Дийн Кунц
Вуду (6)

1

В пет и половина Джак и Ребека влязоха в кабинета на капитан Уолтър Грешам, за да му представят изискванията си за броя на нужните им сътрудници и необходимата техника за екипа, както и да обсъдят стратегията на разследването.

Още двама членове на фамилията Карамаза бяха убити заедно с бодигардовете си този следобед. Печатът вече наричаше случаите най-кървавата война между банди от Сухия режим насам. Но вестниците все още не знаеха, че жертвите (с изключение на първите две) не бяха намушкани, простреляни, удушени с примка или закачени на куки за месо в традиционния стил коза ностра. Засега полицията бе предпочела да не разкрива, че всички пострадали, без първите двама, бяха изпохапани свирепо до смърт. Когато репортерите откриеха този озадачаващ и невероятен факт, щяха да разберат, че имат работа с един от най-значителните случаи на десетилетието.

— Тогава ще започне истински лошото — замисли се Грешам. — Ще се струпат отгоре ни като бълхи върху куче.

Вече имаше натиск и той щеше да расте — затова Грешам не го свърташе на едно място, като шило в торба. Джак и Ребека оставаха на местата си пред бюрото на капитана, но Грешам не можа да се сдържи. Докато разговаряха, капитанът крачеше из стаята, отиде многократно до прозорците, запали си цигара, изпуши само сантиметър от нея и я смачка, после видя какво е направил и си запали нова.

Накрая дойде моментът за Джак да каже на Грешам за последното си посещение в магазина на Карвър Хамптън и за телефонния си разговор с Баба Лавел. Никога не се бе чувствал така неловко, както при разказа за тези събития под скептичния поглед на Грешам.

Би се чувствал по-добре, ако Ребека беше на негова страна, но те отново бяха на противоположни позиции. Тя му се сърдеше, защото се бе върнал в участъка едва в три и десет и се бе наложило да извърши голяма част от подготвителната работа за екипа сама. Той й бе обяснил, че колите едва пълзяха по заснежените улици, но тя и не искаше да го чуе. Когато изслуша разказа му, тя се възмути, също като него, от заплахите към децата му, но не бе ни най-малко убедена, че той е изживял нещо дори и малко свръхестествено. Всъщност се бе ядосала на твърдението му, че голяма част от събитията, свързани с телефонния разговор, са просто фантастични.

Когато Джак разказа за тези събития и на Грешам, капитанът се обърна към Ребека и я запита:

— Ти какво мислиш за това?

— Мисля, че можем спокойно да приемем, че Лавел е опасен луд, а не поредният хулиган, който се опитва да припечели нещо от търговията с наркотици — отвърна тя. — Това не е просто битка за територии сред подземния свят и ние ще допуснем голяма грешка, ако се опитаме да приемем същото отношение като при обичайните войни между бандите.

— А какво друго ни остава? — попита Грешам.

— Мисля, че би трябвало да проверим внимателно този Карвър Хамптън — предложи тя. — Възможно е той и Лавел и двамата да са замесени в това.

— Не — отсече Джак. — Хамптън не се преструваше, когато ми каза, че е ужасен от Лавел.

— А откъде е знаел Лавел кога точно да се свърже с телефонния автомат? — попита Ребека. — Откъде е знаел точно кога ще минеш покрай него? Един от отговорите е, че е бил през цялото време в задната стая, на магазина на Хамптън и те е видял да си тръгваш.

— Не е бил — възрази Джак. — Хамптън просто не е толкрва добър актьор.

— Той е умен мошеник — сви вежди тя. — Но дори и да не е свързан с Лавел, мисля, че трябва да заведем довечера хора в Харлем и сериозно да претърсим квартала около телефонния автомат… и от другата страна на кръстовището. Ако Лавел не е бил в магазина на Хамптън, той трябва да е наблюдавал от някой апартамент на същата улица. Няма друго обяснение.

Освен ако вуду-то наистина действа, помисли си Джак.

— Нека детективите проверят апартаментите от двете стани на улицата — продължи Ребека — и да видят дали Лавел не се крие в някой от тях. Да покажат наоколо снимката на Лавел. Може някой да го е виждал в квартала.

— Планът не е лош — одобри Грешам. — Ще го изпълним.

— Мисля още че и заплахата срещу децата на Джак трябва да се приеме сериозно. Нека при тях има охрана, когато Джак го няма.

— Съгласен съм — кимна Грешам. Ще пратя човек веднага.

— Благодаря, капитане — надигна се Джак. — Но мисля, че това може да почака до сутринта. Децата в момента са при балдъза ми и не мисля, че Лавел би ги открил там. Казах й да внимава да не я проследят, когато ги взема от училище. Освен това Лавел каза, че ще ми остави време до края на деня да реша дали да се откажа от връзката с вуду; предполагам, че това включва и вечерта.

Грешам са облегна на ръба на бюрото:

— Ако искаш, мога да те оттегля от работата. Това не е трудно.

— В никакъв случай — отсече Джак.

— Ти сериозно ли приемаш заплахата му?

— Да. Но се отнасям сериозно и към работата си. Ще се занимавам с разследването до края.

Грешам запали нова цигара и дръпна силно.

— Джак, наистина ли мислиш, че около това вуду може да има нещо?

Джак усети вторачения поглед на Ребека и отвърна:

— Изглежда доста безсмислено да се приема сериозно. Но просто не мога да го изключа от възможностите.

— А аз мога — намеси се Ребека. — Лавел може и да вярва в него, но това не го прави по-истинско.

— А как ще обясниш състоянието на труповете?

— Очевидно Лавел използва някакви обучени животни — обясни тя.

— Това е почти толкова смело предположение колкото и вуду-то — поклати глава Грешам.

— Както и да е — махна с ръка Джак, — днес ние говорихме за всичко това. Единственото малко, зло и подлежащо на дресировка животно, за което се сетихме, е порът. Видяхме и доклада от съдебния медик — пристигна в четири и половина. Следите от зъби не принадлежат на порове; не са и на което и да е животно от Ноевия ковчег.

— Лавел е от Карибските острови — напомни Ребека. — Не е ли възможно да използва някое местно животно, за което нашите патолози не са и чували — някакъв екзотичен гущер или нещо подобно?

— Вече започваш да се ловиш за сламки — подхвърли Джак.

— Така е — съгласи се Грешам. — Но все пак си струва да се провери. Добре. Нещо друго?

— Да — вдигна глава Джак. — Можете ли да ми обясните как разбрах аз, че телефонното обаждане на Лавел беше за мен? Защо ме притегли оня автомат?

Вятърът удари по прозорците.

Тиктакането на стенния часовник зад бюрото на Грешам изведнъж започна да изглежда по-силно от преди. Капитанът сви рамене:

— Предполагам, че никой от нас не може да ти отговори на това, Джак.

— Не се притеснявайте. И аз самият нямам отговор.

Грешам се изправи:

— Добре, ако това е всичко, може би ще е по-добре двамата да си тръгнете, да си отидете вкъщи, да си починете. Работният ви ден доста се проточи, екипът вече действа и мисля, че ще можем да изкараме без двама ви до утре. Джак, ако останеш още няколко минути, ще ти покажа списъка на дежурните полицаи от всяка смяна, така че ще можеш сам да избереш кой да охранява децата ти.

Ребека вече отваряше вратата, Джак я извика и тя се обърна.

— Почакай ме долу, моля ти се.

Изражението й не се промени. Тя излезе.

Уолт Грешам се обади от прозореца, откъдето гледаше към улицата:

— Вън вече става като на Северния полюс.

2

У Джеймисънови Пени харесваше единствено кухнята, която бе голяма за нюйоркските стандарти — почти два пъти по-голяма от кухнята, с която Пени бе свикнала, — но удобна. Под, покрит със зелени плочки. Бели бюфети със стъклени врати и медни дръжки. Зелени плотове от керамични плочки. Над двойния умивалник имаше еркерен прозорец, който се използваше за парник. В по-дългите от метър лехи през цялата година, дори през зимата, се отглеждаше зеленчук. (Леля Фей обичаше да готви с пресни продукти винаги, когато можеше.) В единия ъгъл бе подпряна малка квадратна масичка, не толкова за ядене, колкото за написване на менюто или за приготвяне на списък за покупките. До масичката имаше място за два стола. Само тук, сред целия дом, на Пени й беше удобно.

В шест и двайсет беше седнала край квадратната масичка и се преструваше, че чете едно от списанията на Фей. Думите се сливаха пред нефокусирания й поглед. Всъщност си мислеше за всички неща, за които не би искала да си мисли — духове, смърт, дали ще може да спи тази вечер.

Чичо Кийт се беше върнал от работа почти преди един час. Той беше съдружник в преуспяващо бюро за борсови посредници. Чичо Кийт беше висок и слаб, с глава плешива като яйце, посивели брадица и мустаци; винаги изглеждаше разсеян. Човек изпитваше чувството, че никога не получава повече от две трети от вниманието му, когато разговаря с него. Понякога оставаше на любимия си стол за час-два със сгънати в скута ръце, без да се движи, загледан в стенат почти без да мига, като прекъсваше транса си само на два-три пъти, за да вдигне чашата си с бренди и да отпие малка глътка. Друг път заставаше до прозореца и гледаше навън, като палеше цигара от цигара. Дейви тайничко наричаше чичо си Кийт „лунния човек“, защото мислите му изглежда винаги се рееха на луната. Откакто се бе върнал днес, седеше в хола и бавно отпиваше от мартинито си, пушеше цигара след цигара, едновременно гледаше новини по телевизията и четеше „Уол стрийт джърнал“.

Леля Фей беше срещу масичката на Пени, в другата част на кухнята. Тя се бе заела с приготвянето на вечерята, която бе обявена за седем и половина — пиле с лимон, ориз, задушени зеленчуци. Само в кухнята леля Фей не бе съвсем същата леля Фей. Обичаше да готви, правеше го много добре и изглеждаше съвсем различна тук — по-отпусната и по-мила от обикновено.

Дейви й помагаше да приготви вечерята. Или поне тя го оставяше да си мисли, че й помага. Докато работеха, си приказваха — не за нещо важно, само за това-онова.

— Боже, толкова съм гладен, че мога да изям кон! — обяви Дейви.

— Не е много учтиво да казваш това — сгълча го Фей. — Навежда на неприятни мисли. Трябва просто да кажеш „Много съм гладен“, „Как ми се яде“ или нещо подобно.

— Е, естествено, исках да кажа мъртъв кон. — Дейви съвсем не бе схванал малкия урок на Фей по етикеция. — И то сготвен, разбира се. Не бих ял никакъв суров кон, лельо Фей. Уф-уф! Леле мале, в момента бих изял по много от всичко, което ми сипеш.

— Боже мой, момче, нали яде сладки и пи мляко, когато се върнахме следобед.

— Само две сладки.

— И вече си прегладнял! Ти изглежда нямаш стомах, а бездънна яма!

— Е, почти не съм обядвал — настоя Дейви. — Госпожа Шепърд, тя ми е учителката, ми предложи малко от своя обед, но бяха само гадости. Имаше само кисело мляко и риба тон, а аз мразя и двете. Така че какво направих аз, когато ми предложи да хапна — хапнах малко, за да не я обидя, а после, като не гледаше, изхвърлих останалото.

— Но баща ви не ви ли приготвя обяд? — Гласът на Фей изведнъж стана по-рязък.

— О, разбира се. Но когато няма време, Пени го прави. Обаче…

— Той имаше ли си обяд за училище днес? — обърна се Фей към Пени. — Може ли така да обикаля и да проси!

Пени вдигна очи от списанието си:

— Аз сама му приготвих обяда сутринта. Имаше ябълка, сандвич с шунка, две големи овесени сладки.

— Това изглежда доста добре — кимна Фей. — Ти защо не си го изяде, Дейви?

— Е, заради плъховете, разбира се — отвърна той.

Пени учудено трепна, седна по-изправена на стола си и напрегнато се загледа в Дейви.

— Плъхове? Какви плъхове? — попита Фей.

— Олеле, забравил съм да ти кажа! — плесна се по челото Дейви. — По време на сутрешните занятия в обедната ми кутия трябва да са влезли плъхове. Големи стари грозни плъхове с жълти зъби излизат от каналите или от другаде. Цялата храна беше разкъсана и дъвкана. Брррр! — Случаят явно му беше доставил удоволствие; не беше отвратен от плъховете, които са му изяли обяда — всичко това го бе развеселило, както може да се случи само с малко момче. На неговата възраст произшествието изглеждаше като истинско приключение.

— Дейви? Хм… ти видя ли плъховете? — Устата на Пени изведнъж бе пресъхнала.

— Неее — явно разочарован отвърна той. — Бяха си заминали, когато отидох за обяда си.

— Къде ти беше кутията? — попита Пени.

— В шкафчето ми.

— А плъховете дъвкали ли са и нещо друго там?

— Какво?

— Книги или каквото да е.

— Защо биха искали да ми дъвчат книгите?

— Значи е било само храната?

— Разбира се. Какво друго?

— Вратата на шкафчето затворена ли беше?

— Мисля, че да — кимна той.

— А заключил ли я беше?

— Така ми се струва.

— А кутията с обяда ти не беше ли здраво затворена?

— Трябва да е била. — Той се почеса по главата, докато се опитваше да си спомни.

— Е, явно не е била — намеси се Фей. — Плъховете не могат да отключат вратата, да я отворят и да свалят капака от кутията. Бил си много разсеян, Дейви. Учудваш ме. Сигурна съм, че си изял едната овесена сладка още щом си пристигнал в училище, не си могъл да чакаш, а после си забравил да върнеш капака върху кутията.

— Не е така — възрази Дейви.

— Баща ти не те е учил да подреждаш след себе си — продължи Фей. — Това са неща, с които майките се занимават, а баща ти не им е обръщал достатъчно внимание.

Пени смяташе да им разкаже как е заварила разбито собственото си шкафче, когато отиде на училище тази сутрин. Мислеше да им разкаже дори за нещата от мазето, защото й се струваше, че случката с обяда на Дейви някак би подкрепила нейната история.

Преди Пени да успее да отвори уста обаче, леля Фей заприказва с възможно най-възмутения си глас:

— Бих искала да знам в какво училище ви е изпратил баща ви. Що за мръсна дупка е това, този „Уелтън“?

— Добро училище е — защити го Пени.

— С плъхове? — възкликна Фей. — В никое добро училище няма плъхове. А ако бяха още в шкафчето, когато Дейви е отишъл за обяда си? Можело е да го ухапят. Плъховете са мръсни. Разнасят всякакви болести. Те са отвратителни. Просто не мога да си представя как може да държат отворено училище за малки деца, в което има плъхове. Трябва да се съобщи за това в здравната служба още утре сутринта. Баща ви трябва веднага да направи нещо по тоя въпрос. Няма да му разреша да се бави. Особено когато става дума за здравето ви. Бедната ви майка би била отвратена от такова място, от училище с плъхове по стените. Плъхове! Божичко, плъховете пренасят всякакви болести — от бяс до чума!

Фей продължаваше да нарежда.

Пени престана да я слуша.

Нямаше смисъл да й разказва за собственото си шкафче и за сребристооките неща от мазето на училището. Фей щеше да настоява, че и те са били плъхове. Когато тази жена си набиеше нещо в главата, нямаше как да бъде разубедена, да чуе и друго мнение. Сега Фей очакваше с нетърпение срещата с баща им, когато щеше да му се скара за плъховете; мисълта да обвини него, че ги е настанил в училище с плъхове явно й доставяше удоволствие. Не би обърнала внимание на нищо, което Пени би й казала, на никакви нейни обяснения или на противоречиви факти, които биха изместили въпроса от плъховете и така биха спестили скандала с баща им.

Дори и да й кажа за ръката, помисли си Пени, за малката ръка, която се бе подала под зелената врата, тя ще настоява, че са плъхове. Ще каже, че съм се уплашила и не съм разбрала какво виждам. Ще каже, че изобщо не е било ръка, а плъх — мръсен стар плъх, който е захапал ботуша ми. Ще преобърне всичко и ще го приспособи към собствената си теория и така ще има още повече оръжия срещу татко. По дяволите, лельо Фей, защо си такъв инат?

Сега Фей бърбореше колко важно е родителят да проучи много добре училището преди да прати децата си в него.

Пени се чудеше дали баща им ще дойде да ги вземе и се молеше да не закъснее прекалено много. Искаше й се да дойде преди да са си легнали. Не й харесваше мисълта да остане сама, само с Дейви, в тъмната стая, макар и това да е гостната на леля Фей, отдалечена на много квартали от техния апартамент. Беше съвсем сигурна, че духовете ще ги намерят дори и тук. Реши да отведе баща си настрани и да му разкаже всичко. Той в началото едва ли би й повярвал за духовете. Но вече трябваше да се обърне внимание и на кутията с обяда на Дейви. А ако се върнеха с баща си в своя апартамент, тя щеше да му покаже дупките в пластмасовата бейзболна бухалка на Дейви — тогава може би щеше да го убеди. Татко беше възрастен, като леля Фей, но не беше инат, можеше да изслушва децата както малко от останалите възрастни.

— С всичките пари от застраховката за майка ви и компенсацията от болницата — нареждаше Фей — би могъл да ви запише в някое от най-добрите училища. От най-добрите. Не мога да си обясня защо се е спрял на този „Уелтън“.

Пени прехапа устни, но не каза нищо.

Взираше се в списанието. Снимките и думите ту идваха на фокус, ту се зацапваха.

Най-лошото за нея в момента беше, че духовете не преследваха само нея. Насочили се бяха и към Дейви.

3

Ребека не беше изчакала Джак, въпреки че той я бе помолил. Докато той бе останал с капитан Грешам, за да обсъдят подробностите по охраната за Пени и Дейви, — Ребека явно си бе взела палтото и си бе тръгнала.

Щом видя, че си е отишла, Джак въздъхна и тихо промълви:

— Наистина си труден човек, сладурче.

На бюрото му имаше две книги за вуду, които си бе изписал от библиотеката вчера. Загледа се в тях и реши, че до утре сутринта трябва да научи още за бокорите и хунгоните. Сложи палтото и ръкавиците си, взе книгите под мишница и се спусна до подземния паркинг.

На него и на Ребека сега, след като отговаряха за извънредния екип, им се полагаха привилегии, които надхвърляха нормалните права на детективите от отдела по убийствата — в това число и целодневна употреба на полицейска лимузина без отличителни знаци, а не само по време на дежурството.

Зачислената на Джак кола беше едногодишен шевролет, ударен на едно-две места и одраскан на повече. Беше съвършено опростен модел, без никакви допълнителни подобрения; не беше кола за надбягване или за преследване. Техниците от гаража вече бяха сложили веригите й за сняг. Беше готова за тръгване.

Изтегли се от паркинга и излезе на изхода към улицата. Спря и изчака да отмине един от камионите на общината, снабден с големи снегорини, пръскачка за сол и множество аварийни светлини.

Освен камиона, по улицата имаше още само две коли. Нощта на практика бе предоставена на бурята. И все пак, дори и след камиона, Джак още се колебаеше.

Включи чистачките.

Ако искаше да тръгне към апартамента на Ребека, трябваше да завие наляво.

За апартамента на Джеймисънови пътят беше надясно.

Чистачките тропаха по стъклото — напред и назад, напред и назад, наляво, надясно, наляво, надясно.

Нетърпелив беше да се види с Пени и Дейви, да ги прегърне, да ги види топли, жизнени и усмихнати.

Дясно, ляво, дясно.

Бяха на съвсем сигурно място при Фей и Кийт. Освен това Джак бе предупредил Фей, че едва ли ще успее да се освободи за вечеря; тя така или иначе очакваше той да закъснее.

Чистачките отмерваха собствената му нерешителност.

Накрая вдигна крака си от спирачката, излезе на улицата и зави наляво.

Нужно беше да поговори с Ребека за онова, което се бе случило помежду им снощи. Тя цял ден бе отбягвала темата. Не можеше да й позволи да клинчи все така. Тя трябваше да застане с лице към промените, които снощи бяха настъпили в живота им, сериозни промени, които той приветстваше от все сърце, но към които тя — в най-добрия случай — се отнасяше двусмислено.

Клекнало в дълбоките сенки покрай входа на гаража, нещото наблюдаваше как Джак Досън се отдалечава с лимузината без отличителни знаци.

Блестящите му сребърни очи не мигнаха нито веднъж.

После то изпълзя обратно през сенките към изоставения, тих гараж.

Съскаше. Мърмореше. Крякаше тихо на себе си с призрачен стържещ гласец.

След като откри прикритието на мрака и сенките около мястото, към което отиваше — дори където само до преди миг не бе имало сенки, — нещото се прокрадна от кола на кола, минаваше под тях и около тях, докато стигна до канала на пода на гаража. Спусна се в подземния мрак долу.

4

Лавел нервничеше.

Без да пали лампите, той закрачи неуморно из къщата си — нагоре и надолу по стълбите, напред-назад, без да търси нищо, просто не можеше да се спре, движеше се все така в дълбокия мрак, но не се блъскаше в мебели или във врати, крачеше бързо и сигурно, като че ли стаите бяха ярко осветени. В мрака не беше сляп и ни най-малко дезориентиран. Всъщност сред сенките си беше у дома. Мракът, в края на краищата, беше част от него.

При нормални обстоятелства, и на тъмно, и на светло, имаше отлично самочувствие и самоувереност. Но сега, час след час, самоувереността му непрекъснато се рушеше.

Нервността му бе породила притеснение. От притеснението се бе появил страх. Нямаше навика да се страхува. Не му беше ясно, как да се справи със страха си. Така че това го изнервяше още повече.

Безпокоеше го Джак Досън. Може би бе допуснал голяма грешка, като бе оставил Досън да си помисли. Човек като този детектив можеше добре да уплътни времето си.

Ако почувства, че съм дори и малко уплашен от него, помисли си Лавел, и ако научи повече за вуду-то, може би накрая ще разбере защо имам сериозни основания да се боя от него.

Ако Досън откриеше естеството на собствената си особена сила и ако се научеше да я използва, би открил Лавел и би го спрял. Досън беше един от редките хора, един на десет хиляди, които можеха да влязат в бой дори и с най-умелия бокор и да бъдат доста сигурни в победата си. Ако детективът откриеше собствената си тайна, щеше да тръгне подир Лавел — по-добре въоръжен и по-опасен.

Лавел крачеше из тъмната къща.

Може би трябваше да нанесе удара си още сега. Да унищожи децата на Досън още тази вечер. Да приключи с това. Смъртта им би запратила Досън в спиралите на емоционалния срив. Той много обичаше децата си, а вече бе и вдовец, вече бе обладан от голяма скръб; може би клането на Пени и Дейви би го сломило. Ако загубата на децата не изостреше ума му, тя най-вероятно би го запратила в дълбока депресия, която би замъглила мисленето му и навярно би попречила на работата му за седмици напред. Най-малкото, Досън би трябвало да се отдели за няколко дена от разследването, за да уреди погребенията, а тия няколко дена биха позволили на Лавел да си отдъхне.

От друга страна, какво ли би било, ако Досън черпеше сили от нещастията, вместо да бъде сломен от тях? Какво ли би било, ако убийството и обезобразяването на децата му укрепеше решението му да открие и да унищожи Лавел?

За Лавел тази възможност бе твърде обезпокоителна.

Все така нерешителен, бокорът сновеше из стаите като призрак.

Накрая разбра, че трябва да се посъветва с древните божества и покорно да помоли за мъдрото им мнение.

Отиде в кухнята и запали лампата.

Взе съд с брашно от единия бюфет.

На лавицата имаше радио. Той го премести в средата на масата.

Нарисува с брашното очертанията на сложен уеуе върху масата, навсякъде около радиото.

Пусна радиото.

Стара песен на Бийтълс. „Елинор Ригби“.

Завъртя копчето на скалата и премина през десетина станции с всякаква музика — от рок и поп до кънтри, класическа и джаз. Намести стрелката на неизползвана честота, без смущения от каквито и да е други станции.

Мекото пукане и съскане на незаетите вълни изпълни стаята и зазвуча като въздишка на прибой от далечно море.

Загреба още шепа брашно и внимателно начерта прост, малък уеуе върху самото радио.

Изплакна ръце на умивалника и отиде до хладилника, откъдето взе малко шише с кръв.

Беше котешка кръв, каквато се използваше при множество ритуали. Веднъж седмично, винаги от различен магазин за домашни питомци или хранилище за бездомни животни, той купуваше или „прибираше“ по една котка, донасяше я вкъщи, убиваше я и източваше кръвта й, за да попълни запаса си.

Сега се върна до масата и седна пред радиото. Натопи пръсти в котешката кръв, начерта няколко рунически символа на масата и накрая върху пластмасовото прозорче върху скалата.

Пя малко, почака, послуша, после пя още малко, докато чу ясния, макар и неопределим звук от промяна в неизползваната честота. Нямаше го само преди миг. Мъртъв въздух. Мъртъв, случаен, безсмислен звук. Сега нещо бе оживяло. Все още се чуваше пукащо-пращящо-съскащият звук от статичното електричество — сребърно-мек звук. Но някак по-различен от преди няколко секунди. Нещо използваше свободните честоти, протягаше се откъм отвъдното.

Загледан в радиото, но без наистина да го вижда, Лавел попита:

— Има ли някой там? Без отговор.

— Има ли някой там?

Беше глас, съставен от прах и мумифицирани останки:

— Аз чакам.

Беше глас от суха хартия, кварц и съчки, глас от незапомнени времена, горчиво студен като нощта сред звездите, нащърбен, шиптящ и зъл.

Би могъл да е някой от стотиците хиляди демони, пълнокръвно божество на някоя от древните африкански религии или духът на умрял човек, отдавна запратен в ада. Нямаше как да се каже какво е точно, а Лавел нямаше властта да го накара да произнесе сам името си. Каквото и да беше, щеше да може да отговори на въпросите му.

— Аз чакам.

— Ти знаеш ли за работата ми тук?

— Дааа.

— Работата, свързана с фамилията Карамаза.

— Дааа.

Ако Бог бе дарил змиите с дар слово, те биха звучали тъкмо така.

— Познаваш ли детектива, оня Досън?

— Дааа.

— Той ще накара ли шефовете си да го снемат от случая?

— Никога.

— Ще продължи ли проучванията си по вуду-то?

— Дааа.

— Предупредих го да спре.

— Няма да спре.

В кухнята бе станало изключително студено въпреки парното в къщата, което работеше добре и пращаше топли струи през отворите в стените. Въздухът освен това изглеждаше плътен и мазен.

— Какво трябва да направя, за да държа Досън настрани?

— Ти знаеш.

— Кажи ми.

— Ти знаеш.

Лавел облиза устни и прочисти гърлото си.

— Трябва ли да убия децата му още тази вечер, без да се бавя повече?

5

Ребека отвори вратата.

— Някак помислих, че ще си ти.

Той стоеше разтреперан на площадката:

— Вън е започнала страхотна виелица.

Тя бе облечена със син пеньоар, носеше чехли. Косата й бе меденожълта. Беше разкошна. Не каза нищо. Само го гледаше.

— Да — продължи той, — наистина е бурята на века. Може би е началото на нова ледникова ера. Краят на света. Запитах се с кого ли най-много искам да бъда, ако наистина е краят на света…

— И реши, че това съм аз.

— Не съвсем.

— О?

— Просто не знаех къде да открия Жаклин Бисет.

— Значи аз съм на второ място.

— А не знаех и адреса на Ракел Уелч.

— Трета.

— Но от четири милиарда души на земята трета не е толкова лошо.

Тя почти му се усмихна.

— Може ли да вляза? — попита той. — Виж, вече съм си свалил ботушите. Няма да ти изцапам килима. И имам много добри обноски. Никога не се уригвам и не си чеша задника пред хора — поне не нарочно.

Тя отстъпи.

Той влезе.

Затвори вратата след него и го попита:

— Тъкмо се канех да приготвя нещо за хапване. Ти гладен ли си?

— Какво предлагаш?

— Неканените гости нямат право да са капризни.

Влязоха в кухнята и той остави палтото си върху облегалката на един стол.

— Сандвичи с ростбиф и супа — съобщи тя.

— Каква супа по-точно?

— Зеленчуци с фиде.

— Домашна ли е?

— От консерва.

— Добре.

— Добре?

— Аз мразя домашните манджи.

— Сериозно?

— В тях има прекалено много витамини.

— Как може да са прекалено много?

— Може. От притока на енергия се изнервям.

— Аха.

— И домашното ядене е с прекалено много подправки — добави той.

— Дразнят небцето.

— Ти разбираш! Давай ми всеки ден консерви.

— В тях никога няма прекалено много подправки.

— Те са хубави и леки; добри са за храносмилането.

— Аз ще подредя масата и ще стопля супата.

— Добре.

— Ти нарежи ростбифа.

— Готово.

— В хладилника е, в целофан. На втория рафт, мисля. Внимавай.

— Защо? Да не е жив?

— Хладилникът е доста претъпкан. Ако не внимаваш, като го вадиш, може да предизвикаш лавина.

Той отвори хладилника. На всеки рафт имаше по два-три реда пакети с храна, поставени един върху друг. Преградите по вратата бяха препълнени с бутилки и консерви.

— Да не би да те е страх, че правителството може да забрани храната? — попита той.

— Обичам повечето неща да са ми под ръка.

— Забелязах.

— За всеки случай.

— Ако случайно Нюйоркската филхармония се отбие на закуска.

Тя не отговори.

— В повечето супермаркети няма такъв голям избор — продължи той.

Тя изглежда се притесни и той заряза темата.

Но беше странно. В хладилника цереше хаос, макар че всичко останало в апартамента бе прибрано, подредено, Дори спартанско на вид.

Откри ростбифа върху чиния с туршия, която бе поставена върху ябълков пай във фабричната кутия, под опаковка швейцарско сирене, закрепено между изоставени блюда с месо от едната страна и части от пиле от другата, пред три буркана конфитюр.

Известно време работеха мълчаливо.

Мислеше си, че ще бъде лесно да говорят за онова, което се бе случило снощи, когато накрая се изправят лице в лице. Сега обаче се чувстваше неловко. Не можеше да реши как да започне, какво да каже най-напред. Прякото настъпление бе най-доброто, разбира се. Трябваше да каже: Ребека, накъде оттук? Или може би: Ребека, за тебе това не значи ли толкова много колкото за мене? А може би дори: Ребека, обичам те. Но всичко, с което би могъл да започне, му изглеждаше или банално, или прекалено рязко, или просто тъпо.

Мълчанието се проточи.

Тя постави салфетки, чинии и прибори на масата.

Той разряза първо месото, а после един голям домат.

Тя отвори две консерви със супа.

От хладилника той избра туршия, горчица, майонеза и два вида сирене. Извади и хляб от кутията.

Тя бе застанала до печката с гръб към него и бъркаше тенджерата със супа. Косата й меко проблясваше над синия пеньоар.

През Джак премина тръпката на желанието. Възхищаваше се на изцяло променения й вид сега, само час след последната им среща в участъка. Вече не беше ледената девица. Не бе викингската жена. Изглеждаше по-дребна — не по-ниска, Но с по-тесни рамене, по-тънък кръст и изобщо по-нежна, по-крехка и повече приличаше на момиче отколкото преди.

Докато осъзнае какво прави, той се озова зад нея и сложи ръце на раменете й.

Тя не се стресна. Беше го усетила да се приближава. А може би дори бе искала, той да отиде при нея.

В началото раменете й бяха неподатливи под ръцете му, а цялото й тяло сковано.

Той отмести косата и целуна шията й, обсипа с целувки гладката, сладка кожа.

Тя се отпусна и се облегна назад към него.

Той плъзна ръце по нея, около издатината на бедрата й.

Тя въздъхна, но не проговори.

Той я целуна по ухото.

Плъзна ръка и я постави върху гърдата й.

Тя изключи котлона на газовата печка, върху който се топлеха зеленчуците с фиде.

Вече я бе обгърнал — и двете му ръце бяха върху гладкия й корем.

Наведе се над рамото й и я целуна отново по шията. През устните си, опрени до еластичната кожа, той усети силния пулс по артерията й — ускоряваше се все повече.

Тя като че ли се стопяваше в него.

С никоя жена, освен със загубената си съпруга, не бе усещал подобна близост.

Тя притисна гърба си към него.

Той бе така възбуден, че го болеше.

Тя измърка тихо като котка.

Ръцете му не можеха да останат на едно място — нежно и бавно се движеха по тялото й.

Тя се обърна към него.

Целунаха се.

Горещият й език беше бърз, но целувката бе продължителна и бавна.

Когато се отделиха — само на сантиметри, за да поемат дъх, — очите им се срещнаха и нейните имаха толкова ярък зелен оттенък, че изглеждаха почти нереални, но той съзря истински копнеж в тях.

Още една целувка. Тази бе по-силна от предишната, по-жадна.

После тя се отдръпна. Пое ръката му.

Излязоха от кухнята. През хола.

В спалнята.

Тя включи малка лампа с кехлибарен абажур. Не беше силна. Сенките бавно се отдръпнаха, но не изчезнаха.

Тя свали пеньоара си. Под него не носеше нищо.

Изглеждаше като направена от мед, масло и каймак.

После го съблече.

Много минути след това, на леглото, когато най-накрая бе проникнал в нея, той произнесе името й с известно учудване, а тя каза неговото. Това бяха първите думи помежду им, откакто бе поставил ръце около раменете й в кухнята.

Намериха мек, предразполагащ и задоволяващ ритъм, който доставяше удоволствие и на двамата върху хладните чаршафи.

6

Лавел седеше на масата в кухнята загледан в радиото. Старата къща се разтърсваше от вятъра. Лавел се обърна към невидимото присъствие, което използваше радиото като точка за контакт с този свят:

— Трябва ли да убия децата му още тази вечер, без да се бавя повече?

— Дааа.

— Но ако убия децата му, няма ли опасност Досън да започне да ме търси още по-настоятелно?

— Убий ги.

— Значи мислиш, че смъртта им ще прекърши Досън?

— Дааа.

— Ще доведе ли до емоционален и мисловен срив?

— Дааа.

— Ще го съсипе ли?

— Дааа.

— Това съвсем сигурно ли е?

— Той ги обича мнооого.

— Няма ли някакво съмнение в това как ще реагира той? — настояваше Лавел.

— Убий ги.

— Искам да съм сигурен.

— Убий ги. Брутално. Трябва да бъде мнооого брутално.

— Ясно. Бруталността ще успее да прекърши Досън. Така ли е?

— Дааа.

— Готов съм да направя всичко, за да го махна от пътя си, но искам да бъда абсолютно сигурен, че всичко ще стане така, както аз искам.

— Убий ги. Сссмачкай ги. Ссстроши костите им и изтръгни очите им. Нарежи езиците им. Накълцай ги, като че ли са две прасета за заколване.

7

Спалнята на Ребека. По прозореца меко се удряха снежинки. Те лежаха по гръб един до друг хванати за ръце под кехлибарената светлина.

— Не мислех, че ще стане пак — обади се Ребека.

— Какво?

— Това.

— О.

— Мислех, че снощи беше… изключение.

— Наистина ли?

— Сигурна бях, че няма да се любим отново.

— Но го направихме.

— Наистина.

— Боже, и то как!

Тя замълча.

— Съжаляваш ли? — попита той.

— Не.

— И не мислиш, че сега е последният път, нали?

— Не.

— Не може да е последният. След като ни е толкова добре заедно.

— Толкова добре ни е заедно.

— Ти можеш да бъдеш така нежна.

— А ти така твърд.

— Груб.

— Но истински.

Пауза.

После тя подхвана:

— Какво става с нас?

— Не е ли ясно?

— Не напълно.

— Сближихме се.

— Но как стана толкова бързо?

— Не беше бързо.

— През цялото време само ченгета, партньори…

— Повече от партньори.

— … после изведнъж — бам!

— Не беше изведнъж. Аз отдавна се привързвам към тебе.

— Така ли?

— От няколко месеца, така или иначе.

— Не съм го осъзнавала.

— Дълго, дълго, бавно привързване.

— Защо не съм разбрала?

— Разбирала си. Подсъзнателно.

— Може би.

— Аз се чудя само, защо така упорито се съпротивляваше.

Тя не отговори.

— Смятах, че може би си ме намирала за отблъскващ.

— Намирам те за неотразим.

— Тогава защо се противеше?

— Това ме плаши.

— Какво те плаши?

— Това. Да имам някого. Да обичам някого.

— А какво те плаши?

— Възможността, че може да го изгубя.

— Но това е глупаво.

— Не е.

— Трябва да поемеш риска, че може да изгубиш нещо…

— Знам.

— … защото иначе то няма и да започне.

— Може би така е най-добре.

— Да не започва изобщо?

— Да.

— С тази философия животът ти би бил ужасно самотен.

— Това още ме плаши.

— Няма да изгубим това, Ребека.

— Нищо не е вечно.

— Това едва ли е най-оптимистичната мисъл.

— Но наистина е така.

— Ако други мъже са те наранявали…

— Не е това.

— Какво е тогава?

Тя отклони въпроса:

— Целуни ме.

Той я целуна. И пак, и пак. Не бяха страстни целувки. Нежни. Сладки.

След малко той се обади:

— Обичам те.

— Не го казвай.

— Аз не само го казвам. Мисля го.

— Просто не го казвай.

— Не съм човек, който говори неща, които не мисли.

— Знам.

— И не ги казвам преди да съм сигурен.

Тя не пожела да го погледне.

— Сигурен съм, Ребека. Обичам те.

— Помолих те да не го казваш.

— Не съм поискал да го чуя от тебе.

Тя прехапа устна.

— И не искам да те обвързвам — продължи той.

— Джак…

— Кажи ми само, че не ме мразиш.

— Ще спреш ли…

— Би ли казала просто, че не ме мразиш?

— Не те мразя — въздъхна тя.

— Просто ми кажи, че не съм ти отвратителен — усмихна се той.

— Не си ми много отвратителен.

— Просто ми кажи, че малко ме харесваш.

— Харесвам те малко.

— Може би повече от малко.

— Може би повече от малко.

— Добре. С това мога да живея засега.

— Хубаво.

— Междувременно аз обичам тебе.

— По дяволите, Джак.

Тя се отдръпна от него и издърпа чаршафа си чак до брадичката.

— Не бъди хладна към мене, Ребека.

— Не съм хладна.

— Не се дръж с мене като днес.

Тя срещна погледа му.

— Мислех, че изобщо съжаляваш за онова, което се случи снощи — не спираше той.

Тя поклати глава — не.

— Държанието ти днес ме нарани. Мислех, че си отвратена от мене, от себе си, от това, което направихме.

— Не. Никога.

— Сега го знам, но ето че се дърпаш отново, държиш ме на една ръка разстояние. Какво има?

Тя захапа палец. Като момиченце.

— Ребека?

— Не знам как да го кажа. Не знам как да обясня. Никога преди не е било нужно, да го изказвам с думи пред друг.

— Аз съм добър слушател.

— Трябва ми малко време да си помисля.

— Помисли си.

— Съвсем за малко. Няколко минути.

— Колкото искаш.

Тя се загледа замислено в тавана.

Той се пъхна под чаршафа при нея и дръпна одеялото над двама им.

Полежаха за малко мълчаливи.

Отвън вятърът изпълняваше серенада от два тона.

— Баща ми умря, когато бях на шест години — обади се тя.

— Съжалявам. Това е ужасно. Ти тогава изобщо не си имала възможност да го опознаеш.

— Така е. И все пак, колкото и да е странно, и сега понякога така ми липсва, след всичките години, въпреки че не съм го познавала наистина. Все пак ми липсва.

Джак си помисли за своя малък Дейви, който нямаше и шест годинки, когато майка му умря.

Внимателно притисна ръката на Ребека.

— Но това, че баща ми умря, когато бях на шест години — донякъде това не беше най-лошото. Най-лошото беше, че го видях как умира. Тогава бях там.

— Боже! Как… как се случи?

— Ами… той и мама имаха малка закусвалня. Четири масички. Главно храна за вкъщи. Сандвичи, картофена салата, макарони, няколко вида десерт. Трудно е да направиш удар в този бизнес, ако не разполагаш с две неща още от началото — достатъчно начален капитал, с който да изкараш първите две години, докато се утвърдиш, и подходящ квартал с много пешеходци или чиновници някъде наблизо. Но родителите ми бяха бедни. Капиталът им беше твърде скромен. Не можеха да плащат високия наем за хубаво място, така че започнаха от по-лошо и се местеха, когато можеха да си го позволят — три пъти за три години, всеки път на малко по-добро място. Работеха много, толкова много… Баща ми работеше и допълнително като пазач, късно нощем, след като затвореха закусвалнята — почти до сутринта. После си идваше вкъщи, спеше четири-пет часа и отиваше да отвори закусвалнята преди обед. Мама приготвяше повечето от храната, която се сервираше, а стоеше и на щанда; освен това работеше и като чистачка при няколко семейства — за някой долар в повече. Накрая работата в заведението потръгна. Татко можеше да остави работата си като пазач, а мама престана да чисти. Всъщност бизнесът започна така да нараства, че те вече мислеха да наемат и първия си работник — само двамата не успяваха да се справят с всичко. Бъдещето изглеждаше отлично. Тогава… един следобед… в малко посещаваните часове между обеда и вечерята, когато мама беше по покупки и аз бях сама в закусвалнята с баща си… един тип нахлу… с пистолет…

— О, по дяволите — изстена Джак. Той знаеше останалото. Беше го виждал и преди, много пъти. Мъртви собственици на магазини, прострени в локва собствена кръв, до изпразнените си каси.

— В този мръсник имаше нещо странно — продължи Ребека. — Макар че бях само на шест години, разбрах, че нещо не е наред с него още щом влезе. Затова отидох в кухнята и го огледах през завесите. Не го свърташе на едно място… беше блед… с кръгове около очите…

— Наркоман?

— Така се оказа после, да. Ако и сега затворя очи, мога да видя бледото му лице, тика на устата му. Ужасното е… че го виждам по-ясно, отколкото виждам лицето на баща си. Онези ужасни очи.

Тя потрепера.

— Няма нужда да продължаваш — намеси се Джак.

— Напротив. Трябва. Искам да ти кажа. За да можеш да разбереш защо… защо съм такава за някои неща.

— Добре. Щом си сигурна…

— Сигурна съм.

— После… баща ти е отказал да даде парите не оня кучи син или какво?

— Не. Татко му даде парите. Всичките.

— И изобщо не се е съпротивлявал?

— Никак.

— Но съгласието му не е помогнало.

— Не. На наркомана му имаше нещо, сигурно е бил в криза. Нуждата му беше като нещо противно, лазещо в главата му, предполагам, и това го правеше раздразнителен, зъл и луд към целия свят. Знаеш ги какви стават. Така че, според мен, е искал да убие някого повече, отколкото са му трябвали парите. И той… просто… дръпна спусъка.

Джак я прегърна и я притегли към себе си.

— Два изстрела — добави тя. — После мръсникът избяга. Само един от куршумите бе засегнал баща ми. Но… го уцели… в лицето.

— Боже! — Джак си мислеше за шестгодишната Ребека в кухнята на закусвалнята, която наднича през завесите и гледа простреляното лице на баща си.

— Беше калибър 45.

Джак се намръщи, помисли си колко мощен е този пистолет.

— Патрони дум-дум — допълни Ребека.

— О, Боже.

— Татко изобщо нямаше шанс при изстрел от упор.

— Не се измъчвай с…

— Отнесе главата му.

— Стига си мислила за това.

— Мозък…

— Изкарай го от съзнанието си.

— … парченца череп…

— Било е преди много време.

— … цялата стена в кръв…

— Шшт сега. Шшт.

— Има и още за разказване.

— Не трябва да го изливаш всичко наведнъж.

— Искам да разбереш.

— Има време. Аз съм тук. Ще почакам. Има време.

8

В ламаринената барака Лавел се бе навел над ямата. С две церемониални ножици с малахитени дръжки той отряза и двата края на кордата едновременно.

Снимките на Пени и Дейви Досън паднаха в дупката и изчезнаха сред трептящите, оранжеви отблясъци.

Остър, нечовешки вик долетя от дълбините й.

— Убий ги — заповяда Лавел.

9

Още в леглото на Ребека. Още ръка за ръка.

— Полицията разполагаше само с моето описание за издирването — продължи тя.

— Шестгодишното дете не е най-надеждният свидетел.

— Работиха много сериозно, опитваха се да се доберат до всяка възможна улика за мръсника, който бе застрелял баща ми. Наистина работиха добре.

— И хванаха ли го изобщо?

— Да. Но много късно. Прекалено късно.

— Какво искаш да кажеш?

— Виж, той прибра двеста долара от обира на закусвалнята.

— Ей?

— Това беше преди двайсет и две години.

— Така.

— Двеста долара тогава бяха много повече пари. Не бяха богатство. Но много повече отколкото сега.

— Все още не виждам накъде биеш.

— За него това е било лесна печалба.

— Не кой знае колко. Убил е човек.

— Но не беше нужно. Той е искал да убие някого този ден.

— Добре. Ясно. С извъртяното си съзнание е решил, че е лесно.

— Минаха шест месеца…

— И ченгетата изобщо не са го усетили, нали?

— Да. Така че на мръсника всичко му се е струвало все по-лесно и по-лесно.

На Джак чак му прилоша от ужас. Стомахът му се преобърна:

— Не искаш да кажеш…

— Да.

— Той се е върнал.

— С пистолет. Със същия пистолет.

— Трябва да е бил откачен!

— Всички наркомани са откачени.

Джак зачака. Не искаше да чуе останалото, но знаеше, че тя ще му каже; трябваше да му каже. Чувстваше се длъжна да му каже.

— Майка ми беше на касата — въздъхна тя.

— Не — тихо се намеси той, сякаш възражението му щеше да промени трагичната история на семейството й.

— Той я надупчи.

— Ребека…

— Изстреля пет куршума в нея.

— Ти… не си видяла и това?

— Не. Този ден не бях в закусвалнята.

— Слава Богу.

— Този път го хванаха.

— Много късно за тебе.

— Прекалено късно. Но тогава разбрах каква искам да стана, като порасна. Исках да стана ченге, така че да спирам типове като оня наркоман, да не им позволявам да убиват майките и бащите на други момиченца и момченца. Тогава още нямаше много жени полицаи — истински ченгета, а не секретарки в участъците или радиооператорки. Нямаше от кого да се уча. Но знаех, че някой ден ще успея. Бях решила твърдо. Докато растях, не съм си мислила нито веднъж, че може да стана нещо друго освен ченге. Дори и през ум не ми е минавало да се женя, да имам деца, да съм майка, защото знаех, че някой само трябва да дойде и да застреля съпруга ми, да ми отнеме децата или да откъсне мене от тях. Тогава какъв е смисълът? Щях да бъда ченге. Нищо друго. Ченге. И това станах. Мисля, че се чувствах виновна за смъртта на баща си. Вярвах, че сигурно съм могла да направя нещо тогава и да го спася. И знам, че се чувствах виновна за смъртта на майка си. Мразех себе си, че не съм дала на полицията по-добро описание на човека, който застреля баща ми, мразех се, че съм се оказала тъпа и ненужна, защото ако им бях помогнала повече, биха го хванали преди да убие мама. Като ченге, което спира други типове като оня наркоман, можех да изкупя вината си. Може би това е аматьорско отношение. Но не чак толкова. Сигурна съм обаче, че то представлява част от мотивировката за работата ми.

— Но няма никакво основание да изпитваш вина — увери я Джак. — Направила си каквото си могла. Била си само шестгодишна!

— Знам. Разбирам го. Но все още изпитвам чувство за вина. Понякога много остро. Предполагам, че то ще си остане, ще избледнява с годините, но никога няма да изчезне напълно.

Джак накрая започна да разбира Ребека Чандлър — защо беше такава. Дори му стана ясно защо хладилникът е така претъпкан — след детството, изпълнено с толкова неприятни изненади, неочаквани удари и безпокойство, добрият запас от продукти беше един от начините й да спечели малко сигурност, да се усети в безопасност. Разбирането увеличи уважението му към нея и вече сериозните му чувства. Тя беше много специална жена.

Имаше чувството, че тази нощ е една от най-важните в живота му. Дългата самота след смъртта на Линда накрая се приближаваше към края си. Тук, с Ребека, можеше да започне отново. Едно хубаво начало. Малцина сполучваха да открият две добри жени и получаваха два пъти възможността да бъдат щастливи в живота си. Вървеше му и той го разбираше, а това го караше да се чувства изпълнен със сили. Въпреки деня, изпълнен с кръв, обезобразени трупове и заплахи за смъртоносна разправа, той предусещаше златно бъдеще за двамата. В края на краищата всичко щеше да се подреди добре. Нищо не можеше да тръгне зле. Нищо не можеше да тръгне зле.

10

— Убий ги, убий ги — заповяда Лавел.

Гласът му отекна в ямата, проехтя като отправен в дълбок тунел.

Неясният, пулсиращ, повдигащ се, аморфен под на ямата изведнъж стана по-деен. Той забълбука, развълнува се, преобърна се. В стопеното вещество, подобно на лава — което би могло да е на разстояние една ръка или пък на десетки километри надолу — нещо започна да се оформя.

Нещо чудовищно.

11

— Когато са убили майка ти, ти си била само…

— На седем години. Навърших ги месец преди да умре.

— Кой те отгледа след това?

— Отидох да живея при родителите на майка си.

— Там добре ли беше.

— Те ме обичаха. Така че беше добре известно време.

— Само известно време?

— Дядо ми умря.

— Още една смърт?

— Винаги има още една.

— Как?

— Рак. Вече бях виждала внезапна смърт. Беше ми време да се запозная и с по-бавната.

— Колко бавна?

— Той се предаде две години, след като бяха поставили диагнозата. Изтля — отслабна трийсет килограма преди края, загуби цялата си коса от радиевите процедури. Видът и действията му бяха напълно променени през последните няколко седмици. Беше ужасна картина.

— Ти на колко години беше, когато той умря?

— На единайсет и половина.

— И тогава останахте само ти и баба ти.

— Няколко години. Тя умря, когато навърших петнайсет години. Сърцето. Не беше съвсем внезапно. Но не и особено бавно. След това бях поставена под съдебна опека. Прекарах следващите три години, докато навърших осемнайсет, в домовете на различни настойници. Всичко четири. Така и не се сближих с някой от настойниците си — не си го позволявах. Непрекъснато настоявах за смяна. Защото вече, макар и толкова млада, разбирах, че да обичаш хората, да зависиш от тях, да имаш нужда от тях е просто много опасно. Любовта е просто предпоставка за повече страдания. Тя е килимчето, което измъкват изпод краката ти, тъкмо когато си решил, че всичко ще бъде наред. Ние всички сме така преходни. Така уязвими. А животът е толкова непредсказуем.

— Но това не бива да бъде основание да държиш да вършиш всичко сам — възрази Джак. — Не виждаш ли, че всъщност точно това е причината да имаме нужда от хора, които да обичаме, хора, с които да споделим живота си, пред които да разкрием сърцата и умовете си, хора, на които да, се облегнем, които да ценим, които да зависят от нас, когато на тях им е нужно да знаят, че не са сами. Да обичаш приятелите и семейството си, да знаеш, че те обичат теб — ето какво ни предпазва от мисълта за празнотата, която очаква всички ни. Като обичаме и като разрешаваме да ни обичат, ние влагаме значение и стойност в живота си; затова не сме просто още една разновидност в животинското царство която се е вкопчила в надеждата за оцеляване. Чрез любовта, поне за малко, можем да забравим омразния мрак където свършва всичко.

Задъха се и се учуди от думите си, сам се изненада, че е мислил всичко това. Тя плъзна ръка по гърдите му и го притисна:

— Прав си. С част от себе си съм сигурна, че говориш истината.

— Хубаво.

— Но у мене има и друга част, която се бои и не ми позволява да обичам или да бъда обичана, никога вече. Частта, която не може да си позволи да загуби всичко пак. Частта, за която самотата е за предпочитане пред толкова загуба и болка.

— Но аз точно за това говоря. Отдадената или приетата любов никога не е загубена. — Той я прегърна. — След като си обичал някого веднъж, любовта остава, дори и след като другия го няма. Любовта е единственото, което остава. Планините се рушат, изграждат се отново, пак се повалят след милиони и милиони години. Моретата изсъхват. Пустините отстъпват пред нови морета. Времето раздробява всяка сграда, построена от човека. Доказва се, че гениалните хрумвания са погрешни и те рухват също като храмовете и замъците. Но любовта е сила, енергия, мощ. С риска да прозвучи банално твърдя, че любовта е като слънчев лъч, пътуващ цяла вечност през пространството, все по-навътре и по-навътре в безкрайността; като този лъч светлина тя никога не изчезва. Любовта е трайна. Тя е спойката във вселената, както енергията е спойка за молекулата, както е спойка и гравитацията. Без кохезията в молекулата, без гравитацията, без любов — идва хаосът. Ние съществуваме, за да обичаме и за да бъдем обичани, защото любовта за мене е единственото нещо, което носи ред, смисъл и светлина в живота ни. Трябва да е вярно. Защото ако не е, за какво служим ние? Защото ако не е вярно — Бог да ни е на помощ.

Останаха така докоснати минути наред, без да говорят. Джак бе изтощен от пороя думи и чувства, който се бе отприщил от него, почти без негово желание.

Той отчаяно желаеше Ребека да бъде редом с него до края на живота му. Мисълта, че би я загубил го ужасяваше. Не каза нищо повече. Тя трябваше да реши. След доста време тя промълви:

— За първи път от цяла вечност не се страхувам от любовта и загубата; страхувам се повече от пълната липса на обич.

Сърцето на Джак се отпусна.

— Не ме оставяй вече на студа — помоли я той.

— Няма да ми е лесно да се науча да бъда открита.

— Можеш да го направиш.

— Сигурна съм, че понякога ще се плъзгам назад, от време на време ще се отдръпвам от теб. Трябва да си търпелив с мене.

— Мога да бъда търпелив.

— Боже, на мене ли го казваш! Ти си най-вбесяващо търпеливият човек, когото познавам.

— Вбесяващо?

— Имало е случаи, по време на работа, когато съм се държала невероятно зле и съм го знаела — не исках да е така, но изглежда не можех да се спра. Понякога ми се искаше ти да ми отговориш, да избухнеш. Но когато накрая ми отвръщаше, ти винаги беше така разумен, така спокоен, така дяволски търпелив.

— Ти ме изкарваш почти светец.

— Е, ти си добър човек, Джак Досън. Мил човек. Дяволски мил човек.

— Знам, разбира се, на тебе ти изглеждам съвършен — с ирония към себе си подхвърли той. — Но ако щеш вярвай, дори аз, идеалният, дори аз имам някои недостатъци.

— Не може да бъде! — направи се на изумена тя.

— Така е.

— Посочи един.

— Наистина обичам да слушам Бари Манилоу.

— Невероятно!

— О, знам, че музиката му е мазна, прекалено загладена, малко изкуствена. Но ми звучи добре. Харесвам я. И още нещо. Не харесвам Алан Алда.

— Но на всички им харесва Алан Алда!

— Мисля, че е шарлатанин.

— Ах ти, отвратителен злодей!

— Харесвам фъстъчено масло и сандвичи с лук!

— Ах! Алан Алда не би ял фъстъчено масло и сандвичи с лук.

— Но имам една голяма добродетел, която ми стига като компенсация за всички тия ужасни пороци — заяви той.

— И каква е тя? — усмихна се тя.

— Обичам те.

Този път тя не го помоли да не го казва.

Целуна го.

Ръцете й го обгърнаха.

— Люби ме пак — прошепна тя.

12

Обикновено, колкото и късно да разрешаваха на Дейви да си легне, Пени я оставяха един час след него. Да си легне последна бе просто нейно право, преимуществото на превеса от четири години във възрастта. Тя винаги се бореше смело и настойчиво, когато се появеше и най-малкият опит да й се отнеме това ценно и неотменимо право. Тази вечер обаче, в девет часа, когато леля Фей предложи на Дейви да си умие зъбите и да се насочи към леглото, Пени се престори, че й се спи и заяви, че и тя е готова за лягане.

Не можеше да остави Дейви самичък в тъмната спалня, където духовете можеха да полазят по него. Длъжна бе да остане будна и да го пази, докато дойде баща им. После щеше да разкаже на татко всичко за духовете с надеждата, че този път ще я изслуша преди да прати за мъжете с усмирителните ризи.

Тя и Дейви бяха дошли у Джеймисънови без принадлежност за преспиване, но не им беше трудно да се приготвят за лягане. Тъй като понякога оставаха да нощуват при Фей и Кийт, когато баща им имаше работа до късно вечерта, за тях тук имаше запасни четки за зъби и пижами. А в гардероба на спалнята за гости имаха и резервни чифтове бельо, така че утре нямаше да се наложи да излязат, без да са го сменили. След десет минути вече се бяха сгушили удобно под завивките на двойното легло.

Леля Фей им пожела приятни сънища, изгаси лампата и затвори вратата.

Мракът беше гъст и задушаващ.

Пени се пребори с пристъпа на клаустрофобия. Дейви помълча, а после се обади:

— Пени?

— Хм?

— Тук ли си?

— А кой си мислиш, че каза „хм“?

— Къде е татко?

— Работи вечерта.

— Искам да кажа… наистина.

— Наистина работи вечерта.

— А ако са го наранили?

— Не са.

— А ако са стреляли по него?

— Не са. Щяха да ни кажат, ако е бил ранен. Сигурно биха ни завели и до болницата, за да го видим

— Съмнявам се. Те се опитват да пазят децата от такива лоши случки.

— Ще престанеш ли да се тревожиш, за Бога? Татко е добре. Ако е бил прострелян или нещо друго, леля Фей и чичо Кийт щяха досега да са научили.

— Но те може би знаят.

— Ако те знаеха, щяхме да разберем и ние.

— Как?

— Щеше да си проличи, дори и да се опитваха да го прикрият.

— Как щеше да си проличи?

— Щяха да се държат с нас другояче. Биха се държали странно.

— Те винаги се държат странно.

— Искам да кажа странно в друг смисъл. Щяха да бъдат прекалено любезни към нас. Щяха да ни глезят, защото щяха да ни съжаляват. И мислиш ли, че леля Фей би критикувала татко цяла вечер, както направи, ако знаеше, че е прострелян и лежи в някоя болница.

— Е… не. Сигурно си права. Дори и леля Фей не би направила това.

Престанаха да говорят.

Пени лежеше с подпряна върху възглавницата глава и се вслушваше.

Нищо не се чуваше. Само вятърът отвън. А отдалече бръмчене от снегорини.

Погледна през прозореца — правоъгълник от смътна снежна видимост.

Дали духовете щяха да дойдат през прозореца?

През вратата?

Може би щяха да се промъкнат през пукнатина покрай паркета или да влязат като дим и да се втвърдят, когато напълно са проникнали в стаята. Вампирите правят такива неща. Беше го гледала в един от старите филми за Дракула.

Или пък щяха да излязат от килера.

Отправи поглед към най-тъмния ъгъл на стаята, където беше килерът. Не можеше да види вратата му — само мрак.

Може би до задната част на килера водеше вълшебен, невидим тунел, който можеше да се види и да се използва само от духовете.

Това беше смешно. Наистина ли? И самата мисъл за духовете беше смешна и все пак ги имаше; тя ги беше видяла.

Дишането на Дейви стана дълбоко, бавно и ритмично. Той бе заспал.

Пени му завиждаше. Знаеше, че тя вече никога няма да заспи.

Времето минаваше. Бавно.

Погледът й сновеше по тъмната стая. Прозорецът. Вратата. Килерът. Прозорецът.

Не знаеше откъде ще дойдат духовете, но беше сигурна, напълно сигурна, че щяха да дойдат.

13

Лавел седеше в тъмната си спалня.

Нови убийци се бяха вдигнали от ямата и бяха изпълзели в нощта, в бруления от бурята град. Скоро и двете деца на Досън щяха да бъдат заклани, щяха да бъдат превърнати в обикновени купчини мъртво месо.

Мисълта радваше и вълнуваше Лавел. От нея дори получи ерекция.

Ритуалите го бяха изсушили. Не физически или умствено. Той беше нащрек, чувстваше се свеж и силен. Но силите му на бокор се бяха изчерпали; беше време да ги възстанови. В момента той беше бокор единствено по име — изсушен така, той всъщност бе само човек, а не му се харесваше да бъде само човек.

Прегърнат от мрака, той се пресегна нагоре с ума си — през тавана, през покрива на къщата, през снежния въздух към енергията на злото, която плуваше през големия град. Внимателно отбягваше теченията от благотворна енергия, които също бушуваха из града, защото от тях нямаше никаква полза; всъщност те представляваха заплаха за него. Потапяше се в най-тъмните и най-зловонните въздушни течения и ги оставяше да се влеят в него, докато успя да напълни отново резервоарите си.

След минути се прероди. Сега вече беше нещо повече от човек. По-малко от божество, да. Но много, много повече от обикновения човек.

За тази вечер имаше да извърши още една магия и той с радост очакваше да дойде моментът. Щеше да унижи Джак Досън. Накрая щеше да накара Досън да разбере колко страховита е силата на изкусния бокор. И тогава, след като децата на Досън бъдат унищожени, той щеше да осъзнае колко глупав е бил да ги изложи на такъв риск, като е предизвикал бокора. Щеше да види колко лесно е било да ги спаси — просто като преглътне гордостта си и се оттегли от разследването. Тогава за детектива щеше да стане ясно, че той самият е подписал смъртната присъда на децата си и това ужасно разкритие щеше да го съсипе.

14

Пени седна в леглото си и за малко не извика леля Фей.

Беше чула нещо. Странен, остър писък. Не беше човешки. Беше слаб. Много отдалеч. Може би в друг апартамент, няколко етажа по-надолу в сградата. Писъкът изглежда бе достигнал до нея през отоплителните тръби.

Зачака напрегнато. Минута. Две минути. Три.

Писъкът не се повтори. А нямаше и други неестествени звуци.

Но тя знаеше какво бе чула и какво значеше то. Бяха тръгнали към нея и Дейви. Вече ги търсеха. Скоро щяха да бъдат тук.

15

Този път те се любиха бавно, лениво, болезнено нежно; гушеха се, мърмореха си без думи и нежно-нежно се галеха. Поредица от замечтани усещания — чувство, че се носиш по водата, че си въплътил единствено слънчевата светлина и други видове енергия; възторжено изпадане в безтегловност, пропадане. Този път между тях нямаше толкова секс, колкото емоционално свързване, духовен обет, извършен чрез плътта. И когато накрая Джак бликна дълбоко в кадифените й недра, той усети, че сякаш се слива и разтапя, става част от нея, а почувства че и тя изпитва същото.

— Това беше чудесно.

— Съвършено.

— По-хубаво ли беше от фъстъчено масло и сандвичи с лук?

— Почти толкова.

— Ах ти, проклетнико!

— Хей, фъстъченото масло и сандвичите с лук са страхотни, ще знаеш.

— Обичам те — призна той.

— Радвам се — отвърна тя,

Имаше известно подобрение.

Тя все още не съумяваше да си признае, че и тя го обича. Но той не се тревожеше особено. Знаеше, че е така.

Беше седнал на края на леглото и се обличаше.

Тя седеше от другата страна и слагаше синия си пеньоар.

И двамата се сепнаха от внезапно рязко движение. Един поставен в рамка плакат от художествена изложба на Джаспар Джоунс се откъсна от куката си и излетя от стената. Беше голям плакат, метър и двайсет на осемдесет сантиметра, поставен зад стъкло. Известно време сякаш висеше във въздуха, после се удари в пода до леглото с оглушителен трясък.

— Какво става, по дяволите? — възкликна Джак.

— От какво ли се получи това? — зачуди се Ребека. Плъзгащата се врата към килера се отвори с удар, трясна се, отвори се пак.

Скрин с шест чекмеджета се отдели от стената, наклони се към Джак, той отскочи и тежката мебел се удари в пода със звука на бомбена експлозия.

Ребека се дръпна към стената и застана там — скована и ококорена, със свити в юмруци ръце.

Въздухът бе студен. В стаята се надигна вихрушка. Не само течение, а вятър силен почти като по улиците отвън. А студеният вятър нямаше откъде да влезе — вратата и прозорецът бяха добре затворени.

Сега изглежда невидими ръце сграбчиха пердетата на прозореца и ги отскубнаха от релсата им. Пердетата се скупчиха на пода, а самата релса също бе изтръгната от стената и хвърлена настрани.

Чекмеджетата от нощните шкафчета излязоха целите и паднаха на пода, като разсипаха съдържанието си.

Няколко парчета от тапетите започнаха да се белят от стените — от тавана надолу.

Джак се обръщаше насам-натам уплашен и объркан, не знаеше какво да направи.

Огледалото на тоалетката се напука. Невидимият посетител смъкна одеялото от леглото и го запрати върху преобърнатия скрин.

— Стига! — извика Ребека към въздуха. — Стига толкова!

Невидимият нашественик не се подчини. И горният чаршаф бе изтеглен от леглото. Завъртя се във въздуха, сякаш бе оживял и се бе научил да лети; отлетя в ъгъла на стаята и се нагъна там отново безжизнен.

Два от краищата на подпъхнатия долен чаршаф също излязоха изпод матрака. Джак го сграбчи. И другите два края изхвръкнаха.

Джак се опита да задържи чаршафа. Жалките усилия да се задържи силата, която рушеше стаята, бяха безсмислени, но в момента правеше само това, макар че просто трябваше да се сети за нещо друго. Чаршафът беше дръпнат от ръцете му така силно, че той загуби равновесие. Препъна се и падна на колене.

Портативният телевизор сам се включи върху стойката си на колелца в единия край на стаята с усилен до краен предел звук. Дебела жена танцуваше ча-ча с една котка, а огромен хор пееше възхвала на котешкото шоу „Пърина“. Джак се изправи на крака.

Долният чаршаф бе изтръгнат от леглото, вдигнат във въздуха и запратен към Ребека.

По телевизията Джордж Плимптън крещеше като бабун за преимуществата на кабелната телевизия.

Матракът вече бе оголен. Калъфът му се нагъна, после в него се появи процеп. Платът се скъса в средата, от край до край, и плънката изскочи заедно с няколко развити пружини, които затанцуваха като змии под такта на несъществуваща музика.

Отлепиха се нови парчета от тапета. По телевизията рекламен агент за Американското дружество за говеждо месо крещеше нещо за преимуществата от яденето на месо, а покрай него в кадъра се печеше пържола.

Вратата на килера се трясна така силно, че донякъде изскочи от улея си и задрънча назад-напред.

Телевизионният екран се пръсна. Едновременно със звука от строшено стъкло отвътре нещо просветна и се появи малко дим.

Тишина.

Спокойствие.

Джак погледна Ребека.

Тя изглеждаше стресната. И ужасена.

Телефонът иззвъня.

В мига, когато Джак го чу, той знаеше кой се обажда. Грабна слушалката, опря я до ухото си, но не каза нищо.

— Задъхан сте като куче, детектив Досън — започна Лавел. — Развълнуван ли си? Явно малката ми демонстрация ти е доставила удоволствие.

Джак трепереше така силно, че нямаше доверие на гласа си. Не отговори, защото не искаше да показва на Лавел колко е уплашен.

Освен това Лавел изглежда не се интересуваше какво ще му каже Джак; не изчака достатъчно, за да чуе възможния отговор. Бокорът продължи:

— Когато видиш децата си — мъртви, разкъсани, с извадени очи и изядени устни, с пръсти, изпохапани до кокал, помни, че би могъл да ги спасиш. Помни, че ти им написа смъртната присъда. Отговорен си за смъртта им точно колкото ако си ги видял да вървят по релсите и не си ги предупредил за приближаващия влак. Ти захвърли живота им, като че ли за тебе те са просто смет.

От Джак избликна водопад от думи преди и да усети, че е започнал да говори:

— Мръсен мазен копелдак, да не си посмял да ги докоснеш! Ти по-добре…

Лавел беше затворил.

— Кой… — започна Ребека.

— Лавел.

— Искаш да кажеш… че всичко това?

— Вече вярваш ли в черна магия? Магьосничество? Вуду?

— О, Боже.

— Аз със сигурност вече вярвам.

Тя огледа разрушената стая, като клатеше глава и напразно се опитваше да отрече пораженията пред очите й.

Джак си спомни за собственото си недоверие, когато Карвър Хамптън му бе казал за падащите шишета и черната змия. Сега недоверие нямаше. Само ужас.

Помисли си за отвратително обезобразените трупове, които бе видял сутринта и следобеда.

Сърцето му биеше лудо. Задъхваше се. Усещаше, че можеше да повърне.

Държеше телефона все още в ръка. Набра един номер.

— На кого звъниш? — попита Ребека.

— На Фей. Трябва бързо да изведе децата оттам.

— Но Лавел няма как да знае къде са.

— Той не е имало как да знае и къде съм аз. Не съм казвал на никого, че идвам при тебе. А не са ме проследили — сигурен съм. Не би могъл да знае къде съм и все пак знаеше. Така че сигурно знае и къде да намери децата. По дяволите, защо не звъни?

Той натисна вилката и набра отново номера на Фей. Този път запис от станцията му съобщи, че тя вече не е абонат. Не беше вярно, разбира се.

— Лавел е успял някак да обърка линията на Фей. — Той остави слушалката. — Трябва да отидем там веднага. Господи, трябва да изведем децата!

Ребека бе съблякла пеньоара си и навличаше дънки и пуловер, Вече бе наполовина облечена.

— Не се тревожи — посъветва го тя. — Всичко ще е наред.

Ще отидем при тях преди Лавел.

Но Джак имаше ужасното чувство, че вече са закъснели.