Дийн Кунц
Вуду (9)

1

Подземният гараж в участъка бе осветен, но не особено ярко. В ъглите се събираха сенки, които се разпростираха като тъмни гъби по стените; лежаха в очакване между редовете коли; висяха от бетонния таван и наблюдаваха всичко, което ставаше под тях.

Тази вечер гаражът плашеше Джак. Тази вечер самите постоянни сенки изглеждаха живи и, още по-лошо, сякаш се приближаваха крадешком и много хитро.

Ребека и децата явно изпитваха същото. Стояха близо един до друг и се оглеждаха тревожно, лицата и телата им бяха напрегнати.

Няма нищо, казваше си Джак. Духовете не можеха да знаят къде отиваме. Поне засега са изгубили следите ни.

Но не се чувстваше в безопасност.

Нощният дежурен в гаража беше Ърни Тюкс. Гъстата му черна коса бе сресана право назад, а тъничките му мустаци изглеждаха странно на широката му горна устна.

— Но и на двамата вече са ви дадени коли. — Ърни почука по списъка със заявки пред себе си.

— Е, трябват ни още две — настоя Джак.

— Това е против правилата и аз…

— По дяволите с правилата — намеси се Ребека. — Просто ни дай колите. Веднага.

— Къде са двете, които вече са ви дадени? — попита Ърни. — Не сте ги смачкали, надявам се.

— Разбира се, че не — отсече Джак. — Не са в движение.

— Някакви повреди ли?

— Не. Заседнали са в снега — излъга Джак.

Бяха сметнали за рисковано да се върнат за колата от апартамента на Ребека, а и не смееха да се върнат при къщата на Фей и Кийт. Сигурни бяха, че нещата-дяволи ще ги чакат и на двете места.

— Преспи? — измърмори Ърни. — Това ли е всичко? Тогава ще изпратим влекач, който ще ги изтегли и ще ги пусне отново в движение.

— Нямаме време за това. — Джак нетърпеливо огледа по-тъмните участъци на подобния на пещера гараж. — Двете коли ни трябват веднага.

— Според правилата…

— Слушай — започна Ребека, — нали имаше определен брой коли, отделени за случая Карамаза?

— Така е — кимна Ърни. — Но…

— И в момента част от тези коли не стоят ли тук в гаража, неизползвани?

— Е, в момента никой не ги използва — призна Ърни. — Но може би…

— А кой отговаря за екипа по разследването? — продължаваше Ребека.

— Е… вие. Вие двамата.

— Това е спешен случай, свързан с разследването Карамаза и тези коли ни трябват.

— Но вие вече сте се разписали за коли и според правилата трябва да напишете доклади за повреда или за загубване преди да получите…

— Зарежи я тая идиотска бюрокрация — разсърди се Ребека. — Дай ни веднага колите, в тази минута, или Бог ми е свидетел, че ще ти отскубна смешните мустачки, ще отида до таблото с ключовете ти и сама ще си взема колите.

Ърни се вторачи в нея явно стреснат и от заплахата, и от яростта, с която беше изречена.

Точно в този миг Джак с радост видя как Ребека се превръща в заядлива и упорита амазонка.

— Действай! — заповяда тя и пристъпи към Ърни.

И Ърни се задейства. Бързо.

Докато чакаха край гишето на дежурния да им се докара първата кола, Пени продължаваше да оглежда един след пруг тъмните ъгли. Непрекъснато й се струваше, че вижда нешата да се движат в полумрака — една сянка се преливаше друга, имаше вълничка между две патрулни коли, нещо трептеше в тъмното пространство зад един полицейски фургон, използван при размирици; помръдващо зложелателно очертание в онзи тъмен ъгъл; напрегната гладна сянка, която се крие сред останалите сенки в другия ъгъл; движение по стълбите и друго движение зад асансьорите; нешо пробягваше страхливо по тъмния таван и…

Стига!

Въобразявам си, каза си тя. Ако тук гъмжеше от духове, вече щяха да са ни нападнали.

Дежурният се върна с поочукан син шевролет, по който нямаше отличителни знаци, но бе снабден с голяма антена заради полицейското радио. После бързо се върна да докара и втората кола.

Татко и Ребека провериха под седалките на първата, за да се уверят, че там не се крият духове.

Пени не искаше да се отделя от баща си, макар да знаеше, че разделянето е част от плана, макар да бе изслушала всички основания за необходимостта да се разделят и макар че времето за тръгване бе дошло. Тя и Дейви щяха да отидат с Ребека и през следващите няколко часа щяха да обикалят по централните булеварди, където снегорините работеха най-усилено и където рискуваха най-малко да забуксуват; не можеха да си позволят да заседнат, защото тогава ставаха уязвими — бяха в безопасност само когато се движат с колата, където духовете не можеха да ги обградят. Междувременно баща й щеше да отиде в Харлем и да се срещне с някакъв Карвър Хамптън, който навярно би му помогнал да открие Лавел. А после щеше да търси магьосника. Сигурен бе, че няма да изпадне в много опасно положение. Каза, че по причини, които и сам не разбира, магиите на Лавел са безсилни пред него. Твърдеше, че да се сложат белезниците на Лавел нямаше да е по-трудно от поставянето им на кой да е друг престъпник. И говореше сериозно. А Пени искаше да му вярва. Но дълбоко в сърцето си бе уверена, че няма да го види вече никога.

Въпреки това не плака много и не се притиска дълго към него; просто влезе в колата с Дейви и Ребека. Докато излизаха от гаража, тя се обърна още веднъж. Татко им махаше. После излязоха на улицата и завиха надясно. Отсега нататък, мислеше си Пени, можеше вече да го смята за мъртъв.

2

Джак пристигна в Харлем няколко минути след полунощ и спря пред „Рада“. Знаеше, че Хамптън живее над магазина си и си мислеше, че сигурно има отделен вход за апартамента. Затова заобиколи сградата и откри врата с уличен номер.

Целият втори етаж беше осветен. Лампи блестяха зад всеки прозорец.

Обърнат с гръб към брулещия вятър, Джак натисна копчето до вратата, но не остана доволен от краткото иззвъняване; задържа там палец и го натискаше така силно, че пръстът малко го заболя. Дори през затворената врата шумът от звънеца скоро започна да дразни. Вътре сигурно беше пет-шест пъти по-силен. Ако Хамптън погледнеше през шпионката и решеше да не отваря, след като види кой е, би било по-добре да има чифт много добри запушалки за уши. След пет минути щеше да получи главоболие. След десет минути звънът щеше да бъде като шиш за разбиване на лед, забит в ушите му. Ако това не помогнеше обаче, Джак възнамеряваше да ескалира атаката, така че се огледа наоколо за купчина тухли, празни шишета или други тежки изхвърлени предмети, които би могъл да запрати към прозорците на Хамптън. Не го беше грижа, че може да го обвинят в злоупотреба с власт, нито пък че може да загази и да го уволнят. Периодът на учтивите молби и възпитания спор беше отминал.

За негово учудване, след по-малко от половин минута вратата се отвори и там се изправи Карвър Хамптън, който изглеждаше още по-голям и по-страшен; не бе намръщен, както очакваше, а усмихнат, не му се сърдеше, а се радваше.

Преди Джак да успее да проговори, Хамптън започна:

— Значи сте добре! Слава Богу за това. Слава Богу. Влезте. Не мога да ви обясня колко се радвам, че ви виждам. Влезте, влезте. — Зад вратата имаше малка площадка, от която почваха стълбите. Джак влезе, а Хамптън не спираше:

— Боже, човече, бях се уплашил почти до смърт. Добре ли сте? Изглеждате добре. Ще ми кажете ли, за Бога, че нищо ви няма?

— Добре съм — отвърна Джак. — Но за малко нямаше да бъда. Имам да ви питам толкова много неща, толкова…

— Елате горе — подкани го Хамптън и го поведе. — Трябва да ми кажете какво е станало, всичко, всяка подробност. Тази нощ е много важна и е изпълнена със събития — знам го, чувствам го.

Джак събу облепените си със сняг ботуши и последва Хамптън по тесните стъпала:

— Трябва да ви предупредя, че съм дошъл да искам помощта ви и, кълна се в Бога, ще я получа по един или друг начин.

— Ще се радвам да ви помогна. — Хамптън продължава ше да го учудва. — Ще направя каквото мога, всичко каквото мога.

Стълбата ги изведе в удобен на вид, добре обзаведен хол с много книги върху рафтове покрай едната стена, ориенталско ковьорче върху отсрещната стена и прекрасен ориенталски килим, главно в синьо и бежово, който заемаше по-голямата част от пода. Четирите стъклени настолни лампи на ярки сини, зелени и жълти ивици бяха разположени така умело, че привличаха погледа с красотата си независимо на коя страна гледаше човек. Имаше и лампи за четене, с по-функционален дизайн, по една до всеки фотьойл. И те, и четирите стъклени лампи светеха. Светлината им обаче не стигаше до всички ъгли на стаята и там, където нормално би трябвало да има леки сенки, бяха поставени множество горящи свещи, общо поне петдесет.

Хамптън очевидно видя, че свещите го озадачиха и обясни:

— Тази вечер в града има два вида мрак, лейтенанте, първият е просто мракът, който е отсъствие на светлина. После идва мракът, който е физическото присъствие — истинското проявление — на окончателното сатанинско зло. Втората, злокачествена форма на мрак се храни от първата, по-обичайната, загръща се с нея и умно се прикрива. Но тя е там! Затова не искам сенките да бъдат близо до мене тази нощ, ако мога да го избегна, тъй като никой не знае кога обикновената, невинна сянка може да се окаже нещо повече, отколкото изглежда на пръв поглед.

Преди този случай Джак, който винаги се бе отличавал с широта на мисленето, никога не би приел сериозно предупреждението на Карвър Хамптън. В най-добрия случай би го приел за ексцентрик; в най-лошия за малко луд. Сега нито за миг не се усъмни в искреността и точността на думите на хунгона. За разлика от Хамптън Джак не се страхуваше, че сенките внезапно ще скочат към него и ще го хванат с нематериални, но смъртоносни ръце на мрака. Все пак, след нещата, които бе видял тази вечер, не бе склонен да изключи дори и тази странна възможност. Той също предпочиташе ярката светлина в случая заради онова, което би могло да се крие сред сенките.

— Изглеждате премръзнал — забеляза Хамптън. — Дайте ми палтото си. Ще го простра върху радиатора да се суши. Ръкавиците също. После седнете, ще ви донеса малко бренди.

— Нямам време за бренди. — Джак не разкопча палтото си и не свали ръкавиците. — Трябва да намеря Лавел. Аз…

— За да намерите и да спрете Лавел — подхвана Хамптън — трябва да бъдете добре подготвен. А за това е нужно време. Само глупак би се втурнал отново сред тази буря само с полуоформени идеи къде да отиде и какво да направи. А вие не сте глупак, лейтенанте. Дайте ми тогава палтото си. Мога да ви помогна, но ще ни отнеме повече от две минути.

Джак въздъхна, измъкна се от тежкото си палто и го подаде на хунгона.

След няколко минути Джак бе настанен в един от фотьойлите с чаша „Реми Мартен“ в ръка. Беше свалил също обувките и чорапите си и ги бе сложил до радиатора, тъй като се бяха напълно измокрили от снега, когато бе газил из преспите. За първи път тази вечер усети, че краката му започват да се стоплят.

Хамптън пусна газовата горелка в камината, поднесе клечка и пламъците лумнаха. Бе пуснал газта силно.

— Не толкова заради топлината, колкото да изгони мрака от огнището — обясни той. Изгаси клечката и я пусна в медната съдина до огъня. Седна на другия фотьойл и застана срещу Джак от другата страна на масичката, върху която имаше кристални изделия — прозрачна кана с дръжки като зелени гущери и висока матова ваза с изящно гърло. — За да знам какво да направя, вие трябва първо да ми кажете всичко, което…

— Аз имам няколко въпроса преди това — прекъсна го Джак.

— Добре.

— Защо днес отказахте да говорите повече с мене?

— Казах ви. Боях се.

— А сега не ви ли е страх?

— Повече от всякога.

— Тогава защо сега искате да ми помогнете?

— Чувство за вина. Засрамих се от себе си.

— Повече от това е.

— Е, да. Вижте, като хунгон аз съм свикнал да викам понякога божествата на Рада и да ги карам да покажат майсторството си, да изпълнят благословиите към клиентите ми и към други, на които искам да помогна. И божествата, разбира се, карат еликсирите ми да действат според преднозначението си. Мой дълг е в замяна да се противопоставя; на злото, да нанасям удари срещу посредниците на Конго и Петро, когато ги срещна. В случая се опитах просто да избягам от задълженията си.

— Ако вие отново бяхте отказали да ми помогнете… тези доброжелателни божества на Рада биха ли продължили да показват майсторството си заради вас и да изпълняват благословиите ви? Или биха ви изоставили, биха ви лишили от силата си?

— Много малко вероятно е да ме изоставят.

— Но е възможно?

— Съвсем малко, да.

— Така че, макар и в малка степен, мотивът за вас е и личен. Добре. Това ми харесва. Така ми е по-удобно.

Хамптън сведе очи, загледа се в брендито си и отново вдигна глава към Джак:

— Има още една причина, която ме задължава да ви помогна. Залогът е по-висок, отколкото си мислех, когато ви изгоних от магазина днес следобед. Вижте, за да сломи фамилията Карамаза, Лавел е отворил портите на ада и е пуснал множество демонични същества, които да убиват вместо него. Това е било малоумна, глупава и ужасно славолюбива постъпка, макар че той е навярно най-силният бокор на света. Би могъл да призове духовната същина на демона и да изпрати нея подир Карамаза; тогава не би трябвало изобщо да отваря портите, нито да довежда тук тези отвратителни създания във физическата им форма. Лудост! Сега портите са открехнати съвсем малко и в момента Лавел контролира положението. Дотолкова мога да усетя чрез внимателно приложение на собствената си сила. Но Лавел е луд и ако получи пристъп, би могъл да реши да отвори портите широко, просто за забавление. А може да се умори и да отслабне; ако отслабне достатъчно, силите от другата страна със сигурност биха разбили порти те и против волята му. В който и да е от тези случаи огромни армии чудовищни същества ще се появят, за да изтребят невинните, кротките, добрите и справедливите. Само злите ще оцелеят, но и те ще открият, че живеят в ада на земята.

3

Ребека подкара по Авенюто на Америките, стигна почти до Сентрал парк, после направи забранен обратен завой на пустото кръстовище и пое отново към центъра, без да има основание да се тревожи за други шофьори. Все пак някакво движение имаше — машини за почистване на снега, една линейка, дори две-три радиотаксита, но голямата част от улиците все пак бе запълнена единствено със сняг. Беше натрупало вече повече от трийсет сантиметра и продължавате да вали. Никой не виждаше очертанията на отделните платна през снега; дори и веднага след снегорините пътят не се изчистваше до самата настилка. Никой не обръщаше внимание и на еднопосочните улици както и на светлините от светофарите, повечето от които така или иначе мигаха на жълто заради бурята.

Изтощението на Дейви навярно се бе оказало по-голямо от страха му — сега той спеше дълбоко на задната седалка.

Пени бе още будна, макар че очите й бяха налети с кръв и сълзяха. Тя решително не се оставяше да заспи; изглежда изпитваше силна необходимост да говори, като че ли непрекъснатият разговор някак щеше да държи духовете далече от тях. Стоеше будна и защото, по заобиколен начин, изглежда искаше да стигне до важен въпрос.

Ребека не беше сигурна какво е намислило момичето и затова когато накрая Пени зададе въпроса си, бе учудена от проницателността й:

— Харесваш ли баща ми?

— Разбира се — отвърна Ребека. — Ние сме партньори.

— Искам да кажа, харесваш ли го повече от партньор?

— Приятели сме. Харесвам го много.

— А нещо повече от приятели?

Ребека отмести поглед от заснежената улица и срещна погледа на момичето:

— Защо питаш?

— Просто се чудех — наведе глава Пени.

Ребека не беше сигурна какво да каже и отново се обърна към пътя.

— Кажи де — настоя Пени. — Повече от приятели ли сте?

— Ти ще се разстроиш ли, ако е така?

— Боже мой, не!

— Наистина?

— Искаш да кажеш, че бих могла да се разстроя, ако си помисля, че ти се опитваш да заемеш мястото на майка ми?

— Ами понякога възникват такива проблеми.

— Не и за мене. Аз обичах мама и никога няма да я забравя, но знам, че тя би искала аз и Дейви да бъдем щастливи, а едно от нещата, които могат да ни направят истински щастливи, е да си имаме друга майка преди да сме станали много големи и да не можем да й се радваме.

Ребека почти се изсмя от удоволствие заради сладкия и невинен, но все пак изненадващо зрял начин, по който момичето се изразяваше. Прехапа езика си обаче и остана с неподвижно лице, защото се боеше да не би Пени да изтълкува погрешно смеха й. Момичето бе така сериозно.

— Мисля, че ще е страхотно — продължи Пени, — ти и татко. Той има нужда от някого. Нали знаеш… човек, когото да… обича.

— Той много обича тебе и Дейви. Никога не съм познавала баща, който обича децата си, който ги цени така, както Джак обича и цени вас двамата.

— О, това го знам. Но само ние не му стигаме. — Момичето замълча за миг, явно дълбоко замислено. — Виж, в живота хората се делят главно на три вида. Първият вид са раздаващите се — хората, които просто дават, дават, дават и не очакват нищо в замяна. Те не са много. Предполагам, че тях, години след като умрат, ги правят светци. После идват онези, които дават и вземат — такива са повечето хора, предполагам, че и аз съм една от тях. А най-долу, на дъното, са тия, които само получават, егоистите, те вземат и вземат и никога-никога не дават нищо на останалите. Аз не казвам, че татко е напълно от раздаващите се. Знам, че не е светец. Но не е и точно от втория вид. Той е нещо по средата. Дава много повече, отколкото взема. Ти знаеш ли го това? Много повече му харесва да дава, отколкото да взема. Той има нужда да обича не само Дейви и мене… защото има много повече обич у себе си. — Тя поклати глава и въздъхна явно смутена. — Разбира ли се изобщо нещо от това, което говоря?

— Разбира се много добре — успокои я Ребека. — Знам точно за какво говориш, но съм изненадана да го чуя от единайсетгодишно момиче.

— Почти дванайсет.

— Пораснала си много за възрастта си.

— Благодаря — сериозно отвърна Пени.

На пресечката вятърът от изток на запад духаше толкова силно и носеше такива количества сняг, че човек можеше да си помисли, че там е краят на Авенюто на Америките, че опира до солидна бяла стена. Ребека намали, превключи на дълги, мина през стената и излезе от другата страна.

— Аз обичам татко ти — обърна се тя към Пени и осъзна, че още не беше казала на Джак. Всъщност за първи път от двайсет години, за първи път от смъртта на дядо й насам, бе признала, че обича някого. Оказа се, че не е толкова трудно да произнесе думите, както си бе мислила. — Аз го обичам и той ме обича.

— Това е фантастично — усмихна се Пени.

— Доста фантастично, нали? — засмя се и Ребека.

— Ще се ожените ли?

— Мисля, че да.

— Двойно по-фантастично.

— Тройно.

— След сватбата ще те наричам „мамо“ вместо Ребека — може ли?

Ребека се учуди от сълзите, които изведнъж почувства, че са напълнили очите й, преглътна буцата в гърлото си и кимна:

— Ще ми бъде приятно.

Пени въздъхна и потъна в седалката си:

— Аз се тревожех за татко. Боях се, че оня магьосник ще го убие. Но сега, след като знам за тебе и за него… е, това е още нещо, заради което си заслужава да живее. Мисля, че то ще му помогне. Мисля, че е наистина важно, че сега той трябва да се прибира вкъщи не само при Дейви и при мене, но и при тебе. Все още се страхувам за него, но вече по-малко от преди.

— Всичко ще е наред — увери я Ребека. — Ще видиш. Нищо няма да му се случи. Всички ще се отървем от това невредими.

След миг, когато погледна към Пени, видя, че момичето е заспало.

Продължи да кара сред въртящия се сняг.

— Прибери се при мене вкъщи, Джак — промълви тя. — а Бога, моля ти се, прибери се при мене вкъщи.

4

Джак разказа всичко на Карвър Хамптън, като започна с обаждането на Лавел по телефонния автомат пред „Рада“ и завърши със спасяването им от Бърт и Лио с джипа, пътуването до гаража и новите коли, решението да се разделят и да запазят децата, като ги държат в постоянно движещата се кола.

Хамптън бе явно удивен и разтревожен. Остана неподвижен, дори скован по време на целия разказ, не се помести и не отпи от брендито си. Когато Джак завърши, Хамптън примигна, потрепери и изпи цялата си чаша „Реми Мартен“ на един дъх.

— Виждате значи — завърши Джак, — някои хора биха могли да се изсмеят на думите ви, че някакви неща идват от ада, но не и аз. Изобщо не ми е трудно да ви повярвам, без да ми е съвсем ясно, че тези неща са се появили.

Хамптън остана неподвижен дълго време, а после изведнъж не можеше да си намери място. Стана и закрачи:

— Знам някои неща от ритуала, който трябва де е използвал. Той може да се извърши само от майстор, от първостепенен бокор. Древните божества не биха се отзовали на магьосник с по-малка сила. За да направи това, бокорът първо трябва да изкопае яма в земята. Тя се оформя като дупка от метеор и е дълбока към един метър. Бокорът изпълнява някои напеви… използва някои билки… И налива три вида кръв в ямата — от котка, плъх и човек. Когато изпява последното си, много дълго заклинание, дъното на ямата магически се преобразява. В известен смисъл — не е възможно нито да се обясни, нито да се разбере — ямата става много по-дълбока от метър; слива се с портите на ада и става нещо като шосе между нашия и подземния свят. От ямата започва да струи топлина, а също и смрадта от ада, и дъното й заприличва на стопено. Когато бокорът накрая призове съществата, които му трябват, те минават през портите, а после през дъното на ямата. По пътя си тези духовни същества придобиват физически тела, глинени тела, съставени от земята, през която минават, които обаче са повратливи, напълно подвижни и живи. От подробното ви описание на съществата, които сте видели тази вечер, бих казал, че са били въплъщение на дребни демони и зли хора, живели някога, а после запратени в ада — те са сред най-низшите му обитатели. Главните демони и самите древни божества щяха да бъдат много по-големи, по-зли, по-силни и безкрайно по-отблъскващи на вид.

— О, и тези проклети неща бяха достатъчно отблъскващи — увери го Джак.

— Предполага се обаче, че много от древните имат толкова отблъскващ облик, че просто поглеждането към тях води до мигновената смърт на онзи, който ги е видял — поклати глава Хамптън и продължи да крачи.

Джак отпи от брендито си. Имаше нужда.

— Освен това — добави Хамптън, — малкият размер на тези зверове изглежда подкрепя мнението ми, че портите сега са едва открехнати. Пролуката е твърде тясна, за да могат някои от главните демони или божествата на мрака да се измъкнат.

— И слава Богу.

— Да — съгласи се Карвър Хамптън. — Трябва да благодарим на всички доброжелателни божества за това.

5

Пени и Дейви още спяха. Без тяхната компания нощта бе самотна.

Чистачките изтласкваха снега от предното стъкло.

Вятърът бе така силен, че тресеше лимузината и принуждаваше Ребека да държи кормилото по-здраво от преди.

Тогава нещо изшумя под колата. Туп, туп. Почука по шасито достатъчно силно, за да я стресне, но не и да събуди Децата.

И отново. Туп, туп.

Погледна през огледалото за обратно виждане, за да се увери, че не е закачила нещо. Но задния прозорец на колата бе отчаст замръзнал и й пречеше да вижда добре, а гумите изхвърляха дебели стълбове сняг, които закриваха почти всичко зад колата

Тя нервно проучи показанията на таблото, но не откри някакъв признак за повреда. Масло, гориво, реле, акумулатор — всичко изглежда бе наред; нямаше предупредителни светлинки или стрелки, сочещи нулата. Колата продължаваше да бръмчи сред бурята. Обезпокояващият шум явно не се дължеше на повреда в двигателя.

Тя премина още една пресечка, без шумът да се повтори, после друга пресечка и още една. Започна да се успокоява.

Добре, добре, казваше си тя. Не бъди така идиотски плашлива. Стой си спокойно и не се тревожи. Самата обстановка го изисква. Сега няма нищо и нищо няма да има. Аз съм добре. Децата са добре. Колата е добре.

Туп-туп-туп.

6

Газовите пламъци се плъзгаха покрай керамичната имитация на пънове.

Стъклените лампи светеха приятно, свещите потрепваха, а особеният нощен мрак напираше към прозорците.

— Защо тези същества не искат да ухапят мене? Защо магията на Лавел не може да ми навреди?

— Отговорът е само е един — отвърна Хамптън. — Силата на бокора не може да се простре върху праведен човек. Праведните са добре защитени.

— И какво трябва да значи това?

— Точно каквото казвам. Вие сте праведен, добродетелен. Вие сте човек, върху чиято душа стои отпечатъкът само на най-незначителни грехове.

— Вие се шегувате.

— Не. Изживели сте живота си така, че сте си спечелили имунитет срещу силите на мрака, имунитет срещу проклятията, заклинанията и магиите на магьосници като Лавел. Вие сте неприкосновен.

— Това е направо смехотворно. — Джак явно се чувстваше неудобно в ролята на праведник.

— Иначе Лавел досега би ви убил.

— Не съм ангел.

— Не съм казал, че сте. Нито сте светец. Просто сте праведник. А това е достатъчно.

— Глупости. Не съм нито праведен, нито…

— Ако се мислехте за праведен, това щеше да е грях — грехът на самодоволството. Сляпа убеденост в правотата ви, непоклатима увереност в собственото ви морално превъзходство, непризнаване на собствените ви пропуски — за вас тези недостатъци не са присъщи.

— Карате ме да се чувствам неудобно — призна си Джак.

— Виждате ли? Не ви е присъщ дори и грехът на прекомерната гордост.

Джак вдигна чашата си:

— А това? Аз пия.

— Стигате ли до крайности?

— Не. Но ругая и псувам. Това определено го правя. Споменавам напразно името на Бога.

— Много дребен грях.

— Не ходя на черква.

— Ходенето на черква няма нищо общо с праведността. Единственото наистина важно нещо е как се държите с останалите хора. Вижте, нека го изясним, за да бъдем напълно сигурни, че именно затова Лавел не може да ви докосне. Крали ли сте нещо от някого?

— Не.

— Случвало ли ви се е да излъжете някого по финансов въпрос?

— Винаги съм пазел интересите си, дори съм бил настойчив заради тях, но не мисля, че съм измамил някого.

— Приемали ли сте подкуп като служебно лице?

— Не. Човек не може да бъде добро ченге, ако ръката му е протегната.

— Клюкар ли сте. Очерняте ли познатите си?

— Не. Но оставете тези дреболии. — Той се наведе в стола си и погледна право в очите на Хамптън. — А убийството? Убил съм двама души. Може ли да убия двамина и все пак да съм праведен? Не мисля. Това кара тезата ви да изглежда повече от пресилена.

Хамптън изглеждаше зашеметен, но само за миг. Примигна и попита:

— А, ясно. Искате да кажете, че сте ги убили по служба.

— Служебните задължения са евтино извинение, нали? Убийството си е убийство. Нали?

— Какви бяха престъпленията на тези хора?

— Първият беше убиец. Беше обрал много магазини за спиртни напитки и винаги бе застрелвал продавачите. Вторият беше насилник. Двайсет и две изнасилвания за шест месеца.

— Когато убихте тези хора, това налагаше ли се? Бихте ли могли да ги задържите, без да прибягвате до оръжие.

— И в двата случая те първи започнаха да стрелят.

Хамптън се усмихна и дълбоките бръчки по напрегнатото му лице изчезнаха.

— Самоотбраната не е грях, лейтенанте.

— Така ли? Тогава защо се чувствах така омърсен, след като дръпнах спусъка? И двата пъти. Чувствах се оцапан. Болен. Все още ми се случва да сънувам кошмари за тия двамата, виждам разкъсаните от собствения ми пистолет тела…

— Само праведният човек, само много добродетелният човек може да изпитва угризения заради убийството на две порочни животни, каквито явно са били застреляните от вас хора.

Джак поклати глава. Помести се в стола с неудобство от тази нова представа за себе си.

— Винаги съм се мислил за нормален и доста обикновен човек. Не по-лош и не по-добър от повечето хора. Мисля, че съм толкова податлив на изкушения и толкова покварен, колкото е всеки друг. И въпреки всичко, което ми казахте, все още мисля за себе си по същия начин.

— И винаги ще е така — кимна Хамптън. — Скромността е просто част от праведността. Но работата е, че за да се справите с Лавел, вие не трябва да се смятате за праведен, вие просто трябва да бъдете праведен.

— Извънбрачни връзки — отчаяно се обади Джак. — Те са грях.

— Извънбрачните връзки са грях само ако са самоцелни, ако са прелюбодеяние или изнасилване. Самоцелността е грешна, защото нарушава моралното правило всичко да се извършва умерено. При вас сексът самоцел ли е?

— Харесва ми много.

— Само за това ли мислите?

— Не.

— Прелюбодеянието е грях, защото представлява нарушение на брачната клетва, предателство и осъзната жестокост — обясни Хамптън. — Когато жена ви беше жива, лъгали ли сте я някога?

— Разбира се, че не. Аз обичах Линда.

— Преди брака ви или след смъртта на жена ви спали ли сте с жената на друг мъж? Не? Тогава не сте отговорен за нито една от формите на прелюбодейство, а знам и че не сте способен да изнасилите.

— Просто не ми се харесва всичко това за праведността — идеята, че съм някакъв избраник или нещо подобно. От това ми се гади. Вижте, не съм лъгал Линда, но докато бяхме женени, съм виждал други жени, които съм пожелавал, мислил съм си за тях, желаел съм ги, въпреки че не съм направил нещо. Мислите ми не са били чисти.

— Грехът е не в мислите, а в делата.

— Не съм светец по характер — настояваше Джак.

— Както ви казах, за да откриете и да спрете Лавел, на вас не ви трябва да мислите, че сте — само трябва да бъдете.

7

Ребека с нарастващ ужас се вслушваше в колата. Сега откъм шасито идваха и други звуци — не само странното тупкане, но и дрънчене, скърцане, стържене. Не много силно. Но тревожно.

В безопасност сме само ако продължаваме да се движим.

Спря да диша, като очакваше всеки миг моторът да престане да работи.

Вместо това шумовете отново спряха. Тя отмина четири пресечки само с шума от колата, със стоновете и фученето на ураганния вятър отвън.

Но не се отпусна. Знаеше, че има нещо нередно, беше сигурна, че то отново ще се прояви. Всъщност тишината и предчувствието бяха почти по-лоши от странните шумове.

8

Все още психически свързан с убийствените същества, които бе призовал от ямата, Лавел затропа с пети по матрака и размаха ръце в тъмния въздух. От него се лееше пот, чаршафите отдолу бяха мокри, но той не го съзнаваше.

Усещаше мириса на децата на Досън. Бяха много близо.

Времето бе дошло. Оставаха броени минути. Кратко чакане. А после клането.

9

Джак довърши брендито си и остави чашата на масичката:

— Във вашето обяснение има голяма дупка.

— И каква е тя?

— Ако Лавел не може да навреди на мене, защото съм праведен човек, тогава защо може да нарани децата ми? Те не са зли, за Бога. Не са грешни малки нещастници. Те са страшно добри деца.

— От гледна точка на божествата децата не може да се приемат за праведни — те са просто невинни. Праведността не е нещо, с което човек се ражда. Тя е благодат, която се постига само чрез години добродетелен живот. Човек става праведен само когато съзнателно предпочита доброто пре злото в хилядите ситуации на всекидневния живот.

— Да не би да твърдите, че Бог — или доброжелателните божества, ако предпочитате така — защитава праведните, но не и невинните?

— Да.

— Невинните малки деца за уязвими за чудовището Лавел, а аз не съм, така ли? Това е възмутително, нечестно и просто лошо.

— Вие имате прекалено добре развито чувство за несправедливостта — и истинска, и въображаема. Това е, защото сте праведен.

Сега вече Джак не можеше да стои на едно място. Докато Хамптън се беше отпуснал доволен в стола си, Джак закрачи с босите си крака.:

— Да се спори с вас е ужасно притеснително.

— Това е моята област, а не вашата. Аз съм теолог, без университетска степен наистина, но не съм и просто аматьор. Майка ми и баща ми бяха искрени римокатолици. За да открия собствената си вяра, аз изучих всички религии, и основните, и по-маловажните, преди да се убедя, че истината и ефективността се крият във вуду-то. То е единственото изповедание, което винаги се е приспособявало към всяка вяра; всъщност вуду-то поглъща и използва елементи от всяка религия, с която влезе в контакт. То е синтез от много доктрини, които обикновено воюват една с друга — всичко от християнството до юдейството, от култа към слънцето до пантеизма. Аз съм специалист по религиите, лейтенанте, и не бива да ви учудва, че ще ви надвия по въпросите, свързани с тях.

— Какво ще кажете тогава за Ребека, партньорката ми? Тя бе ухапана от едно от съществата, а не е, за Бога, лош или покварен човек.

— Съществуват степени на добротата и на чистотата. Някой може да е добър човек и все пак да не е праведен, също както друг би могъл да е праведен и да не светец. Аз съм се срещал с госпожица Чандлър само веднъж, вчера. От онова, което забелязах обаче, мисля, че тя поддържа дистанция между себе си и хората и че до известна степен се е отдръпнала от живота.

— Детството й е било изпълнено с премеждия. Дълго време се е страхувала да си позволи да обича когото и да е или да установи трайна връзка.

— Виждате ли? — кимна Хамптън. — Човек не може да си спечели благоразположението на Рада и да получи имунитет срещу силите на мрака, ако се оттегли от живота и по този начин избягва много от ситуациите, които изискват да се избере между доброто и злото, между правилното и погрешното. Тъкмо при правенето на този избор вие сте постигнали благоволение.

Джак стоеше при камината и се топлеше на газовия огън — докато подскачащите пламъци изведнъж му напомниха за очните кухини на духовете. Извърна се от пламъците:

— Да предположим, че аз наистина съм праведен човек — как ще ми помогне това да открия Лавел?

— Трябва да прочетем няколко молитви — предложи Хамптън. — Необходимо е да преминете през ритуал за пречистване. А когато сте го направили, синовете на Рада ще ви покажат пътя към Лавел.

— Тогава да не губим повече време. Хайде. Да започваме.

Хамптън стана от стола си — човек-планина.

— Не бъдете прекалено нетърпелив и прекалено безстрашен. Най-добре е да се подхожда предпазливо.

Джак си помисли за Ребека и за децата в колата, които трябваше да са постоянно в движение, за да не попаднат в капана на духовете:

— Има ли значение дали съм предпазлив или безразсъден? Нали Лавел не може да ми навреди?

— Вярно е, че божествата са ви осигурили защита срещу магиите, срещу всички сили на мрака. Майсторството на Лавел като бокор тук няма да му свърши работа. Но това не значи, че сте безсмъртен. Не значи, че сте защитен срещу опасностите на този свят. Ако Лавел би поел риска да бъде преследван за престъплението, ако би посмял да се изправи пред съда, той просто би могъл да вземе пистолет и да ви пръсне главата.

10

Ребека караше по Пето авеню, когато тупането и дрънченето по шасито на колата започнаха отново. Този път бяха по-силни, така че събудиха и децата. И вече не бяха само точно под тях; сега се чуваха от предната част на колата, под капака на двигателя.

Дейви се надигна от задната седалка и се хвана за предната, а Пени застана почти изправен, отърси съня от очите си и попита:

— Хей, какъв е този шум?

— Предполагам, че има някаква повреда в мотора — отвърна Ребека, макар че колата вървеше нормално.

— Духовете са — изстена Дейви с глас, изпълнен с ужас и отчаяние.

— Не може да са те — отсече Ребека.

— Под капака на двигателя са — забеляза Пени.

— Не — настояваше Ребека. — Изобщо не сме спирали, откакто излязохме от гаража. Няма начин да са успели да влязат в колата. Невъзможно е.

— Може да са били тук още от гаража — допусна Пени.

— Не. Тогава биха ни нападнали още там.

— Освен ако — замисли се Пени, — освен ако са се страхували от татко.

— Да са се страхували, че той ще ги спре — добави Дейви.

— Както спря оня, който се хвърли върху тебе — обърна се Пени към брат си, — пред къщата на леля Фей.

— Да. Така че духовете може би са решили просто да се скрият в колата и да изчакат, докато останем сами.

— Докато татко го няма, за да ни пази.

Ребека знаеше, че имат право. Не искаше да го признае, но знаеше.

Чукането по шасито, тупкането и дрънченето под капака се усилиха, станаха почти неистови.

— Те трошат частите — подхвърли Пени.

— Ще спрат колата! — изстена Дейви.

— Ще влязат вътре — продължи Пени. — Ще се хвърлят върху ни и няма как да ги спрем.

— Стига! — извика Ребека. — Ще успеем да се измъкнем. Няма да им се оставим.

На таблото светна червена светлина. Пишеше МАСЛО. Колата бе престанала да бъде убежище. Беше станала капан.

— Няма да им се дадем. Кълна се, че няма — повтори Ребека, но го каза повече, за да убеди себе си, отколкото да успокои децата.

Изгледите им за оцеляване изведнъж започнаха да изглеждат мрачни като зимната нощ отвън.

Пред тях, на по-малко от една пресечка, през снега и бурята се виждаше катедралата „Сейнт Патрик“ — като голям кораб сред студеното нощно море. Беше масивна постройка и заемаше цял квартал.

Ребека се чудеше дали вуду-дяволите биха посмели да влязат в черква. Бяха ли като вампирите във всички романи и филми? Дали бягаха в ужас и болка просто от вида на разпятието?

Светна нова червена светлина. Моторът загряваше.

Въпреки двата сигнала за неизправности, тя натисна силно газта и колата полетя напред. Ребека зави към алеите пред входа на „Сейнт Патрик“.

Моторът се закашля.

Катедралата предлагаше малка надежда. А може би и напразна надежда. Но това бе единствената надежда, която имаха.

11

Ритуалът по пречистването изискваше цялостно потапяне в приготвена от хунгона вода.

Джак се разсъблече в банята на Хамптън. Беше повече от изненадан от новооткритата у себе си вяра в тези странни ритуали на вуду-то. Очакваше, че ще се чувства смешен в началото на церемонията, но не изпита нищо подобно, защото беше видял онези адски създания.

Ваната бе необичайно дълга и дълбока. Заемаше повече от половината баня. Хамптън каза, че я бил поставил специално за церемониални бани.

Като припяваше с тайнствен задъхан глас, прекалено нежен за човек с този размер, и рецитираше молитви и молби на диалект, който бе смесица от френски, английски и различни африкански племенни езици, Хамптън взе парче зелен сапун — според Джак марката му бе „Ирландска пролет“ — и начерта различни видове уеуе по цялата вътрешна страна на ваната. После я напълни с гореща вода. Във водата добави няколко вещества и предмети, които бе слязъл да вземе от магазина си — сушен розов цвят, три връзки магданоз, седем лозови листа, трийсет грама ечемичена отвара (в сиропа имаше бадеми, захар и цветове от портокал), стрити листа от орхидея, седем капки парфюм, седем разноцветни полирани камъчета, всяко от които бе взето от различни африкански водоизточници, три монети, двеста грама морска вода от териториалните води на Хаити, щипка барут, лъжичка сол, лимоново масло и още няколко неща.

Когато Хамптън му каза, че моментът е дошъл, Джак стъпи в приятно ухаещата вана. Водата беше почти непоносимо гореща, но той я изтърпя. Седна сред парата, избута монетите, камъчетата и останалите твърди предмети и се потопи, така че само главата му остана над водата.

Хамптън попя няколко секунди и му нареди:

— Потопете се целият и бройте до трийсет преди да се покажете отново.

Джак затвори очи, пое дълбоко дъх и легна по гръб, за да се потопи целият. Беше броил едва до десет, когато започна странно да изтръпва от главата до петите. С всяка изминала секунда се чувстваше някак… по-чист… не само в тялото, но и в ума и духа ся, Лошите мисли, страхът, напрежението, гневът, отчаянието — всичко това бе изсмукано от специално приготвената вода.

Скоро щеше да е готов за срещата си с Лавел.

12

Моторът угасна.

Пред тях се изпречи купчина сняг.

Ребека напомпа спирачките. Бяха изключително меки, но все пак хванаха. Колата се блъсна с предницата в натрупания сняг, блъсна се с тъп удар и със скърцане, по-силно, отколкото тя би искала, но не така, че да нарани някого.

Тишина.

Бяха пред главния вход на „Сейнт Патрик“.

— Нещо е влязло в седалката! — извика Дейви. — Ето го, излиза!

— Какво? — Ребека бе слисана от думите и се обърна към него.

Той стоеше опрян в седалката на Пени, но гледаше в друга посока — към облегалката на задната седалка, където бе седял допреди съвсем малко. Ребека погледна покрай него и видя, че нещо се движи под тапицерията. Чу също и сърдито, приглушено ръмжене.

Един от духовете сигурно бе влязъл в багажника. Сега дъвчеше и дъвчеше през седалката, като си пробиваше път към купето на колата.

— Бързо — подкани го Ребека. — Ела отпред при нас, Дейви. Всички ще излезем един след друг през вратата на Пени, но бързо, а после влизаме право в черквата.

Като произнасяше нещо безгласно и отчаяно, Дейви се покатери на предната седалка и седна между Ребека и Пени.

В същия миг Ребека усети, че нещо пулсира в стелките под краката й. Втори дух си пробиваше път към купето оттам.

Ако зверовете бяха само два и ако бяха заети с пробиване на дупки в колата, те можеше и да не забележат веднага, че плячката им тича към катедралата. Това поне беше нещо, на което човек можеше да се надява; не кой знае какво, но все пак нещо.

При знака на Ребека Пени отвори вратата си и излезе сред бурята.

С разтуптяно сърце и задъхана от острия вятър, който я удари, Пени се измъкна от колата, подхлъзна се на заснежената настилка, едва не падна, замаха с ръце и някак се задържа. Очакваше някой дух да се хвърли към нея изпод колата, да забие зъби през някой от ботушите в глезена й, но нищо подобно не стана. Уличните лампи, замъглени и затъмнени от бурята, хвърляха призрачна светлина като в кошмар. Изкривената сянка на Пени я предхождаше, когато се прекачваше през камарата сняг, натрупана от преминалите снегорини. Като дишаше тежко и се тласкаше с ръце и колене, тя с мъка се изкачи до върха. По лицето, в ботушите и ръкавиците й имаше сняг, но тя скочи на тротоара, покрит с нов сняг и пое право към катедралата, без изобщо да се обръща назад, тъй като можеше да види как я преследват (поне във въображението й) всички чудовища, които бе съзряла във фоайето на тухлената сграда по-рано тази вечер. Стъпалата към катедралата бяха покрити от дълбок сняг, но Пени стисна медния парапет и като го следваше, тръгна нагоре, обаче изведнъж се зачуди дали вратите ще бъдат отворени толкова късно нощем. Не трябваше ли катедралата винаги да е отворена? Ако беше заключена сега, можеха вече да се смятат за умрели. Отиде до средния портал, хвана дръжката, дръпна я, помисли за миг, че е заключено, после осъзна, че вратата е много тежка, хвана бравата с две ръце, дръпна я по-силно от преди, отвори вратата, задържа я и накрая погледна към пътя, по който бе дошла.

Дейви беше изминал две трети от пътя по стъпалата; дъхът му излизаше на ледено-бели клъбца. Изглеждаше така дребен и крехък. Но щеше да успее.

Ребека се спусна от камарата сняг към тротоара, препъна се и падна на колене.

Зад нея два духа достигнаха върха на купчината сняг.

— Идват! Побързайте! — изпищя Пени.

Ребека чу писъка на Пени, изправи се веднага и бе направила само крачка, когато два духа се стрелнаха покрай нея. Боже, бяха бързи като вятъра — нещо-гущер и нещо-котка; и двете кряскаха пронизително. Не я нападнаха, не я ухапаха и не просъскаха, дори не се спряха. Тя изобщо не я интересуваше; трябваха им само децата.

Дейви вече беше при вратата на катедралата заедно с Пени. И двамата викаха на Ребека.

Духовете достигнаха стълбището и се изкачиха до половината му за частица от секундата, но после рязко забавиха ход, сякаш осъзнаха, че се приближават към свято място, макар че и това не ги спря напълно. Те запълзяха бавно и предпазливо от стъпало на стъпало, като потъваха в снега, така че едва се забелязваха.

— Влезте в черквата и затворете вратата! — извика Ребека.

Пени обаче се колебаеше — явно се надяваше, че Ребека някак ще заобиколи духовете и ще ги последва към сигурното място (ако в катедралата наистина е безопасно), но дори и с по-бавния си ход духовете бяха стигнали почти до горе. Ребека отново извика. А Пени още се колебаеше. Сега духовете, които все повече забавяха темпото си, бяха на предпоследното стъпало и само на метър-два от Пени и Дейви… вече стигнаха най-горе; Ребека крещеше неистово; накрая Пени бутна Дейви в катедралата. Тя последва брат си, но застана до самата врата, за миг я отвори и надникна вън. Духовете се движеха все по-бавно, но не спираха и се бяха насочили към вратата. Ребека се зачуди дали тези същества могат да влязат в черква, когато им държат вратата отворена, също както вампирите (според преданието) могат да влязат в къщата, ако са поканени или ако някой им държи вратата отворена. Навярно беше шантаво да се мисли, че правилата, които би трябвало да ръководят митичните вампири, биха могли да се отнасят и за тези много истински вуду-дяволи. Въпреки това, обзета от нова паника, Ребека извика отново на Пени и изтича по половината стълбище, защото си помисли, че момичето може би не я чува заради вятъра; изкрещя с всички сили:

— Не се тревожи за мене! Затвори вратата! Затвори вратата!

Накрая Пени я затвори, почти против волята си, тъкмо когато духовете достигнаха прага.

Нещото-гущер се хвърли върху вратата, рикошира от нея и се изправи на крака.

Нещото-котка яростно зави.

Двете същества задраскаха по вратата, но без голям ентусиазъм, сякаш знаеха, че за тях това е прекалено голям риск. За да се отвори вратата на катедрала — за да се отвори вратата на което и да е свято място — бе нужна по-голяма сила от тяхната.

Те се отвърнаха разочаровани от вратата. Погледнаха към Ребека. Огнените им очи изглеждаха по-ярки от очите на съществата, които бе видяла у Джеймисънови и във фоайето на тухлената сграда.

Тя слезе едно стъпало по-долу.

Духовете тръгнаха към нея.

Тя се спусна по всички останали стъпала и спря едва когато стигна тротоара.

Нещото-гущер и нещото-котка стояха на горния край на стълбището и я гледаха мрачно.

По Петото авеню се носеха течения от вятър и сняг; снегът сега бе така силен, че й се струваше, че ще се удави в него, както би се удавила в прииждащ порой.

Духовете слязоха едно стъпало.

Ребека се отдръпна, докато достигна ръба на снега покрай бордюра.

Духовете стъпиха на второто стъпало, на третото.