — Карвър свали капачката от единия буркан и го подаде на Джак. — Опитай.

Джак потопи буркана в басейна, провлачи го по мрамора, загреба малко вода, според него не повече от петдесет грама, и примигна от изненада, когато вдигна съда пълен. Още повече се учуди, когато видя, че в басейна бе останала точно толкова вода, колкото имаше преди да загребе.

Погледна към Карвър.

Черният човек му се усмихна и намигна. Подаде му и втория буркан, след като отвъртя капачката му.

Джак отново успя да напълни съда и отново локвичката вода в басейна остана същата.

4

Лавел стоеше до прозореца и гледаше към бурята. Вече не беше в психически контакт с малките убийци. Ако имаше повече време, за да ги насочва, те все още биха могли да убият децата на Досън и тогава той би съжалявал, че е пропуснал забавлението. Но време почти не му бе останало.

Джак Досън идваше и никаква магия, колкото и силна да е тя, не би могла да го спре.

Лавел не беше сигурен защо всичко бе тръгнало зле така бързо и така изцяло. Може би е било грешка да се насочи към децата. Божествата на Рада винаги се ядосваха на бокора, който употребяваше силата си срещу деца и винаги се стремяха, ако могат, да го унищожат. След като веднъж е решил да постъпи така, човек трябва да е много внимателен. Не можа да се досети и за една грешка, която би могъл да допусне. Бе добре въоръжен — пазеше го цялата сила на божествата на мрака.

И все пак Досън идваше.

Лавел се дръпна от прозореца.

Прекоси тъмната стая и отиде до гардероба.

Извади автоматичен пистолет, калибър 32, от най-горното чекмедже.

Досън идваше. Добре. Да дойде.

5

Ребека седна в страничния кораб на катедралата и дръпна над коляното десния крачол на дънките си. Раните от зъби и нокти доста кървяха, но нямаше опасност за живота й. Дънките донякъде я бяха защитили. Ухапванията бяха дълбоки, но не прекалено. Нямаше засегнати важни вени или артерии.

Младият свещеник, отец Валоцки, се наведе до нея и се ужаси от раните.

— Как стана това? Какво ви нарани?

— Духове — едновременно отговориха Пени и Дейви, на които изглежда бяха омръзнали опитите да го убедят.

Ребека свали ръкавиците си. Дясната й ръка бе прясно ухапана и кървеше, но нямаше откъснато месо, бяха само четири малки пробождания. Ръкавиците, както и дънките, бяха осигурили известна защита. Лявата й ръка бе ухапана на две места — от едното място кървеше, но не повече от дясната ръка, а второто бе старо — още от къщата на Фей.

— Каква е тази кръв по врата ви? — попита отец Валоцки Той приближи ръка до лицето й, внимателно й махна дланта за да огледа драскотините под брадичката.

— Дреболия — успокои го тя. — Парят, но няма нищо сериозно.

— Мисля, че трябва да ви се направи подходяща превръзка. Хайде.

Тя спусна крачола на дънките си.

— Най-добре ще е да ви отведа до енорийската квартира — предложи той, докато й помагаше да стане.

— Не — отсече тя.

— Не е далече.

— Оставаме тук — настоя тя.

— Но това прилича на ухапвания от животно. Трябва да се вземат мерки. Има инфекции, бяс… Вижте, квартирата е съвсем близо. Не е нужно и да излизаме в бурята. Има подземен проход между катедралата и…

— Не — настоя Ребека. — Оставаме тук, в катедралата, където сме защитени.

Даде знак на Пени и Дейви да дойдат при нея и те с готовност застанаха от двете й страни.

Свещеникът изгледа всеки от тях поотделно, проучи лицата им, срещна очите им и лицето му потъмня:

— От какво се страхувате?

— Децата не ви ли казаха нещо? — попита Ребека.

— Бърбореха за духове, но…

— Не е било само бърборене.

Ребека се почувства странно, че тъкмо на нея се падаше да обявява и да защитава нещо свръхестествено, след като тя винаги бе била всичко, но не и човек с широта на разбиранията по въпроса. Затова се поколеба. После му разказа по възможно най-сбития начин за Лавел, за изтреблението на фамилията Карамаза и за вуду-дяволите, които в момента преследваха децата на Джак Досън.

Когато завърши, свещеникът не й каза нищо и не пожела да срещне очите й. Остана дълго с отправен към пода поглед.

— Разбира се, вие не ми вярвате — въздъхна тя.

Той вдигна глава със смутено изражение:

— О, не мисля, че вие… точно ме лъжете. Сигурен съм, че вие вярвате във всичко, което ми казахте. Но за мене вуду-то е мошеничество, набор от примитивни суеверия. Аз съм служител на светата Римска църква и вярвам в едничката истина, истината, че нашият спасител…

— Вярвате в рая, нали? И в ада?

— Разбира се. Това е част от католическата…

— Тези неща идват направо от ада, отче. Ако ви бях казала, че човекът, който е призовал тия демони е поклонник на сатаната и ако не бях споменала думата вуду, тогава може би все още не бихте ми повярвали, но и не бихте подминали думите ми толкова леко, защото вашата религия припознава сатаната и поклонниците му.

— Мисля, че вие би трябвало…

Дейви изпищя.

— Тук са вече! — обади се и Пени.

Ребека се обърна със затаен дъх и застинало сърце.

Под арката, през която централният кораб на нефа влизаше във вестибюла, имаше сенки, а сред тях — ярко светещи сребърно-бели очи. Огнени очи. Много от тях.

6

Джак караше по заснежените улици и с приближаването си към всяко кръстовище някак усещаше кога е нужно да завие надясно или наляво, кога трябва просто да продължи направо. Не знаеше как усеща тези неща; всеки път го спохождаше някакво чувство, чувство, което не би могъл да опише с думи, и той му се подчиняваше, осланяше се на „предводителството“, което му бе дадено. Това определено беше в разрез с техниките, които полицаят е привикнал да използва при издирване на заподозрения. Полазваха го и тръпки, а това не му харесваше. Но нямаше намерение да се оплаква, защото бе необходимо на всяка цена да открие Лавел.

Трийсет и пет минути след като наляха двете бурканчета със светена вода, Джак зави наляво по улица с псевдовикториански къщи. Спря пред петата. Беше триетажна тухлена къща с множество безвкусни украшения. Имаше нужда от ремонт и пребоядисване както и останалите къщи в квартала — това беше очевидно въпреки снега и тъмнината. В къщата нямаше запалени лампи, нито една. Прозорците бяха съвършено черни.

— Пристигнахме — обърна се Джак към Карвър.

Загаси двигателя и изключи фаровете.

7

Четири духа изпълзяха от вестибюла на слабо осветено място в централния кораб, където уродливите им очертания се разкриха в повече ужасяващи подробности, отколкото би се искало на Ребека.

Начело на глутницата стоеше високо трийсетина сантиметра човекоподобно същество с четири огнени очи — вторите две бяха на челото му. Главата му беше голяма колкото ябълка и въпреки четирите очи, по-голяма част от несъразмерния череп се заемаше от лакома уста с множество зъби. Освен това имаше и четири ръце и носеше грубо копие в острите пръсти на една от дланите си.

Размахваше копието над главата си в израз на дръзко предизвикателство.

Може би заради копието Ребека изведнъж бе обладана от странно, но непоклатимо убеждение, че човекоподобният звяр някога е бил — далече в древността — горд и кръвожаден африкански воин, който е бил прокуден в ада заради престъпленията си и който сега бе принуден да страда и търпи унижението, че душата му е въплътена в дребно, уродливо тяло.

Човекоподобният дух, трите още по-зловещи същества зад него, както и останалите зверове, минаващи през тъмния вестибюл (те сега се различаваха само по светещите очи), те всички се движеха бавно, като че ли самият въздух в мястото за свещенослужение бе за тях изключително тежко бреме, което превръщаше всяка тяхна стъпка в болезнено изпитание.

Никое от тях не съскаше, не ръмжеше и не пищеше. Просто се приближаваха тихо, мудно, но непреклонно.

Вратите към улицата зад духовете все още изглеждаха затворени. Бяха влезли в катедралата по друг път, през някоя шахта или канал, които не бяха затворени и им предлагаха свободен достъп и на практика покана, равностойна на „отворената врата“, от която те, като вампирите, навярно имаха нужда, за да влязат там, където злото не е добре дошло.

Отец Валоцки, за малко хипнотизиран от първия си поглед към духовете, първи наруши мълчанието. Затършува из черното си расо, извади молитвена броеница и започна да се моли.

Човекоподобният дявол и трите неща, които го следваха отблизо се приближаваха непрекъснато по централния кораб, а останалите чудовищни същества пълзяха и се плъзгаха от тъмния вестибюл, а в мрака зад тях се появяваха нови чифтове светещи очи. Всички се движеха все още прекалено бавно, за да бъдат опасни.

Но колко щеше да продължи така, чудеше се Ребека. Може би някак ще привикнат към атмосферата в катедралата. Може би постепенно ще станат по-смели и ще започнат да се движат по-бързо. Тогава какво?

Ребека дръпна децата към себе си и тръгна назад през кораба, към олтара. Отец Валоцки пое след тях, като подрънкваше с мънистата на броеницата.

8

Прегазиха снега и излязоха пред стълбището към входната врата на Лавел.

Джак вече държеше пистолета си в ръка. Промълви на Карвър Хамптън:

— Бих искал да изчакаш в колата.

— Не.

— Това е полицейска работа.

— Повече от това е. Знаеш, че е повече от това.

Джак въздъхна и кимна.

Изкачиха се по стъпалата.

Да получи заповед за арест, да почука на вратата, да обяви, че е представител на закона — никоя от тези нормални процедури сега не изглеждаше необходима или разумна на Джак. Не и в тази странна ситуация. И все пак не му доставяше удоволствие да нахлува по този начин в частен дом.

Карвър опита бравата, завъртя я няколко пъти напред-назад:

— Заключено.

Джак виждаше, че е заключено, но нещо му подсказа да опита и той. Дръжката поддаде при допира му, езичето щракна и вратата се открехна.

— Заключена е за мене — забеляза Карвър, — но не и за тебе.

Отстъпиха встрани от пътя на възможните изстрели.

Джак се пресегна, блъсна силно вратата и бързо отдръпна ръка.

Но Лавел не стреля.

Изчакаха десет-петнайсет секунди, а вятърът влизаше в отворената врата. Накрая Джак мина приведен под вратата с протегнат пред себе си пистолет.

В къщата беше изключително тъмно. Мракът би могъл да е от полза за Лавел, тъй като той познаваше обстановката, но за Джак бе непозната територия.

Опипа стената за ключа на лампата и го откри.

Намираше се в широко входно антре. Вляво имаше вътрешна стълба с украсени перила. Веднага след стълбата коридорът се стесняваше и водеше към задната част на къщата. На метър-два по-нататък вдясно имаше свод, зад който се стелеше още мрак.

Джак пристъпи към ръба на свода. От коридора проникваше малко светлина, но падаше само върху част от голия под. Допускаше, че това е всекидневната.

Зави зад ъгъла, като се притискаше към стената, за да се показва по-малко и опипа за нов ключ; откри го и го завъртя. Запали се горен абажур и стаята се освети. Но там изглежда имаше само това — светлина. Нямаше мебели. Нямаше пердета. Слой сива прах, повече прах по ъглите, силно осветление и четири голи стени.

Карвър застана зад Джак и пошепна:

— Сигурен ли си, че това е мястото?

Джак тъкмо отваряше уста, за да отговори, когато нещо профуча покрай лицето му и частица от секундата по-късно чу два силни изстрела, идващи зад гърба му. Просна се на пода и се претъркаля в коридора, а после във всекидневната.

Карвър също се спусна и се претъркули. Но беше ранен. Лицето му бе изкривено от болка. Придържаше лявото си бедро, а по панталона му се стичаше кръв.

— На стълбите е — с дрезгав глас се обади Карвър. — Мярнах го.

— Трябва да е бил горе, а после е тръгнал след нас.

— Да.

Джак се затича към стената до свода и клекна там.

— Зле ли си ранен?

— Не е много леко — отвърна Карвър. — Няма да ме убие обаче. Ти само гледай да го хванеш.

Джак се промъкна покрай свода и веднага стреля към стълбата, без да си прави труда да се прицелва.

Лавел беше там. Беше към края на стъпалата и се криеше зад перилото.

Куршумът на Джак откъсна трески от колонката на половин метър от главата на бокора.

Лавел отвърна на огъня и Джак залегна, когато от края на свода се посипа гипсов прах.

Нов изстрел.

После тишина.

Джак отново се показа зад свода и изстреля три куршума един след друг, като се прицелваше в мястото, където Лавел стоеше, но Лавел вече се движеше нагоре — и трите изстрела не го улучиха; после изчезна.

Като спря да зареди пистолета с патроните, които носеше в един от джобовете на палтото си, Джак погледна към Карвър:

— Ще можеш ли сам да стигнеш до колата?

— Не. Не мога да ходя с тоя крак. Но съм добре. Не ме е ранил тежко. Просто иди да го хванеш.

— Трябва да си извикаш линейка.

— Просто го хвани! — повтори Карвър.

Джак кимна, мина под свода и внимателно се приближи към стълбата.

9

Пени, Дейви, Ребека и отец Валоцки се скриха в източната част на черквата, зад перилата на олтара. Изкачиха се всъщност на самата площадка на олтара, точно под разпятието.

Духовете се спряха от другата страна на перилата. Някои от тях надничаха между украсените носещи колони. Други се качиха на самия парапет на мястото за причастие и се разположиха там с гладно примигващи очи и черни езици, които бавно облизваха острите им зъби.

Сега вече бяха петдесет-шейсет, но от вестибюла непрекъснато излизаха нови — далече, в края на централния кораб.

— Те н-н-няма да дойдат тук, н-н-нали? — попита Пени. — Не така б-б-близо до разпятието. Нали?

Ребека прегърна и момичето, и Дейви, притисна ги силно към себе си:

— Нали виждате, че спряха? Всичко е наред. Сега всичко е наред. Страх ги е от олтара. Спряха.

Но докога ли, чудеше се тя.

10

Джак се изкачи по стълбата с плътно опрян до стената гръб, като се движеше настрани и се опитваше да не издава ни най-малкия шум. Почти успяваше. Дясната си ръка държеше протегната, а пистолетът в лявата бе прицелен към най-горните стъпала; от изкачването мерникът му не трепваше, така че бе готов да дръпне спусъка в мига, когато Лавел се появеше. Стигна площадката, без да стрелят по него, изкачи се три стъпала от втората част на стълбата и тогава Лавел се показа от горния ъгъл. И двамата стреляха едновременно — Лавел два пъти, Джак веднъж.

Лавел дръпна спусъка, без да се прицелва, без дори да знае къде точно е Джак. Просто мислеше, че два изстрела, насочени към средата на стълбата, ще свършат работа. И двата не попаднаха в целта.

От друга страна, пистолетът на Джак бе насочен покрай стената и Лавел се приведе точно в линията на огъня. Куршумът се заби в ръката му точно когато престана да стреля. Изпищя, а пистолетът падна от ръката му; затътри се обратно към горния коридор, където се беше крил.

Джак се затича по стъпалата през едно, като прескочи и пистолета на Лавел. Достигна коридора на втория етаж навреме, за да види как Лавел влиза в една стая и тряска вратата зад гърба си.

* * *

На долния етаж Карвър лежеше на прашния под със затворени очи. Беше прекалено отпаднал да ги държи отворени. С всяка секунда се чувстваше все по-слаб.

Не усещаше, че лежи на твърдия под. Струваше му се, че плува в топъл басейн някъде в тропиците. Спомняше си, че беше прострелян, спомняше си как падна; знаеше, че всъщност под него е подът, но просто не го чувстваше.

Представи си, че умира от кръвотечението. Раната не изглеждаше толкова опасна, но може би бе по-лоша, отколкото си мислеше. Или може би шокът го караше да се чувства така. Да, така ще е, само шокът ще е виновен, а не кръвотечението; страдаше единствено от шока, макар че и шокът може да те убие.

Каквато и да бе причината, той плуваше, без да обръща внимание на болката, гмуркаше се нагоре и надолу, носеше се по твърдия под, който изобщо не беше твърд, носеше се във водите на далечен тропически залив… докато от горния етаж се чуха изстрели и остър писък, който го накара да отвори очи. Празната стая се появи пред него не на фокус, гледана откъм пода. Примигна бързо и напрегна поглед, докато замъглените образи изчезнаха. Тогава му се прииска да не бяха изчезвали, защото видя, че вече не е сам. Един от обитателите на ямата беше с него, а очите му светеха.

На горния етаж Джак опита вратата, която Лавел бе тряснал. Беше заключена, но бравата навярно не беше кой знае какво — просто лека вътрешна брава, защото хората не искаха да поставят тежки и скъпи заключалки във къщите си.

— Лавел! — извика той. Никакъв отговор.

— Отваряй. Няма смисъл да се криеш там.

От вътрешността на стаята долетя шумът от трошащ се прозорец.

— По дяволите — изруга Джак.

Отстъпи назад и изрита гредите, но бравата явно бе по-здрава, отколкото очакваше, защото му се наложи да ритне четири пъти с всички сили вратата, преди тя да се отвори.

Включи лампата. Обикновена спалня. Никакъв признак от Лавел.

Прозорецът на отсрещната стена бе счупен навън. Пердетата се издуваха от нахлуващия вятър.

Джак провери първо килера просто да се увери, че това не е фалшива следа, която би позволила на Лавел да му излезе в гръб. Никой не се спотаяваше в килера.

Отиде до прозореца. В светлината от стаята видя стъпки върху снега, който се бе натрупал върху горната част на покрития вход. Свършваха на ръба му. Лавел явно беше скочил на двора долу.

Джак се промъкна през прозореца, откачи палтото си, което се бе хванало на парченце от счупеното стъкло, и слезе върху покрития вход.

* * *

Приблизително седемдесет-осемдесет духа бяха излезли от вестибюла на катедралата. Бяха се подредили върху парапета до мястото за причастия или между носещите колони под нея. Зад тях други зверове се бяха разположили сред дългия кораб.

Отец Валоцки беше коленичил и се молеше, но не постигаше кой знае какво, доколкото Ребека можеше да види.

Всъщност имаше някои лоши признаци. Духовете вече не бяха толкова мудни. Опашки се размахваха. Уродливи глави се стрелкаха напред-назад. Езици се показваха по-често от преди.

Ребека се чудеше дали биха могли, благодарение на количеството си, да превъзмогнат добродетелните сили, които господстваха в катедралата и досега не им бяха позволили да нападнат. С влизането си всяко от демоничните същества донасяше собствената си злокачествена енергия. Ако балансът на силите наклонеше везните в друга посока…

Един от духовете изсъска. Откакто бяха влезли в катедралата, бяха останали съвършено тихи, но сега един се обади, после друг, после още три; след секунда всички вече съскаха сърдито.

Още един лош признак.

* * *

Карвър Хамптън.

Когато той видя демоничното същество в коридора, подът изведнъж му се стори по-твърд. Сърцето му се разтуптя, а истинският свят се върна отново при него, изплува от тропическата халюцинация — макар че тази част от истинския свят отново съдържаше кошмарен елемент.

Нещото от коридора се плъзна към свода и във всекидневната. От мястото на Карвър звярът изглеждаше огромен, поне негов ръст, макар скоро да осъзна, че представата се създава само заради положението му на пода. Все пак беше достатъчно голям. О, да. Главата му беше колкото юмрук. Змиевидното му, разчленено, подобно на червей тяло бе с половината дължина на ръката на Хамптън. Рачешките му крака драскаха по дървения под. Единствените черти по уродливото му лице бяха грозната му смучеща уста, пълна със зъби, и преследващите очи, за които бе споменал Джак Досън, очите от сребърно-бял огън.

Карвър намери у себе си сили да се помръдне. Закуцука назад през пода, като се задъхваше от изтощение, усещаше нов прилив на болка и оставяше кървава диря след себе си. Достигна стената твърде бързо и се стресна — беше си мислил, че стаята е по-голяма.

Нещото-червей премина през свода и се запъти към него с тънък, пронизителен писък.

* * *

Лавел не успя да се приземи на крака, когато скочи от покрития вход. Подхлъзна се в снега и удари ранената си ръка. Внезапната болка едва не го накара да загуби съзнание.

Не можеше да разбере защо всичко бе потръгнало така зле. Беше объркан и гневен. Чувстваше се гол, безсилен, а за него това бе ново. Не му се харесваше.

Изпълзя през снега около метър, докато намери сили да се изправи, а тогава чу как Досън му крещеше от ръба на покрития вход. Не се спря и не изчака пасивно да бъде заловен — това не би било в стила на Баба Лавел, великия бокор. Отправи се през задната част на двора към бараката си.

Източникът на силата му се намираше отвъд ямата, при божествата на мрака. Смяташе да ги запита защо го изоставят. Щеше да изиска помощта им.

Досън стреля веднъж, но сигурно е било само предупреждение, защото покрай него не профуча куршум.

Вятърът го шибаше и запращаше сняг в лицето му, а с кръвта, която течеше по ранената ръка, не му беше лесно да устоява на бурята, но се задържа на крака, достигна бараката и отвори вратата — извика ужасен, когато видя, че ямата е нараснала. Сега заемаше цялата малка постройка, от едната вълниста ламаринена стена до другата, а светлината, която идваше оттам, вече не беше оранжева, а кървавочервена, така ярка, че очите го заболяха.

Сега разбра защо зложелателните му защитници го бяха оставили да претърпи поражение. Бяха му позволили да ги използва, доколкото и той би могъл да им е от полза. Беше им послужил за път към този свят, за средство, чрез което те можеха да посегнат и да наранят живите. Но сега вече имаха нещо по-добро от път; сега имаха отворени порти към горната земя, истинска врата, чрез която биха могли да напуснат подземния свят. А я бяха получили благодарение на него. Той бе открехнал портите съвсем малко с надеждата, че ще съумее да задържи пролуката такава, но беше загубил контрол, без самият да го разбере, и сега портите се разтваряха широко. Древните пристигаха. Вече бяха тръгнали. Бяха почти тук. Когато пристигнеха, адът щеше да се е преместил върху повърхността на земята.

Ръбът на ямата продължаваше да се свлича пред краката му, все по-бързо и по-бързо.

Лавел с ужас се взря в тупкащото сърце от злокобна светлина насред ямата. Видя нещо тъмно в дъното на яркия червен блясък. То се раздипляше. Беше огромно. И се приближаваше към него.

* * *

Джак скочи от покрития вход, успя да запази равновесие в снега и пое след Лавел. Беше изминал половината път през двора, когато Лавел отвори вратата към ламаринената барака. Ярката и зловеща червена светлина, която се изля оттам, беше достатъчна, за да спре Джак на мястото му.

Беше ямата, разбира се, точно както Карвър я бе описал. Но със сигурност не бе така малка, каквато би трябвало да е, а светлината й не беше мека и оранжева. Най-лошите опасения на Карвър се бяха сбъднали — портите на ада се отваряха изцяло.

Тази луда мисъл тъкмо бе хрумнала на Джак, когато ямата изведнъж нарасна и стана по-голяма от бараката, която някога я бе побирала. Ламаринените стени пропаднаха в празнотата. Сега там оставаше единствено дупката в земята. Червените лъчи от ямата като гигантски прожектори озариха тъмното бурно небе.

Лавел разтреперан отстъпи няколко крачки, но явно бе прекалено ужасен, за да се обърне и да побегне.

Земята потрепери.

Нещо изрева откъм ямата. Беше глас, който разтресе нощта.

Въздухът засмърдя на сяра.

Нещо се заизвива откъм дълбините. Беше като пипало, но не точно пипало, нещо като крайник на мекотело или на насекомо, но не и крак на насекомо — на няколко места имаше остри стави, но и бе лъкатушещо като змия. Извисяваше се на три метра. На края си нещото имаше дълги, подобни на бич израстъци, които се въртяха около отпусната, лигавеща се беззъба уста, достатъчно голяма, за да погълне цял човек. Още по-лошо, беше някак си съвсем ясно, че това бе само малка част от огромния звяр, надигащ се откъм портите; спрямо него беше нищожна, като човешкия пръст спрямо цялото тяло. Навярно това бе единствената част, която бягащото същество засега бе успяло да провре през отварящите се порти — само този пръст.

Гигантският насекомовиден, пипалоподобен крайник се наклони към Лавел. Подобните на бич израстъци се стрелнаха, обгърнаха го, повдигнаха го от земята и го понесоха към кървавочервената светлина. Той изпищя и размаха ръце, но нямаше как да спре поглъщането си от гадната, лигавеща се уста. После изчезна.

* * *

В катедралата и последният дух бе стигнал при перилата до мястото за причастие. Поне сто от тях се бяха обърнали със светещи очи към Ребека, Пени, Дейви и отец Валоцки.

Съскането сега се допълваше от откъслечно изръмжаване.

Изведнъж четириокият, четирирък човекоподобен демон скочи от перилата върху площадката с олтара. Направи внимателно няколко крачки и се огледа предпазливо. После вдигна миниатюрното си копие, разтърси го и изпищя.

Останалите духове веднага се присъединиха към крясъка му.

Още един се осмели да стъпи на площадката.

После трети. После още четири.

Ребека погледна настрани, към вратата на ризницата. Но нямаше смисъл да се тича натам. Духовете само щяха да ги последват.

Краят бе дошъл.

* * *

Нещото-червей се добра до Карвър Хамптън, който седеше на пода с опрян в стената гръб. Отдръпна се и вдигна половината от отвратителното си тяло над земята.

Карвър погледна в бездънните огнени очи и знаеше, че е прекалено слаб хунгон, който не може да се защити.

После нещо изрева иззад къщата — звучеше огромно и съвсем живо.

Земята се заклати, къщата се залюля и демонът-червей изглежда загуби интереса си към Карвър. Извърна се от него, започна да движи главата си насам-натам и да се поклаща в ритъма на музика, която Карвър не чуваше.

С ужас в сърцето той осъзна какво бе завладяло временно съществото — звука от други души, затворени в ада, които сега с крясък вървяха към мечтаната свобода, победоносния вой на древните, които накрая се откъсваха от веригите си.

Краят бе дошъл.

* * *

Джак се приближи към ямата. Ръбовете й се разтваряха и тя растеше с всяка секунда. Той внимаваше да не застане в самия край. От яркото червено сияние снежинките изглеждаха като въртящи се въглени. Но сега сред червеното зарево се забелязваха и яркобели колони светлина — със сребърно-белия цвят на очите на духовете — и Джак бе сигурен, че портите на ада се отваряха опасно широко.

Чудовищният насекомовиден и пипалоподобен израстък застрашително се люлееше над него, но той знаеше, че не може да го докосне. Все още не. Докато портите не са се отворили напълно. Засега доброжелателните божества на Рада запазваха част от силата си на земята и той бе защитен от тях.

Извади бурканчето със светена вода от джоба на палтото си. Искаше му се у него да е и съдът на Карвър, но трябваше да се оправи само с този. Отвъртя капачката и я захвърли.

От дълбините бе започнала да се издига нова застрашителна фигура. Виждаше я — неясно черно създание, което се промъкваше през почти ослепителната светлина и виеше като хиляда кучета.

Бе приел реалностите от черната магия на Лавел и от бялата магия на Карвър, но сега изведнъж имаше много по-осезателна възможност — виждаше нещата с очите си и бе убеден, че вече ги разбира по-добре отколкото Лавел и Карвър някога биха ги схванали. Погледна в ямата и разбра. Адът не е митично място и при демоните и божествата няма нищо свръхестествено, нищо свято или безбожно. Адът — и съответно раят — са — реални като земята; те са просто други измерения, други прояви на физическото присъствие. Нормално за живия мъж или жена е невъзможно да преминат от едното измерение към другото. Но религията е примитивна и непохватна наука, която е измислила теоретични начини двете измерения да се слеят, макар и временно, а магията е инструментът на тази наука.

А след като се осмисли това, изглеждаше така лесно да се вярва във вуду-то, християнството или всяка друга религия, както е лесно да се вярва в съществуването на атома.

Захвърли в ямата светената вода заедно с буркана.

* * *

Духовете преминаха през парапета на мястото за причастие и се заизкачваха към олтара.

Децата пищяха, а отец Валоцки държеше молитвената си броеница пред себе си убеден, че ще го защити от нападението. Ребека извади пистолета си, макар да знаеше, че е безполезен, и внимателно се прицели в първия от глутницата…

И всичките сто духа се превърнаха в буци пръст, които се изсипаха безвредни върху стъпалата пред олтара.

* * *

Нещото-червей обърна противната си глава към Карвър, изсъска и го удари. Той изпищя. После учуден ахна, тъй като бе посипан с пръст.

* * *

Светената вода изчезна в ямата. Тържествуващите писъци, ревът на омразата, победоносните викове — всичко спря така рязко, като че ли някой бе издърпал контакта на грамофон. Тишината трая само секунда, а после нощта се изпълни с викове на гняв, ярост, тревога и страдание.

Земята се разтресе по-силно от преди.

Джак бе съборен на земята, но успя да падне назад, встрани от ямата.

Видя, че ръбът бе спрял да се топи. Дупката бе престанала да се увеличава.

Извисяващият се над Джак гигантски израстък, като някоя огромна змия от приказките, не замахна към него, както той се опасяваше. Вместо това се стовари обратно в ямата, като противната му уста не спираше да смуче въздуха.

Джак се изправи на крака. Палтото му бе цялото в сняг.

Земята продължаваше да се тресе. Имаше чувството, че стои върху яйце, от което предстои да се излюпи нешо ужасно. Около ямата се появиха шест пукнатини — десет, петнайсет, дори двайсет сантиметра широки и дълги до три метра. Джак се озова между два от най-големите процепи, върху нестабилен остров от подвижна, люлееща се земя. Снегът в пукнатините се топеше, от дълбините струеше светлина и излизаше горещина като от пещ — за един ужасен миг изглеждаше, че целият свят ще се раздроби в тях. После за щастие пукнатините бързо се затвориха и се стегнаха, като че ли не бяха съществували.

Светлината в ямата започна да избледнява, около ръбовете се превръщаше от червена в оранжева.

Адските гласове също заглъхваха.

Портите вече се затваряха.

Джак се приближи към ръба с чувство за тържество и надникна в дупката, като се опита да види по-добре чудовищните и фантастични същества, които се гърчеха и се гневяха отвъд сиянието.

Светлината изведнъж запулсира, стана по-ярка, уплаши го. Безсмъртните същества отвъд портите се мъчеха да не допуснат те да се затворят, опитваха се със сила да ги махнат.

Ръбовете на ямата отново започнаха да се топят. Земята се трошеше на малки късчета. После отново спря. Пак започна. Макар и трудно, ямата нарастваше.

Сърцето на Джак изглежда биеше в синхрон с трошенето около ръба на ямата. Всеки път, когато пръстта започваше да пада, сърцето му сякаш спираше, а в миговете на спокойствие започваше отново да бие.

Може би Карвър Хамптън не е бил прав. Може би светената вода и добрите намерения на праведен човек не са достатъчни, за да сложат край на това. Навярно всичко бе стигнало прекалено далеч. Навярно Армагедон вече бе неизбежен.

Два лъскави и черни, разчленени, подобни на бич израстъка, всеки дебел по три сантиметра, се стрелнаха от ямата, Щракнаха пред Джак и се увиха около него. Единият обхвана целия му ляв крак — от глезена нагоре. Другият се уви около гърдите му, спусна се по лявата му ръка, опаса китката му, притисна пръстите. Кракът му бе издърпай отдолу. Падна, като блъскаше и отчаяно удряше нападателя, но без резултат — не можеше да се освободи, не можеше да го отблъсне. Звярът, от когото излизаха пипалата, бе скрит дълбоко в ямата и сега го дърпаше, влачеше го към края на пропастта — демоничен рибар, който тегли жертвата си. През всяко пипало минаваше назъбен гръбнак с остри ръбове, които не разкъсаха веднага дрехите му, но при допира си с оголените му китки и длани, те навлязоха в плътта му и го прорязаха дълбоко.

Никога не бе изпитвал такава болка.

Изведнъж се уплаши, че никога вече няма да види Дейви, Пени и Ребека.

Закрещя.

* * *

В катедралата „Сейнт Патрик“ Ребека пристъпи към обикновените сега купчини пръст, които само преди миг представляваха живи същества, но спря веднага, когато сред пръснатата смет се появи признак на невъзможен, извратен живот. Пръстта все пак не бе умряла. Зърната, парчетата и буците й изглежда поемаха влагата от въздуха, овлажняваха отново, отделните частици започваха да треперят, да се напрягат и да се примъкват с труд към другите. Тази прокълната пръст явно се стремеше да възвърне предишната си форма, бореше се да приеме отново образа на духове. Една малка, отделна от останалите буца започна да приема формата на миниатюрен крак с противни нокти.

— Умри, по дяволите — му изкрещя Ребека. — Умри!

* * *

Както бе прострян на ръба на ямата и бе убеден, че ще го завлекат вътре, с внимание, разделено между пропастта пред него и болката, която прорязваше ръката му, Джак изкрещя…

… и в същия миг пипалото около ръката и тялото му рязко се отдръпна от него. След миг и вторият демоничен израстък се отдръпна от левия му крак.

Адската светлина помръкна.

Сега звярът долу виеше от собствена болка и страдание. Пипалата му хаотично се развяваха в нощния въздух.

В този критичен миг на хаос божествата на Рада сигурно изпратиха на Джак знак, защото той разбра — без да му стане ясно как, — че неговата кръв накара звяра да се отдръпне.

Навярно при борба със злото кръвта на праведния човек (подобно на светената вода) се оказваше вещество с мощни вълшебни свойства. И навярно кръвта му би могла да постигне онова, което само за светената вода бе невъзможно.

Ръбът на ямата започна отново да се рони. Дупката растеше. Портите отново се отваряха. Светлината, която струеше от земята отново се превърна от оранжева в червена.

Джак престана да лежи и коленичи до ръба. Чувстваше как земята бавно — а после не така бавно — започва да се разпада под коленете му. Кръвта струеше от наранената му ръка, капеше и от петте му пръста. Надвеси се рисковано над ямата и разтърси ръка, като ръсеше червени капчици в центъра на преливащата се светлина.

Под него крясъците и стенанията преминаха в честоти, които раздираха слуха дори повече, отколкото бе станало при хвърлянето на светената вода. Светлината от дяволската пещ намаля и се закрепи, а обиколката на ямата се стабилизира.

Поръси още от кръвта си в бездната и измъчените викове на прокълнатите позаглъхнаха, но не много. Той примигна, огледа пулсиращото, повдигащо и местещо се, мистериозно неопределимо дъно на дупката, наведе се още повече…

… и с едно луммм от изгарящо горещ въздух към него се издигна гигантско лице и се изправи сред трептящата светлина — лице като камион, което заемаше по-голямата част от ямата. Беше хилещото се лице на цялото зло. Съставено бе от слуз, желе и гниещи трупове, грапаво, напукано, пъпчасало и сипаничаво лице, тъмно и петнисто, надупчено от язви, пълно с личинки, с противна кафява пяна, която се стичаше от назъбените му, ръждясали ноздри. В черните му като нощта очи се гърчеха червеи, но все пак виждаше, защото Джак усещаше ужасната тежест на неприязнения му поглед. Устата му се отвори — противна назъбена цепка, която бе достатъчно голяма, за да погълне цял човек — и от нея протекоха зелени жлъчни лиги. Езикът му бе дълъг и черен, обсипан с остри като игли бодли, които пробиваха и раздираха собствените му устни, докато ги облизваше. Замаян, обезкуражен и прималял от непоносимата смъртна воня, която излизаше от зеещата паст, Джак разтърси ранената си ръка над израстъка и оттам потече река кръв.

— Махай се — нареди той на нещото, като се давеше от гробовния въздух. — Отивай си. Тръгвай. Веднага!

Лицето се отдръпна в заревото на пещта, когато кръвта му падна върху него. След миг вече изчезна в дъното на ямата.

Дочу трогателни ридания. Осъзна, че слуша самия себе си.

Но все още не бе свършило. Множеството гласове отдолу отново се усилиха, а светлината стана по-ярка; пръстта отново започна да се свлича.

Джак беше потен, дишаше тежко и стягаше мускулите си, за да не се изпусне от ужас; искаше да избяга от ямата. Искаше да се понесе в нощта, в бурята и под закрилата на града. Но знаеше, че това не е разрешение. Ако не я спреше сега, ямата щеше да се разрасне толкова, че би го погълнала, където и да отидеше.

Със здравата си дясна ръка задърпа, защипа и задра раните по лявата, докато те се отвориха повече, докато кръвта му започна да тече много по-силно. Страхът му служеше за упойка и той вече не усещаше болка. Като католически свещеник, който размахва свещената съдина, за да поръся светена вода или тамян в ритуал за осветяване, той сипа кръвта си в зеещата паст на ада.

Светлината намаля, но още пулсираше и се бореше да оцелее. Джак се молеше тя да угасне, защото ако не успееше сега, имаше само един изход — трябваше изцяло да се жертва, да се спусне в ямата. А ако отидеше там… знаеше, че никога няма да се върне.

Последната енергия на злото изглежда бе изчезнала от струпаната пръст върху стъпалата на олтара. Сметта бе останала неподвижна вече повече от минута. С всяка отминаваща секунда ставаше все по-трудно да се повярва, че всичко това някога е било живо.

Накрая отец Валоцки взе бучка пръст и я стри с ръка.

Пени и Дейви гледаха като омагьосани. Накрая момичето се обърна към Ребека и попита:

— Какво стана?

— Не съм сигурна — отвърна тя. — Но мисля, че татко ти е успял да постигне целта си. Мисля, че Лавел е мъртъв. — Тя погледна през огромната катедрала, като че ли Джак можеше да закрачи от вестибюла, и промълви: — Обичам те, Джак.

* * *

Светлината стана оранжева, жълта, синя.

Джак гледаше напрегнато и не смееше да повярва, че вече е свършило.

От земята долетя стържещо-скърцащ звук, като че ли се затваряха огромни порти с ръждясали панти. А от ямата се понесоха слаби викове, които се променяха — от изблик на гняв, омраза и тържество се превърнаха в жалки и отчаяни стонове.

После светлината изгасна напълно.

Стърженето и скърцането престана.

Във въздуха вече нямаше сярна воня.

От ямата не се чуваше нищо.

Вече не беше порта. Сега беше само дупка в земята.

Нощта все още бе пронизващо студена, но бурята изглежда отминаваше.

Джак хвана ранената си ръка и сложи върху нея сняг, за да спре кървенето, след като вече не му трябваше кръв. Адреналинът му още бе твърде висок и не усещаше болката.

Вятърът сега бе съвсем слаб, но, за негово учудване, до него долетя глас. Гласът на Ребека. Съвсем сигурно. И каза трите думи, които той така искаше да чуе: „Обичам те, Джак“.

Обърна се съвсем объркан.

Нямаше я никъде и все пак сякаш бе чул гласа й в ухото си.

„Аз също те обичам“, промълви и той. Знаеше, че — където и да е тя — ще го чуе ясно, както и той бе чул нея.

Снегът бе намалял. Вече не валеше на малки и твърди кристали, а бе едър и пухкав, като в началото на бурята. Сега падаше бавно, в широки и коси спирали.

Джак се извърна от ямата и тръгна към къщата, за да извика линейка за Карвър Хамптън.

* * *

Защо да не прегърнем любовта?

Все още не е късно.

Защо е нужно да живеем сред омраза?

Не, вярата ни няма да попречи

да разберем, че ада сътворили сме сами,

създаваме си го, а после пламъците му раздухваме.

Но ние също сме измислили и рая —

и в нас е собственото ни спасение. Необходимо е едно —

въображение.

Книга на преброените тъги